1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)
Pin It

 

2021 11 Bulgaria WWII

 

От редакцията: „Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните исторически трудове по историята на страната по време на Втората световна война. Издаден през 1975, „България по време на Втората световна война“ на американския историк Маршал Лий Милър си остава и до днес един от ключовите текстове по история на България и фактът, че той все още не е преведен на български език, се вписва многозначително в силно подборните стратегии на превеждане и публикуване на чуждестранни изследвания на историята на България, най-нова и дори не чак толкова.

Прочее, нека изчакаме и видим дали публикацията ще бъде посрещната с някакъв забележим интерес от страна на публиката на изданието, колкото и не-представителна за съвременната българска културна сцена като цяло тя да си остава.

 

Marshall Lee Miller, Bulgaria during the Second World War
Stanford University Press Stanford, California © 1975

Предговор

Политическата история на съвременна България е силно пренебрегвана от западните учени, а важният период на Втората световна война почти не е изследван. Основната причина за това несъмнено е трудното набавяне на документален материал за военния период. Въпреки че комунистическият режим в България е публикувал голям брой книги и монографии, посветени на ролята на страната във войната, тези трудове са свързани най-вече с възвеличаване на значението на Българската комунистическа партия (БКП) и партизанската борба. Въпреки тази пристрастност, в тези трудове може да се намери полезна информация, когато са налице други източници, които да осигурят перспектива и проверка.

През последните години станаха достъпни германски, американски, британски и други дипломатически и разузнавателни доклади от годините на войната, а облекчаването на ограниченията за пътуване в България улесни проучванията там. Още през 1958 г., когато е представена докторската дисертация на Марин В. Пундеф („Мястото на България в политиката на Оста, 1936-1944 г.“), материалите за периода след юни 1941 г. бяха много малко. Сега вече е възможно да се запълнят много от важните пропуски в познанията ни за България през целия период на войната.

[…]

Първата част, която обхваща периода от избухването на войната през 1939 г. до май 1941 г., се занимава предимно с дипломатическите ходове, довели до преминаването на България на страната на Оста, и се опира на публикувани и непубликувани британски, американски, германски и италиански документи. Във втората и третата част, които се занимават с взаимодействието между външната политика и вътрешнополитическите борби, са използвани недостъпни досега български и германски документи.

Втората част, обхващаща периода от юни 1941 г. до смъртта на цар Борис през август 1943 г., се занимава с усилията на царя да поддържа поне частично независима политика въпреки натиска от страна на Германия и на вътрешните пронацистки фракции.

Третата част, обхващаща периода от септември 1943 г. до комунистическия преврат на 9 септември 1944 г., разглежда политическата криза, възникнала след смъртта на царя, последиците от съюзническите въздушни нападения и провала на опитите на България да договори излизане от войната.

Това е преди всичко политическо и дипломатическо изследване. Тъй като участието на България във войната преди комунистическия преврат се ограничава главно до окупационна служба в Гърция и Югославия, военните въпроси не заемат важно място в този труд. Все пак са разгледани германската балканска кампания от 1941 г., съюзническите бомбардировки, партизаните и съветското настъпление на Балканите през есента на 1944 г. Мястото, отделено на българската партизанска кампания и дейността на Комунистическата партия – макар и недостатъчно, за да задоволи българските ми колеги – е малко по-голямо, отколкото е оправдано от действителното им значение, но последвалото значение на комунистите в България оправдава това леко разширяване.

Икономическите въпроси също не са разгледани подробно. Българските официални историци обикновено твърдят, че по време на войната е имало драстичен икономически спад и че това е довело до широко разпространено недоволство от режима. За да установя дали тази теория е достатъчно основателна, за да оправдае по-пълно обсъждане, пресях български и германски статистически данни за търговията с различни продукти, индекси на разходите за живот, колебания в средното тегло на продавания добитък и дори медицински документи (за да изчисля средното намаление на теглото на българските ученички по време на войната – 14 кг). Резултатите показват – не изненадващо – че България е изпитвала икономически затруднения поради войната, особено след съюзническите бомбардировки в края на 1943 г. и началото на 1944 г., но че страната е в много по-добро положение от своите съседи. Тъй като българите добре осъзнават този факт, инфлацията и недостигът по време на войната не са основни политически проблеми.

М.Л.М.

Историческо въведение

А тези, които са успели да имитират лисицата, са успели най-добре. Но е необходимо да умееш добре да прикриваш този характер и да си голям преструван и лицемер.

Макиавели, „Принцът“, глава xviii

ЦАР БОРИС от България се оплаквал често: „Армията ми е прогерманска, жена ми е италианка, народът ми е проруски настроен. Аз съм единственият пробългарин в тази страна.“ Като българин целите на Борис по време на войната включват както задоволяване на иредентистките стремежи на страната му срещу балканските ѝ съседи, така и неучастие в бойните действия. Постигането на тези на пръв поглед несъвместими цели изисква голяма хитрост, сполучливо описана от Хитлер: „По темперамент Борис е по-скоро лисица, отколкото вълк, и би се изложил на голяма опасност само с най-голямо нежелание.“

Отношенията на Борис с германците сякаш потвърждават оценката на Хитлер. Макар да се противопоставя на нацистките искания за скъсване на дипломатическите отношения със Съветския съюз, за депортиране на българските евреи в Германия и за включване във войната на Източния фронт, той успява да получи подкрепата им за българската окупация на Южна Добруджа, Македония и Егейска Тракия. В същото време, в което убеждава германците, че България е техен най-верният приятел, Борис успява да убеди много британци и американци, че истинските симпатии на страната му са на страната на Съюзниците.

