От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 01 Kapantsi

 

Капанците са една от колоритните етнографски групи в България, с предполагаем тюркски произход.Техните потомци в съвремието обитават ареала на Лудогорието (Делиормана), североизточната част на страната ни.Това са селища, които попадат в административно отношение към регионите на Разградска и Търговищка област, и частично Русенска област. Техните местообитания са населени освен с капанци, с още една етнографска група – т.нар. „хърцои“. Двете заедно влизат в по-широка регионална група българи, позната с популярното прозвище „полянци“ (или „полендаци“), която обхваща обширни територии от Дунавската равнина. Към тях се причисляват и т.н. „гребенци“ (наричани и „елийци“ т.е. кореняци) в Силистренските и Тутракански села[1].

Представителите както на капанците, така и на хърцоите са отнесени в научната книжнина към старото местно население на Североизточна България. Поради по-многочисления си състав, капанците имат значима роля за диалекта в езика и за културно-битовите традиции в Разградско. Компактно те населяват селищата: Топчии, Дряновец, Каменово, Осенец, Кривня, Цар Калоян (Хлебарово), Гецово, Езерче, Равно, Ушинци, Желязковец, както и квартали на гр. Разград (Доброшка махала). Капанско население има и в търговищките селища Садина, Опака, Паламарца и Гагово. В Русенска област представителна извадка на това население е гр. Сеново (на 25 км от Разград). Що се отнася до хърцоите, техният дял в Разградско е сравнително по-ограничен и се свежда до селата Костанденец, Тетово, Юпер и Хърсово. Основната част от тази група население се намира в Русенско (с. Кацелово, Русе – кв. „Средна кула“).

От направената демографска характеристика е видно, че културно-определящата роля на капанците е най-голяма. С консерватизма на диалекта и на своите традиции, като старо местно население капанци отрано привличат вниманието на наши изтъкнати учени. Наред с езика, подчертан интерес към носиите най-рано проявява Любомир Милетич – един от най-видните български учени и интелектуалци от края на ХIХ и първата половина на ХХ век. Като съпоставя език и костюм, ученият изтъква, че носиите са не по-малко важен от езика исторически паметник за произхода и етническите корени на даден народ. Местният костюм в случая го навежда на предположението, че капанското население води началото си от славянските, а по-вероятно – от прабългарските си прадеди, уседнали в ранното Средновековие по тези места. За прабългарския произход на капанското население с още по-голяма убедителност говори известният български етнограф Иван Коев (1913-1984), самият родом от с. Топчии, Разградско. На него дължим и едни от най-ранните и детайлни проучвания върху капанското жилище, носии и шевици. В дирене на историческата истина, той проучва костюма и шевиците на чуваши, като днешни най-преки потомци на волжко-камските прабългари. Всред тях Ив. Коев открива редица паралели с костюма, орнаментиката и езика на капанци. За капанците черпим сведения и от голямото научно дело на изтъкнатия историк, краевед, археолог и ботаник акад. Анание Явашов (1855-1934), който е роден в гр. Разград.

Чувашите са тюркоезичен народ, който населява източните краища на европейска Русия. Различни хипотези представят чувашите като потомци на хазарите, куманите, печенегите, аварите или на хуните. През XVIII в. под руско влияние чувашите в голямата си част приемат православното християнство. По религиозна принадлежност днешните чуваши са основно християни, но има сред тях и мюсюлмани, както и езичници. В Руската федерация живеят около 1,5 млн. чуваши (Чувашия, Татарстан, Башкорторстан, Самарска и Уляновска област).

Легендите и преданията от Лудогорието ни пренасят в епохата на създаване на Дунавска България (VII в.) и представят, както посочихме, капанското население като потомци на прабългарите. За произхода на името капанец съществуват различни обяснения. То се свързва с черната капковидна шевична украса[2] от женските ризи, с „капите“ (калпаците), носени от мъжете и с езическите храмове – „капища“. Популярни са преданията за капана, организиран от българите на византийската императорска войска през 811 г. и за „закапанените“ (заточените) последователи на върналите се към езичеството наследници на княз Борис I Покръстител. Сред самите капанци се разпространяват разностранни версии не само за названието, но и за потеклото им, имащи повече митологичен характер – започвайки от легендата, че то идва от тракийското племе кробизи, обитавало долините на Ломовете[3] и се премине през готски, келтски, алански, скитски, аварски, печенежки, кумански и славянски хипотези, за да се стигне до най-тиражираната – за пряката и чиста наследствена връзка с Аспаруховите оногундури.


Small Ad GF 1

Първите писмени исторически сведения за старите поселения на капанците се съдържат в данъчните документи от XV век. Името капанец се споменава в регистър от XII век, отнасящ се за с. Равно, Разградско.

Природните условия, характерни за Лудогорието, благоприятстват развитието на скотовъдството. То е основен поминък на капанците до началото на XIX век, когато обработваемата земя се увеличава и земеделието се превръща в съществен източник на доходи. Богати традиции имат домашните занаяти – боядисване, тъкане, обработка на кожи. През Възраждането се развиват строителството, грънчарството, бъчварството, златарството, сарачеството и терзийството.

