1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 11 Bulgaria WWII

 

От редакцията: „Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните исторически трудове по историята на страната по време на Втората световна война. Издаден през 1975, „България по време на Втората световна война“ на американския историк Маршал Лий Милър си остава и до днес един от ключовите текстове по история на България и фактът, че той все още не е преведен на български език, се вписва многозначително в силно подборните стратегии на превеждане и публикуване на чуждестранни изследвания на историята на България, най-нова и дори не чак толкова.

Прочее, нека изчакаме и видим дали публикацията ще бъде посрещната с някакъв забележим интерес от страна на публиката на изданието, колкото и не-представителна за съвременната българска културна сцена като цяло тя да си остава.

Marshall Lee Miller, Bulgaria during the Second World War
Stanford University Press Stanford, California © 1975

 

ГЛАВА 2: Добруджанската криза

НА 23 ЮНИ 1940 г., само един ден след капитулацията на Франция, съветският външен министър Молотов информира Шуленбург, германския посланик в Москва, че „решението на бесарабския въпрос не търпи отлагане“. Решението, за което говори Молотов, може да означава само, че Съветският съюз иска връщането на тази дунавска провинция, част от Русия от 1812 до 1918 г. Три дни след предупреждението на Молотов, в десет часа вечерта, Съветският съюз връчва на румънския посланик Давидеску ултиматум, на който трябва да се отговори не по-късно от следващия ден, с който се иска отстъпването не само на Бесарабия, но и на Северна Буковина, която никога не е била част от царска Русия[1]. Двете територии трябва да бъдат евакуирани в рамките на четири дни, а цялото местно оборудване и съоръжения да бъдат оставени в добро състояние. Румъния, която не може да получи подкрепа нито от Балканската Антанта, нито от Оста, е принудена да отстъпи.

Въпреки твърдението на Молотов, че „съветското правителство няма намерение да насърчава други държави да предявяват искания към Румъния“, през същия период СССР мълчаливо подкрепя както българските, така и унгарските претенции към Румъния и намеква, че Унгария трябва да окупира Трансилвания със сила, докато румънските войски са разположени по руската граница. Унгарският външен министър Цаки е предупредил по-рано, че Унгария също ще настоява за отстъпки, ако Румъния отстъпи пред руските искания. Докато Румъния все още обмисля руския ултиматум, българският посланик Драганов в Берлин предлага на унтерщадсекретаря Вурман, че това е подходящ момент Германия да реши веднъж завинаги въпроса за Южна Добруджа в полза на България.

Добруджа е областта по Черноморското крайбрежие между българското пристанище Варна и устието на Дунав.[2] През 1878 г. Русия е предоставила северната част на Румъния като компенсация за отнемането на Бесарабия. След Втората балканска война (1913 г.) Румъния отнема Южна Добруджа от България по силата на Букурещкия договор, въпреки че тогава само два процента от населението е румънско. По време на Първата световна война България временно си възвръща Южна Добруджа, но Ньойският договор от 1919 г. възстановява румънския контрол. Въпреки румънските опити за колонизиране на областта, преброяването през 1930 г. показва, че българите все още са повече от румънците с две към едно.

За разлика от югославяните и гърците, които ожесточено оспорват българските претенции към Македония и Тракия, „малцина румънци някога са се интересували много силно“ от Южна Добруджа. Разбира се, румънците не са искали да отстъпят нито една своя територия без основателна причина, но основното им възражение срещу прехвърлянето на Южна Добруджа към България е страхът, че това ще насърчи Унгария да поиска Трансилвания[3].

Проблеми на териториалната ревизия

Германия и Италия, въпреки че симпатизират на претенциите на България, се опасяват да не би подобно драстично прекрояване на балканските граници да подпали войната на целия полуостров. Това би нарушило доставките на жизненоважни суровини като нефт и хром, и би могло да наложи разполагането на германски войски на Балканите. Затова и двете страни настояват териториалните ревизии по отношение на Румъния да бъдат отложени за след войната. [Италианският външен министър, граф Галеацо] Чано пише в дневника си на 28 юни 1940 г: „Трябва на всяка цена да избегнем конфликт на Балканите, който би ни лишил от техните икономически ресурси. От своя страна ще държим Унгария и България да не се присъединят към конфликта.“ Германското отношение, изразено от техния посланик в Букурещ до българския му колега, е следното: „Германия е заинтересована от управлението на една послушна Румъния, а в момента в Югоизточна Европа е необходимо спокойствие.“

Унгария обаче няма намерение да чака. Слуховете, че маджарите в Румъния се изселват, за да освободят място за бежанците от Бесарабия, разбунват унгарското правителство, което допълнително се разпалва от съобщенията за въоръжени сблъсъци на унгарско-румънската граница. Унгарците се опасяват също, че ако не действат бързо, руските войски, окупирали Бесарабия, могат да подновят настъплението си и да окупират Трансилвания. България също е нетърпелива. На 29 юни 1940 г. цар Борис съобщава на германския посланик Рихтхофен, че българите, макар и все още зашеметени от съветското превземане на Бесарабия, скоро ще се опомнят и ще поискат връщането на Добруджа. Позовавайки се на неотдавнашната стачка на тютюноработниците в България, ръководена от комунистите, царят заявява: „Положението ще бъде нетърпимо, ако България не получи поне обезщетение. В противен случай ще има опасност от насилствена революция, последвана от много тясно обвързване с Москва“.