В началото на войната България е малка държава, която преследва собствените си интереси с високо ниво на дипломатически умения и доста голям успех. И все пак, с наближаването на края на войната, България се сдобива със съмнителното отличие да воюва едновременно с Великобритания, Германия, Русия и Съединените щати.

Горчивото наследство

Семената за участието на България във Втората световна война са посети повече от шестдесет години по-рано, през 1878 г., когато руските войски под командването на Александър II помагат за освобождаването на България от петвековното турско владичество. По силата на Санстефанския мирен договор от март 1878 г. България получава независимост и по-голяма територия, отколкото някога е щяла да има. Тази победа обаче е краткотрайна. Великобритания и Австро-Унгария са разтревожени от създаването на голяма проруска славянска държава на малко разстояние от турските проливи и по покана на германския канцлер Бисмарк през лятото на същата година в Берлин е свикана втора мирна конференция, която води до драстично намаляване на българската територия. Така през 1878 г. се появяват три силни емоции, които ще останат константни за българската политика през следващите шест десетилетия: благодарност към руснаците като освободители, разочарование от отнемането на територии, които българите смятат за свои, и признанието, че България е просто пионка в дипломатическите маневри на Великите сили.

Отслабващата хватка на Турция върху европейските ѝ владения подтиква България през 1912 г. да се включи заедно с Гърция, Сърбия и Черна гора в Първата балканска война. Съюзниците побеждават, но скоро се скарват за разпределението на плячката. В последвалата Втора балканска война през следващата година България се изправя срещу бившите си съюзници, които са подпомогнати от Румъния, докато Турция се възползва от възможността да си върне Одрин и част от Тракия. Българите са смазани и губят повечето от предишните си придобивки.

Избухването на Първата световна война година по-късно дава на България възможност да възстанови загубите си. Заради стратегическото си географско положение България е ухажвана от двете враждуващи страни, но Централните сили (Германия и Австро-Унгария) имат няколко предимства: първо, по-вероятно е те да удовлетворят териториалните искания на България, отколкото съюзниците; второ, самият български цар Фердинанд е от германски произход; и трето, през есента на 1915 г., когато България решава да влезе във войната, Централните сили изглеждат вероятните победители. Българската армия се сражава добре и с известна германска помощ успява да спре големите експедиционни сили от британски, френски, сръбски и руски войски, които се опитват да настъпят на север от Солун. Но българската съпротива окончателно се сгромолясва през октомври 1918 г. и цар Фердинанд е принуден да абдикира в полза на двадесет и четири годишния си син, който се възкачва на престола като Борис III.

За пореден път България е на губещата страна. По силата на Ньойския договор от 1919 г. страната губи излаза си на Егейско море в полза на Гърция, Южна Добруджа (областта между Дунав и Черно море) – в полза на Румъния, а допълнителни части от Македония – в полза на Сърбия (Югославия). Наложени са ограничения върху числеността на българската армия и е поискано голямо обезщетение. Това горчиво наследство изключва каквото и да е сътрудничество между България и балканските ѝ съседи, възпрепятства формирането на единен и ефективен балкански съюз срещу външна агресия и е основна причина за присъединяването на България към Оста през Втората световна война.

Политики и партии през междувоенния период

Земеделската партия под ръководството на Александър Стамболийски поема властта в условията на разочарованието след войната. Стамболийски осъзнава, че селяните, макар и да съставляват осемдесет процента от населението, дълго време са били пренебрегвани от правителството, но неговият режим компенсира прекомерно. Държавните служители са уволнявани в полза на кандидати, чиято единствена квалификация е селски произход, образованието е осмивано и ограничавано, а земеделските политици се забъркват в подкупи и изборни измами, както и техните предшественици. Всяко решение, взето от земеделците, сякаш предизвиква враждебността на силните им противници. Националистите се възмущават от съдебните процеси срещу техните военни лидери, македонците са разгневени от примирителната политика на Стамболийски спрямо Югославия, опозиционните политически партии възразяват срещу преследването на дейността им, а монархистите са разтревожени от слуховете, че Стамболийски планира да провъзгласи република.

На 9 юни 1923 г. Стамболийски е свален и измъчван до смърт в кървав десен преврат. Лидерът на новата правителствена коалиция, професор Александър Цанков, преди това не е участвал в политиката, но се превръща в ключова фигура по време на Втората световна война. Българските комунисти първоначално не са уверени дали да подкрепят разпръснатата земеделска въоръжена съпротива срещу новия режим, тъй като имат горчиви спомени от земеделските преследвания. През септември 1923 г. обаче, по заповед от Москва, партията прави опит за общо въстание. Въстанието е ненавременно, лошо управлявано и бързо потушено. Това въстание, както и по-късният неуспешен опит за атентат срещу царя, водят до официалната забрана на комунистическата партия през 1925 г. Въпреки че продължава да съществува под формата на Българската работническа партия (БРП), втората по големина партия в страната след земеделската, тя престава да бъде значима политическа сила през останалата част от 1920-те и по-голямата част от 30-те години.

