От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 04 Rousse Theather
Доходното здание в Русе – един шедьовър на „модерния французски Ренесанс“

 

„Ако всички прозорци, разтворили се пред мен в младостта ми, се намираха във Виена, с помощта на Исак Бабел прозрях, че Русчук е бил първият прозорец, през който съм се надвесил, за да наблюдавам всички раси, за да слушам всички езици, за да изследвам всички обичаи, за да опозная всички нации, които все пак се сработваха доста добре в този микрокосмос.“ Така описва в спомените си своя роден град Русе, известният писател с еврейски произход Елиас Канети.

В османско време Русчук е столица на Дунавския вилает и дължи своя разцвет на управленския талант на известния Митхад Паша[1]. Именно той дава тласък за развитието на града и го прави един от най-значимите центрове на Румелия. В началото на 80-те години на XIX в. Русе е най-големият град в Княжество България. С австрийски, маджарски, чешки, немски и белгийски капитали се изграждат немалко предприятия с общ акционерен капитал 5 милиона златни лева. Учредена е Търговско-индустриална камара, откриват се банки и през русенската митница преминават значителна част от стоките за внос и износ. По това време и малко по-рано, в предосвобожденския период, тук се откриват дипломатически представителства на Австро-Унгария, Русия, Прусия, Англия, Франция, Италия, Испания, Белгия, Холандия, Гърция, Румъния, дори и САЩ. В града има няколко престижни хотела, известно число добре построени двуетажни къщи, широки и постлани улици с хубав калдъръм. Княжеският дворец, Окръжното управление и главният хотел са били здания, построени елегантно в архитектурно отношение.

Русе е космополитен град, където живеят различни етноси – подобно на всички търговски градове на изток. В „Спасеният език“ Елиас Канети пресъздава картината на многообразието и пъстротата му така: „Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той е в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика…“ По официални данни от първото преброяване на Княжеството през 1881 г. населението в града е твърде смесено и има следния етнически състав: българи – 11 342, турци – 10 252, испански евреи (сефарди) – 1943, арменци – 841, немци – 476, гърци – 291, власи – 231, руснаци – 170, сърби и хървати – 113, цигани – 79, маджари – 76, татари – 74, французи – 58, италианци – 58, англичани – 32, персийци – 19, поляци – 16, чехи – 16, други народности – 69.

Демографските проучвания от този период дават основание за определяне на следния синтезиран портрет на русенеца – заможен, най-често търговец, космополит по дух, полиглот, образец за верска и етническа толерантност, имащ самочувствие на модерно облечен и прогресивно мислещ човек. Като е бил повече от други български градове в досег с Европа, Русчук много скоро е почувствал нейното влияние. До Първата световна война в Русе има 11 консулства, 19 банки и 17 застрахователни дружества. Ако се позовем отново на Канети, той характеризира накратко града така: „Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук. Там останалият свят се наричаше Европа и когато някой тръгваше нагоре по Дунава за Виена, се казваше, че той пътува за Европа“.


Small Ad GF 1

Русе е привлекателен град не само за българите, но и за чужденците. Първото десетилетие на XX век с право се нарича „европейската строителна епоха на Русе“. Много от сградите носят характерен стил, декор, композиция и интериор. В пристанищният град работят изтъкнати австрийски, немски, италиански, български и други архитекти, живописци, строители и градинари. Сред по-видните имена са това на австрийците Петер Паул Бранк, Едуард Винтер, Шарл Шаусберг и Фридрих Гюнангер. Неслучайно Русе започва да бъде наричан „Малката Виена“. С принос за оформлението на града са още италианския скулптор Арнолдо Дзоки, както и българските архитекти Никола Лазаров и Нигохос Бедросян (етнически арменец). Не трябва да пропуснем още един съществен факт от визитната картичка на Русе: на 15 май 1892 г. Стоян Михайловски – тогава учител по музика в града, написва стихотворението „Кирил и Методий“ („Върви народе възродени“) като проект за български училищен химн. Същата година то е отпечатано в сп. „Мисъл“ в Русе. През 1901 г. в гр. Ловеч Панайот Пипков написва музиката към текста.