Борис се опитва да предотврати германското протакане, като предупреждава, че макар българското правителство да предпочита да получи Южна Добруджа от Германия, то ще я приеме от СССР, ако се наложи. Достоверността на заплахата произтича от това, че Русия, по различни причини, е по-логичен поддръжник на ревизията на балканските граници, в сравнение с Германия. Първо, тъй като Съветският съюз все още не е въвлечен във войната и не зависи от Балканите за суровини, неговата намеса би имала по-малко сериозни икономически последици. Второ, тъй като Русия вече е лишила Румъния от Бесарабия и Буковина, ще е необходим само един допълнителен тласък, за да се включи Южна Добруджа в едно общо териториално споразумение. Трето, колкото повече българската граница се приближава към съветска територия, толкова по-голям натиск може СССР да оказва върху България. И четвърто, славянската връзка между двете държави не може да бъде напълно отхвърлена. Царят обаче осъзнава, че ако Русия, която отдавна е смятана за освободителка на България от турско владичество, се превърне и в обединител, проруските настроения ще се засилят, с неизчислими политически последици[4]. По тази причина цар Борис частно определя, че когато се стигне до уреждане на Добруджа, то ще бъде с германска, а не със съветска помощ. Заплахата му да се обвърже с Москва обаче се приема съвсем сериозно от германците, които си остават чувствителни, да не би някоя друга държава, дори Италия, да получи заслуга за връщането на Добруджа на България[5].

Румънското правителство, обезпокоено от неспособността си да води пълномащабна война[6] (премиерът доверява на американския министър, че армията разполага с боеприпаси само за месец и половина), предпочита да прави отстъпки, докато армията му е все още непокътната, вместо да претърпи поражение и да се изправи пред диктувани условия. Но колкото по-дълго се отлага конфронтацията, толкова повече време има Румъния да се превърне от британски в германски съюзник, като по този начин се засилва нежеланието на Германия да налага териториални отстъпки. На 1 юни 1940 г, ориентираният към Запада румънски външен министър Григор Гафенку е заменен от Йон Гигурту, който е по-благосклонен към Райха. Осемнадесет дни по-късно, когато френските армии се задъхват и рухват под хитлеровия блицкриг на Запад, румънският крал Карол дава аудиенция на Хория Сима, лидер на фашистката Желязна гвардия, а румънските вестници преминават към остро критично отношение към съюзниците и евреите. Румъния се отказва от англо-френските гаранции, а три дни по-късно Гигурту съставя кабинет, в който влизат Сима и още двама железни гвардейци. Въпреки това според някои съобщения германският специален пратеник Херман Нойбахер и германският посланик Вилхелм Фабрициус предупреждават крал Карол, че тези усилия в последния момент да се присъедини към нацисткия фронт ще бъдат напразни.

Крал Карол се обръща към Хитлер, само за да получи на 15 юли отговор, че в случай на Балканска война Германия „ще се дезинтересира напълно от по-нататъшното развитие на събитията в Югоизточна Европа“. Германия е достатъчно силна, твърди Хитлер, за да се защитава без никаква помощ от този регион и дори може да се справи без румънския петрол, ако се наложи; той няма желание да се замесва в балканска война само защото другите страни „не могат да намерят в себе си сили да позволят на справедливия разум да надделее над страстите и емоциите“. Румъния е посъветвана да се споразумее с България и Унгария, а в замяна Германия и Италия ще гарантират границите и на трите държави.

Отстъпването на територии е разбираемо непопулярна идея в Румъния. В Трансилвания селяните започват да копаят окопи, в Добруджа бяха изпратени войски и са приети резолюции, призоваващи за война, а не за разединение. Чувствата срещу Германия са силни и на 6 август Румъния празнува победата си над германските войски при Марасещ, която е издържана в еднозначна атмосфера на предизвикателство. Но всичко това е безнадеждно. Румъния няма никаква външна подкрепа: дори нейният съюзник Югославия се обявява в полза на претенциите на България.

Споразумението от Крайова и българската реакция

На 21 август 1940 г. в Крайова е постигнато споразумение между Румъния и България. Според договора, подписан на 7 септември, България получава цяла Южна Добруджа, вкл. градовете Силистра и Балчик; 110 000 румънци в тази област са разменени срещу 65 000 българи от Северна Добруджа. Българите посрещат договора с радост. Тъй като нежеланието на Германия да поеме ролята на „обединител“ не е известно извън правителствените кръгове, народните тържества отдават на Оста пълната заслуга за споразумението. В обръщението си към Народното събрание на 20 септември 1940 г. цар Борис благодари на Хитлер, Мусолини, крал Виктор Емануил, Рибентроп, Чано и унгарското правителство за оказаната подкрепа. Улици са преименувани в чест на лидерите на Оста, а на 30 октомври германският и италианският външен министър са наградени с българския орден „Свети Александър“. Съветският съюз и неговите ръководители обаче не са споменати официално.