Освен земеделците, демократичните партии (обикновено наричани „легална опозиция“) включват радикалите, демократите и социалдемократите. Големината на партията често има малко общо с нейната значимост. Една от най-влиятелните партии например понякога е наричана „камион“, защото се предполага, че всички нейни членове биха могли да се возят в един-единствен камион. Границите между партиите са доста неясни, тъй като се основават на класова принадлежност в общество, в което класите са трудно различими. Освен това партиите имат склонност лесно да се разцепват на „крила, крилца и перца“. Земеделците например са дълбоко разцепени между две основни фракции – Врабча, ръководена от Димитър Гичев, и Пладне, оглавявана от хора като Г. М. „Гемето“ Димитров, Коста Тодоров и Никола Петков. Последната група е малко по-склонна да сътрудничи с комунистите от първата, но различията между двете са по-скоро исторически и лични, отколкото идеологически.

Наред с демократичните партии и комунистите в междувоенна България съществува и трети голям политически блок – разнородните националистически партии и десни организации. Те варират от патриотичното дружество „Отец Паисий“ до фашистките Ратници и Легионери, подкрепящи генерал Христо Луков. Най-изявеният националист е Александър Цанков (премиер от 1923 до 1926 г.), който през 1930-те години оглавява масово движение по подобие на това на Мусолини, но педантичните му възгледи скоро охлаждат ентусиазма на последователите му.

Една националистическа партия заслужава специално внимание. Партията Звено, заедно с придружаващата я организация Военна лига, е малка група от идеалистично настроени военни офицери и политици, която оказва влияние върху българската политика, далеч по-голямо от размера ѝ. Под ръководството на Кимон Георгиев и Дамян Велчев тя участва в десния преврат от 1923 г., ръководи елитарния преврат от 1934 г., който прави Георгиев министър-председател, и играе водеща роля в комунистическия преврат от 1944 г. Четвърти шанс не ѝ е даден.

През 1931 г. земеделците се връщат на власт след неочаквана победа по време на неадекватно фалшифицирани национални избори. Последвалата коалиция от демократи, десни земеделци и либерали обединява по-старите политически лидери с по-млади мъже като Димитър Гичев и Константин Муравиев, които по-късно ще оглавят опозицията по време на войната. Вместо да възроди демократичния дух в България обаче, коалицията скоро се изражда във фракции на алчни, борещи се помежду си политици.

На 19 май 1934 г. коалицията е свалена от власт от Звено, което установява дипломатически отношения със Съветския съюз (като запазва забраната за местните комунисти) и стартира амбициозни планове за икономическо развитие. Антимонархическите тенденции на правителството на Звено обаче разтревожват цар Борис, който тихомълком започва да се възползва от разногласията сред правителствените ръководители. В рамките на осем месеца министър-председателят Георгиев подава оставка и Борис поема лично управлението на България до смъртта си през 1943 г.

Въпреки че българската вътрешна политика винаги се е въртяла около царя, неговата власт не е нито абсолютна, нито неизменна. По време на размириците през 20-те и началото на 30-те години властта му на няколко пъти се разклаща и отслабва, но след всяка криза той излиза по-силен от преди. Относителната слабост и разединението на българските политически партии и слабите им резултати, когато са на власт, допринасят за нарастващото му влияние. Най-сетне през 1935 г. царят утвърждава властта си и назначава за министър-председател податливия Георги Кьосеиванов. Кьосеиванов е заемал поста за първи път при Стамболийски и е придобил репутацията на глупав, но честен човек. Той оцелява след падането на Стамболийски през 1923 г. и заема редица правителствени и дипломатически постове, включително поста на външен министър в началото на 1935 г., но в процеса на работа губи репутацията си на честен човек.

Новите фалшифицирани избори през 1938 г. довеждат до създаването на послушно Народно събрание (НС) и царят може да насочи вниманието си към външната ситуация, която в края на 30-те години става все по-застрашителна.

Външна политика

Като малка държава от 1878 г. насам България е постоянно зависима от благоволението на една или повече от Великите сили. До Първата световна война двете съперничещи си сили в България са Русия и Австрия, а Германия е на заден план. След войната германското влияние измества австрийското, а Италия също се включва в балканската политика. Съветска Русия, след революционно прекъсване, възобновява традиционната външна политика на царска Русия, насочена към контрол на Проливите и достъп до Средиземноморието.

Външнополитическите предпочитания играят важна роля в българската вътрешна политика, подобно на отношението към Великобритания и Франция в американската политика през епохата на Джеферсън. През междувоенния период българските националистически групи като цяло гледат към фашистка Италия и Германия; демократичните партии предпочитат Франция и Великобритания, въпреки че изповядват и приятелство със Съветския съюз, а комунистите са предани на Москва. За нацията като цяло важи опростеното, но полезно правило, че тя изпитва привързаност към Русия и възхищение към Германия.

