От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 01 Pomaci

 

(Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от гоцеделчевско и разложко)

Бабке, бегай си, ние ке я лекуваме Анчето…

Милятка, род. 1924 г., земеделка, Разложко

Сирак съм чедо изгледана, сирак… колка съм била, мачята умрела, я съм останала жива. Гледаха ме бащата и нането (баба)… гледаха ме… колка да бех, колка, е таквая бех… Ожени се бащата за една от Палево дере, една улава таквая, стара мома. Дойде тука, взе да ме гони, да ме пере (бие)… забремене и на 8 месеца, опади я бащата. Упъди я, не иска да я държи. Не щеше да я изпади, та чичо ми, той ме много уважаваше, та той я изпъди. Вика: „Ние не сме те довели тук за да те мъзем (доим) и стрижем, ние сме те довели да гледаш тоя сирак, па ти си му касала месото“… И днеска-утре… изпади я бащата към Букларьове… И седе колкото седе бащата… па се ожени. И тя одима две деца, ама тя си ме гледаше, нямаше разлике между нейните и мен. Гледа ме, убаво ме гледа. И оттам колка бех веке, одехме, закачеха ни ергенето. Кой ке те закача, обули сме цървули. Играм на хорото с цървули, престилка съм престелила нещо – сирак. Тая нога вдигнеш да играш, той (цървула) падне оттук, ти па тая вдигнеш, той падне оттук.

Ожених се на 17 години. Ке ида на полето цял ден. Ке идаа бащата и чичото на пазар, я ке хвана воловето – ки ора, цел ден ора с воловето, метам плуго … И днеска, и утре така… сирачка работа. Па хванах, та се ожених на 17 години. Да бегам от белята, па те ме чекали две бели. Не сме се хич закачали с тоя човек, с други съм се закачала, ама… То ожени ле се човек веки, той запали децата и одима мерак. Хайде, да беше така, ама той заболе, отиде войник, нараждахме четири момиченца, гледахме ги, гледахме, изгледахме ги. Дека и я по полето бех бригадирка, та и частно съм гледала, та и тютюн съм гледала, та и в горското ходех, за да падне некой лев, за да гледам децата. Когато ги изгледахме, те па се разболеха. Разболеха се три, една е останала тука само. Една мома умре на 20 години… Ония и трите одиха, седеха в София, па човеко (съпруг) в Благоевград седе два месеца и половина. Отидох при него и докторо ми каза: „Нема какво да се тормозиш, лек нема, болестта му е в мозъка, ки гледаш децата. Дорде кара така, няма да падне на легло“. И верно така. Не падна като момечетата, така си умре, на нозете си умре, ама момечетата разкарвахме по София. Не можеха да издържат. Две беха в София, едната в Благоевград. Като отидох там и влезох, били са им били блокади в гръбначните стълбове… Тука на леглата, ама като куче се върти. Те викая за ядене, какво ядене, какво чудо – върти се, плаче.

Мила майко! Суче възглавницата, да умреш бе, да умреш. Плаках там, плаках, дойдох си и една – по една си ги доведохме. Остана малката. „Ние, вика, ке я лекуваме“. Като се навърте по 15 души студенти се закачая, тава ле ги интересува. Викаа: „Бабке, бегай си, ние ке я лекуваме Анчето“. Тя като е рекла: „Не искам да ме лекувате, искам да си бегам“. И като плаче, та така хвъркат сълзите, като звезди се ласкат. Та па дойде един лекар и рече на професоро: „Слушай, нека го изпратим малко там, те бегаха сестрите му и то му е зор“. Та си го изписаха вече, докарахме го и рекох – дотука. Не исках веки да го карат там. И кара, колкото кара, то веки така си умре, не лежа много тука, бързо умре, ама ония двете ги гледах по две години. И те… умреха.


Small Ad GF 1

Ки е мъчно, как нема да е мъчно. Двете оставиха по три деца. Едната беше женена във Филипово. Остави две момчета и едно момиче. И големото дете ходи на комисия и от комисията дали се уплаши не знам, беше си и болнаво и какво му текна да се обеси. Обеси се и си отиде детето. Кагато умираше дъщеря ми, я съм седнала така и го гледам как му върви душичката… Заплаках така полека. И му излезе душата така.

Нищо весело не съм видела. Все ми е бил тъжен живота. Е така, ако ида в звеното да си правим майтап, да се засмеем, или на сватба да идем. Това ми е било веселбата, или пък с момчета да съм карала любов, да съм се задевала. Ние едно време бехме забулени. Ако се забули некоя под носа викая: „Тая е уруспия“. По-рано не беше така… Ние с един се закачехме така, карахме сериозно, нито той се закача с други, нито па я. Той бега войник, я се ожених и нищо не стана. Не сме имали сватба. Я бегах, да бегам към гробето, той беше сирак и я сирак, те беха бедни, ние бехме не богати, па не беха нашите така весели. Свекъра не го заварих, па свекървата беха беднички, абсолютно за сватба не мислеха. Ки слушаш, ки работиш, това е… Гледам да се захванем. Я бех много работна, не съм като сега… Сега наближавам 70 години.

… Па в училището ходехме да учим при един лош учител, безродник беше. Той много ни биеше. Тия дръве край училището сме ги садили ние, тия камене на зидовете сме носили с тарги. Я имам мерак за училище, па не мога да уча – пишувам, чета и седем години учих до четвърто отделение. И тука на съд нещо ходихме, съдията ми вика: „Бабо, много хубаво се подписваш“. Викам: „За тоя подпис съм учила седем години“. Правиха си майтап с мене. Не ми вървеше в училището… Немаше деца да си играме. Ние ходехме с говедата. С говедата караме любов с говедарчетата. Ки пуснеме говедата да паса и ки караме любов с ергенето.

… Я работех в горското.Тръгнахме на работа и гледам джип. Една от жените вика: „Идаа за теб“. И като си вървим, спре джипа при нас, излезе Азата и вика: „Ела да се подпишеш“. Мъчиха ме, мъчиха, не исках да се подпиша. Накараха ме с насила. Я видех зор веки и се подпишах. „Избери си име“. Рекох: „Я си имам име“ – и ние си продължихме, а те са си слагали имена. Беше всичко хубаво, само сгрешиха с имената, иначе сичко работеше, имаше пари, а па сега сичката младеж седи дома. Толко години да живееш с това име и сега на края на живото да ти го сменея. И да ги мразиш дето ни кръстиха – това си е. Те не са виновни. И те са накарани, те си пазят хляба. Немаше преди нищо. Беха добри. Работехме си по полето, немаше мразеш, хубаво си беше.

Отрепана жена съм, окъцана, изтормозена – таквая съм. Да имаш дечица, та да ги немаш, да останеш с едночко, като че ли си го купила. Ние старите гледаме да се ожени на по-богато, да е едночко, те етървите се мразят. Все им говорех. Не ми харесва сега младежта, не ми харесва. Влезох в сладкарницата и като са наседали така един до друг да бех чума щеше да ги удара. Страшна работа. Викам: „Ей младеж, къде сте тръгнали, не мойте така!?“, „Е-е-е, вика, вие сте склерозни.“ Сега са по-лоши…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Петър Воденичаров е доцент по социолингвистика в Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Специализирал е социална диалектология в Бергенския университет (Норвегия, 1991), масови комуникации и общества в Копенхагенския университет (Дания, 1994-95), език и национализъм в Института за Югоизточна Европа (Грац, Австрия, 2004). Чел е лекции в НБУ, АУБ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Петър Воденичаров е автор на книгите: „Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет“, „Език, пол и власт“ (1999), „Девиантни автобиографии - дискурси на престъпността“ (2002), „Социолингвистика. Критика на езиковите идеологии и идентичности“ (2003) и на редица студии и статии, публикувани в български и международни издания.

Pin It

Прочетете още...