Как са съжителствали отделните етноси и религиозни общности в Русе? Тук ще приведем следния факт: в крайдунавска улица са разположени една срещу друга две църкви: Православният храм „Свети Николай Мириклийски Чудотворец“ и Католическата църква „Свети Павел от кръста“.

Православният храм „Свети Николай Мириклийски Чудотворец“[2] има следната история. След издаването на фермана за учредяване на Българската екзархия през 1870 г. гръцкото население в Русчук издейства (не без подкрепата на Цариградската патриаршия) от османското правителство правото да изгради свой молитвен храм. Той става факт през 1873 г. В края на XIX в. гърците преустройват дървения параклис в тухлена църква. В периода 1912–1913 г. броят на гърците в Русе силно намалява и през 1914 г. храмът минава към Българската църква. През 20-те години в крайдунавският град пристигат много руски емигранти (белогвардейци), за чиито верски нужди Митрополията предоставя храма.

Католическата църква „Свети Павел от кръста“ е построена в неоготически стил в периода 1890–1892 г. по инициатива на епископ Иполито Агосто. Проектът е дело на италианския архитект Валентино. Камбанарията му се извисява на 31 метра, а олтара е направен от красива дърворезба. Мебелите (в готически стил) са доставени от Виена, а впечатляващите стъклописи са изработени в Будапеща. На тях са изобразени сцени от живота на Исус Христос, образи на апостоли, на светите братя Кирил и Методий, както и на Орлеанската дева Жана д’Арк. През 1908 г. в църквата е монтиран първият орган в България.

Най-знаковата и емблематична сграда в Русе е „Доходното здание“. Този ценен архитектурен паметник е изграден по проект на виенския архитект Петер Паул Бранк. Зданието е ситуирано в централната част на Русе и е построено за периода 1898–1902 г. Името произлиза от идеята обекта да носи на тогавашното училищно настоятелство доходи от наемите на предвидените магазини, библиотека, театрален салон и казино. Фасадата на сградата е в стил неокласицизъм, украсена с пластични орнаменти и архитектурни детайли, характерни за края на XIX век. Седемте фигури на „Доходното здание“, символизиращи науката, изкуството, занаятите, земеделието, търговията, отбраната и полета на духа, подчертават основните насоки в полезността на този шедьовър. Най-отгоре е статуята на Меркурий – символът на търговията.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Писателят Ярослав Хашек, дава следното интересно описание на Русе от началото на XX век: „Вместо един ориенталски град, блестящ със своите причудливи кубета и минарета, вие наблюдавате пушека на фабриките за копринени платове, за кожи, кожени трансмисии, грънчарски изделия със сребристи украси, а пък влезете ли в града по няколко тесни улички, изведнъж се оказвате на един булевард, който не би посрамил много западни градове. Къщите са построени по европейски маниер, намерих една сграда с мецанин, хубава градска болница, казарми, кафенета, обзаведени по европейски, шантани[3] и т.н.“

Изобщо Русе пулсира като един модерен европейски град, с динамичен обществен живот. Зимно време се уреждат вечеринки, певиците на кафе-шантаните не отминават Русчук – той и така остава с турското си име в народната реч още дълго време. В дрескода преобладава европейската носия, но близостта на Букурещ, където се отива за 7–8 часа, упражнява голямо влияние. На пристанището цари винаги оживление. По цял ден, дори и през нощта, глъчката тук не стихва. Корабите пристигат един след друг, оставят товара си, вземат друг, заминават, идват други… И целия този панаир се състои от различни народности: българи, турци, гърци, румънци, сърби, арменци, цигани. Бирата продължава победоносния си ход и вече е станала любимо питие. А който иска да прави речник на нецензурните думи, нека да се спре за малко в пристанището на Русчук. Такъв е големият дунавски град – многообразен, пъстър и въздействащ.