Въпреки че симпатиите към съветската система са ограничени, освен разбира се сред комунистите, годините на официална антируска пропаганда също са до голяма степен неефективни. Идеологическият въпрос е второстепенен за повечето българи; привързаността им към руснаците остава силна въпреки политическите и икономическите промени. Чувството е твърде комплексно, за да бъде обяснено единствено с ролята на царска Русия като освободителка на България, но съществуването му е неоспоримо, дори сред много прозападни и антикомунистически настроени българи.

Възхищението към Германия е особено силно изразено сред лидерите на българския обществен живот. Българските военни уважават германската доблест и ефективност, независимо от последните горчиви дни на Първата световна война. Възходът на Третия райх и възстановяването на германската армия като цяло са приветствани в България, както и пренебрегването на Версайския договор от страна на Германия. България се гордее с репутацията си на „Прусия на Балканите“ и е възприемчива към призивите за военно другарство (Waffenbrüderschaft). Интелектуалните и културните постижения на Германия също са привлекателни за много българи. Около половината от българските професори са учили в Германия, а немските книги в библиотеката на Софийския университет почти надвишават общия брой на онези на руски, френски и английски език. Богдан Филов, министър-председател по време на войната и бивш професор по археология, е известен с почти сляпото си възхищение от Германия; но дори и той веднъж се оплаква, че българските професори, присъстващи на конференция в Лайпциг, са смутили домакините си, като са били по-нацистки настроени от нацистите.

Както всяка друга балканска страна, България търгува интензивно с Германия, но тя зависи от германската търговия повече от всяка друга страна в Югоизточна Европа. Почти 70% от износа на България през 1939 г. е насочен към Германия, в сравнение с 6% към Италия, 3% към Англия и 1% към Франция. За сравнение, Унгария и Югославия изпращат само около 50 % от износа си за Германия, а Гърция и Румъния – значително по-малко. По онова време Германия може би се интересува повече от търговията, отколкото от политическите ѝ последици, но те все повече се преплитат.

Италианското влияние е осезаемо през 20-те и 30-те години, което се дължи на първоначалното уважение към Мусолини, на широките италиански дипломатически машинации и на брака на дъщерята на крал Виктор Емануил с цар Борис през 1930 г. Въпреки това хвалбите на Италия стават все по-празни и до избухването на Втората световна война те вече са без значение; в крайна сметка влиянието, което Италия има, е основно отрицателно.

Великобритания и Франция имат незначително политическо влияние в България, въпреки че имат известно значение по други места на Балканите. Въпреки това те не са лишени от привлекателност. Париж е Мека за българските студенти, сред които има и редица бъдещи политически лидери, а британската система на управление е модел за онези, които търсят алтернатива на тоталитаризма. Но нито една от двете страни не проявява особен интерес към България и това отношение е взаимно.

Най-малко влияние от всички Велики сили имат Съединените щати, които през междувоенните години изглеждат почти незаинтересовани от съществуването на България. Дори двете изключения от този модел са неофициални и косвени: американските колежи в София и Северна България, които възпитават някои млади българи в западните демократични идеали, както и българо-американците в Средния [американски] Запад, много от които изпращат пари на семействата си в „Старата страна“.

Както беше отбелязано по-рано, отношенията на България с балканските ѝ съседи не са толкова сърдечни, като това важи особено за Югославия. Това е резултат от българския иредентизъм и по-специално от дейността на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) – терористична група, която първоначално е създадена за борба срещу турското владичество, но през 1920-те и началото на 30-те години нахлува в югославска Македония. Отношенията с Гърция също се влошават; през 1925 г. се налага Лигата на нациите да се намеси, за да спре ответно нахлуване на гръцката армия в Южна България. Опитът на премиера Стамболийски да намали напрежението на Балканите през 1923 г. успява да му донесе само ранен гроб от ръцете на ВМРО и нейните десни съюзници. Въпреки това през 1930-те години цар Борис прави увертюри към заклетия си враг Югославия. Въпреки че разговорите му с крал Александър завършват трагично с убийството на последния от хърватски (и ВМРО) терористи през 1934 г., забраняването на ВМРО през същата година премахва важна пречка пред по-нататъшните преговори. Югославия е член на Балканската антанта – съюз, включващ Румъния, Гърция и Турция, който е враждебно настроен към България. Така подписването на договор за вечно приятелство между България и Югославия през януари 1937 г. означава край на дългата дипломатическа изолация на България. И накрая, през юли 1938 г. членовете на Балканската антанта се споразумяват да премахнат ограниченията от 1919 г. върху българското превъоръжаване с надеждата, че това ще улесни общия балкански фронт срещу германското и италианското проникване. Важният териториален въпрос обаче остава нерешен.

Шестте десетилетия на независимост са довели до създаването на една орязана, озлобена България, заобиколена от враждебни държави и заплашена от враждуващи Велики сили. Цар Борис – не безразсъден авантюрист – подкрепя българския иредентизъм, но лично е по-загрижен за запазването на трона си. Поради това той предпочита политика на примирение с всички Велики сили, но ако трябва да се направи избор, смята, че Германия представлява по-малка заплаха за вътрешния ред на България, отколкото Съветска Русия. Освен това Германия изглежда все по-доминираща сила в Югоизточна Европа. Перфектното решение за България, изглежда, би било съюз между Германия и Русия, така че да не се налага избор между двете. И все пак такъв съюз между очевидно непримирими идеологически врагове изглежда невъзможен. Но тогава идва изненадващата новина за подписването на нацистко-съветския пакт в края на август 1939 г. За България това изглежда идеално решение и пактът е широко приветстван в цялата страна.