В обичайно-обредната система на капанците се съдържат старинни вярвания и представи за плодородие, здраве и дълголетие. Календарната обредност има аграрен характер. В нея се преплитат древни езически вярвания, битово-християнски ритуали и строго православни норми.

Древни елементи са съхранени в зимния и пролетен календарен цикъл. Богатият обреден реквизит на коледарите (момците, които обхождат домовете в навечерието на Коледа), на сурвакарите (групи от деца, които пожелават здраве и дълголетие в първия ден от Нова година) и на лазарките (моми, които посещават всеки дом и отправят песни за здраве и благополучие) отразява сложния светоглед на капанците.

Всеки обред и празник имат своя строго регламентирана трапеза. Задължително върху нея се поставя обредният хляб. Най-многобройни и разнообразни по форма и пластична украса са хлябовете правени за Великден и Гергьовден (6 май). Семейните обичаи и свързаните с тях поверия са живи до към средата на ХХ век, а отделни елементи от тях битуват и до днес.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

След преминаване през посветителен обред, с участие в коледуване и лазаруване момците и момите могат да встъпят в брак. Сватбите се вдигат след приключване на селскостопанската работа и продължават цяла седмица. До началото на ХIХ век основен цвят в облеклото на булката е червеният. Венецът е изработен от синци и разноцветни вълнени топчета. Задължителен накит са двете сребърни гривни, които се подаряват от младоженеца още на годежа. Младоженецът носи риза, кърпи и камилчена китка, изработени от булката.

Традиционното капанско облекло е изработено в двата основни цвята с допълнителни акценти от вишнево до кафяво. Според описанията от XVIII век старата мъжка носия принадлежи към групата на белодрешното облекло, съставено от бели домашно тъкани вълнени връхни дрехи, богато обточени с гайтани. Към края на XVIII и началото на XIX век цветът се променя и става от тъмнокафяв до черен. Състои се от риза, сравнително тесни гащи – „бирнеци“, широк пояс – „опас“, елече и антерия. Ергените и женените мъже носят черни овчи калпаци. Ризата се отличава с широки ръкави и голяма правоъгълна яка с тъмна шевична украса.

Женската носия е регионална разновидност на характерното за Дунавската равнина двупрестилчено облекло. Ризата е туниковидна, дълга и широка, изработена в контрастната цветова гама на бялото конопено платно с черните и кафяви, релефно везани вълнени мотиви. На кръста се запасва с черен вълнен, силно набран плат, наричан „пещимал“. Отпред момите и младите жени слагат една над друга две престилки – бяла и черна с везани геометрични и флорални мотиви. Характерен накит за глава е разноцветната „камилчена китка“[4].

За всеки основен момент от житейския път на човека капанката приготвя определени тъкани, извезани със сложни шевици. До към 20-те години на ХХ век те са част от бита на населението. Преобладават геометричните и растителните мотиви – символни послания за плодородие, дълголетие, щастие и любов. Такъв характер има прочутата „суврена“ възглавница, която се изтъкава за сватбата и се поднася от свекървата за първата брачна нощ на младоженците.

В традиционното капанско общество готвенето е част от женската домашна работа. Още от малко момичето научава местните кулинарни тънкости от своята майка или от бабите си.

В ежедневната храна на капанците преобладават ястия от растителен и млечен произход. Овчето и биволско мляко, както и сиренето, впечатляват със своите вкусови качества много пътешественици и търговци, посетили региона. През XIX и началото на XX век сред производителите на мляко се открояват капанците от село Гецово, община Разград. „То е толкова гъсто, че с нож да го режеш. Слага се в глинено гърне или менче и дори да обърнеш съда надолу, млякото не пада. Каймакът трябва да може да се изсипва в гърнето от гредите на тавана.“ Технологията на приготвяне не се е променила и дори в динамиката на съвременния делник – „кипне ли млякото, каймакът се духа до три пъти като с уста се прави звук, който има магическа сила и предпазва от уроки“.

В зависимост от сезона и социалното положение, на трапезата неизменно присъства безквасен или квасен хляб. Той се консумира с мляко, чорба, яхния, салата и често само с чесън, лук и сол. Според вида и качеството на брашното, начина на приготвяне и предназначението, капанците приготвят различни видове хляб. За всеки голям календарен и семеен празник се замесва хляб от „чисто брашно“, пресято до три пъти. В особено значимите моменти от живота, за да има здраве и плодородие, за питата трябва да се донесе „мълчана вода“. Съществува многообразие от пластично украсени обредни хлябове. От брашно се замесват и други тестени храни. Капанците приготвят баници с различни плънки. Те са също част от празнично-обредната трапеза. Гьозлемите са сред предпочитаните закуски в ежедневието.

