„Лоши новини, пак лоши, лоши, лоши, чакай,
задръж, задръж малко, това май е добро…, продължават очите
напред, няма време, пак лоши, лоши, лоши, …“ Четяха ми очите, не искаха да ме
изоставят, но всичко мина и си замина, малко от нещата, които ми четоха
останаха в съзнанието ми. То просто не ги прие. Беше влязло в задруга с душата.
Беше време за физическо оцеляване.
Наскоро отворих очи. Бих казал толкова
наскоро, че все още имам чувството, че сънувам, че не съм в реалния свят.
Отново ми четяха …
* * *
Казвам се Серкан Исмаил, на 33 години съм.
Женен, с едно мъничко бебе. И двамата с жена ми сме от Силистра. По професия
сме – аз строителен инженер, а тя е завършила индустриален маркетинг и
мениджмънт. Учихме, работихме и живяхме в София от 1993 (1994) до лятото (зимата) на 2002 година (данните в скобите са за мен).
След напускането ни на България се установихме в Каталуния (Испания), където
живеем и работим и до сега.
Ще говоря основно от мое име, понеже жена
ми никога не я е интересувала политиката.
Не съм бил обвързван никога с никоя
политическа организация, но винаги съм бил привърженик на „синята“ идея, от
времето, когато тя се появи и когато представляваше демократичните сили като
символ на промяната.
И сега съм техен привърженик, те са единствените, които са ми на сърцето, въпреки че ми причиниха огромно разочарование, което не мисля, че някога ще преглътна до край. Но… продължавам да преглъщам, не се тревожете.
Радвам се много за обединението на СДС и
ДСБ.
Въпреки, че считам, че Иван Костов
трябваше да си подаде оставката, малко преди това обединение, най-вече като
стратегически политически ход, за да изпъкне фигурата на новия водач на
обединените демократи – Мартин Димитров. Станалото е вече станало и сега в
името на демократичната общност трябва да се гледа напред. Моята лична критика,
няма да си я спестя в никакъв случай, но ще го направя след едно кратко
изложение.
За Мартин Димитров аз лично НИЩО НЕ ЗНАМ.
Много бих се радвал, ако някой ми пусне линк или някакво инфо, за да се запозная с нещо достоверно, както и за всички останали лица на
съвременното СДС и на ДСБ. Млад човек изглежда, малко хора го познават, щеше да
бъде правилен ход да бъде оставен извън сянката на „командира“.
„Ние никога няма да ви излъжем“, „Ние
никога няма да ви предадем“, „Proud to be Bulgarian“
Аз бях на 21 години по време на събитията
през зимата на 1997. Живеех в Студентски град. Бъдещият
ми кум, влезе в стаята и ми вика: „Революция! Пускай радиото! Бият хора пред
парламента.“ Кое радио викам, „Дарик“ ми вика. Тогава чух за първи път това
радио и после го слушах до напускането на БГ. Участвахме с Добрито (кума ми) в
натиска, който свали тогава комунистите. Милиони повярвахме, че никога няма да
ни излъжат и че никога няма да ни предадат. Гордяхме се, че сме българи. Даже и
до „Darik“ ходих една сутрин и дадох малко интервю. Викам им: „Аз вярвам в
Петър Стоянов и Иван Костов. Обещаха ни, няма да ни предадат“. Какви времена
бяха… наивни.
Минаха 2 години, идва Добрито в къщи и ми
вика „СДС пак крадат. Ти не вярваш, но ето – това и това правят, този и този,
целия мой роден град говори, че това бил откраднал, това си бил присвоил. Ако
щеш вярвай, ама аз истината ти говоря“. Аз не вярвам. „Не е тъй, викам, това са
отделни хора, отделни случаи, те няма да ни продадат. Обещаха ни!“ Спорим, той
твърди, че е масово – Бакърджиев сочи, Бисеров сочи, Цонев сочи, и всеки ден
все повече хора почнаха да ги сочат. Хм, дезинформация, викам си аз. Тия са
ония, комунистите, слухове пускат. Обаче станаха няколко още събития, видях със
собствените си очи туй онуй, как една машинка дето струва 20 я продават уж за 1
и пъхат 5 у своя джоб и си викам „тия наистина крадат, прав ши излезе Добрито“.
А ние точно завършвахме. Предлагат ми
работа, по специалността, начална заплата 300, по-нататък можело и 400 чисто да
взема. Аз си викам „как ще живея с 300 лева, като квартирата ми беше 200, ходи
и си търси работа като хората, остави специалността“. Намерих работа, като за
мен, заплатата ми стигна 600 лева малко преди да се махна от България. Какво
правех? С две думи казано – готвих, после продавах, после превеждах, после
управител станах, видях какво е експлоатация на работниците за 200-300 лева
заплата от новобогаташите, новите български чорбаджии, които се бяха умесили
тъй здраво, че от врат до врат не можеше да стане ясно син ли е червен ли е.