Седмица по-късно Европа отново е потопена във война.

ЧАСТ ПЪРВА: септември 1939 – май 1941 г.

ГЛАВА I: Избухването на войната

С избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. върху България е оказан нов натиск. Френското правителство смята, че България вече е мълчалив партньор на Оста поради силните си икономически връзки с Райха и иредентистките си стремежи, които могат да бъдат задоволени само за сметка на съюзниците на Франция Румъния и Югославия. Вследствие на това Франция предлага на Великобритания да постави на България ултиматум: да направи официална декларация за неутралитет или да се изправи пред инвазия. Британците обаче заемат по-умерена и реалистична позиция. Вслушвайки се в многократните увещания на своя посланик в София Джордж Рендел да не стигат до прибързаното заключение, че България се е присъединила към вражеския лагер, те предпочитат дискретно да настояват България да обяви неутралитета си. Рендел разсъждава, че макар и да има малък шанс България да се присъедини към съюзниците, страната може би ще успее да запази неутралитет.

Британското мнение надделява. Въпреки че искането предизвиква критики от страна на някои български официални лица, които отбелязват, че Великобритания не е отправяла подобно искане към никоя друга държава, царят обявява неутралитета на България на 16 септември 1939 г. Но след като декларацията е публикувана, Великобритания не я признава публично. Крал Джордж VI е изпратил на цар Борис лично писмо с дата 15 септември 1939 г., в което обещава, че Великобритания ще уважава неутралитета на България, ако „той не бъде нарушаван от други“, но българите запазват това писмо в тайна по британско настояване. В основата на това британско поведение стоят тайни съюзнически планове за инвазия на Балканите. Тъй като по-късно би могло да им се наложи да нарушат неутралитета на България, като използват страната като коридор към румънските петролни полета или като задна врата към Германия, съюзниците не искат да го признаят публично. Уинстън Чърчил, тогава първи лорд на Адмиралтейството, пише на външния министър лорд Халифакс: „Една декларация за зачитане на българския неутралитет би подписала на този етап смъртната присъда на Балканите“.

Съюзническият план предполага подкрепата на Балканската антанта, която включва традиционните врагове на България – Югославия, Румъния, Гърция и Турция. Оптимизмът на съюзниците относно ефективността на Антантата едва ли е оправдан от досегашното им сътрудничество, а България не приема заплахата твърде сериозно. Никола Момчилов, българският посланик във Великобритания, отбелязва, че „взаимната неприязън и недоверие“ между балканските държави „[са] толкова големи, че те никога не биха могли да се обединят срещу общ враг“.

Вместо да се противопостави на България с риск да предизвика война на Балканите, Антантата се опитва да я привлече в съюз. Първите стъпки в тази насока са направени с югославско-българския договор за приятелство от 1937 г. и Солунския договор от следващата година, но изглежда малко вероятно България действително да се присъедини към Антантата, без да получи значителни териториални отстъпки. В съответствие с това на 19 септември Румъния предлага „всеки член на Антантата да предостави на балканската общност територия, с която да бъдат удовлетворени исканията на България“. Предложението се проваля, тъй като нито един член не се оказва готов да се откаже от територия в полза на държава, чийто апетит се смята за ненаситен.

Германците смятат, че Антантата е наивна, тъй като кани България да се присъедини, без да предложи територия. Фриц фон Папен, германският посланик в Турция, кисело отбелязва: „Нищо чудно, че тази орязана България не проявява особен ентусиазъм за съюз с нейните опустошители.“ Съмнително е обаче, че България би се присъединила при каквито и да било условия. Подобно действие, както изтъква министър-председателят Георги Кьосеиванов, би изглеждало недружелюбно към Германия и би могло да въвлече България във войната. Затова българското правителство отхвърля всяка покана за влизане в Балканската Антанта.

Съветски увертюри към България

През първата седмица на октомври 1939 г. СССР предлага на България пакт за приятелство и взаимопомощ, който впоследствие е отхвърлен. Първан Драганов, българският посланик в Берлин, обяснява след това на германците: „Досега България никога не е сключвала подобен съюзен договор, дори с Германия, с която има тесни и дългогодишни връзки.“ Българското правителство не желае да променя тази политика сега, продължава той, „нито пък, преди всичко, да сключи първо пакт за взаимопомощ с Русия“. Но Съветският съюз не приема отказа за окончателен; през следващата година и половина съветските дипломати и техните български комунистически поддръжници многократно призовават българското правителство да приеме предложения пакт.

