1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

2007 08 rus democracy 03

Икономически, културно и политически руската интелигенция беше разединена от промените през последните петнайсет години. Дори самото понятие „интелигенция“ вече се отхвърля от ония, на които то прекалено много намирисва на обща идентичност и революционно минало: според тях съвременните интелектуалци трябва да избягват подозрителната традиционна дума интелигент в полза на неологизма интелектуалец, с по-здравословен американски произход, когато се опитват да определят новия независимо мислещ индивид, различен от колективното стадо на миналото. Такива разединения имат дълга история в Русия, стигайки назад поне до осъждането на радикалната интелигенция от Вехи, известният симпозиум на писателите непосредствено след революцията от 1905, който сега би могъл да бъде наречен нео-консервативен, но по тогавашните стандарти е бил либерален. В наше време агресивното поставяне под въпрос на собствения образ от страна на интелигенцията може да бъде открито по продължение на целия духовен спектър, но атаки срещу нейната историческа роля могат да бъдат открити най-вече в либералните списания – дебатът в Неприкосновенный запас от миналата есен е пример точно за това. Но техният контекст вече е променен. Събитията от 1991, а не ония от 1905-7, съставят първата революция, която либералите могат да нарекат своя собствена. В такъв случай, къде се намира днес руският либерализъм?

Направляваната руска демокрация

Настоящият текст е част от нашата аналитична серия, представяща настоящата икономическа, политическа и културна ситуация в Русия. Ето къде можете да намерите всяка една от трите части на серията:

1. Направляваната руска демокрация - Част I.

2. Направляваната руска демокрация - Част II.

3. Направляваната руска демокрация - Част III.

Враждебността към режима на Путин – в частни разговори, една изключително остра враждебност – е широко разпространена. Но за публична опозиция едва ли може да се говори. Причината е не само страх, макар че и той съществува. Освен това налице е разбирането, което може да бъде потиснато само отчасти, за това, че либералната интелигенция се е компрометирала сама чрез подпомагане появата на това, към което сега изпитва толкова силна неприязън. Поддържайки Елцин дълго след като незаконността и корупцията на неговото управление беше станала ясна, в името на защитата срещу един беззъб комунизъм, тя изгуби доверието на голяма част от населението – само за да открие, че Елцин е завършил пътя си в лицето на Путин. Сега, страдайки от една смесица от гузна съвест и липсваща вяра, тя трябва да се бори, за да създаде някаква последователна своя версия за пътя на промените.

Защо – оплакват се често хората от тези кръгове – западните медии описват 90-те години като време на хаос, престъпност и корупция, когато всъщност това беше най-свободното време в историята на страната? И защо сега разглеждат Русия като демокрация, когато всъщност „ние живеем във фашизъм“? Вярно, някои интелектуалци също хулят 90-те години, но това е най-вече от негодувание по повод факта, че те са изгубили привилегирования живот, който са водили по време на съветската система. Но какво да кажем тогава за личностната и институционална приемственост между режимите на Елцин и Путин? Ах, това ли? Нашата грешка е, че бяхме много наивни относно типа общество, което беше създала съветската система и което се утвърди отново, произвеждайки Путин – и който, във всеки случай, не е най-лошото, което тя би могла да породи. С други думи: каквото и да е било объркано в Русия, то не е било вина на Елцин или на самите тях.

Беше ясно от самото начало на августовското преобръщане, че пробният камък за новия руски либерализъм ще бъде начинът, по който той се отнася към въпроса за националностите, при който старите интелектуалци – като Вехи и неговите наследници – бяха се провалили повече от очебийно. По време на първата чеченска война той отстоя една достойна позиция, противопоставяйки се на руската инвазия и приветствайки приемането на поражението. Но втората чеченска война пречупи моралния му гръбнак. Някои незначителни протести продължиха, но като цяло либералната интелигенция убеди самата себе си, че ислямският тероризъм заплашва родината и че той трябва да бъде съкрушен, независимо каква ще бъде цената в човешки животи. Година по-късно, собствената американска война срещу тероризма позволи една приятна солидарност със запада. Днес само малцина изразяват особен ентусиазъм по отношения на клана Кадиров в Грозни: повечето предпочитат просто да избягват споменаването на Чечня. Водещите придворни на Елцин, все още заобикалящи или съветващи Путин, са по-откровени. Гайдар обяснява, че е трудно за чужденците да разберат „какво означаваше за Русия агресията срещу Дагестан през 1999. Дагестан е част от нашия живот, част от нашата страна, част от нашата реалност“ (руснаците наброяват около 9 процента от населението там). Така че „въпросът вече не се отнасяше до правото на чеченците да се самоуправляват. Въпросът беше дали руските граждани трябва да бъдат защищавани от своето правителство“. Чубаис беше още по-безцеремонен: руската цел през новия век, обяви той наскоро, трябва да бъде създаването на „либерална империя“.