Гражданското общество в България вече не вярваше на никого от тия дето ни
обещаха „ново светло бъдеще“. Следващите избори беше ясно, че ще ги загубим.
Такива неща се усещат във въздуха. Предателството мирише много лошо, не се
забравя за цял живот. Когато те излъжат чужди боли… Обаче, когато те излъжат
твоите и видиш как ръфат вече твоята собствена плът, единственото, което ти се
иска да бъдеш в него момент е мъртъв. И понеже е противоестествено това на натурата
на човек, избираш да станеш безчувствен, глух, а мнозина и жесток към човека и
човешкия вид. Появява се злината в хората.
Аз като български турчин мразя да бъда
предаван. Нас ни предаде държавата и насъска целия си тоталитарен режим да ни
смачка. И оцеляхме. Направиха голяма грешка.
Мразя да бъда предаван, защото самия аз не
бих го направил никога и дано съдбата не си поиграе с мен и да ме опровергае
просто заради самата игра.
Напуснахме цяло поколение след краха
на последните обединени демократи. Пръснахме се по целия свят. Сега Добрито е
отвъд океана. Разделиха ни.
„Демократите“, които направиха това обаче
едно нещо не мога да им простя и до сега.
Не ни поискаха прошка никога, не можаха да
оценят мащаба на своята грешка, до какви граници стигна и колко човешки съдби
сломи, раздели.
Да дадеш шанс на младия човек е за мен да
се жертваш за детето си. Шанс се дава и оставайки в сянката, но вечно подкрепяйки.
За доброто на Демократична България.
* * *
Вчера осъдиха оня австрийски изверг на
доживотен затвор. Призна си всичко след като чу самопризнанията на дъщеря си.
Извергът си призна вината. Сам. Поне това направи.
Кой от бившия комунистически режим си
призна вината сам?
За всичко – и сега понася доживотна?
Защо никой?
Нито един ли нямаше дето да ги намерят доказателствата
и от него да се почне?
Вижте какво са правили със Сабри Искендер!
Това, но в съвсем различна форма и
пропорция го направиха на над 1 000 000 български граждани. И ние сме живи. И
нищо от това не сме забравили. Просто е спотаено дълбоко в нас, иначе всеки ден
трябва да сме тъжни, а на един турчин толкова тъга не му отива.
Вижте и ровете, притиснете ги до стената
тези престъпници! Имате такава уникална възможност. Българските комунисти бяха
единствените, които направиха такова масово етническо прочистване, там можехте
да ги атакувате, с това можехте да докажете на бедните и ощетените (левите), че
десните знаят що е то благородство, знаят що е демокрация, справедливост,
присъда. Единственият шанс на дясното в момента да докаже, че не е само за
чорбаджиите и техните слуги.
На престъпниците от мафиотски среди трябва
да им се изземе цялото имущество.
На всички, които заграбиха България
безогледно, чорбаджийски, от ляво и дясно също.
Така както са го направили на някои места
по света, пример Ирландия.
В България мисля, че има много
престъпници.
Veronika Gerin е една ирландска журналистка,
за която наскоро гледах филм. Разследваше трафика на наркотици в Ирландия.
Убиха я. След смъртта й цялата ирландска общност се надига и предизвиква
парламента да приеме спешен закон, с който успяват да се изземва цялото
имущество на такива индивиди. Не знам как са го направили, но демократите
трябва да се приготвят за това. Другото би означавало да седнат на една маса с
палачите. Българското гражданство в момента може да го убеди само икономически
санкции за престъпниците в 100% размер от това, което са откраднали.
* * *
Преди 3 месеца и малко ми се роди дете.