Друг един град по течението на Дунав западно от Русе е Видин. Макар и не в мащабите на Русе, той също оставя следи от недалечното ни минало. В историята на почти всеки от нашите градове има хора, които винаги са привличали вниманието и на неговите жители, и на гостите му. При това без значение колко е писано за тях. Една от безспорните емблематичните личности за Видин е османския феодал Осман Пазвантоглу (1758–1807). Роден във Видин и умрял във Видин, Пазвантоглу повежда група недоволници от централната власт и в 1794 г. става фактически независим владетел (аянин) на Видинска област. След три неуспешни военни похода срещу него османското правителство го утвърждава в 1799 г. като паша и го признава за управител на Видинския пашалък.

Осман Пазвантоглу е бележит човек за времето си, потвърждение за което са легендите и песните за него у турци и българи, които не секват вече над два века и поддържат буден интереса към неговите живот и дейност. Наистина, с какво този човек е влязъл в сърцата на хората от Видинския край, и не само в него? Тъй като не съм си поставил за цел да изследвам личноста на Пазвантоглу, ще бъда пределно кратък. Според една от разпространените версии за видинския бунтовник, майка му е била християнка (славянка) българка. Освен това, и самият той е говорел български език! За това спомагали и казармата, построена във формата на кръст, и сърцата върху джамията и библиотеката му. Днес тези сгради съществуват и са част от културно-историческия комплекс на града – смята се, че джамията е била завършена в 1802 г., а библиотеката[4] през 1803 г. Освен това, Осман Пазвантоглу построил и няколко училища. Ще сложим точка на личните качества на този управник, през погледа на един не по-малко известен европейски пътешественик от XIX в. – Феликс Каниц[5]. В пътеписа си „Дунавска България и Балканът“, той пише: „Пазван Оглу съчетавал в себе си рядка енергия с много голяма природна дарба. Поевропейчиният облик на Видин, повишената отбранителна способност, откриването на нови улици, изграждането на много монументални сгради, между които Пазван-Оглу-Джамия с медресе и библиотека, както и други хуманни начинания в града са всички негова заслуга.“

Преди Руско-турската война от 1877–1878 г. Видин през погледа на учения Феликс Каниц е една палитра от „наши“ и „чужди“ – паралелна съпоставка на Изтока и Запада. В пътеписите на Каниц прави впечатление художественото пресъздаване на видяното – независимо дали става въпрос за търговия, забавления или вероизповедания. От страниците на „Дунавска България и Балканът“ научаваме, че българинът е постигнал отлични успехи най-вече в изработката на кожени изделия. Пак там се разбира, че християнско-българската промишленост е помещавала главната си квартира извън градската цитадела. Австрийска кинкалерия от всякакъв вид, стъкларски и порцеланови стоки, шевни материали и други били предлагани в сводестите дюкянчета на турските и еврейските търговци. „Сравнени с изящните творби на ориенталското въображение, нашите западни накити, претрупани с фалшиви камъни, перли и емайл, имат лош вид в чаршийските магазини, но новото, необичайно чуждото изделие печели с разнообразните форми и евтините цени все по-широка почна“ – обрисува Каниц особеностите на пазарната търговия.