Както просъветските, така и антисъветските лидери на опозицията в Народното събрание изразяват съжаление, че подкрепата на Съветския съюз за българските претенции не е призната в публичното благодарствено послание. Русофилът Петко Стайнов и фашисткият лидер професор Александър Цанков твърдят, че СССР заслужава равен кредит на доверие с Германия, а един от видните членове на правителственото мнозинство, Петър Думанов, напомня на депутатите, че съветският вестник „Известия“ е подкрепил позицията на България. Естествено, българските комунисти вземат активно участие в тези усилия за осигуряване на кредит на доверие за Съветския съюз. На тържеството в София например, където различни оратори възхваляват Оста, няколко комунисти се качват на трибуната и хвалят Сталин[7]. Един от ораторите, Асен Панев, дори заявява, че „българският народ трябва да благодари не на Хитлер, а на Съветския съюз“ за наградата „Добруджа“.

Българското правителство изненадващо благодари на Великобритания за подкрепата – което предизвиква германски протест – но това е слабо забелязано във вихъра от възторг, последвал Крайовското споразумение. Великобритания е решила да подкрепи България с надеждата, че тя може да открадне част от „гръмотевиците“ на Германия, но този закъснял жест, дошъл в момент, когато британската мощ и престиж са на върха си, постига само малко[8]. Секретно проучване на британското разузнаване стига до заключението: „Великобритания изрази одобрението си за промяната, но фактът, че тя беше извършена под егидата на Германия, естествено увеличи изключително много престижа на Оста и британското одобрение на тази дата нямаше голямо значение.“ Важно е да се отбележи, че значението на Добруджанската криза се крие не в ефекта, който тя има върху българското правителство, което вече е прогерманско, а в засилените чувства към Оста сред народа. Британският посланик в София обобщава този резултат от споразумението: „Радостта, с която то беше прието, се изразяваше в ентусиазирана благодарност към нашите два основни врагове, и нанесе на каузата ни безкрайно много вреди. … Много колебаещи се, които все още не се бяха обвързали с германската страна, бяха повлечени във вихъра на прогерманския ентусиазъм.“ В резултат на присъединяването на Добруджа България, която дълго време е гледала на Русия като на освободителка, сега се обръща към Германия като към благодетелка.

 

ГЛАВА 3: Конкуренция за Балканите

След Добруджанското споразумение обтегнатите отношения между Германия и СССР продължават да се влошават, което води до период на интензивна дипломатическа дейност. Ранна индикация за разрив е изключването на Съветския съюз от Крайовската и Виенската спогодба; а мастилото едва е изсъхнало по тези договори, преди два други германски хода – назначаването на Италия, а не на СССР, на мястото на Великобритания в Дунавската международна комисия, плюс сключването на Тристранния пакт с Италия и Япония на 27 септември 1940 г. – разтревожват допълнително Съветския съюз. Тристранният пакт, който руснаците смятат за опасно възраждане на Антикоминтерновския пакт от 1938 г., е особено обезпокоителен въпреки уверенията на Германия, че съюзът не засяга Съветския съюз, а е „насочен изключително срещу американските подпалвачи на война“. Нарастващото съперничество между Германия и СССР насочва вниманието към Балканите, където всяка от силите се бори за господство в България. Въпреки че Хитлер не проявява интерес към региона, освен към петролните находища на Румъния, Германия настоява България да се присъедини към Тристранния пакт. СССР настоява за приемане на предложения съветско-български пакт за взаимопомощ. Но от Добруджанското споразумение царят е разбрал, че неутралитетът не е несъвместим със задоволяването на иредентистките стремежи на България. На 22 октомври 1940 г. Борис пише на Хитлер, че политиката на неутралитет на България не само е „срещнала най-дълбоко одобрение в сърцата на българския народ“, но и е „изпълнила друга важна задача на нашата обща политика, а именно запазването на мира на Балканите.“ Като изтъква, че съседите на България биха се почувствали застрашени от един съюз между Берлин и София, царят заключава: „Ще бъда дълбоко благодарен на Ваше Превъзходителство, ако преразгледате въпроса дали е абсолютно необходимо да се подложи сегашната недвусмислена и непоколебима политика на България, която досега държеше в шах нашите и Вашите врагове, на промяна, която може да доведе до незабавно изчерпване на скромните ни сили, като се има предвид факта, че пълната мобилизация би довела до спиране на целия ни икономически живот и производството на страната.“

Но плановете на Германия да се намеси военно в Гърция довеждат до засилване на натиска върху България. На 17 ноември 1940 г. царят и външният министър Попов заминават за Германия за среща с Хитлер, който току-що е приключил важни разговори със съветския външен министър Молотов, и им е казано, че всички европейски държави, включително СССР и Франция, ще бъдат поканени да се присъединят към Тристранния пакт. Според Хитлер за България имало малък риск, тъй като Германия нямала планове за нито една балканска страна. Борис отхвърля предложението по обичайните причини – страх от Турция и СССР, военна неподготвеност на България, но изразява готовност да сътрудничи неофициално. Когато след войната Херман Нойбахер, специален пратеник на Германия по икономическите въпроси, е попитан коя е датата, на която България е станала твърдо ангажирана с каузата на Оста, той отговаря: „Всички тези въпроси бяха уредени с посещението на цар Борис при фюрера на 17 ноември 1940 г.“ Тази конференция обаче изглежда не е толкова окончателна, колкото Нойбахер смята, защото шест дни по-късно посланик Драганов информира Хитлер, че българското правителство е принципно готово да се присъедини към пакта, но засега желае да отложи този акт. Хитлер изслушва дълго изложение на многобройните причини за отлагането, след което заявява с неудоволствие: „Решението все още да не се подпише Пактът е дело на България. Имаше аргументи „за“ и „против“. Решението зависеше от България, която най-добре можеше да прецени собственото си положение.“