Интересът на Съветския съюз към Балканите, макар и да не е добре дошъл, предлага на България възможност да се възползва от различията между Германия и СССР. Тъй като голяма част от влиянието на Германия в България е резултат от очакваната от нея подкрепа за българския иредентизъм, българите се надяват, че руските увертюри ще стимулират подновен германски интерес към техните експанзионистични желания. Така на 16 септември България изправя Германия пред хипотетичен въпрос, който по-късно се оказва пророчески: Какво трябва да се направи, ако СССР отнеме Бесарабия от Румъния и предложи Южна Добруджа на България? Ернст Вьорман, секретар на германското външно министерство (Unterstaatssekretär), предпазливо отговаря, че подобна стъпка не изглежда неизбежна, но ако СССР направи това, „единственият правилен ход за България би бил да ни се довери и да влезе във връзка с нас“.

България обаче се опасява, че Хитлер може да е готов да я пожертва, за да си осигури по-добри отношения със Съветския съюз. Слуховете за таен протокол между Райха и Съветския съюз, който дава на Русия свободна ръка на Балканите, дотолкова притесняват цар Борис, че на 4 декември той се консултира с Херберт фон Рихтхофен, посланик на Райха в България. Рихтхофен отрича Русия да е получила каквито и да било балкански отстъпки с изключение на Бесарабия, която някога е била руска провинция, но това уверение е прието скептично в София. Десет дни по-късно България отново пита за отношението на Германия към съветското проникване на Балканите. По-показателен от неясния германски отговор е оригиналният проект, който съдържа следното рязко предупреждение: „Очакваме, че българската външна политика ще се води така, че България да не влезе в конфликт със Съветския съюз, в който въпреки цялото ни приятелство към България и цялата ни готовност да ѝ помогнем в трудни ситуации, ние не бихме могли, с оглед на сегашната ситуация, да подкрепим България.“

Дори и без германското предупреждение, България признава и неспокойно се приспособява към новата структура на властта на Балканите след нацистко-съветския пакт. Всъщност българските отношения със Съветския съюз се подобряват до такава степен, че през януари 1940 г. Югославия изразява опасения, че България се увлича в съветската орбита. Българските официални лица отричат това в и разговори: не ставало дума за нищо повече от „благоразумие пред лицето на един силен съсед“. Борис казва на британския аташе по печата, че баща му, цар Фердинанд, се е проявил като русофоб в една русофилска страна; синът му няма да повтори тази грешка.

Но тогава руският обрат във финландската „зимна война“ (1939-40 г.) подсказва на България и на света, че Съветският съюз все пак не е толкова „силен съсед“. Въпреки че в крайна сметка побеждават, руските сили претърпяват унизителни обрати в началото на кампанията. Направен е изводът, че „изчисленията на Берлин са били погрешни в две посоки – погрешно са смятали Русия за първокласен военен фактор, погрешно са предполагали, че тя има влияние върху трудещите се маси в другите страни“.

БКП след нацистко-съветския пакт

Две драматични събития – нацистко-съветският пакт от 23 август 1939 г. и нахлуването на СССР в Полша на 17 септември – временно разтърсват Българската комунистическа партия. Въпреки че партийният вестник Работническо дело се опитва да обясни, че Съветският съюз е трябвало да се противопостави на това да бъде въвлечен във войната от Англия и Франция, верните членове на партията се чувстват предадени от съветския съюз с нацистите. Един влиятелен памфлет на Тодор Павлов се опитва да оправдае съветското нахлуване в Полша, като твърди, че СССР се е намесил само за да защити сънародниците си след разпадането на полската държава. Тъй като не е съществувала държава, твърди той, интервенцията всъщност не може да бъде инвазия.

Нацистко-съветският пакт може и да е объркал много партийни членове, но по ирония на съдбата поставя самата БКП в силна позиция. След години на преследване партията открива, че новата ѝ позиция спрямо Германия съвпада с официалната правителствена политика. А в едно важно отношение партийната линия е дори по-благосклонна към Германия от правителствената позиция: правителството се въздържа от язвителни нападки срещу западните сили в опит да поддържа коректни, ако не и приятелски отношения, но БКП не е подложена на подобни ограничения. Тя се застъпва за подписването на пакт за взаимопомощ със СССР, но тъй като се предполага, че нежеланието на правителството да го направи се основава само на технически причини, по този въпрос няма открит конфликт.

Следователно на комунистите е позволена известна относителна свобода в момент, когато дейността на десницата е официално ограничена поради събитията в Румъния. На 22 септември 1939 г. румънският министър-председател Арманд Калинеску е убит от членове на Желязната гвардия (мистична и агресивна румънска националистическа организация) и е имало опасения, че фашистките групи в България могат да се опитат да предприемат подобни действия. В резултат на това дейността на местните десни групи, особено на ратниците и легионерите, е ограничена, а членовете им са предупредени, че рискуват да бъдат уволнени от държавни постове, университети и въоръжени сили. Окуражена от новото си положение, комунистическата партия започва яростна атака срещу западните съюзници и техните български поддръжници. Членовете на демократичната опозиция са обвинени, че се застъпват за влизането на България във войната на страната на съюзниците, вместо да подкрепят официалната политика на неутралитет. Кампанията е засилена в средата на 1940 г. след поражението на съюзниците в Норвегия; Великобритания и Франция са осъдени като подстрекатели на войната, защото се опитват да я разширят, и осмивани като некомпетентни за лошото управление на операцията. Работническо дело на БКП изисква от правителството да предприеме действия срещу такива опозиционни лидери като Никола Мушанов, Димитър Гичев и Христо Пастухов: „Отхвърлени от българския народ, те виждат, че единствената им надежда да дойдат на власт е да получат подкрепата на Великобритания и Франция А какво прави [правителството] за всичко това? Като казва, че България ще отстоява своя неутралитет, [то] позволява на тези англо-френски агенти да действат свободно в страната.“

Един от най-ясните признаци за подобряването на отношенията на партията с правителството може да се види в намаляването на комунистическата войнственост по време на първомайските тържества. През май 1939 г., преди сключването на нацистко-съветския пакт, има демонстрация с участието на между десет и двадесет хиляди души, речи, критикуващи германския и италианския фашизъм, и обвинения, че правителството на Кьосеиванов работи с тези „платени германски агенти“ – ратниците и легионерите. През 1940 г. обаче Първи май е по-скоро спокоен: само един незначителен сблъсък с полицията в София и няколко кратки демонстрации на други места.

Макар че през този период са заловени няколко комунистически агенти и една нелегална преса, партията успява да работи без особена намеса от страна на правителството. Правителството дори помилва и възстановява гражданството на 500 български левичари, които са се сражавали в Испанската гражданска война. И за първи път от години насам в страната са допуснати голям брой руски книги, филми и вестници.

Упадъкът на тази „ера на добрите чувства“ започва с един трудов спор в Пловдив. На 19 юни 1940 г. тютюноработниците там стачкуват за 30-процентно увеличение на заплатите и към тях бързо се присъединяват работниците в София и Сливен. Не е известно до каква степен стачката е резултат от комунистическа агитация, но БКП поема контрола върху движението. Въпреки че проблемите са предимно икономически, сред лозунгите има призиви за неутралитет и за договор за приятелство със Съветския съюз. Стачката е прекратена в рамките на няколко дни чрез комбинация от репресии и отстъпки: работниците получават 15-процентно увеличение на заплатите, но всички лидери на стачката – включително трима членове на Централния комитет на БКП – са арестувани. Въпреки кратката си продължителност стачката има значително политическо значение. Първо, става ясно, че относително толерантните отношения между правителството и Комунистическата партия са само преходно споразумение, което едва прикрива по същество непримирими различия. Второ, стачката показа, че правителството няма да толерира никакви смущения, независимо дали са от политически или икономически характер. Забележително е, че до навечерието на комунистическия преврат през септември 1944 г. няма друга важна стачка. Трето, режимът е предупреден, че съществуват значителни (макар и често преувеличавани) икономически вълнения, които трябва да бъдат контролирани.

Продължаващите народни симпатии към Русия са драматично демонстрирани в началото на 1940 г., когато в София пристига съветският футболен отбор „Спартак“. Посрещането на летището в Божурище е толкова ентусиазирано, че според съобщенията тълпата се е опитала да вдигне самолетите и да ги носи на раменете си. Отборът е радостно приветстван навсякъде, където отива, а на терена го аплодират по-силно от българските отбори, на които се противопоставя.

Изборите през 1939-40 г.

Въпреки периодичните вълнения, през първите месеци на войната политическата ситуация в България като цяло е спокойна. Но царят не е доволен. Избраното през 1938 г. Народно събрание изглежда е било задминато от последвалите международни и вътрешни събития и сега вече е неудобно за режима. Макар че опозицията включва само една трета от депутатите, тя е успяла да избере за председател на събранието Стойчо Мошанов[1], четиридесет и шест годишния племенник на видния опозиционен политик Никола Мушанов*, който е добре известен с просъюзническите си възгледи. Недоволството на цар Борис се разпростира дори върху министър-председателя Кьосеиванов. Някога описван като „мека възглавница, на която цар Борис намира за удобно да спи“, през 1939 г. Кьосеиванов вече не изглежда доволен от тази роля и се опитва да изгради собствена власт. Говори се също, че е замесен в много „мътни“ лични дела, не се занимава с държавните работи и не е в добро здраве. Нацистите го смятат за достатъчно прогермански настроен, но още през януари 1939 г. препоръчват на царя „да назначи личност, по-силна от постоянно болния, лекомислен министър-председател, който поради тези си черти и режима си на фаворизиране бавно, но сигурно се превръща в най-ненавиждания и най-осмивания човек в България“.

Царят обаче не желае да уволни Кьосеиванов, преди да бъдат проведени нови избори. На 23 октомври 1939 г. Борис нарежда на Кьосеиванов да реорганизира кабинета, а след това да разпусне Народното събрание и да насрочи нови избори за края на годината. Опозиционните партии се изправят пред предизборната кампания в състояние на безпорядък. Неотдавнашните ожесточени нападки на комунистите срещу демократичната опозиция правят невъзможно повторението на тяхната ефективна коалиция от 1938 г. Вместо това БКП организира по-тясна коалиция, съставена само от леви групи, подкрепящи по-тесните връзки със Съветския съюз. Междувременно царят е твърдо решен да попречи на опозиционните групи отново да получат значително малцинство от депутатските места. Изборните райони са закръглени до абсурдна степен, правилата за провеждане на предизборни кампании са разработени така, че да затрудняват опозиционните кандидати, и както през 1938 г., за различните избирателни райони са определени различни дати за гласуване, за да може полицията да се концентрира върху няколко населени места всяка седмица. Затова не е изненада, че подкрепяните от правителството кандидати печелят всички места в Народното събрание, с изключение на двадесет. Такива изявени опозиционни лидери като Стойчо Мошанов и бившият министър-председател Кимон Георгиев са победени; но сред оцелелите са Никола Мушанов, Петко Стайнов и фашистките лидери Александър Цанков и Тодор Кожухаров.