Такива възгледи са разбира се добре дошли в Кремъл, макар че точно тези гласове са нещо като пречка там. Около режима обаче се намират и по-правдоподобни сили, набрани сред демократите от 1991, които го снабдяват с критическа поддръжка от страна на една определена позиция вътре в либералната традиция. Групирани около много успешния ежеседмичник Эксперт – една бизнес-ориентирана кръстоска между Time и Economist, тяхното влияние може да бъде сравнено с онова на Макс Вебер във Втория Райх. Падането на СССР според тях е било резултат от съвместната революция на либерални и национални сили (не само балтийски, украински или грузински, но и руски такива). Но при Елцин тези две течения се раздалечиха, тъй като все повече и повече руснаци, притежаващи национална гордост, започнаха да считат, че той се е превърнал в слуга на американците, докато либералите му останаха верни. Геният на Путин, според тази версия, се състои в това, че той е успял да помири националното и либералното мнение и така да създаде първото в руската история правителство, базиращо се на широк политически консенсус. Пазарният фундаментализъм и ретро-комунизъм от 90-те – сега вече и двете напълно изчерпани сили – повече не са алтернативи. Донасяйки спокойствие и ред в страната, Путин е постигнал „хегемонна стабилност“.

Интелектуалците, които представят това гледище – идещи обикновено от научните и технически среди, както и много писатели – имат ясна представа за ограниченията и рисковете, свързани с режима, който те дискутират без евфемизми. Стилът на Путин се състои в правене на отстъпки към всички страни, от олигарсите до обикновените хора, но същевременно задържане на властта в собствените си ръце. Той е „държавник“ (statist) по инстинкт, той презира и се съмнява в бизнесмените; той не предлага никаква помощ на малките и средни предприятия, макар че не ги преследва – което води до това, че на практика само огромните монополи за суровини и банките могат да процъфтяват в тази среда. От политическа гледна точка, той е „президентски легитимист“ в един виенско-конгресен смисъл, така че той ще уважи конституцията и ще слезе от власт през 2008 – след като избере наследника си. Но кой ще бъде той? Тук те вече демонстрират известна нервност. Защото, дори и ако не предпочете трети мандат, Путин все още ще бъде много силен – бидейки само на 55, той вече е насъбрал в ръцете си огромна власт, както формална, така и неформална. Как ще се отнася към него лично избраният наследник? На този въпрос те нямат реален отговор, освен да се шегуват, че руснаците не си правят труда да говорят за трети мандат, а по-скоро за четвърти или пети. Грижата им се отнася до самия наследник. Бидейки за силно правителство, но не и за диктатура; по-скоро патриоти, отколкото националисти, те се страхуват от това, което може да им донесе бъдещето, ако бъде избран по-скоро твърд, отколкото гъвкав наследник или ако се случи друг сериозен терористичен акт от типа на окупирането на московския театър или на училището в Беслан, който да позволи на „специалните служби“ да наложат военен режим в Русия.

Онези, които са заложили на хегемонна стабилност, рискуват да повторят траекторията на оригиналната либерална интелигенция при Елцин, която мислеше, че ще може да го съветва и направлява в правилната посока – само за да открие, че той й даде Путин, под който тя трепери. Неспособни да поемат собствената си отговорност за това, че подкрепиха атаката срещу московския Бял дом и фалшифицирания референдум, който я последва, сега те са принудени да се задоволяват с оплаквания, че неспасяемо съветизираният руски народ се е оказал неспособен да приеме дара на демокрацията, „който ние се опитвахме да му дадем“. Днешните национал-либерали са по-разбираеми от демократите на 90-те, но все пак не е ясно дали те притежават повече влияние в двора от своите предшественици. Ако Кремъл бъде поет от някой от кандидатите, от които те най-много се страхуват – министъра на отбраната Сергей Иванов или дори невзрачния премиер-министър Михаил Фрадков например, те биха могли да се окажат до голяма степен в същата ситуация, в която се оказаха и безгръбначните последователи на Елцин. Те се надяват, че това ще бъде някой по-умерен кандидат, като другия фаворит на Путин, първият заместник премиер-министър Дмитрий Медведев, чиято задача е да придава на режима едно социално по-ангажирано лице. Но те няма да имат повече влияние върху избора от които и да било други граждани.