Предложението на Соболев

Важна причина за колебанието на България е отношението на Съветския съюз. Съветите са загрижени от преговорите на България с Германия; в рамките на няколко часа след обявяването на посещението на царя през ноември Молотов извиква Стаменов, българския посланик в Москва, и го разпитва за значението му. Молотов заявява, че Съветският съюз подкрепя териториалните претенции на България и е готов да предостави всякаква икономическа помощ (храни, петрол, заеми), от която страната може да се нуждае, но няма да допусне България да се превърне в „легионерска държава“ като Румъния. Ако България приеме гаранции от Германия и Италия, Съветският съюз ще настоява за подобно споразумение. Няколко дни по-късно, на 25 ноември 1940 г., Аркадий А. Соболев, генерален секретар на съветското външно министерство, пристига в София, за да отправи апел на високо равнище за пакта за взаимопомощ, предложен за първи път през октомври 1939 г. Ако България приеме съветския пакт, казва Соболев на министър-председателя Филов, Москва няма да има нищо против България да се присъедини и към Тристранния пакт; всъщност самият Съветски съюз вероятно скоро ще се присъедини към него. Съобщава се, че пред очите на Филов е висяла примамлива награда – съветска подкрепа за българските претенции не само към Гръцка Тракия, но и към цяла Европейска Турция с изключение на Проливите.

Докато предложението на Соболев се обсъжда, на 28 ноември Българската комунистическа партия разпространява ръкописни листовки, в които се излагат по-желаните характеристики на съветския план. Българското правителство не споменава публично за предложения пакт и се ядосва на Съветския съюз, че се опитва да повлияе върху преговорите чрез изтичане на съдържанието на нотата – обвинение, което Съветският съюз отрича. Разкриването на съветското предложение води до поток от писма, телеграми и петиции от българи, които настояват правителството им да се съгласи със съветските условия. В рамките на два месеца в правителствените служби са получени общо 340 000 такива послания с твърдения за един милион и половина подписа, а пощенските служби се оплакват от натоварването. Тъй като населението на България е само шест милиона души, милион и половина подписа – ако са автентични – означават, че почти всеки грамотен и политически осъзнат възрастен човек е писал до правителството. Лондонският вестник „Таймс“ съобщава, че „България е дълбоко разтърсена от това, което може да се счита за най-голямата подривна дейност, организирана от чужбина в най-новата история на страната“. БКП, описвайки това като истински плебисцит, представящ волята на народа, смята кампанията за изключително успешна. Всъщност един западен изследовател изказва предположението, че Съветите не са очаквали българското правителство да приеме предложенията им, а са направили предложението само за да възбудят общественото мнение и да лишат Германия от монопол по териториалния въпрос.

Крайният ефект от публичния призив на комунистите обаче е, че той отклонява българското правителство от желания от Съветския съюз курс. Първо, правителството горчиво се възмущава както от опита да се повлияе на България чрез „улична политика“, така и от недискретността по отношение на разговорите между Соболев и Филов. Второ, силният съветски натиск позволява на германците да твърдят, както прави Хитлер на 3 декември 1940 г., че „докато руснаците знаят, че България не е член на Тристранния пакт, Русия ще се опитва да изнудва България по всички възможни начини“.

Италианското нахлуване в Гърция

Друга причина за нежеланието на България да се ангажира открито с Оста е италианският провал в Гърция. Преди италианското нахлуване на 28 октомври 1940 г. Мусолини е осъзнал, че нападението му ще бъде значително улеснено, ако Гърция бъде едновременно нападната от България. Знаейки, че България има силни претенции към гръцка Тракия и че иредентистките настроения са силно изострени, той смята, че цар Борис ще има желание да се присъедини към кампанията.

На 15 октомври Мусолини пише на Борис, като иска помощта му и твърди, че ако България се надява да си възвърне някога излаза на Егейско море, сега е моментът да се действа. Царят отговаря, че вижда предимствата на предложението, но общественото мнение и страхът от турците му пречат да направи каквото и да било в момента. Мусолини, разгневен от отказа, възкликна: „Тези бъзливи крале [regnanti senza fegato] никога не успяват да предприемат някакви действия! Ние ще се справим и без него. Походът на Праска ще бъде толкова бърз, че ще отвлече гръцките сили на север, дори ако те не се разпаднат, когато всеки [гръцки] мъж се прибере у дома“.