Понеже съм български турчин, а жена ми е българка, да не ви описвам колко ни е
струвало да му изберем „удобно за целия свят име“. Въпреки, че живея с жена ми
вече повече от 15 години, въпреки че съм върл атеист и тя е атеистка, не върла,
въпреки че сме добре образовани, въпреки че живеем на хиляди километри далеч от
България, въпреки че, … Както и да е, за да няма спорове, за да е и добре приет
по тези земи, където сега живеем, избора ни беше сведен до един много тесен
кръг и от него избрахме това, с което и сега с любов си го наричаме. Роди ни се
прекрасно дете. Направи ни много щастливи. Майка ми дойде да ни види и остана
при нас 3 седмици. В началото беше болничко от жълтеница, та се наложи да
останем 1 седмица в болницата. На 3-ия или 4-ия ден, мисля, че беше, майка ми
настоя да се обадя аз на баща ми и брат ми в България. Звъня, вдига брат ми,
честити ми, всичко точно ми се стори. Аз бях на седмото небе и сигурно не съм
бил така опънат като струна към всеки малък жест, та не забелязах в него момент,
малко по-студеното му държане. После говоря с баща ми, всичко точно до момента,
в който ПАК ме пита как се казва. А той вече знае, понеже им бяхме казали на
всички „Така избрахме, така ще се казва“. Обаче той реагира неочаквано за мен
недружелюбно и след няколко размени на реплики ми затвори телефона. Стана ми
много криво, майка се почувства ужасно неудобно, тя въобще не очаквала, че той
пак ще подхваща тази тема и така… Върнах се пак аз в болницата при жена ми и
малчо, нищо не и казах, едва наскоро говорих с нея за това. Получавам съобщение
в болницата от телефона на брат ми и от името на баща ми в стил „обиден турчин“,
връщам се на следващия ден, писал ми ел. писмо, пак същото и накрая брат ми
добавил „подкрепям татко“. Ние с майка тъжни, особено тя, пак си го говорим,
пак си го анализираме, защо така реагира тоя човек, при условие че всичко е
ясно от преди и до сега нищо не каза. Аз викам на майка, детето е наше, ние
така сме си преценили и за мен тук свършва тая тема. Тя съгласна. Казва ми да го
отмина, да не се обиждам, да гледам напред, обаче на мен ми стана много
неприятно. И писах на брат ми. Казах му същите неща: „Детето е наше. Така сме
решили. С него тук ще се чувства по-добре. Ще бъде по-добре приет. Избора на
име на нашето дете не е ваша работа. Ако нещо сте имали против, можехте да го
кажете до сега. И ако смятате да се държите по този начин отношенията ми с вас
се приключват за неопределено време.“ Мина 1 месец, на нова година, майка,
която вече си беше в България настоя да се видим по Skype с видеокамерата.
Майките са си такива. Аз още ми държи и не ща и да чувам, ама как да е, заради
майка. Видяха го всички, чух ги как му се радват. Беше им минало. След още 1
месец почти нищо не беше останало от студенината, с която ме посрещнаха в
началото. Все пак са ми семейство. И тук дойде момента за размисъл. Какво беше
продиктувало тази реакция на моя баща и моя брат към мен и към моето
разширяващо се семейство. Отговорът беше много прост и го знаех още от самото
начало. Знаете го и вие. С десетилетия, а може и да е с векове ЗА НЯКОИ,
разтваряна пропаст между българите и турците и в по генерален план между
отделните религии, които те изповядват. Религията на мен лично ми причини само
зло, вражда и отчуждение, но за това ще пиша в друг момент. Учебниците по
история, от които учих бяха пълни с омраза към съслойката от българския народ,
към която принадлежим с моето семейство. Мразиха ни още преди да сме се родили.
Само защото така ги учеха, защото това беше национална политика на целите
Балкани, не само в България. Колко пъти е трябвало да се чувстваме зле, за това
че сме турци, когато си в час по история. И после в час по литература го
прехвърлиха, а българската литература има прекрасни шедьоври, които ми харесват
и не исках да меся изкуство с история. Срам, да се чувстваш мразен, различен,
да ти сменят име, да те унижат, да видиш сълзите на родителите си вечер, ужаса,
че не могат да кажат на децата си за какво плачат…
Защо ви описах всичко това?
Защото се оказа, че брат ми и баща ми,
които са достатъчно интелигентни хора, отново се почувствали мразени заради
това, че са турци и РЕАГИРАХА ПЪРВОСИГНАЛНО, реагираха така както го прави един
репресиран човек в реалния живот. След 20 години в България пак стигнахме до
там, че те да изпитват подобни чувства, както в тъмните години на
комунистическите изроди, които създадоха, това, което днес се нарича „балкански
проблем“.
БКП-ДС
…
ДПС, …, АТАКА, …, Бате Бойко.
За „ислямизацията“ В НАШИ ДНИ, за това как
Западна Европа я приема, ще пиша в следващ мой пост, но към вас се обръщам само
с една молба накрая на този:
Интерпретирайте, както искате историята, управлявайте, както искате България, но не учете съучениците на моето дете или на моя брат, не учете бъдещите поколения да мразят различните от тях. Не карайте нашите деца да се чувстват отблъснати, различни. Приобщете ги. В основата на всичко, включително и на борбата с религиозния тероризъм е училището и образованието. В нашите училища учебниците по история и по литература трябва да бъдат пренаписани СЕГА, а не след 100 години, когато ще бъде вече много късно, с истинската история на Балканите, без патос, за да няма омраза, с точност и проверка на всеки един цитиран документ. И когато стане това и опрем до часа по литература, човека от малцинствата трябва да може да се докосне до красивото, до любовта от българската поезия и литература, без да се чувства до болка засрамен от принудата да рецитира „Аз съм българче…“ под дъжда от смях на своите съученици, деца, приятели.
Повече от Серкан Исмаил може да се намери във форума „Де зората“ на адрес:
http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,907.0.html