Феликс Каниц дава информация и за културните нрави и развлечения в същия град, който е седалище на османски граждански и военен губернатор. Какви са били видинчани на границата между двата века – европейци, ориенталци или просто българи? Дали е имало там театър, концерти, места за разходки, за обществени игри или други културни забавления. „Нищо подобно! – заключава Каниц. – Даваните от време на време представления, трябваше да заместят във Видин, както във всички турски градове, с изключение на Истанбул, нашите храмове на музите. Но турчинът не се лишава трудно от тях, тъй като не познава „божествената комедия“, онова удоволствие, което създава главния чар на нашето западно обществено развлечение. Странстващи жонгльори, цигански банди и гъвкави младежи заменят на мюсюлманите нашите гимнастически и певчески тържества, конски и стрелкови състезания.“

От религиозните храмове във Видин най-значими за времето са катедралната църква „Св. Димитър“, джамията на Осман Пазвантоглу и еврейската синагога. Скоро след обнародването на Хатихумаюна[6], видинската християнска община иска да приложи на дело завоеванието, обещано и на хартия, поради което нарежда да се озвучи за първи път камбаната от скромната дървена кула на завършващата се катедрала. Но на някои люде, по всяка вероятност мюсюлмани, не се понравила тази музика, която заглушавала гласовете на мюезините. В една от следващите нощи бил махнат езика на наскоро осветената камбана…

Юдаизмът и католичеството са били конфесии, които имат осезаемо присъствие в религиозния живот на гражданството. Многобройната общност на евреите се молела в скромна синагога. Същата синагога е разрушена като резултат от бойните действия по време на Руско-турската война. За кратко време, върху старите основи се издига нов храм. Строежът е осъществен със съдействието на дарения от местните евреи – голяма част от населението на стария квартал „Калето“, както и от евреи от всички краища на новосъздаденото Княжество България. Светата обител е построена по подобие на синагогата в Будапеща, а нейни архитекти са небезизвестните на времето майстори Франческо и Фердинанд. Изграждането на олтара (оцветен в синьо, червено и бронз) е осъществено от Макс Верих – чешки скулптор, преподавал във Видин. Интериорът е колоритен, с елементи на древноеврейски и класически архитектурни форми. Трите кораба са разделени от стройна аркада върху колони, които са от лят бронзиран чугун. Те имат база и кубични капители малоазийски тип, а тялото им е канелирано. Орнаментите на капителите – спирали, палмети, плетеници и акантови листа, са оцветени с вкус. Арките са сегментни. Новата сграда се открива тържествено на 28 септември 1894 г. от д-р Мордехай Грюнвалд, главен равин в България.. Тя е втората по големина след синагогата в София, но е смятана за по-красива. Евреите наричат тази синагога „белия лебед на Дунава“.

Десетина години преди гореспоменатото събитие, във Видин се ражда едно забележително за еврейската сефарадска общност име – Жул Паскин (1885–1930) [7], художник-космополит, впоследствие живописец и график от Парижката школа. В периода 1902–1905 г. Ю. Пинкас живее във Виена, Мюнхен, Берлин. В края на декември 1905 г. Паскин заминава за Париж като вече утвърден автор. Във френската столица се сближава и общува с кръга художници, известен като „домистите“. През 1906 г. негови карикатури под псевдонима „Паскин Русчук“ са публикувани в списание „Българан“. В 1908 г. Паскин посещава парижките частни академии и излага свои рисунки на Есенния салон. Той е сред най-ярките фигури в космополитния артистичен кръг на Монпарнас. Жул Паскин е и гражданин на САЩ, близък приятел на Амедео Модилияни, Ърнест Хемингуей, Пабло Пикасо и Жорж Папазов.

Към края на 70-те години град Видин се сдобива и с католическа черква, скована от естествени дървени елементи. Непосредствено до нея се издига оброчен камък с кръст и следния надпис: „Този свети кръст е предназначен за разпространение вярата Господна на романо-гръцката католическа общност във Видин – 1869“. За подходяща окончателна църковна сграда императорът на Австрия Франц Йосиф I (1848–1916) подарява значителна сума, но така и католическата църква няма успех на българска почва.