Но в рамките само на една седмица след нахлуването инициативата преминава в ръцете на гърците. С укрепването на тяхната отбрана прехвалените легиони на Мусолини се превръщат в обект на подигравки. Десантът на британски войски в Гърция на 3 ноември и унищожителната британска въздушна атака срещу италианския флот в Таранто на 11 ноември допринасят за утежняване сериозността на италианското положение. Българското правителство, забелязвайки упадъка на италианския престиж, се колебае дали да се съюзи с коалиция, в която има толкова неумел партньор. Всъщност на 20 ноември, непосредствено след посещението на царя, Хитлер пише на Мусолини, че „България, която не прояви голямо желание да се присъедини към Тристранния пакт, сега е напълно склонна да се откаже от подобна стъпка“. С влошаването на военната ситуация Мусолини търси помощ от Хитлер. Пренебрежението, с което тези молби са посрещнати първоначално, е описано по-късно от генерал Йодл: „Италия беше победена, както обикновено, и изпрати при мен началника на Оперативния щаб на Върховното главно командване, който викаше за помощ. Но въпреки тази извънредна ситуация фюрерът не се намеси“.

За известно време германците се задоволяват да оставят италианците да понесат последствията от своята глупост и грубост, че не са информирали предварително Хитлер за плановете си за инвазия[9], но Германия не може да допусне Италия да бъде победена, нито пък британската намеса в Гърция да остане без последствия. В началото на ноември 1940 г. германците получават съобщения – впоследствие се оказва, че те са неверни – че RAF [британските военновъздушни сили] подготвя база на остров Лемнос, близо до Солун, откъдето самолетите ще бъдат на близко разстояние от България и румънските петролни полета. На 6 ноември пет ескадрили британски самолети от гръцката база започват атаки срещу италианското корабоплаване. Реагирайки на тази заплаха, на 12 ноември Хитлер нарежда на генералите си да се подготвят „в случай на необходимост“ за нахлуване в Гърция от България.

Приближаване към Оста

По време на посещението на Борис при фюрера той отказва да ангажира българските войски в такава операция, но на 18 ноември дава частното си съгласие Германия да използва страната му като база срещу Гърция. Малък предварителен екип от германски офицери под ръководството на полковник Цайцлер е изпратен в България, за да създаде складове за гориво, да укрепи мостовете, да организира настаняването на войските и да проучи терена. Няколкостотин служители на Луфтвафе пристигат, преоблечени като цивилни, за да изградят станции за въздушно наблюдение, и към декември 1940 г. германските войски в България наброяват няколко хиляди души. Въпреки това българското правителство публично твърди, че в страната няма германски войски.

На 2 януари 1941 г. министър-председателят Филов заминава за Виена, уж по медицински причини, но всъщност за да обсъди българската политика с Хитлер и Рибентроп в Оберзалцберг. Филов обяснява, че правителството все още изпитва опасения относно присъединяването към Оста и изброява обичайните оправдания: Турция, недостиг на въоръжение, СССР и Югославия. Хитлер напълно отхвърля всички тези възражения с изключение на Русия. Но дори и СССР, твърди той, е неубедителна заплаха, защото Сталин е твърде голям реалист, за да рискува война с Германия. Всяко забавяне на присъединяването към Тристранния пакт, предупреждава Хитлер, може да обрече България на същата съдба като балтийските държави, които вече са погълнати от Съветския съюз. Хитлер допълва, че конфликтът с Гърция е плачевен, но той предоставя на България възможност да задоволи стремежите си към Егейско море, без дори да се налага да участва пряко. Германия иска единствено българската армия да се съсредоточи по турската граница, за да възпрепятства заплахата за фланга на нахлуващите сили. Въпреки че Филов не успява да издейства обещание да получи Солун или Югославска Македония, той уверява Хитлер, че България в крайна сметка ще се присъедини към Тристранния пакт: „Единствените му опасения бяха, че присъединяването в този конкретен момент може да създаде усложнения, които да причинят неудобства както на Германия, така и на България“.

Чуждестранните мнения са разделени относно това дали България някога действително ще се присъедини. В Италия например Мусолини е убеден, че България ще подпише пакта, „дори и само за да се примири по-лесно с преминаването на германски войски през страната“; но граф Маджистрати, зет на Чано и секретар на италианското посолство в Берлин, смята, че „България няма да се съюзи открито с Оста, а ще се остави да бъде нападната, без да окаже дори формална съпротива“. За българите обаче изглежда, че няма реалистични алтернативи на съюза с Оста. По думите на посланика в Швеция Н. П. Николаев: „Германското нашествие беше неизбежно, но ако те дойдат като врагове, това ще бъде по-лошо за нашата страна; по-добре би било да ги имаме като приятели, при условие че ни пощадят от участие във войната“.

Промяната във външната политика на България е съпътствана от значителна промяна на вътрешнополитическата сцена. Още на 28 октомври 1940 г., в деня, в който Италия нахлува в Гърция, наблюдателите отбелязват, че в обръщението на цар Борис към Народното събрание липсва обичайната фраза „мир и неутралитет“. Правителственият говорител Николай Николаев обяснява, че тъй като вече няма надежда България да остане неутрална, старата фраза се е превърнала в „пораженческа пропаганда и опасен пацифизъм“. Към декември 1940 г. думата „неутралитет“ става толкова неприемлива, че когато опозиционният лидер Петко Стайнов я използва в статия в авторитетния вестник „Мир“, цензурата я заменя с думата „мир“.