Премиерът Кьосеиванов смята победата за лична. Затова той е двойно по-изненадан, когато царят приема повърхностното му предложение за оставка след изборите. Освен че е загубил всякакво доверие в способностите и почтеността на Кьосеиванов, цар Борис се е подразнил и от ласкателствата, които са сипели по адрес на министър-председателя неговите привърженици, които „забравили, че в българския език има само три степени на сравнение – положителна, сравнителна и суперлативна – и когато приложили суперлативната към Кьосеиванов, за Борис не останало нищо по-високо“. Кьосеиванов е заменен на 15 февруари 1940 г. от професор Богдан Филов, който е в кабинета едва от октомври. Филов – бивш ректор на Софийския университет, председател на Българската академия на науките и член на няколко чуждестранни академии – е един от най-изтъкнатите български учени. Очаква се неговият престиж да подобри донякъде накърнения имидж на премиерския пост, а липсата му на политически опит е смятана от царя по-скоро за предимство, отколкото за недостатък, защото по този начин е по-малко вероятно той да оспори личния контрол на Борис върху правителствените дела. Филов има и друго съществено качество – той е пламенен германофил. Друг германофил, Петър Габровски, е повишен на ключовия пост министър на вътрешните работи, въпреки че се занимава с публични дела едва от приемането му в кабинета преди четири месеца. За външен министър е назначен държавник с репутация на умерен човек, Иван Попов.

Отслабване на неутралитета

Въпреки засилената прогерманска ориентация на новото правителство, в речта си от трона при откриването на Народното събрание на 24 февруари 1940 г. царят заявява, че няма да има промяна в политиката на неутралитет на България. Неофициално обаче симпатиите към съюзниците са малко, както показва карикатурата в хумористичното списание „Папагал“: Русия е изобразена като силния, приятелски настроен по-голям брат; Германия е обект на възхищение и уважение. Франция е безсрамна проститутка, а Англия е първо надут, а после смачкан Джон Бул.

Самият цар се опитва да поддържа привидната безпристрастност и на няколко пъти полага всички усилия, за да бъде приятелски настроен към британските дипломати. Въпреки че това дразни германците, Борис не желае да изолира страната си, като прекъсне всички връзки със Запада. Преследван от спомените за сътресенията през 1918 г., които принуждават баща му да абдикира, той създава впечатлението, че „първата му мисъл е как да спаси кожата на страната си, а с това и своята собствена“. Сър Хюдж Начбул-Хюгесен, британският посланик в Турция, провежда дълъг разговор с Борис през пролетта на 1940 г. и след това заключава, че царят „е в положението на човек, който знае, че няма контрол върху събитията и осъзнава, че накъдето и да се насочи вълната, той и страната му ще бъдат завлечени от нея“.

Повратният момент в отношенията на България със съюзниците настъпва през май 1940 г. с германското нахлуване във Франция и Нидерландия. Престижът на съюзниците, сериозно накърнен от неуспеха на норвежката кампания по-рано през годината, на практика е разрушен от бързия крах на Франция. Съдбата на Белгия е особено тревожна заради упоритите ѝ усилия да запази неутралитет с помощта на армия с размерите на българската и дори по-добре оборудвана. Освен това закъснялото влизане на Мусолини във войната срещу Великобритания и Франция лишава България от най-добрия пример за прогерманска, но неутрална страна.

Въпреки че на 15 юни 1940 г. министър-председателят Филов потвърждава политиката на неутралитет, България вече е започнала да укрепва връзките си с Германия: на Гестапо например е разрешено да действа по-свободно в България. Частните контакти със западните посолства са възпрепятствани, а засилването на антисемитизма кара много уплашени евреи да поискат визи за Палестина. Германците са засипани с поздравления и похвали от цяла България, а те от своя страна канят българския командващ Първата световна война, генерал Никола Жеков, на обиколка по бойните полета на Франция. Когато представлението в Народния театър в София е прекъснато, за да се съобщи, че германските войски са проникнали във френската отбрана, публиката спонтанно се радва и аплодира в продължение на няколко минути. Поражението на съюзниците във Франция може и да решава един проблем за България, но съживява по-сериозен: Дали България трябва да се доближи до Германия или до СССР? Този проблем се изостря през лятото на 1940 г. с развитието на Добруджанската криза.

 

[1] Мошанов е променил изписването на името си, за да го разграничи от това на по-известния си чичо, ръководител на малката Демократическа партия и министър-председател от 1931-34 г.

 

Pin It
Маршал Лий Милър

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.

Други статии от този автор

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 9 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 11 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 4 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици