1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 11 Bulgaria WWII

Marshall Lee Miller, Bulgaria during the Second World War
Stanford University Press Stanford, California © 1975

ГЛАВА 10. Съюзническата заплаха

Позицията на Германия при Сталинград в началото на 1943 г. е станала толкова критична, че дори най-силните български германофили са разтревожени. Самият Филов e разтревожен. На 26 януари 1943 г. той пише: „Убеден съм, че рано или късно германците ще се справят със ситуацията, но се страхувам от политическите отзвуци не само в нашата страна, но най-вече в Румъния и Унгария.“ Въпреки общия си оптимизъм, той признава, че напоследък е имал „няколко безсънни нощи“. В началото на февруари 1943 г. германската Шеста армия при Сталинград окончателно капитулира. Царят, който обикновено изпада в униние и при най-малкия неуспех, приема новината с изненадващо спокойствие. Пълното значение на Сталинград не е осъзнато веднага; със сигурност то е признато за сериозен неуспех, но не се смята за окончателно. Дори в Германия, пише един ежедневник, „масите приеха катастрофата спокойно. Само малцина са способни да оценят пълните последици от трагедията. Официалното комюнике е толкова лаконично формулирано, че само тези, които знаят, могат да го изтълкуват правилно.“[1] Българският военен министър генерал Михов се среща с Хитлер в средата на февруари и се завръща в България без особена тревога от поражението при Сталинград; когато няколко дни по-късно Борис разговаря с Бекерле, единственият му коментар е похвала за „военния шедьовър“ на фон Клайст – изтеглянето.

Друга причина за продължаващата увереност на царя може да е била вярата – споделяна и може би вдъхновена от Хитлер – че съюзът между Москва и Запада е изграден върху толкова непримирими различия, че скоро ще се разпадне, особено ако Съветският съюз започне да изглежда по-голяма заплаха от Германия. По този начин Сталинград би могъл да работи в полза на Оста. Филов отбелязва: „Няма да се учудя, ако след някои големи руски успехи британците намалят или спрат доставките за Русия“, за да удължат войната и да изтощят и двете континентални сили. Към края на март 1943 г. обаче ефимерният оптимизъм на царя се изпарява и той отново е убеден, че Германия вече е загубила войната.

Сталинград бележи повратна точка във войната и това постепенно осъзнаване оказва огромно влияние върху България през следващите месеци. Комунистическата партия, която през есента на 1941 г. e закъсала, бавно започна да се възражда. И все пак би било погрешно да се преувеличава влиянието на Сталинград върху българското правителство по това време. Може би правителството е трябвало да бъде по-загрижено, но наличните данни показват, че не е било. Основната причина за българското безпокойство през този период не е опасността от Съветския съюз, а заплахата от съюзническа интервенция през Турция. Съюзниците са победили германците в Северна Африка и разполагат с големи сили в Средиземноморието, за да открият втори фронт, докато Червената армия все още изглежда някъде далеч в степите.

В началото на януари 1943 г. генерал Михов заминава за Германия, за да обсъди с Хитлер отбраната на Балканите и да постигне споразумение за германско-българската командна структура в случай на съюзническа инвазия. България ще се нуждае от германски дивизии, ако бъде нападната, но българското правителство не иска да предостави на Германия пълен контрол върху военните операции[2]. Двете страни в крайна сметка се споразумяват, че ако бъде нападната от Турция, България ще ръководи обединените сили, а германските войски в района ще преминат под българско командване; ако нападението бъде извършено от Великобритания на егейското крайбрежие, което е по-вероятно, Германия ще има върховно командване. Германия има ниско мнение за българските генерали, но тъй като смята нападението от Турция за малко вероятно, тази отстъпка за националната гордост на България е приемлива.

Германската оценка на ситуацията в Турция е обобщена от Морел, военновъздушното аташе в Анкара: (1) турците биха желали да останат неутрални; (2) те изпитват огромен страх от Русия, която „иска да ги сгащи“ (das ihnen ans Leder wolle); (3) те ще се бият, ако нахлуем; (4) те няма да се бият, ако Англия предприеме нещо в Турция. Именно тази четвърта възможност тревожи България, тъй като през януари 1943 г. министър-председателят Чърчил и турският президент Исмет Иньоню се срещат в Адана, Турция, и се споразумяват за така наречените „Адански списъци“, които включват разпоредба, според която „дори и Германия да не нападне Турция, турските интереси могат да ѝ наложат да се намеси на Балканите, за да предотврати анархия. Такова състояние може да възникне в резултат на нарастваща слабост на Германия, проблеми в България, спор между Румъния и Унгария за Трансилвания или по-широка гръцка или югославска съпротива.“ Има и съобщения за все по-голям брой британци и американци, които навлизат в Турция, вероятно за да подготвят пътя за базиране на съюзнически самолети в тази страна. Съобщава се, че многобройни бомбардировачи с далечен обсег на действие са разположени в Алепо, Сирия, което придава достоверност на съобщението, че Съюзниците планират да бомбардират някой балкански град през пролетта. (Германското разузнаване все още не знае кой е този град, но се говори, че името му започва с буквата „S“, което означава или Солун, или София).

По време на посещението си в Германия, Михов е уверил германците, че българската армия е добре обучена и в добро настроение, но е крайно зле екипирана; той се опасява, че ако съюзниците нападнат, може да настъпи паника. Затова българското правителство започва интензивни усилия да убеди Германия да изпрати повече оръжие – особено танкове, самолети и тежки оръдия. Освен това България предава слуха, че Сталин наскоро е поискал откриването на втори фронт на Балканите, въпреки че дори българският посланик признава, че този слух не е достоверен. Освен това България изтъква британско-турските военни преговори в Анкара и пристигането на бившия американски министър в България Ърл като американско военноморско аташе в Турция. Царят вярва, че на Турция засега може да се има доверие заради военната ситуация, но се опасява от съюзнически десант на Крит и Пелопонес.

Идеята за превантивна атака срещу Турция все още е популярна в България. На срещата им на 31 март 1943 г. Хитлер казва на Борис, че Германия остава твърдо против такова нападение, въпреки че смята, че Турция ще се приближава все повече към Великобритания. Очаква се страхът от Русия да запази предпазливостта на Турция по отношение на участието ѝ във войната, но България не вярва в турския неутралитет и погрешно смята турците за основна заплаха за българската сигурност.

Съюзническите условия за мир

Германският обрат в Русия и Северна Африка и очакваното нахлуване в Югоизточна Европа подтикват редица български официални лица самостоятелно да потърсят контакт със Запада, за да проучат възможността България да излезе от войната. Те не вярват, че войната е непременно загубена, но смятат, че е желателно да установят отношението на съюзниците „за всеки случай“. Германците познават българите достатъчно добре, за да очакват, че те ще се свържат със съюзниците веднага щом щастието на Оста започне да чезне, а фактът, че през 1942 г. Германия е разбила българския дипломатически код, се оказва полезен за потвърждаване на това подозрение[3].

През 1943 г. Германия за първи път започва да задава въпроси относно дейността и движението на някои високопоставени български служители. Така например довереникът на царя Йордан Севов предприема официално пътуване до Истанбул в началото на 1943 г., уж за да проучи намеренията на турското правителство спрямо България, но се разпространяват слухове, че всъщност е отишъл да се срещне с представителя на съюзниците Ангел Куюмджийски. Този човек, който преди войната е бил виден български финансист, е действал като представител на съюзниците с ранг на полковник от армията на Съединените щати. Съмнително е обаче, че по това време Севов се е срещал с него или с друг представител на Съюзниците.

Алън Дълес, шефът на американското разузнаване в Швейцария, поддържа връзка с българския консул в Женева М. Х. Милев и безуспешно се опитва да го използва, за да се свърже с посланика, бившия министър-председател Георги Кьосеиванов. Милев информира София за развитието на събитията и съобщава, че „Кьосеиванов категорично е отхвърлил всички опити да се влезе във връзка с него“; но, предполага той, „би било полезно за нас да знаем какво мислят американците и какви са техните намерения по отношение на отношенията с България и в същото време да ги запознаем с нашия проблем“.

Трябва да се каже, че самите съюзници не полагат особени усилия да насърчат дезертирането на България от Оста. Два въпроса са важни пречки пред българското споразумение със съюзниците: искането на съюзниците за безусловна капитулация и нежеланието им да обещаят, че България ще запази териториалните си придобивки. На конференцията в Казабланка през януари 1943 г. Чърчил и Рузвелт се съгласяват, че от Германия и Япония трябва да се изисква безусловна капитулация, въпреки че има известни нагласи за изключване на Италия, за да се насърчи разпадането на Оста в най-слабото ѝ звено. Британският военен кабинет обаче решава, че „би било по-добре да се включи Италия, поради опасенията, които в противен случай биха могли да бъдат предизвикани в Турция, на Балканите и на други места“. Така не се допускат никакви изключения от тази политика.

Също така не са предложени никакви отстъпки по териториалния въпрос. Държавният секретар на САЩ Кордел Хъл информира американския представител в Анкара:

Министерството получава все повече доклади, показващи желанието на различни от така наречените „сателитни държави“ да установят контакт с официални или неофициални представители на САЩ. всички тези доклади имат един общ елемент: лицата желаят гаранции, че техните територии ще бъдат запазени в края на войната.
… Въпреки че Департаментът не разполага с преки доклади, е ясно, че редица българи се опитват да направят същото в Турция.
Департаментът еднозначно отказва да разреши дискусиите, въпреки че не се намесва в събирането на информация от тези и други вражески граждани от разузнавателната служба.

Британското правителство не е по-ентусиазирано по отношение на разговорите с българите, както може да се съди по една нота до Държавния департамент на САЩ от април 1943 г., която съдържа следния пасаж:

Правителството на Негово Величество досега не е получило никакви индикации за намерения за мир от страна на българското правителство. Ако в бъдеще бъдат направени някакви подходи, правителството на Негово Величество ще може да реши по същество дали те трябва да бъдат продължени или не. Трябва обаче да се има предвид, че всякакви преговори между правителството на Негово Величество и българите веднага биха предизвикали най-дълбоко подозрение от страна на гръцкото, югославското и турското правителство.

Американският отговор на горната нота обобщава официалната позиция на Вашингтон, че контактите, осъществени до момента от българите, не са достатъчно сериозни, за да заслужават по-голямо насърчаване:

Общият тон на докладите, които достигат до Департамента, показва, че българският народ, в сравнение с хунския, е по-малко готов да признае грешките в политиката на своето правителство или да предприеме положителни действия, които биха били необходими, ако иска да даде някакъв ефективен принос за разгрома на Оста. Може да се подозира, че каквито и мирни чувства да са постигнати досега, те произлизат от официалните среди. Ето защо Департаментът смята, че агенциите, които се занимават със състоянието на общественото мнение в България, трябва да засилят усилията си за постигане на промяна в българския манталитет, като предварително се прояви интерес към всичко, което българските говорители имат да кажат.

Германците не са наясно със съдържанието на тези бележки, но са загрижени за пътуването до Турция на човек на име Любен Пулев през март 1943 г.. Източници на германското разузнаване са открили, че Пулев е използвал дипломатически паспорт, и подозират, че е отишъл да се съветва с Ърл. Цар Борис отрича пътуването да е имало някакво значение или Пулев да е бил важна фигура; дипломатическият паспорт на Пулев, според него, датира от по-ранен период[4]. Това и инцидентът със Севов по-рано през годината показват, че Германия е поне малко загрижена за лоялността на балканския си партньор.

Но изненадващо, през следващата година и половина Германия прави малко опити да протестира или да попречи на българските контакти със съюзниците. Към края на 1943 г. тези контакти са общоизвестни, а към средата на 1944 г. се осъществяват почти открито. Въпреки това Германия не се намесва.

Едно от обясненията може да бъде, че на България се е имало толкова голямо доверие, че тези контакти не са били приемани сериозно. Но бившият посланик Бекерле намеква за друго обяснение: „Тези контакти със съюзниците ни бяха известни и се осъществиха със съгласието на Хитлер, който искаше по този начин да провери някои възможности.“ За съжаление това повдига повече въпроси, отколкото дава отговори, и в момента не се знае нищо повече, но този въпрос трябва да се има предвид в оставащите глави.

През лятото на 1943 г. интересът към мирните преговори се подновява. През юли бившият български посланик във Великобритания Никола Момчилов, който подава оставка в знак на протест срещу Тристранния пакт през 1941 г., изпраща писмо до Първан Драганов, в което препоръчва България да се присъедини незабавно към Великобритания, за да прогони Германия от Балканите. Драганов заявява, че не може да действа сам по този въпрос, тъй като това би било държавна измяна, но препраща писмото на Филов, който на свой ред отхвърля всякаква отговорност за него, но го предава на царя. С това, изглежда, въпросът приключва. Бившият британски посланик в България сър Джордж Рендел не постига по-голям успех с Кьосеиванов. След три и половина часа разговор с Филов, Кьосеиванов информира Рендел, че Филов все още вярва в германската победа. Отказът на съюзниците да гарантират новите граници на България си остава основна пречка, а след срещата Кьосеиванов заявява: „Ние не сме в състояние да направим никакви отклонения от нашата политика, която се ръководи от стремежа ни към национално единство“.

Българското правителство все пак упълномощи дипломатическата си мисия в Швейцария да използва швейцарски служител, за да се свърже с групата на Алън Дълес в тази страна. То се надява, че може би американците ще бъдат по-благосклонни към българския иредентизъм и по-склонни да признаят териториалните придобивки. Това се оказва невярно. Американците отговарят, че не могат да бъдат дадени никакви гаранции преди мирната конференция, освен че може да се признае правото на България върху Южна Добруджа.

Тези опити за намиране на основа за преговори са неблагоприятно повлияни от изключително твърдата позиция, която съюзниците заемат срещу режима на цар Борис. Мащабът на тази враждебност към България се илюстрира от Aide-Mémoire от британското посолство във Вашингтон до Държавния департамент на САЩ: „Поради това правителството на Негово Величество разглежда включването на България в Оста като резултат от целенасочено решение, взето с пълно съзнание и предупреждение за последствията. Те отказват да признаят анексирането от България на гръцка и югославска територия и не се смятат по никакъв начин ангажирани с оцеляването на суверенната българска държава [курсивът е добавен от автора].“ Британският посланик Рендел многократно е предупреждавал Борис да не се присъединява към Оста и сега царят трябва да плати за действията си. В британския план се предлага създаването на Конфедерация на Югоизточна Европа, която да включва България, но не се дават гаранции, че България ще бъде допусната да участва като национална единица. Тази конфедерация ще се погрижи и за проблема с българската монархия:

Що се отнася до отношението на правителството на Негово Величество към династията Сакс-Кобург, ще припомним, че настоящата война е третият случай, в който член на тази династия е участник в коварно нападение срещу един от съседите си. Отговорността в настоящия случай не може да бъде прехвърлена от царя върху българското правителство, което е смятано от българския народ за създание на своя цар и всъщност е такова. Освен това, ако бъдещето на Югоизточна Европа е на федерална основа, в него няма да има място за България, управлявана от член на сегашния царски дом, поради естествените и оправдани чувства на неприязън, с които той би могъл да бъде посрещнат от съседните държави, и по-специално от царските домове на Югославия и Гърция. Ето защо правителството на Негово Величество не може да има никакви отношения с цар Борис, чиято съдба те смятат за безразлична, както не може да има такива и с настоящото правителство [повдигането е добавено от автора]. Царят е човек с немалко способности и хитрост, но морално слаб и неспособен за смели решения, истински син на баща си. Всички опити да му окажем подкрепа с надеждата да откъснем България от Оста вероятно ще се провалят и ние само ще се компрометираме в очите на нашите балкански съюзници и света, а освен това ще си навлечем неизчислими трудности в плановете си за бъдещето на Югоизточна Европа.

… Ние не можем да дадем никакви обещания и да поемем никакви ангажименти по отношение на бъдещето на България, а българският народ трябва да вярва, че чрез почтена капитулация ще намери единствения изход от сегашната си мизерия[5].

Така между България и англо-американците не съществува особено голяма основа за преговори. Разбираемо е, че България не е била ентусиазирана от румънското предложение на 16 август двете страни да позволят на англосаксонците да завладеят Балканския полуостров, за да го спасят от болшевизма[6]. Когато през август бившият външен министър Иван Попов отива при Филов и му казва, че сериозността на международното положение налага на България да установи поне някакви контакти със съюзниците, Филов отговаря, че „още е рано“ за това.

Заплахата от съюзническа инвазия

През лятото на 1943 г. България е изпълнена със слухове за предстоящо съюзническо нахлуване на Балканите. През март 1943 г. френският генерал Жиро е създал просъюзническо правителство в Северна Африка и през май съпротивата на Оста там е прекратена. Очаква се Съюзниците да нанесат удар на север от Африка по някое време през лятото. Съюзниците са насърчавали убеждението, че ще се приземят на Балканите, защото са искали да отклонят вниманието на Германия от Сицилия – действителното място на планираната операция. Британската „операция Mincemeat“, включваща поставянето на подвеждащи документи върху тялото на британски военен офицер, за когото се предполага, че се е удавил край испанския бряг, успешно заблуждава германското разузнаване относно мястото на следващата съюзническа атака. На 14 май адмирал Дьониц пише: „Фюрерът не е съгласен с Дуче, че най-вероятната инвазия е Сицилия. Нещо повече, той смята, че откритата англосаксонска заповед потвърждава предположението, че планираната атака ще бъде насочена главно срещу Сардиния и Пелопонес.“ Хитлер остава толкова сигурен, че дори две седмици след съюзническите десанти в Сицилия все още ги смята за финт и изпраща фелдмаршал Ромел в Гърция, за да поеме командването на войските там.

Тъй като се очаква нахлуване в Гърция, Германия иска да изпрати всички налични войски в застрашения район. Когато Борис отново посещава Хитлер в началото на юни 1943 г., от него се иска да разшири още веднъж окупационната зона на България, за да освободи германски войски за отбраната на Пелопонес. България загърбва страха си от Турция и колебливо отстъпва пред германското искане. Генерал Михов, въпреки твърдите си симпатии към Германия, се притеснява, че силите на България са толкова пренатоварени, че искането е трябвало да бъде отхвърлено. Филов отхвърля това възражение, тъй като според него съобразяването на България с този въпрос би засилило една по-късна претенция за германска военна подкрепа.

Германия иска помощта на България не само за окупацията на Балканите, но и за отбраната на целия полуостров. Италианците са обезпокоени от военната ситуация на Балканите и за да ги успокои, Рибентроп обещава, че „в момента, в който англосаксонците предприемат инвазия на Балканите, България ще скочи редом с нас, с двадесет и осем дивизии“. Въпреки това обещание българското правителство не променя намерението си да остане извън войната.

На 10 юли 1943 г. съюзническите сили нахлуват в Южна Европа, но не на Балканите, както се очаква, а в Сицилия. Рим и Неапол са атакувани от въздуха и до 22 юли половината от Сицилия пада под ударите на атакуващите. След това в неделя, 25 юли, идва новината, че Мусолини е свален от група негови най-близки поддръжници и че маршал Бадолио е сформирал ново правителство. Три дни по-късно Фашистката партия е разпусната. Бадолио уверява германците, че Италия ще продължи да спазва задълженията си, но всъщност неговото правителство се готви да сключи сепаративен мир. Българските официални лица изпитват голямо облекчение от изявлението на Бадолио, че продължава да бъде лоялен към Оста, но самият цар разбира, че промяната в правителството не е просто дворцова революция. Италианският фашистки режим е рухнал и Борис не вярва, че Италия ще продължи войната по-дълго, отколкото е необходимо.

Румънският диктатор, маршал Йон Антонеску, е силно разтревожен от събитията в Италия и изпраща предложение до България, според което двете страни трябва да се подготвят за съвместна отбрана на своята територия. Антонеску обяснява, че това по никакъв начин няма да промени отношенията с Германия, но е очевидно, че той вече няма пълна вяра в германската защита. Филов информира Бекерле за предложението, включително и за уверението на Антонеску, че то няма да повлияе на отношението на нито една от двете страни към Германия. Бекерле отговаря, че обсъждането на мерките за защита на Балканите може да бъде полезно, но Рибентроп явно не е доволен от плана. България изглежда не толкова загрижена за достойнствата на предложението на Антонеску, колкото за възможността, която то предоставя, да спечели благоразположението на Германия, като разкрие намеренията на Антонеску. По този повод Филов казва на Бекерле, че „нашите отношения с Германия са коренно различни от онези на Унгария и Румъния с Германия Има много сходства в характера и манталитета на германците и българите … и правителството не може да предприеме нищо във външната политика без Германия“.

Убийството на генерал Луков

През първата половина на 1943 г. вътрешната ситуация в България се променя значително. Значението на националистическата опозиция, която е била основна грижа за царя, рязко намалява поради смъртта на нейния лидер, докато комунистите отново се превръщат в досада, ако не и все още в заплаха. На 13 февруари генерал Христо Луков, краен германофил и водещ член на националистическата опозиция, е застрелян от неизвестни убийци. Полицията смята, че той е убит от същото лице или лица, които наскоро са убили полицейски агент, тъй като според съобщенията и двамата мъже са били убити с един и същи пистолет. Въпреки значителната награда от 300 000 лева, обикновено ефикасната софийска полиция е озадачена от убийството.

Първоначалното предположение е, че комунистите са отговорни за убийството, и след войната те си приписват заслугата, но относно инцидента бързо се появяват спекулации. Една от теориите, приета от британското разузнаване, гласи, че убийството на Луков е резултат от първоначалната му подкрепа, но последвалото предателство на Георгиев, Велчев и Заимов в преврата през 1934 г., за което той е бил повторно на поста военен министър при Кьосеиванов. Смята се, че Луков е отчасти отговорен и за ареста и екзекуцията на генерал Заимов през 1942 г., въпреки че няма доказателства той да е замесен по какъвто и да е начин. По-популярна е версията, че убийството е извършено от агенти на царя, и това подозрение се засилва, когато минават дни без арест. Луков е бил източник на значителни тревоги за Борис и никой не е имал по-голяма полза от царя от смъртта му. Самите легионери и ратници вярват, че убийството е сигнал за пълномащабна чистка, насочена срещу тях, и през следващите няколко дни полагат неистови усилия да се подготвят за действие. Убийствата са толкова често срещани в най-новата българска история, особено през бурния междувоенен период, че това убеждение не изглежда неоснователно.

Четири дни след смъртта на Луков Филов е казал на Борис, че общественото любопитство не може да бъде задоволено само като се каже, че убийството е извършено от „чужда ръка“ или „врагове на България“. Хората започват да задават въпроси, казва той, и подозренията ще паднат върху правителството, ако не бъдат открити истинските убийци. Филов вярва, че няма съмнение, че комунистите са отговорни, тъй като има доказателства за оръжието, но това трябва да бъде доказано по неопровержим начин. „Трябва да използваме това убийство – казва той, – за да засилим борбата срещу комунистите, а по същия начин и срещу евреите.“ Царят и Севов смятат, че убийството е дело на турците с помощта на англичаните, тъй като Луков е известен като толкова яростно антитурски настроен, че с удоволствие е хвърлял свинско месо в турски кладенци.

На 15 април 1943 г. е извършено още едно убийство. Сотир Янев, председател на Комисията по външните работи в Народното събрание и водещ поддръжник на режима, е застрелян от двама души пред софийската си адвокатска кантора само ден след като е произнесъл силно прогерманска реч. Около две седмици по-късно терористите нанасят нов удар, убивайки полковник Пантев („Черната пантера“), бивш директор на полицията, който става ръководител на Софийския военен трибунал. Той е имал тесни връзки с Луков и е бил заподозрян от царя в планиране на преврат през 1942 г. Полицията арестува двама заподозрени, но те не могат да бъдат свързани с аферата[7].

Правителството едва ли е можело да отлага предприемането на драстични мерки за откриване на отговорните за убийствата. На 5 май цяла София е блокирана и се провеждат обиски от къща на къща. Открити са 50 известни комунисти, които се укриват, включително и някои от тях, които са осъдени задочно на смърт, но правителството не успява да свърже нито един от тях със скорошните събития. На 10 май е извършено покушение срещу Кулчо Янакиев, сравнително дребен служител, който е бил съветник по въпросите на радиото към директора на националната пропаганда, работещ по заглушаването на чуждестранните предавания. Той е само леко ранен, но са заловени и двамата му нападатели: мъж и жена, принадлежащи към комунистическа терористична група. На 25 май Янакиев е нападнат отново. Този път той изобщо не пострадва, но атентаторът е застрелян от полицията след дълга престрелка. Усилената полицейска дейност и блокадата обезкуражават усилията на комунистите за градски тероризъм: „След тези действия положението на бойните групи в София стана много по-трудно. Само в София останаха отделни бойци.“[8]

Правителството е изправено и пред предизвикателството на подновените улични демонстрации, дължащи се на подобряването на комунистическия морал след Сталинград. Годишнината от Санстефанския мирен договор от 1878 г. и освобождението на България от турците е на 3 март. Още предишната вечер Българската комунистическа партия нарежда руският паметник и други паметници да бъдат украсени с цветя и знамена. Тя разпространява и листовки с мимеографии, съдържащи лозунги като „Да живее нашият освободител – руският народ“, „Нито един войник за Източния фронт“ и „Долу правителството на Богдан Филов“. На следващия ден тълпа от две хиляди души се събира в района между Университета и сградата на Народното събрание, където са посрещнати от полицаи с извадени пистолети, които се опитват да ги принудят да се върнат. Един студент по медицина, който е бил активен комунист в продължение на единадесет години, е убит, а други 300 души са арестувани. Интересно е обаче да се отбележи снизходителността, с която съдилищата се отнасят към арестуваните. От 300-те души шестима са изпратени в провинциални села (т.нар. „домашно изгнание“), а петнадесет – в лагери в Тракия; всички останали са само записани и освободени.

Също през 1943 г., за първи път от 1939 г. насам, в София се провежда голяма първомайска демонстрация. Всъщност комунистическите историци твърдят, че демонстрацията е била толкова голяма и застрашителна, че царят е бил принуден да избяга от града[9]. Мартенските и майските демонстрации са предзнаменование за това какво може да се случи, ако международните позиции на България продължат да се влошават, и са предупреждение, че в бъдеще ще са необходими по-драстични полицейски мерки. По това време например все още не е имало забрана за слушане на чуждестранни предавания, въпреки че базираната в Русия радиостанция „Христо Ботев“ е привличала все повече слушатели. Освен това прокомунистическите студенти са се възползвали от политиката на правителството за поддържане на „политическата чистота на армията“, което ги е освобождавало от военна служба. През февруари 1943 г. обаче правителството най-накрая решава, че тези студенти може би ще могат да бъдат държани под по-строго наблюдение, ако са в армията, и много от тях са приети на служба.

Изглежда, че в отношението на правителството към арестуваните комунисти е липсвала последователна политика. От една страна, изненадващ брой партийни членове и дори заловени партизани успяват да постигнат освобождаването си от затвора, обикновено чрез застъпничеството на своя представител в Народното събрание, който в много случаи е бил човек с несъмнено антикомунистически възгледи. Все още не е ясно как е функционирала тази процедура и защо правителството я е толерирало. От друга страна, заловените комунисти често са били третирани с голяма жестокост от полицията, която не е обръщала внимание на тънкостите на закона. Екзекуцията е била любимо средство за справяне с партизаните: затворници са разстрелвани или изгаряни живи в специални пещи под софийската главна квартира. Заподозрените са държани без обвинение много по-дълго от предвидените в закона шест месеца. Бруталността спрямо комунистите рязко се увеличава с възраждането на партизанското движение в средата на 1943 г. и не след дълго става стандартна практика да се режат главите на убити или заловени партизани и да се носят за награда.

ГЛАВА 11. Българската окупация на Македония

Едва ли по това време има друга дума, която да означава за българския народ толкова много, колкото „Македония“. Тази сурова и неплодородна територия в днешна Южна Югославия и Северна Гърция е основната причина за участието на България в две неуспешни войни – Втората балканска и Първата световна – и е основен фактор в българската политика през 1920-те и началото на 30-те години, когато заради нея по улиците на София политически групировки се избиват помежду си. Но когато България окончателно окупира Македония през 1941 г. след операция „Марита“, тази дълго оспорвана земя се превръща в поредната провинциална област в българската държава.

Въпреки това някои важни различия между Македония и останалата част от България остават. Македония е етническа мозайка, с много жители, които не се смятат за българи; в резултат на това окупаторите полагат енергични усилия да ги „побългарят“, било чрез пропаганда, било – особено в Егейска Македония, където населението е преобладаващо гръцко – чрез изселвания и екзекуции[10]. Освен това границите на „новите земи“ не са трайно установени; тъй като германците намаляват собствените си сили на Балканите, българската окупационна зона се разширява на няколко пъти – а България очаква, че Германия официално ще признае анексиите в края на войната. Окупацията на Македония предизвиква и ожесточен междуособици между българските и югославските комунисти за контрола над Македонската партия, като този конфликт има значително значение след войната.

Окупацията на Вардарска Македония

Когато през април 1941 г. германските войски навлизат във Вардарска (Югославска) Македония, македонците посрещат победителите с голям ентусиазъм. Тълпите в Скопие, столицата на провинцията, издигат плакат, който, перифразирайки германския лозунг, приветства обединението на Македония и България: „Един народ, един цар, едно царство“. Гражданите посрещат още по-бурно българските войски, които навлизат в Македония на 19 април 1941 г. Топлият прием на българските войници до голяма степен е резултат от македонското недоволство от три десетилетия сръбско господство. „Административната бруталност, сръбският шовинизъм, политическата корупция и икономическата експлоатация бяха по-явни в Македония, отколкото в която и да е друга част на Югославия.“[11] Затова не е изненадващо, че много македонци приветстват влизащите българи. Един от жителите на Скопие по-късно обяснява: „Разбира се, че се радвахме; тогава нямаше как да знаем, че българите просто ще повторят всички грешки, които сърбите бяха направили.“

Разочарованието идва бързо. Българи, а не македонци, заместват изгонените сръбски чиновници и „дори завръщащите се [от България] македонски изгнаници изглеждаха чужди“. Всички важни въпроси се решават в София, а местните власти изглеждат решени да превърнат региона в неразличима част от Велика България. Служителите, изпратени в Македония, рядко са най-добрите в България. Тъй като примитивните условия в региона го правят нежелано място за служба, администрацията е окомплектована с хора от други правителствени агенции. В доклад на германското разузнаване от октомври 1942 г. се отбелязва: „Македонците, които по време на югославското управление гледаха с възхищение на всичко българско, сега са изключително разочаровани, след като се запознаха с напълно корумпирана и некомпетентна българска администрация“.

Дори и ако чиновниците биха били по-добри, условията, с които се сблъскват, биха поставили на сериозно изпитание издръжливостта им. Един от водещите опозиционни членове на Народното събрание, Петко Стайнов, се оплаква през юни 1942 г.: „Какъв мироглед и дух очаквате от чиновници, които в продължение на пет месеца са яли само хляб и боб?“ Окупационните войски разполагат с достатъчно храна, изпратена от самата България, но те се държат също толкова грубо и арогантно с местното население, колкото и чиновниците. Вместо да действат като „освободители“, те се държат като завоеватели. Това донякъде се коригира, след като висшите власти осъзнават проблема, но горчивото впечатление остава. Армията, която е посрещната с такъв ентусиазъм, се превръща в обект на отвращение.

Особено разочаровани са онези македонци, които са очаквали културна и езикова автономия. Властите отхвърлят всички претенции за македонска културна уникалност и „третираха местните жители като донякъде изостанали българи“. Силен акцент е поставен върху образованието като средство за българизация. (Премиерът Филов е и министър на образованието.) Делегатите на учителската конференция в Скопие са уведомени, че техният най-висш дълг е „запазването на териториалното единство и независимостта на българската държава“. Новата учебна програма в македонските училища набляга силно на българските теми и не насърчава използването на македонския език, който българските власти считат, правилно или не, само за диалект на българския. Типичната седмична програма включва седем часа български език, три часа българска история и един час българска църковна история. В сравнение с това само три часа за математика, три часа за съвременен език и един час за руски език (който е достъпен само в пети и шести клас).

За тяхна чест българите приемат редица закони, предвиждащи данъчни облекчения и икономическа помощ в новите територии, включително Южна Добруджа. Освен това те създават 800 нови училища в Македония и подаряват на Скопие библиотека, музей, национален театър, а през декември 1943 г. и университет, кръстен на наскоро починалия цар Борис. Много македонци обаче смятат тези дарения за още едно доказателство за българизация. Използването на българския език в училищата предизвиква все по-голяма съпротива и се превръща в събирателна точка за дисидентите македонци, раздразнени от други аспекти на окупацията. През 1943 и 1944 г. опозицията достига такова ниво, че в много райони посещаемостта на училищата се поддържа само по принуда, а някои училища изобщо не могат да функционират.

Българизацията не се ограничава само до светските институции. На 3 май 1941 г. Българският Свети синод поема контрола над православните църкви в окупираните Югославия и Гърция. Създадени са четири нови епархии и са назначени няколко нови епископи и митрополити. Под ръководството на правителството Синодът привлича свещеници от самата България, нарежда службите да се извършват на български, а не на македонски език, и назначава църковна комисия, която да премахне всички следи от небългарска култура. На 10 юни 1942 г. Народното събрание налага българско гражданство на всички лица от „български“ произход, живеещи във Вардарска и Егейска Македония. Всички останали, които към 1 април 1943 г. все още пребивават в тези области, ще станат граждани, освен ако не декларират друго гражданство, като в този случай ще бъдат задължени да напуснат страната. Тези, които направят този избор, ще трябва да напуснат без пари, защото българите замразяват всички банкови сметки в Македония. От друга страна, на приелите българско гражданство е обещано освобождаване от всички данъци и такси.

ВМРО и Иван Михайлов

Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) вече не е важен фактор в македонските дела. Тази известна терористична организация, основана първоначално през 1895 г., за да се бори за освобождението на Македония от турците, е превърнала България в своя база след включването на по-голямата част от Македония в Югославия след Първата световна война. От България тя води партизанска кампания срещу югославското и особено сръбското господство в Македония. Българският министър-председател Стамболийски се опитва да ограничи дейността на ВМРО и да установи по-добри отношения с Югославия, но усилията му само допринасят за свалянето и смъртта му през 1923 г. В продължение на десетилетие ВМРО действа свободно – почти като държава в държавата – управлявайки Българска (Пиринска) Македония и убивайки онези, които се противопоставят на целите ѝ. Въпреки че ВМРО е разделена на привърженици на македонската автономия и на такива, които желаят обединение с България, идеологията често е по-малко важна за организацията, отколкото финансовата подкрепа от различни заинтересовани страни, особено от България и Италия. Ексцесиите на организацията постепенно губят голяма част от обществената ѝ подкрепа и през 1934 г. българското правителство най-накрая предприема решителни действия срещу нея. След това тя се свива до малък остатък около своя лидер Иван Михайлов.

Въпреки че ВМРО няма особено значение по време на войната, много лица, които са били свързани с организацията, заемат отговорни постове в българските агенции, особено в „новите земи“. Самият Михайлов запазва известно влияние. Съществуват сведения, че на два пъти е разглеждан от българи и германци като възможен управител на Македония. Според тези сведения през октомври 1942 г. царят е толкова загрижен за влошаващото се положение в Македония, че изпраща ръководителя на придворната си разузнавателна служба в Загреб, където Михайлов е на гости на Анте Павелич, главен управител на Хърватия. Съобщава се, че Михайлов критикува кампанията на българизацията в Македония и срещата се проваля. През 1944 г., когато размириците в Македония достигат кризисни размери, с Михайлов се свързват както българи, така и германци; твърди се, че последните го разглеждат като гаулайтер на Македония в случай на крах на българската окупация. Тези разговори също остават без резултат.

Окупацията на Егейска Македония

Българската окупация в Егейска Македония е значително по-сурова, отколкото във Вардарска Македония, където населението е предимно славянско. Докато в последната българската политика е насочена към спечелване на лоялността на славянското население, в Егейска Македония тя е насочена към насилствено побългаряване на колкото се може повече гърци, а останалите да бъдат прогонени или избити. Българските колонисти са насърчавани да се заселват върху земи, отчуждени от гърците, с надеждата, че българското мнозинство в региона ще осигури постоянен български контрол.

През първите месеци от окупацията на Егейско море българите полагат усилия да спечелят подкрепата на местното население. Те провеждат широка пропагандна кампания, създават български училища и раздават храна и мляко на гръцките деца. Бързо става ясно обаче, че този подход няма големи шансове за успех. Затова окупационните власти прибягват до по-драстични мерки. Българите затварят гръцките училища и изгонват учителите, заменят гръцките духовници със свещеници от България и рязко потискат гръцкия език: дори надгробните плочи с гръцки надписи са изпочупени. Българските семейства са насърчавани да се заселват в Македония чрез държавни кредити и стимули, включително къщи и земя, конфискувани от местните жители. Освен това властите конфискуват гръцки бизнес имоти и ги предоставят на български колонисти. В град Кавала, например, са отчуждени над седемстотин магазина и други предприятия. Голям брой гърци са изгонени, а други са лишени от правото на труд чрез лицензионна система, която забранява упражняването на занаят или професия без изричното разрешение на окупационното правителство.

На 28 септември 1941 г. сутринта в град Драма избухва въстание, което бързо се разпространява в цяла гръцка Македония. В Драма тълпа напада кметството и убива четирима български полицаи; в Доксато цялата българска полиция от двадесет души е избита; в Хористи въоръжени гърци превземат града и призовават други градове да се присъединят към тях; в много други села има сблъсъци между гърци и българските власти. Въстанието е краткотрайно. На 29 септември българските войски навлизат в Драма и другите разбунтували се градове и арестуват всички мъже на възраст между 18 и 45 години. Съобщава се, че само в Драма са екзекутирани над три хиляди души, а в провинцията цели села са обстрелвани с картечници и ограбвани. През следващите няколко седмици са убити около петнадесет хиляди гърци.

Бунтът в Драма едва е приключил, когато започват да се разпространят слухове, че цялото въстание е било подстрекавано от български агенти провокатори. Въпреки че липсват категорични доказателства за българска провокация, съвременните историци, както гръцки, така и български, продължават да изказват своите подозрения. Един гръцки писател разказва примери за български провокации и описва въстанието като все още „une affaire obscure“; български историк признава, че „събитията в Драма все още не са щателно проучени“[12]. Какъвто и да е произходът му, въстанието позволява на властите да оправдаят последвалите жестокости, като се позовават на „военна необходимост“.

Кланетата ускоряват масовото бягство на гърци от зоната на българския контрол към германската окупационна зона. Българските репресивни мерки продължават и след Драмското въстание, което засилва потока от бежанци. Разрушават се села заради това, че са приютили „партизани“, които всъщност са само оцелелите от разрушените преди това села. (В Македония има и гръцки партизани, но те са без особено значение.) Терорът и гладът в региона стават толкова тежки, че правителството в Атина обмисля планове за евакуация на цялото население на Егейска Македония в окупираната от Германия Гърция.

Изселването на много гърци и заселването на български семейства в Беломорието променя етническия състав на региона. Софийският вестник „Зора“ недвусмислено одобрява това: „Гърците вече са изгонени завинаги от тези български области; нашите братя тракийци масово се завръщат в своите древни домове. Чрез повторното заселване на тези райони с българи, което се извършва в големи мащаби, и чрез ‚българизацията‘ на Западна Тракия, тези територии на Южна България се колонизират за четвърти път от тези, които живеят там от векове.“[13]

Макар че българското правителство от самото начало смята Македония за неразделна част от България, статутът на територията не е толкова ясен за Германия. Хитлер частно посочва, че в крайна сметка Македония трябва да бъде предоставена на България, но официалната германска позиция е, че „съдбата на различните области, принадлежащи на Югославия, ще бъде решена окончателно едва по-късно, при сключването на мира. Следователно в момента не могат да се правят никакви изявления относно бъдещите граници на Македония.“ Когато обаче България официално анексира окупираните части на Македония на 14 май 1941 г., Германия не повдига сериозни възражения. Тъй като до нахлуването в СССР остава само месец, Германия не може да отдели войниците, необходими за гарнизон в целия балкански регион, и затова трябва да разчита на български и италиански войски, които да охраняват новозавладените територии. В това се крие конфликтът, тъй като Италия също има планове за Македония.

Италианците желаят да се разширят от албанския си анклав в Западна Македония, за да се възползват от минералните богатства на региона – хром, калай, манган, антимон и молибден – и да разширят собствената си империя. Германското правителство обаче осъзнава, че получаването на тези важни за войната полезни изкопаеми за себе си ще бъде по-лесно, ако България, а не Италия контролира региона. Така границите на българската окупационна зона, обявени на 17 април 1941 г., са сравнително благоприятни за България – макар че много българи са разочаровани – и са разширени на 15 май, за да включат древното българско светилище Охрид на албанската граница. На 24 април 1941 г. Клодиус, германският емисар по икономическите въпроси, осигурява концесия от българското правителство, която дава на Германия права за добив на полезни изкопаеми и железопътни линии на територията, отредена на България.

В Гърция българите отново придобиват бившата си територия по Беломорието, простираща се по егейското крайбрежие от река Струма (Стримон) източно от Солун до Дедеагач (Александропулис) на турската граница. България гледа с копнеж към Солун и Западна Македония, които са под германски и италиански контрол, и създава пропагандни центрове, за да си осигури верността на около 80 000 славяни в тези региони. Българският план е да организира тези славяни във военно отношение с надеждата, че в крайна сметка България ще поеме управлението там. Появата на гръцки партизани в Западна Македония убеждава италианските и германските власти да разрешат формирането на славянски охранителни батальони (отряди „Охрана“), ръководени от български офицери.

Тежките загуби на Източния фронт, колапсът на Италия и засилващото се партизанско движение в Югославия принуждават през 1943 г. Германия да разреди силите си на Балканите. В края на 1942 г. Германия за пръв път е поискала засилено българско участие в балканските окупационни задължения (вж. глава 8), но сега българската помощ се превръща в необходимост.

Хитлер поставя проблема на среща с цар Борис през август 1943 г., като настоява българите да окупират Североизточна Сърбия и допълнителен участък от Гръцка Македония. Царят се съгласява по принцип, но отлага вземането на решение в очакване на „консултации“, по време на които се колебае между териториалната алчност и страха от по-нататъшно въвличане в заразени от партизани райони, към които България няма сериозни претенции. Смъртта му оставя на наследниците му задачата да разширят българската окупационна зона в Сърбия.

Крайният резултат от българската окупация на двете македонски области е мизерия и ожесточение. Във Вардарска Македония тези чувства са предизвикани от акцента върху това да се даде на македонските славяни чувство за българска идентичност, дори и да е нежелано. В Егейска Македония именно политиката на изтребление и прогонване само засилва омразата, която гърците изпитват към българите. А гърците обвиняват германците, че са им „натресли“ българите.

Конфликтът между югославските и българските комунисти

Българската окупация на Македония поражда сериозен конфликт между югославските и българските комунисти: кой да носи отговорност за Македония? Мнозинството от българските комунисти, както и останалите им сънародници, смятат, че Македония по право е българска. Водещият теоретик на БКП Тодор Павлов разпространява през април 1941 г. писмо, в което отрича, че македонците са отделен народ; самият той е македонец и заявява, че през цялата си история те винаги са се смятали за българи, макар и с някои свои обичаи и традиции. Трайчо Костов, използващ името „Григоров“, твърди, че етническият въпрос така или иначе е без значение: тъй като България е окупирала областта, БКП трябва да отговаря за операциите там.

И българската, и югославската партия призовават за съпротива срещу фашизма; но за първата съпротивата очевидно означава политическа опозиция срещу царския режим, докато за втората тя означава въоръжена борба срещу българското господство в Македония. Ръководителят на Македонската комунистическа партия Методи Шатаров („Шарло“) е пробългарски настроен. Въпреки българските и македонските си националистически симпатии, Шарло е назначен за секретар на Македонската партия през февруари 1940 г. в опит на югославските комунисти да получат по-голяма подкрепа в региона. След българската окупация през април 1941 г. той отказва да изпълнява нарежданията на Тито и Югославската партия. Тито се застъпва за партизанска съпротива срещу българите, но Шарло пренебрегва заповедите му да укрие оръжия от българските власти и да се подготви за въоръжена съпротива. БКП създава комитет, който да следи за интегрирането на Шарловата партия в българската, а Антон Югов се опитва през април 1941 г. да постигне споразумение с югославяните. Тито обаче отказва да санкционира загубата на Македония; в действителност той се надява да разшири собствения си контрол, за да обхване и Пиринска (Българска) Македония. В края на май 1941 г. той изпраща македонеца Лазар Колишевски да поеме контрола над Македонската партия от Шарло и да организира въоръжена съпротива срещу българската окупация.

На 25 юни 1941 г., няколко дни след германското нападение над СССР, Тито изпраща писмо до Македонската партия, в което обявява Шарло и целия македонски централен комитет за изключени. На 2 юли Шарло отговаря с призив за „Съветска Македония“ и заявява намерението си да остане лидер на Македонската партия. Тази размяна на мнения довежда конфликта до вниманието на Коминтерна в Москва, където Тито е в силна позиция, тъй като призивът му за съпротива срещу Оста вече съвпада със съветската политика след германското нахлуване. Решението на Коминтерна през август 1941 г. е в полза на Тито и неговата позиция за въоръжена съпротива в Македония. БКП приема това решение и отзовава Шарло в България, въпреки че възразява срещу определянето му като „класов враг“. На 25 август Колишевски създава регионален комитет за Македония и веднага се заема с организирането на съпротивата срещу окупацията. БКП изпраща Петър Богданов, наследен от Боян Българанов през октомври 1941 г., да поддържа връзка с Колишевски, но отношенията не са сърдечни. Проколишевската група е открито враждебна към българите и осъжда продължаващото нежелание на БКП да подкрепи каквато и да е форма на съпротива, по-силна от саботажа.

Колишевски продължава да полага усилия за създаване на партизански отряди, особено в районите на Куманово (25 км североизточно от Скопие) и Прилеп. На 11 октомври 1941 г. неговите сили имат първия си сблъсък с българската армия и са практически унищожени. Малко след това самият Колишевски и редица негови лейтенанти са заловени и са хвърлени в български затвор до края на войната. След ареста на Колишевски съпротивителното движение се връща под български контрол. През 1942 г. и част от 1943 г. то е слабо и спорадично. В БКП има значителна съпротива срещу ангажирането на оскъдните ресурси за безнадеждна борба срещу българските окупационни сили, които заедно с I корпус в част от Сърбия възлизат на пет дивизии през този период. Всъщност се твърди, че тези, които бягат в планините, правят услуга на властите, защото там е по-лесно да бъдат заловени и могат да нанесат по-малко вреди на режима, отколкото ако се занимават с революционна агитация. Според този възглед партията трябва да избягва насилствена конфронтация с правителството, докато не събере достатъчно сили, за да си гарантира успех.

Югославските комунисти, борещи се за живота си, не са съпричастни към този аргумент. Българските комунисти обаче изтъкват разликите в положението на двете страни: в България правителственият апарат и армията са останали непокътнати и въпреки пропагандата за германски контрол няма чужд окупатор, срещу когото да бъде насочен националният гняв; в Югославия армията и правителството са унищожени, а войските на Оста са в окупация.

До края на 1942 г. партизанското движение в Македония има малко успехи, въпреки че продължаващите саботажни акции в окупираната от германците Сърбия са честа тема на разговори в София. Българите се опасяват, че ако тези вълнения не бъдат потушени бързо, те могат да се разпространят и в тяхната окупационна зона в Македония. Поради това партизанската дейност е обезкуражена от тактиката на Пета българска армия, която предприема енергични действия срещу партизанските отряди, като действа „без милост, без да спазва военния закон“. Въоръжената съпротива, както и пасивното народно противопоставяне, се засилват през 1943 г., но в по-малка степен в Македония, отколкото в съседните региони. Към януари или февруари 1943 г. партизанските отряди са достатъчно силни, за да атакуват в състав от роти. На 20 септември 1943 г. в Леринско и Кичево, близо до албанската граница, избухва сериозен бунт; провъзгласена е съветска република, а червеното знаме е издигнато в цялата област, преди бунтът да бъде потушен от българските войски. Това е един от първите партизански инциденти в Македония, достатъчно сериозен, за да заслужи вниманието на правителството в София.

1943 г. бележи и повторната поява на Тито в дебата на македонските комунисти. На 16 януари той изпраща нота до Македонската комунистическа партия, в която осъжда автономистките тенденции и заявява, че Македонската комунистическа партия може да постигне успех само в съюз с Югославската партия. В края на февруари 1943 г. той изпраща Светозар Вукманович („Темпо“), черногорец, добре запознат с Македония, да поеме контрола върху партийната организация. Темпо веднага прави редица промени, които подобряват положението на партизаните: той премества центъра на операциите от силно окупираната източна част на Македония в западната област близо до албанската граница, установява работни отношения с албанските и гръцките комунистически партизани и реорганизира партизанските отряди, за да се възползва напълно от нарастващото народно недоволство. От този момент нататък българските комунисти имат малко или никакво влияние върху Македония. Боян Българанов, главният представител на БКП в Македония, се завръща в България в началото на 1944 г., за да командва Първа (Софийска) съпротивителна зона. На заседанието на Югославската комунистическа партия в Яйце през ноември 1943 г. Македония е призната за една от шестте югославски републики – договореност, която българите не харесват, но са безсилни да променят.

Победите на Червената армия и капитулацията на Италия обръщат хода на събитията и след това партизаните на Тито вървят от победа към победа. БКП трудно успява да създаде собствена партизанска кампания в самата България, която дори през лятото на 1944 г. има само слаб успех. Триумфът на програмата на Тито поставя БКП в отбранителна позиция поради големия престиж, който придобива югославският лидер.

Съществува дори възможност той да успее да откъсне Пиринска Македония от България, за да я прибави към своята македонска държава, въпреки енергичната съпротива на българите.

Херман Нойбахер, специален икономически пратеник към германското посолство в Букурещ по време на войната, пише през 1956 г: „Беше сериозна политическа грешка за България да навлезе в сръбска и гръцка територия като окупатор, за да спести германските войски“.

Елизабет Баркър обобщава резултата за гърците по следния начин: „Макар че гърците бяха облекчени от закъснялото българско изтегляне, те останаха с непреодолима омраза към всички българи, независимо дали са прогермански или комунистически настроени.“ Тази окупация, за която българите са мечтали толкова дълго, успява само да създаде наследство от омраза, което продължава и до днес.

 

 

[1] Studnitz, I. II. 43, p. 7.

[2] За да се увери, че няма да бъдат поети неизгодни ангажименти, царят изпраща на конференцията своя близък приятел и съветник Йордан Севов, преоблечен като капитан.

[3] Германците периодично разпространяват копия на важни прихванати съобщения в строго секретна кафява книжка, наречена „Кафявият приятел“.

[4] Изчерпателните разследвания на германците скоро разкриват, че Пулев е бил близък приятел на Ърл и е бил смятан за съюзнически агент, вероятно с достъп до самолет, принадлежащ на българското търговско аташе в Букурещ.
Разговори между Рибентроп и Борис, Берлин, 4.1V.43 г., SSF, T120 255.173890-91; Бекерле, София, 21.iv.43 г., SSF, T120 255.173902-3.

[5] DOS Archives, 741.74.12; FRUS 1943, 1: 495-97

[6] Филов, Дневник, 16. VIII. 1943.

[7] Подробностите и дори датите на тези убийства се различават значително в различните разкази. Убийството на Пантев е извършено на 3 май, а не през април, както твърдят някои. Подробностите за балистиката и схемата на нападението са доста неясни, което отчасти се дължи на честото смесване в българските разкази на убийството на Луков с това на Янев.

[8] Стойнов, Бойните групи, стр. 146.

[9] Царят е напуснал София и е заминал за Пловдив през последната седмица на април; почти сигурно е, че се е върнал в столицата едва в понеделник или вторник след почивните дни по случай Първи май. Така че драматичният разказ за бягството му от града вероятно е фалшив: виж Утро (София), 1.V.43 и 5.V.43.

[10] Егейска Македония, областта между Солун и турската граница, не е част от територията, традиционно считана за Македония. Европейците обикновено наричат областта Егейска Тракия; българите често я наричат Беломорска или Беломорска Тракия, въз основа на техния термин за Егейско море (Бяло море).

[11] Сетън-Уотсън, Източна Европа, стр. 315.

[12] Пантелей Щерев, Общи борби на българския и гръцкия народ срещу хитлерофашистката окупация. София 1966, стр. 58.

[13] Зора (София), 3.IX.42, 22.XI.43, 30.I.44.

 

Pin It
Маршал Лий Милър

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.

Други статии от този автор

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Благодаря, Даниеле,... преди 2 дни
  • Даниел писа Още
    Чак сега виждам тзси... преди 2 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много интересна... преди 3 дни
  • Марина писа Още
    Тези хора спорат така,... преди 6 дни
  • Иво Пешунов писа Още
    Изпитвам нетърпимост... преди 1 седмица
  • Божанка Събева писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Оригиналът... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Признавам, че съм... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Ок, Златко, нашето... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мнението е нещо силно... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Как не се сетих,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И снимките от космоса,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    няма потвърдена...
    преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Само, че аз говоих не... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    Много хуманна е била... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Пак мдаа. 

    Нищо не... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Масовите медицински... преди 2 седмици
  • Аида писа Още
    Г-н Енев, абонат съм Ви... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ах да, и още нещо.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мдааа. Интересно как и... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    В Германия какви са... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Не живея в Германия, а... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сигурно ви е ясно, че... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И каква точно е... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Изглежда емигрантите... преди 2 седмици