Въпреки че на 26 декември Народното събрание отхвърля резолюцията на Александър Цанков, призоваваща България да се присъедини незабавно към Тристранния пакт, про-остовата тенденция в българската политика е несъмнена. През септември 1940 г. е основан български вариант на германската трудова организация Kraft durch Freude, а два месеца по-късно е организиран българският еквивалент на Hitler Jugend, наречен Бранник. През декември Народното събрание приема законодателство срещу евреите и групи с международна принадлежност като масоните, Ротари и Пен-клуба. По ирония на съдбата министър-председателят Филов се оказва принуден да подаде оставка като президент на българския Пен клуб.

Тези мерки са придружени от поредица от официални и полуофициални актове на приятелство към Германия. Българите започват да правят вноски в германския Winterhilfswerk скоро след споразумението в Крайова през август, а до ноември се отчитат значителни доставки. Цар Борис награждава германския посланик с Великия кръст за граждански заслуги, а българските носители на германския Железен кръст sa поканени в Райха като гости на германската армия. Освен това влиятелната в политическо отношение Българска лига на офицерите от запаса изпраща в демонстративен жест голямо количество фини пури на германските войски, окупирали Ньой, където след Първата световна война е подписан омразният мирен договор.

На 18 януари 1941 г. лидерите на демократичните партии се противопоставят на тази тенденция, като публично се застъпват за продължаване на неутралитета. Две седмици по-късно петнайсет депутати от комунистическата и земеделската опозиция искат от Народното събрание да осъди всякакви планове за влизане на германски войски в страната и да признае слуховете, че Съветският съюз е предложил на България пакт за приятелство. Министър-председателят Филов наистина се среща с двама представители на опозицията – Атанас Буров и Владимир Каракашев – на 8 февруари 1941 г., но цар Борис отхвърля молбата им за среща с него. Общественото мнение също остава неукрепнало. Според един доклад на германското разузнаване много ще зависи от реакцията на пристигането на германските войски в България. В доклада се признава, че влизането на съветските войски вероятно ще бъде прието по-лесно. Словашкият шарже д'афер изчислява, че привържениците на Русия са двама към един повече от тези на Германия, и прогнозира, че „масова промяна на мнението на населението срещу Германия може да настъпи внезапно, ако Германия претърпи неуспехи“.

Комунистическата реакция срещу новата политика

Българските комунисти се опитват да използват тези латентни проруски чувства в кампанията си за сключване на договор със СССР. Те са разочаровани от политиката на сътрудничество и, за разлика от комунистическите организации в други страни, сега остро критикуват германците. Освен това партийните кадри негодуват срещу начина, по който победата на българското правителство в Добруджа е спечелила много потенциални партийни привърженици, за които национализмът е по-привлекателен от интернационализма. Малко вероятно е БКП, традиционно толкова подчинена на Съветския съюз, да е действала единствено по собствена инициатива, когато критикува Германия. Възможно е това изключение да е било допуснато заради германските придвижвания в зоната, която Съветският съюз смята за своя зона за сигурност.

През септември 1940 г. БКП издава полемичен „Апел към българския народ“, в който обвинява Германия за създаването на антируски настроения на Балканите и напада българското правителство, че е допуснало в страната поток от германски „пети колонисти“. През следващия месец тайният партиен вестник обвинява Германия като „враг номер едно на Съветския съюз“. В края на 1940 г. „кампанията на Соболев“ насочва усилията на партията към събиране на подкрепа за пакта с Русия. Седмият пленум на ЦК на БКП, който заседава в София през януари 1941 г., изброява основните си задачи като: (1) водене на решителна борба срещу влизането на България във войната; (2) осигуряване приемането на пакта за дружба и взаимопомощ със Съветския съюз; и (3) постигане на обединение на целия български народ в един наистина широк национален фронт около българо-съветския пакт.

На 13 януари 1941 г. съветското недоволство от България и Германия се разкрива в комюнике на ТАСС, в което се отричат съобщенията на чуждестранната преса, че германски войски са изпратени в България със съветско одобрение:

1. Ако германски войски наистина се намират в България и ако се извършва по-нататъшно изпращане на германски войски, то всичко това е станало и става без знанието и съгласието на СССР, тъй като германската страна никога не е поставяла пред СССР въпроса за присъствието на германски войски в България или за тяхното изпращане в България.

2. По-специално, българското правителство никога не се е обръщало към СССР със запитване относно преминаването на германски войски в България и следователно никога не е могло да получи отговор от СССР.

Отговорът на този протест е разочароващ за Съветския съюз. Вестниците в Германия просто отпечатват съобщението без коментар, а дипломатическите кръгове отбелязват необичайната мекота на комюникето. Дори онези дипломати, които по принцип са склонни да откриват разминавания в германската и съветската политика, смятат, че по този повод Съветският съюз се е дезинтересирал от българските дела.

Виждайки, че този протест няма голям ефект, Съветският съюз отправя друг, който е по-конкретен. Насочена привидно към британските и турските действия, които могат да превърнат България в театър на военни действия, нотата заявява:

Съветското правителство нееднократно е заявявало на германското правителство, че счита територията на България и Проливите за зона за сигурност на СССР и че не може да бъде безразлично към събития, които застрашават интересите на СССР в областта на сигурността. С оглед на това съветското правителство счита за свой дълг да предупреди, че ще счита появата на каквито и да било чужди въоръжени сили на територията на България и Проливите за нарушение на интересите на сигурността на СССР.