Исторически, руските либерали идват в най-разнообразни нюанси, така че би било погрешно днес да ги редуцираме до един вид ученици на Хайек или Вебер. Но сред многото различни адаптации към властта в този период ярко се отличава един ум, забележителен с пълната си независимост. Висок, но прегърбен, почти гърбав, с архетипичния книжен изглед на учения и с лице, осветявано често от иронична усмивка, Дмитрий Фурман е както от бял, така и от червен произход. Баба му, която го е отгледала и към която той винаги е бил най-привързан, е била аристократка, а дядо му (те са били разделени) – сталинистки функционер, който е живеел доста бедно дори като заместник-министър, отдаден изцяло на работата си. Фурман разказва, че е израснал без каквото и да било марксистко формиране, но без омраза към комунизма, гледайки на него като на нова религия – нещо, от което винаги е имало множество сортове. След като завършва висшето си образование, той прави дисертация върху религиозните конфликти в късната римска империя, а след това става специалист по история на религиите към академията на науките. До времето на перестройката той никога не е писал нищо за съвременните събития, нито пък е имал нещо общо с тях.

Когато обаче СССР се разпадна, той беше буквално единственият сред руските либерали, който гледаше на падането на Горбачов като на катастрофа. В продължение на една година след това той работи за фондацията Горбачов, а след това се завърна в академията на науките. Оттогава насам той е изследовател към института за Европа и политически есеист, занимаващ се с цялата зона, покривана от бившия СССР. От всички мислители в Русия днес той има може би най-разработеното и систематично гледище относно посткомунистическото развитие на страната. То представлява следното: Русия е „направлявана демокрация“, т. е. в нея се правят избори, но резултатите са известни предварително; съдилищата разглеждат дела, но издават присъди, които съвпадат с интересите на управляващите; пресата е плуралистична, но с малки изключения зависима от правителството. На практика това е система на „неоспорвана власт“, все по-подобна на съветската държава, но без каквато и да било идеологическа основа – и тя преминава през една поредица от фази, които са паралелни на ония, през които вече е преминал съветският комунизъм. Първата фаза представлява героичното разрушение на стария ред, това е време на Sturm und Drang – Ленин и Елцин. Втората фаза е време на консолидация, характерно със създаването на нов, по-стабилен ред – Сталин и Путин. Водачът на втората фаза винаги се радва на много по-широка народна поддръжка от водача на първата, защото той обединява както оцелелите от оригиналната революция, все още привързани към нейните ценности, така и анти-революционерите, които ненавиждат анархистката атмосфера и радикалните промени, които тя носи със себе си. Така Путин днес продължава приватизациите и пазарните реформи на Елцин, но създава ред вместо хаос. За наследника на Путин в третата фаза – сравним с Хрушчов – е малко вероятно да бъде толкова популярен колкото Путин, защото режимът, както и неговите предшественици, бива постепенно изолиран от масите. Високият рейтинг на Путин в допитванията е изцяло функция на неговото президентство: управниците на Казахстан и Азербайджан – Назърбаев и Алиев – имат същите рейтинги, защото техните системи са толкова подобни на руската.

Но режимът в Русия ще се сблъска със сериозен проблем през 2008 и напрежението се чувства още отсега. Ще се оттегли ли Путин и ще предаде ли той президентството на свой наследник или ще промени конституцията и ще остане на власт? И двете възможности са пълни с рискове. Той лесно би могъл да промени конституцията и да остане в Кремъл неопределено дълго време, както вече направи Назърбаев в Казахстан – парламентът ще направи всичко, което той поиска и западът няма да протестира особено много. Но това би установило нещо много по-близо до традиционна диктатура, отколкото до направлявана демокрация, изисквайки някакъв вид идеология, която напълно липсва при Путин. Така че, макар и в момента президентът да изследва междувоенните писания на Иван Илин, по онова време един полуфашистки емигрант в Германия, най-доброто предположение е, че той няма да пожелае да се увековечи във властта, тъй като това би изисквало една прекалено голяма идеологическа промяна.

Но не би ли могъл национализмът да предостави необходимата база, ако вече не го е направил? Руският национализъм е твърде немощен, за да заеме мястото на демокрацията като легитимация на управлението на Путин. Той не е фанатична сила подобна на национализма, който доведе на власт Хитлер, а по-скоро едно безсилно негодувание по повод това, че Русия вече не е в състояние да насилва съседите си както преди. Настоящата кампания срещу грузинците е пример точно за това: израз на неудовлетвореността на предишните господари, които сега трябва да третират като равни бившите си подчинени. Резултатът от това е една поредица от внезапни избухвания по повод дреболии: експлозии, които след това биват бързо забравени – дискусии с Украйна относно това или онова, шумотевица относно Сърбия и т. н. Това са невротични, а не психично-болестни симптоми. Такива дребни озлобления не са достатъчни, за да обосноват една нова диктатура. Ето защо легитимацията от страна на запада остава важна за режима и в някои отношения служи като негово обуздаване. Тъй като няма собствена идеология и не може да се облегне на един национализъм с пречупен гръбнак, той трябва да се представя като един специфичен вид демокрация, приемана от G7 – Русия е „нормална страна“, която се е присъединила отново към западната цивилизация.

От друга страна, ако Путин не промени конституцията и се оттегли от президентството през 2008, за системата това ще бъде друг голям проблем, тъй като за пръв път в руската история в страната ще има два центъра на власт – новият и старият президенти. Това е формула за политическа нестабилност, тъй като тогава бюрокрацията ще се двоуми между двамата господари, без да знае кому да се подчинява. Путин може и да си мисли, че ще подбере достатъчно послушен наследник, но исторически това не е функционирало никога: такива фигури винаги искат да упражняват сами пълната власт. Сталин беше подбран от партията като най-малко забележимата фигура след смъртта на Ленин, от страх пред по-силната личност Троцки – и след това стана неограничен деспот. Хрушчов беше избран като компромисен първи секретар след Сталин, вместо по-силните Берия или Маленков – след което бързо ги отстрани и сграбчи властта за себе си. Така стана и с посредствената личност на Брежнев, избран като най-малко опасен от колегите си. Тази схема вероятно ще се повтори след 2008.

Запитан относно мнението му за диагнозата, която Пайпс прави на Русия – липса на разбиране на демокрацията или управлението на закона от страна на населението; вечно предпочитание на тиранията пред анархията – Фурман отговаря директно: да, тя е повече или по-малко точна, но Пайпс греши, когато счита, че това е нещо уникално руско. Това е една много широко разпространена политическа култура, която може да бъде открита в целия Близък Изток, Бурма, Узбекистан и на други места. Няма защо да разкрасяваме руската политическа култура, но и не трябва да я разглеждаме като уникална. Нито пък е правилно да се счита, че в посткомунистическа Русия има някакво значително съживяване на религиозността. Ортодоксалната църква е абсорбирана като елемент на националната идентичност и тя изпълнява задълженията си по време на кръщения и погребения. Но не и при сватби – сексуалният живот е напълно светски – а нивото на посещаемост в църквите е сред най-ниските в Европа.

Ако втората фаза в цикъла на направляваната демокрация наближава края си в Русия, то какво може да се каже за третата и четвърта фази, сравними с периодите на Хрушчов и Брежнев при комунизма? Целият цикъл ще бъде много по-кратък, отговаря той – не седемдесет, а около тридесет години. Най-вероятно сега ние се намираме по средата. Що се отнася до бъдещето: руската интелигенция беше на власт за кратко време през 1991, но нейната идеология беше примитивна, а възгледите й – наивни. Така че когато демокрацията, която тя искаше, беше захвърлена от Елцин, поражението не демокрацията беше същевременно и поражение на интелигенцията. Само когато руските интелектуалци успеят да направят една самокритична оценка на този опит, те ще бъдат в състояние да представят нови и по-разумни идеали за бъдещето.

Това е една впечатляващо хладнокръвна оценка за състоянието на страната. Нейните ограничения се състоят в приеманата без възражения предпоставка на тезата. Направляваната демокрация à la russe бива мълчаливо разглеждана като преход, който – с всичките му недостатъци – води към истинска демокрация. Вътре в самата трезвост на схемата се намира една изпълнена с надежда телеология. Възможна е само една-единствена крайна точка: модерната свобода, въплътена в западната правова държава. Реалистичен в преценката на Русия, моделът е идеалистичен по отношение на допусканията относно запада. Разбира се, двете неща си остават много различни. Но могат ли различията, както и тяхното направление, да бъдат уловени от предпоставяната дихотомия на Фурман? Защото, кой в наше време си въобразява, че западните демокрации са „ненаправлявани“? Онова, което липсва в тази еволюционна схема, е вземането пред вид на техните собствени регресии. Идеализиращата страна на тази конструкция се разкрива ясно, когато се наблюдават отговорите tu quoque (ами ти?; и ти също; бел. пр.) на Путин и неговите помощници, с които те парират критиката на запада.

Всички тези дебати се въртят около естеството на държавата. Обществото е дискутирано по-малко. На запад, историците на СССР, които не приемат парадигмите на студената война, предлагани от Пайпс и Малиа (като например Шелиа Фитцпатрик) – се съсредоточават върху дейностите и особеностите на ежедневието в Съветския съюз, като реалности, които често са се различавали от официалните митове, без непременно да ги подкопават: резултатът отдолу, вместо намеренията отгоре. Посткомунизмът предлага огромно поле за провеждане на изследвания от този вид, за разглеждане на начините, по които обикновените хора оцеляват в новата институционална джунгла. Двама руски социолози, и двамата живеещи в чужбина, ни предлагат удивителни етнографски описания на някои от тези реалности. В How Russia Really Works, Альона Леденева, която преподава в Лондон, ни води през гъсталака на „неформалните“ практики – някои съвсем нови, като компромат, други пък мутации на традиционни форми като круговая политика, които са се появили в политиката, професиите, бизнеса и медиите, като всички те нарушават или заобикалят официалните правила.

Според Леденева, по същество това са изобретателни форми на незаконност, развити като отговор срещу нарастващата роля на формалния закон в едно общество, в което самата законност си остава вечно един въпрос на собствено виждане и манипулация. Като такива, те едновременно насърчават и задържат напредъка на едно по-развито върховенство на закона в Русия. Макар че нейният анализ на този парадокс е доста критичен, той бива поднасян с една своеобразна, кисела привързаност и оптимистично заключение: всички тези изобретателни начини за нагласяване и изкривяване на правилата допринасят по свой начин за продължаващия, положителен процес на модернизация. Скритото послание е: руснаците се справят. При тази интерпретация като гарантирана се приема западната модерност, а не демокрацията; тук тя играе ролята на телос. Една по-мрачна присъда може да бъде открита във Virtual Politics на Андрю Уилсън – едно яростно изследване на „политическата технология“ на изнудвания и подкупи, заплахи и измами, прилагани на изборната сцена.

Студията на Леденева изследва света на ония, които се справят добре в руския капитализъм. В самия край на книгата си тя споменава между другото, че неформалните практики, които в предишното време „често бяха от полза за обикновените хора, позволявайки им да задоволяват личните си нужди и да организират живота си“ („преди реформите“, както се изразява тя), днес са се превърнали в една система на продажност, която „е от полза за чиновническата и бизнес-класи, но вреди на мнозинството от населението“. Това признание обаче не нарушава нейните оптимистични заключения или безкритични представи за реформите.

Георгий Дерлугиян, работещ в Съединените Щати, е по-критичен. Малцина социолози, живеещи в наше време, притежават неговата способност да преминават така свободно от феноменологичния анализ на най-дребните сделки от ежедневието към най-големите превратности на макро историята.

„Колапсът на СССР“, твърди Дерлугиян, „маркира нещо повече от провала на болшевисткия експеримент. Той даде сигнал и за края на хиляда години от руската история, през които държавата си оставаше основния двигател на социалното развитие“. На три пъти – при Иван Грозни, при Петър Велики и Катерина, както и при Сталин – в Русия беше конструирана една милитаристично-бюрократическа машина, предназначена за възприемане на чуждия напредък и отразяване на външни инвазии, същевременно подхранвайки собствено руския експанзионизъм. Всеки път тя първоначално имаше успех, след което се проваляше под натиска на превъзхождащите я външни сили и влияния – шведи в балтийските войни, германци във Великата отечествена, американци в Студената война. Но последното от тези поражения я погреба в досегашната й форма, тъй като то й беше нанесено не на бойното поле, а на пазара. СССР пропадна защото, по израза на Дерлугиян, „традиционните руски активи за изграждане на държавност“ са били бързо обезценени от трансформациите на световната икономика. „Капитализмът в неговия глобализационен модус е директно противоположен на меркантилистките бюрократични империи, специализиращи се в увеличаване на своята военна мощ и геополитическо влияние – точно онова занимание, в което руските и съветски лидери се бяха специализирали в продължение на векове“.

В последващия разпад – една имплозия, причинена от натиска на околната среда – средните нива на номенклатурата награбиха каквото могат, претопявайки се в частни използвачи на активи или брокери, или пък установявайки се отново, на различни нива и с различни титли, в преоформената посткомунистическа бюрокрация. Дерлугиян разказва много неща, както картинни, така и болезнени, за този процес и начина, по който той е протекъл в центъра и по периферията, откъдето идва самият той (притежавайки задълбочени познания за Кавказ). Но той никога не забравя губещите хора от дъното, „мълчаливото мнозинство руснаци“, които са най-вече „разединени индивиди на средна възраст, сломени, не-героични еснафи, опитващи се да свържат двата края толкова почтено, колкото могат“, след двайсет години на непрекъснати измамени надежди.

При такива условия разстоянието между износената, несигурна тъкан на частните животи – на хора, „изключително уморени и съпротивяващи се на всяка форма на публична мобилизация“ – и глобалната канава, върху която се пише съдбата на страната, изглежда огромно. И все пак налице е един травматичен възел, който ги обединява. Само за пет години, от 1990 до 1994, смъртността сред руските мъже нарасна – в мирно време – с 32 процента, а средната продължителност на живота им падна до 58 години, по-ниска от тази на Пакистан. През 2003 населението беше спаднало за едно десетилетие с повече от пет милиона, а в момента губи по 750 000 живота годишно. Когато Елцин взе властта, населението на Русия беше малко под 150 милиона. През 2050, според официалните прогнози, то ще бъде под 100 милиона. Толкова много хора не бяха унищожени дори и от Сталин.

Официалните демографи бързат да посочат, че ръстът на смъртността е бил налице още по времето на Брежнев, докато ниският прираст на населението в края на краищата е признак на социален прогрес, точно както и в западна Европа. Комбинацията от едно неудачно наследство и едно развитие, идещо от бъдещето, е била неудачна, но защо да обвиняваме капитализма за това? И все пак твърдението на Ерик Хобсбаум, че падането на СССР е било една „човешка катастрофа“ си остава твърдо в лицето на подобни апологети. Силата на срива от 90-те не може да бъде омаловажена. В нова Русия, докато към по-традиционните убийци – алкохол, никотин и подобни – се прибавят разпространението на СПИН, туберкулозата и експлозивно нарастващият брой на самоубийствата, традиционното здравеопазване е напълно опропастено, при бюджетна поддръжка от 5 процента – по-малко, отколкото в Ливан. Една представа за опустошенията, произтичащи на демографската сцена, може да ни даде положението на жените в съвременна Русия – при това те са малко по-защитени от катастрофата в сравнение с мъжете. Буквално половината от тях са сами. В последното проучване, от всеки 1000 руски жени, 175 никога не са били женени, 180 са вдовици и 110 са разведени и живеят сами. Такава е самотата на ония, които, образно казано, са оцелелите. Днес в това общество има около 15 процента повече жени от мъжете.

От гледна точка на политиката на силата, неспирното намаляване на населението в Русия има очевидни последици за нейната роля в света, като то е непрекъсната тема за належащи подкани към нацията от страна на Путин. Какво ще остане от величието на миналото? През 70-те години, чуждите дипломати описваха СССР с думите „Горна Волта с ракети“. От една определена гледна точка, днешна Русия изглежда по-скоро като Саудитска Арабия с ракети, макар че увеличаването на нейните петролни приходи трябва да бъде съпоставено с остаряването на нейните ракети. Че страната, дори и след като отново е спечелила известна независимост, е западнала толкова много в очите на света е нещо, което измъчва не само управляващата класа, но и много от нейните писатели. Възможните пространства на империята – минала или бъдеща, местна или чужда – са станали един от лайтмотивите не само на политическата дискусия, но и на литературното въображение.

Във водещия пример на „имперски роман“ (една в момента напълно утвърдена литературна форма), Павел Крусанов възсъздава една фиктивна, контрафактуална история на 20 век. Неговият бестселър Укус ангела (200 000 екземпляра) описва една Русия, която никога не е познавала революцията и, вместо да се свие по размер, е абсорбирала целия Китай и Балканите, под свръхчовешкото командване на Иван Некитаев, един тиран, по олимпийски освободен от какъвто и да било морал. Владимир Сорокин пък преобръща тази схема в последния си роман День опричника. В 2027 монархията е възстановена в Русия – една затворена в себе си, заобиколена от Велика стена и управлявана от превъплътените опричници на Иван Грозни страна – намираща се под палеца на Китай, чиито стоки и колонисти доминират икономическия живот и чийто език е предпочитан дори от децата на царя.

Това са фикции. В областта на документалистиката и „научната“ литература, Александър Дугин – един полиглот и експерт в областта на разузнаването – представя в своите Основы геополитики като естествени противници от една страна океанските сили (атлантическият свят, обединен около САЩ) и от друга страна – силите на сушата, простиращи се от Магреб до Китай, но центрирани около Русия. Първоначално, Москва-Берлин, Москва-Токио и Москва-Техеран са били трите главни оси на фронта против Америка. По-късно е бил създаден един славянско-турски съюз. Заемайки заглавието на книгата си от труда на Армин Молер от 1949, Дугин нарича победата на силите на сушата срещу атлантическите сили с името „наближаващата консервативна революция“. Неговият колега Александър Проханов, „славеят на генералщаба“, се проявява и като бестселърски романист, с Господин Гексоген (хексоген е взривното вещество, използвано при терористичните актове в Москва, бел. пр.) – една конспиративна приказка за възхода на Путин към властта. Освен това той играе ролята и на теоретик на новата евразийска империя, възпявана в неговата Симфония пятой империи, току-що излязла от печат. Това са писатели, които обикновено се цапуркат в мътните води на крайната десница, но днес вече се радват на по-широко политическо и интелектуално приемане. Геополитиката на Дугин излиза с предговор от шефа на стратегическия отдел на генералния щаб. Симфонията на Проханов, представена по националната телевизия, беше пусната в обръщение под патронажа на Никита Михалков, в присъствието на управляващата партия Обединена Русия и неолибералния Съюз на десните сили, партията на Гайдар.

Екстравагантността на тези мечти за имперско завръщане е показателна не толкова за каквато и да било осъществима амбиция, а по-скоро за психологията на компенсацията. Истината е, че рангът на Русия в света е необратимо трансформиран. В продължение на три века тя беше велика сила; по-дълго време – и това често бива забравяно – от която и да било друга страна на запад. По площ тя все още е най-голямата страна в света. Но тя вече не притежава значителна производителна база. Икономиката й се възстанови като платформа за износ на суровини, с всички рискове, произтичащи от прекомерното разчитане на нестабилните световни цени, както показва опитът на множество страни както от първия, така и от третия свят – надценяване на растежа, инфлация, зависимост от вноса, внезапна имплозия. Макар и все още да притежава единствения атомен арсенал, донякъде сравним с американския, нейната военна индустрия и въоръжени сили са само сянка на съветското минало. По територия сега тя е по-малка отколкото е била през 17-ти век. Населението й е по-малко от това на Бангладеш. Брутният й национален продукт е по-малък от този на Мексико.

Но за идентичността на страната по-важна от всяка от тези промени в дългосрочен план може да се окаже драстичната промяна в нейното геополитическо положение. В момента Русия е заклещена между един все още разширяващ се Европейски Съюз, с осем пъти по-голям БНП и три пъти по-голямо население – и един извънредно силен Китай, с пет пъти по-голям БНП и десет пъти по-голямо население. От историческа гледна точка това е една внезапна и тотална промяна в размера на относителните величини, заобикалящи я от двете страни. Малцина руснаци имат дори приблизителна представа относно величината на преоценяването на тяхната страна. На запад, точно когато руските елити смятаха, че най-после отново могат да се присъединят към Европа, където страната им принадлежи по традиция, те изведнъж бяха конфронтирани с една сцена, на която за тях вече е невъзможно да бъдат една от многото европейски сили (и най-голямата от тях), както през 18 и 19 век. Срещу Русия там се изправя един огромен, повече или по-малко обединен континентален блок, от който тя е формално – и както изглежда завинаги – изключена. На изток пък се намира изправящият се гигант Китай, засенчващ възстановяването на Русия, но все още безкрайно далечен в представите на повечето руснаци. Срещу всичко това Москва разполага единствено с енергийната карта, която не е дреболия, но едва ли може да бъде считана за съответстваща на предизвикателството балансираща сила.

Тези нови обстоятелства с неизбежност водят до двоен удар върху традиционното разбиране на Русия за самата себе си. От една страна, расистките представи за превъзходството на белите над жълтите хора си остават дълбоко вкоренени в популярното съзнание. Свикнали да виждат себе си като – говорейки относително – цивилизовани хора, а китайците като назадничави, ако не и варвари, руснаците изпитват сериозни трудности с приспособяването към грандиозната смяна на ролите в наше време, когато Китай се е превърнал в индустриална сила, извисяваща се високо над руския съсед, а неговите градски центрове са примери за модерност, която прави руските им съответствия да изглеждат дребни и овехтели. Социалният и икономически динамизъм на Китай, кипящ от конфликти и жизненост от всякакъв вид, предлага един особено болезнен контраст – за ония, които изобщо са склонни до го погледнат – с вцепенената апатия на Русия, при това, както вероятно мрачно ще отбележат либералите, дори без въвеждането на истински посткомунизъм. Раната в националната гордост е потенциално много болезнена.

Но по-лошото се намира на запад. Азиатската част на Русия, обхващаща три четвърти от нейната територия, съдържа само една пета от населението, намаляващо бързо. Осемдесет от сто руснаци живеят в четвъртината земя, намираща се в Европа. Прочутият израз на Екатерина Велика, че „Русия е европейска страна“ не беше чак толкова очевиден по онова време и е бил подлаган на съмнение постоянно, както от чужденците, така и от самите руснаци. Но европейският дух е дълбоко вкоренен в руските елити, които мисловно винаги са се обръщали на запад, а не на изток. В много чисто практически отношения, посткомунизмът възстанови Русия за „общия европейски дом“, както обичаше да се изразява Горбачов. Пътуванията, спортът, престъпността, емиграцията и двойното гражданство позволяват на по-заможните руснаци да се завърнат в един свят, който предците им вече обитаваха по времето на добрата стара Belle Epoque. Но на държавно ниво, с всички произтичащи от това последствия за националната психика, Русия – бидейки онова, което не може да бъде включено в Съюза – сега формално бива определяна като не-Европа, в един нов и все по-втвърдяващ се смисъл на думата. Несправедливостта на това положение е повече от очевидна. Колкото и да е неудобно да се признае това за привържениците на разширението, приносът на Русия към европейската култура исторически е по-голям от този на всички нови членове на съюза, взети заедно. Би било учудващо, ако през идните години отношенията между Москва и Брюксел не се влошат.

Малцина народи са били принудени да понасят такова множество от най-различни шокове – освобождение, депресия, лишаване от собственост, износване, деградиране – каквито изтърпяха руснаците през последните петнайсет години. Дори и ако, погледнати от историческа гледна точка, тези промени са само кратък послеслов към много по-големите трусове на двайсетия век, то едва ли е за учудване, че масите „са дълбоко уморени и съпротивяващи се на всякакво публично мобилизиране“. Какво те ще направят от този нов опит си остава неясно. В момента хората просто мълчат: заключителният стих на Пушкин си остава в сила: народ безмолвствует.

Източник

Pin It
Пери Андерсън
Пери Андерсън (род. 1938) е известен американски журналист и историк. Той е професор по история и социология в UCРA и бивш редактор на списанието New Рeft Review.
Други статии от този автор

Посетители

29

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 4 часа
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 4 часа
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 11 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 ден
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 1 ден
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 5 дни
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 5 дни
  • Лина писа Още
    ... преди 5 дни
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А да напиша горното ме... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мине се не мине време,... преди 2 седмици
  • Въобще не означава писа Още
    Сталин е болшевик... преди 2 седмици
  • Гери писа Още
    Вие сте ненормални да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Мисля, че есето... преди 2 седмици