След Руско-турската война Екзарх Антим I (1816–1888) е човекът, който измолва от руския губернатор камъни за изграждането на нова катедрала за местните миряни. Животът на този български духовник и политически деец е неразривно свързан с Видин и през 1868 г. Антим I става Видински митрополит. Същата година той подкрепя цариградските българи и отхвърля каноническото подчинение на Вселенската патриаршия. Малко по-късно той е избран в ръководството на Привременния синод на Българската екзархия и участва в Църковно-народния събор от 1871 г. На 16 февруари (28 февруари нов стил) 1872 г. Антим I е избран за екзарх на Българската екзархия и играе съществена роля за изграждане на Екзархията и за културно-просветното издигане на българския народ. През април 1877 г. по настояване на Високата порта е освободен от поста екзарх и заточен, но в резултат на обща амнистия (март 1878), той поема ръководството на Видинската метрополия. Антим I умира на 1 декември 1888 г.[8]

Много скоро, след настъпването на промяната през 1878 г., във Видин на мястото на старата дървена кула била издигната осмоъгълна каменна камбанария, а камбаните по думите на Ф. Каниц биели по руски начин. Но промяната била очевиден факт – вече разбуждащия глас на мюсюлмански мюезин и мирният звън на християнската камбана звучали равноправно един до друг. Независимо от всичко, много години след това, Видин прави впечатление на типичен турски град – с кубета на джамии, кервансараи и хамами. Факт е обаче, че мюсюлманското население започва да се изселва и да напуска града на малки групи.

Такъв е бил животът на границата на две епохи в Русе и Видин – с динамиката и пъстротата на градското пространство, съжителството между различните етноси и приемствеността на различните знаци от миналото, които са своеобразен мост за културно-историческо наследство на България днес. Наследство, което задължително трябва да бъде опазвано, съхранявано и социализирано.

Използвани източници

Бакърджиева 2009: Бакърджиева, Т. На крачка пред времето. Държавникът реформатор Мидхат Паша (1822–1884). – Русе: „Авангард принт“.

Бърчева 2005: Бърчева, М. Демографски портрет на Русе след Освобождението. В: Известия на Регионален исторически музей Русе. Т. IX.

Илиев 2011: Илиев, Н. Османската империя, Видин и Осман Пазвантоглу. – Изд. Община Видин.

История без полюси: ЕUROCLIO/Матра проект. – София: 2006–2009.

Канети 1981: Канети, Е. Спасеният език. – София: „Народна култура“.

Каниц 2003: Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. – София: „Проф. Марин Дринов“.

 

[1] Ахмед Шевфик Митхад Паша (1823–1891), османски деец  и реформатор, един от авторите на Първата османска конституция.

[2] Св. Николай Мириклийски Чудотворец (270–342). Духовник, епископ на град Мир в областта Ликия. Известен е като противник на езичеството и на арианството. Почитан е като светец и покровител на моряци и на банкери.

[3] Шантан – увеселително заведение с певица.

[4] Книгите в нея са се съхранявали в 24 шкафа. Имало е 2 664 номера, докато по инвертарна книга те са били 2 635. От тях 2 014 са били предадени на турците, а останалите 650 се намират в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”.

[5] Феликс Филип Емануел Каниц (1829–1904) е австро-унгарски учен и художник. Роден в Будапеща и починал във Виена, с изследванията си на Балканите той си спечелва прозвището Балкански Колумб. Каниц е евреин, приел християнството. Най-известното му произведение е „Дунавска България и Балканът”, издадено у нас през 1882 г. – историко-географски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 г.

[6] Хатихумаюнът е султански ферман, издаден на 18 февруари 1856 г. от султан Абдул Меджид I. Той вижда бял свят в  навечерието на Парижката конференция от 1856 г. след приключването на Кримската война. Ферманът дава и гарантира равни граждански права на християните спрямо мюсюлманите в Османската империя.

[7] Юлиус (Юлий) Мордехай Пинкас, известен повече с псевдонима Жул Паскин (Паскен), което е анаграма на Пинкас.

[8] Днес мавзолеят на Екзарх Антим I се намира в двора на Видинската митрополия.

 

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...