Все още в традиционната кухня са популярни кашите на млечна основа, но с разнообразни прибавки. „Каша може да се направи от всичко, нужни са брашно и мазнина. Към тях се прибавят домашни зеленчуци, диворастяща зеленина, месо и различни подправки.“ Сред местните специалитети също така е и маджунената каша. Тя е кулинарно изкушение за всеки гост. На млечна основа и с яйца са много от „бързите“ ястия, които днес се определят с термина „аламинут“.

Традиционни ястия са пълнените с булгур и ориз сушени чушки, липови, лозови или зелеви листа. Понякога към плънката се добавя кълцано на дъска или на камък сочно месо. Варивата – боб, леща и грах са предпочитани по време на дългите пости. Редица от домашно приготвените храни са съхранили своите старинни названия: „пилцета“[5], „раки“[6], „плакета“[7], „курма“[8], „малаеник“[9] и т.н. Те са неразривна част от капанската обредна трапеза.

Чорбите се готвят най-вече през зимния сезон. Сервират се в горещо състояние и са задължителен елемент от традиционното сватбено меню. Съставките са разнообразни – предпочитани са мазните и люто-кисели комбинации.

Салатите помагат да се преглътне сухия залък хляб и са добро мезе за капанската ракия. Невероятно е, че няколко глави лук, олио, оцет и щипка сол могат да се превърнат във вкусен и хранителен обяд за жътварите на нивата.

Късната поява на захарта е една от тайните за невероятното въображение на капанката при направата на „сладките неща“. Най-предпочитани за подслаждане са захарното цвекло, сушените плодове и маджуна. Комбастията[10], триенцата[11] и емишът[12] са традиционни лакомства, които събират на софрата цялато домочадие.

Посочените кулинарни лакомства разкриват развитието на традиционната кухня. Голяма част от тях са съхранили вкусовите предпочитания на капанеца от миналото.

Селищата на капанците са добре оформени в махали, в които те живеят компактно. Жилищата им носят характерните черти на източнобългарската строителна традиция. Те са типичните за полските райони вкопани в земята къщи, наричани „бурдеи“. От средата на XIX век се утвърждава надземната едноетажна къща с основен пространствено-композиционен център – помещението с огнище, известно като „голяма къща“. Освен него най-често има още две стаи. Домът е архитектурно завършен с изграждането на отворено навън, но закрито пространство – „сдурмъ“. До средата на XX век стаите запазват автентичната си уредба. Красотата и домашният уют се постигат посредством стилния художествен ефект на контраста между черното и бялото.

Автентичен представител на капанския бит и фолклор е едноименния ансамбъл, който е създаден през 1971 г. в гр. Разград. Периодът от основаването му до 1998 г. се свързва с името на художествения ръководител и диригент Александър Христов.

 

А. Христов пише музика предимно на фолклорна основа, в т.ч. за народни хорове и ансамбли, за академичен хор, музикално-танцови постановки, симфонична, камерна, а в последно време и ортодоксална музика. Той има записани над 50 заглавия в Българско Национално Радио, Българска Национална Телевизия и Радио Шумен.

Капанският ансамбъл има изнесени повече от 2000 концерта у нас и в чужбина, в над 15 страни на континентите Европа, Америка, Азия и Африка.

 

Използвани източници

Боев, П. Произход на капанците и хърцоите по антропологични данни. – Българска етнография, 1984, № 3, 36 – 40.

Капанци. Бит и култура на старото българско население в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. София, 1985.

Коев, Ив. Облекло и жилище на старото население в Разградско. – ИССФ, 1948, кн. 8-9.

Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.

Spinei, V. The Romanians and the Turkic Nomads North of the Danube Delta from the Tenth to the Mid-Thirteenth Century. Leiden, Brill, 2009.

 

 

[1] Попина, Ветрен, Сребърна, Калипетрово, Гарван, Кайнарджа, Айдемир – сега квартал на Силистра и др.

[2] Някои изследователи допускат паралел между мотивите на шевиците и остатъци от племенни татуировки.

[3] Река Русенски Лом – притоците и Бели, Черни и Малки.

[4] Капанската китка се появява отдавна. В миналото хората през зимата като нямали с какво да украсят дрехите си, започнали да правят тези китки. Отначало вместо синци жените са нанизвали така наречения талтър – тънка спираловидна тел, който се люлеел и потрепвал при движението на тялото. Тогава китката се наричала „талтърчена”. После спрял вносът на талтър и майсторките започнали да използват непредена камилчена вълна, правели топки от нея и промушвали синците. Слагали и литорки, които също блестели и потрепвали красиво. Затова китката била наричана „камилчена” или „литурчена”. Сега се използва всякаква вълнена прежда, като най-подходяща е тази за бебешки плетива.

[5] Малки лозови сърмички.

[6] Ориз с булгур и суха чушка.

[7] Баница с ръчно точени кори.

[8] Вид баница – прави се с прясно неварено подсирено мляко.

[9] Предшественик на т.нар. „мързелива баница”.

[10] Сладък селски плодов десерт през зимата – в състава му най-често влизат тиква и сушени плодове.

[11] Тестени запечени топчета, поръсени със захар или смлени орехи.

[12] Производно на ошава с добавка на люспи от захарно цвекло или мед.

 

 
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...