На 21 януари Рибентроп отговаря, че Райхът няма намерение да нарушава каквито и да било интереси на съветската сигурност, „нито пък това по някакъв начин ще се случи, ако германски войски преминат през България“.

Пред някои дипломати се разкрива по-силна руска позиция. Съветският посланик в Лондон Иван Майски казва на българския посланик Никола Момчилов, че Съветският съюз е готов да окаже помощ на България и Турция, „ако германски войски влязат или преминат през някоя от страните против нейната воля“. Съветският военен аташе в София отива още по-далеч и казва на българския военен министър, че „ако България допусне германски войски да преминат през нейната територия, това ще означава война между Русия и България“.

Дипломатически усилия на съюзниците

Великобритания също се опитва да разубеди България да се присъедини напълно към лагера на Оста. Надявайки се да предостави алтернатива, Великобритания вече е предложила на България гаранция за нейната независимост и териториална цялост, ако тя не помага на враговете на Великобритания или сама не стане такъв. На 12 октомври 1940 г. крал Джордж VI потвърждава този ангажимент в писмо до цар Борис, като добавя, че британското правителство „никога не е подкрепяло политика, основана на твърдо придържане към статуквото“. Българите само се подиграват на британските гаранции: Сотир Янев заявява саркастично в Народното събрание, че Великобритания предлага да гарантира независимостта, която България вече притежава. На по-тайно ниво Великобритания реши, че тайната организация Special Operations Executive (SOE) трябва да активизира дейността си на Балканите, особено в България, където на практика няма съюзническа разузнавателна мрежа. Младият агент Джулиан Амери[10] е изпратен от Белград, за да проучи възможностите в България, но той успява само да предизвика гнева на британския посланик, който смята, че SOE подготвя преврат зад гърба му.

Влиянието на Великобритания е толкова слабо, защото, по думите на [британското] външно министерство, тя не е „в състояние нито да подкупва, нито да заплашва“. В стремежа си да подаде ръка президентът Рузвелт изпраща личен представител, легендарния полковник Уилям Джей („Дивия Бил“) Донован, който през януари 1941 г. посещава различни балкански лидери. Донован отива първо в Атина, а след това в София на фона на спекулациите, че след няколко седмици ще обяви влизането на САЩ във войната.

Нищо толкова важно не се случва. След безрезултатен разговор с българския външен министър Донован се среща с Филов. Тъй като българите „са пропуснали“ да осигурят преводач за тази среща, сесията по обясними причини е кратка; но Филов все пак остава с впечатлението, че американският емисар „беше много войнствено настроен и не искаше да чуе за мир, докато германците не бъдат окончателно смазани“. Срещата с царя преминава много по-гладко, макар че Донован трудно успява да изтръгне от Борис твърдо изявление за каквото и да било. Донован му казва, че Америка възнамерява да подкрепи Великобритания, и го предупреждава за последиците от сътрудничеството с нацистите. Борис оставя впечатлението, че все още се опитва да избегне неприятности с Германия, след което Донован го пита дали следното обобщение представя българската позиция: „че Германия все още не е сигурна какво ще направите в случай, че поиска преминаване през вашата страна; но че ако решението се наложи и вие не сте в състояние повече да отлагате, тогава ще позволите на Германия да премине, въпреки че няма да участвате заедно с нея.“ Борис само поглежда Донован в очите и се усмихва.

Донован е впечатлен положително от царя като „честен, идеалист и отдаден на мира“, но отбелязва в дневника си: „Опасявам се, че той е толкова успешен в маневрирането, че прекалено много разчита на него.“ След като Донован си тръгва, американският министър Ърл информира Вашингтон, че посещението е впечатлило българското правителство: „то може да не предотврати безпрепятственото преминаване на германски войски през България, но е много вероятно да предотврати сътрудничеството между българските и германските войски.“ Несигурните заплахи от далечна страна обаче не могат да компенсират прекомерния натиск от страна на една Велика сила с войски на българската граница.

Българско-турският пакт

Опитвайки се да балансира германския натиск, Великобритания от самото начало на войната насърчава съседите на България да заплашват с война, ако България влезе в съюза на Оста. Силни и съгласувани действия от страна на Балканската антанта са малко вероятни от самото начало, а след италианското нахлуване в Гърция и навлизането на нацистките войски в Румъния и Унгария за такива вече не може да става и дума, но Великобритания се надява, че Турция ще сътрудничи. Номинално турците са съюзници на Великобритания, разполагат с голяма, макар и остаряла армия, и все още вдъхват страх на българите. Целта на британската политика, както казва Чърчил на лорд Халифакс на 26 ноември 1940 г., е да накара Турция да обяви, че „всяка стъпка на Германия чрез България да нападне Гърция или всяко враждебно движение на България срещу Гърция ще бъде последвано от незабавно обявяване на война от страна на Турция“.

Отношението на Турция е двусмислено. В края на ноември 1940 г. Турция намеква на България, че може да ѝ бъде дадена гаранция за ненападение, „при условие че България не предприеме никакви враждебни действия“. Германците предпочитат подобно споразумение, защото то би предпазило фланга им в случай, че се притекат на помощ на италианците в Гърция – както се очаква да стане в операция „Марита“ през март 1941 г. Но турският министър в София Али Беркер посочва, че влизането на германски войски в България само по себе си може да бъде causus belli. След като току-що е отказало руски пакт, българското правителство се чувства неспособно да приеме турски такъв. Преговорите са допълнително затруднени от турските маневри по българската граница („с чисто отбранителна цел“) в началото на декември и от български указ, с който се променят всички идещи от турски език названия на селища. Още на 5 февруари 1941 г. турският вестник „Йени Сабах“ оспорва твърденията на германската пропаганда, че Турция няма да се намеси, ако германските войски влязат в България: „Всяка сила, която проникне в турската зона за сигурност, дава да се разбере, че няма намерение да спазва турската граница.“ Подобни твърдения стават все по-малко убедителни, тъй като германската сила в Румъния и Унгария нараства до няколкостотин хиляди души.

Вместо да рискуват национално самоубийство, турците решават, че „ако не могат да направят нищо, за да осигурят запазването на неутралитета на България, поне могат да се съсредоточат върху това да останат сами неутрални“. Затова Турция предлага споразумение, основано на българо-турския договор за приятелство от 1925 г., с уговорката, че предишните ангажименти на двете страни няма да бъдат засегнати. България приема и на 17 февруари 1941 г. е подписан пакт за ненападение. Британският посланик в София изразява съжаление от въздействието, което пактът ще има върху България: „Това ни разочарова много и вече не беше възможно цар Борис или който и да е друг в България да се позовава на опасността от евентуални турски или югославски реакции като причина да не допусне германците.“ Американската реакция от Анкара е, че „едно споразумение, което само по себе си не е лошо, в крайна сметка е приело форма, която толкова лесно се поддава на изопачаване. Местните представители на Оста ликуват.“

 

 

[1] Бесарабия е била отстъпена на Русия от Турция през 1812 г. с Букурещкия договор. Южната част се връща на Румъния след Кримската война, но от 1877 г. до 1918 г. е отново окупирана от Русия. Буковина е отстъпена от Турция на Австрия през 1775 г. и остава част от Австро-Унгарската империя до обединяването ѝ с Румъния през 1918 г. (Seton-Watson, History of the Roumanians, стр. 555-64). Нацистко-съветският пакт от август 1939 г. изрично изключва Бесарабия от сферата на влияние на Германия.

[2] Площта на цяла Добруджа е приблизително 9300 квадратни мили, от които 2900 са искани от България. В Южна Добруджа румънците са 19% от населението, а българите – 38%; в северната част съпоставимите цифри са 65% и 10%. (Останалите са турци и различни други етнически групи.) Общото население на Добруджа през 1930 г. е 815 000 души, от които около половината живеят в Южна Добруджа. (Spector, p. 219; Seton-Watson, History of the Roumanians, p. 534.)

[3] През януари 1940 г. Унгария заплашва да завземе Трансилвания, ако Румъния отстъпи земи на България (и Русия) без бой. (Разговори между Чано и Чаки, 6.1.40 и 7.1.40 г., Дневник на Чано, стр. 331.)

[4] Александър ІI, „царят освободител“ на руските крепостни селяни, е удостоен със същата титла от българите през 1878 г. По подражание на това, цар Борис приема титлата „Цар обединител“ през 1941 г., а една от главните улици на София е преименувана в негова чест.

[5] Драганов споделя пред Вьорман: „Това, което го тревожеше особено, беше опасността България сега да получи Добруджа като подарък от ръцете на Съветския съюз, а не от Германия, макар че той с готовност признаваше, че цялото сегашно положение е резултат от германските победи.“ (Бележка на Woermann, Берлин, 27.VI.40 г., DGFP, 10:37-38.)

[6] Въпреки това, в единствената съвременна война между двете държави, кампанията Бела Кун през 1919 г., Румъния е победила решително Унгария и е окупирала Будапеща.

[7] По частна линия България изразява благодарност на Съветския съюз за моралната подкрепа (вж. Dallin, Soviet Russia's Foreign Policy, с. 279), но този факт така и не става известен дори в българското правителство.

[8] В реч на 5 септември 1940 г. Чърчил заявява: „Лично аз винаги съм смятал, че южната част на Добруджа трябва да бъде върната на България, а и никога не съм бил щастлив от начина, по който Унгария беше третирана след последната война.“ (Чърчил, Речи, 1: 246; Д. Е. Сарджънт и П. Никълс, Лондон, 12.VII.40 г., FO R6416.38.9; Лукач, стр. 314.)

[9] Италианците не са били особено настроени да търсят германска помощ. Както отбелязва един италиански дипломат, германската намеса в балканските дела „ще има най-неблагоприятни последици за нас в зона, която е от жизнен интерес за нас“. (Симони, стр. 196).

[10] По-късно Амери е офицер за свръзка с албанските партизани, а след това е личен представител на Чърчил на срещата с Чан Кайши през 1945 г. През 1950 г. става депутат от Консервативната партия, а през 1962 г. - министър на авиацията в правителството на своя тъст Харолд Макмилан. (Sweet-Escott, Baker Street Irregular, стр. 53, 60).

 

Pin It
Маршал Лий Милър

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.

Други статии от този автор

Посетители

45

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 8 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 10 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 3 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици