1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2019 12 bulka ribnovo

 

(Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от гоцеделчевско и разложко)

Ходи на занятия вече там, на английски…

Гюлфие, р. 1921 г., земеделка, Гоцеделчевско

На 75 години съм, ще разкажа каквото си спомням, може и да не е много подредено, ама стара съм, каквото се сетя. Родила съм се в село Абланица и там сме живели 29 петнайсет години. И като е починал баща ми, мойта майка се е оженила във Велинград. И като се ожени тука, доведе ме тука с мойта сестричка. И вече станах голема – момиче, тръгнахме да работиме, по оранжерии, имаше към банята – всички момичета и сестра ми по-мънинка, по-мъничка, и я събирам разсад.

Ние бехме на село. Мойта майка, като почина баща ми, тя остана вдовица и се ожени и ни доведе тука. И станахме много деца – и той имаше деца и майка доведе мене и сестра ми, а тя умре на 23 години. Разболе се и умре. И остави едно сираче и мойта майка го изгледа. И като се роди крачетата му беха навътре. И тога втория ми баща се оправи. И се разболе майка му, а то рипа, иска да играе, а тя легнала е, тя болничка и мре. И беше при баща му. После баща му се ожени и то рече нагоре-надолу, момче, не слуша, трудно му е, насекаде с другите деца, прават бели. След това и баща му почина и го зима мойта майка. И то расте, расте и порасте...

След като завърши моя мъж го настани във фабрика, тука имаме. И го настани там да работи. И от тогава, от 8 клас, досега все тука. Закриха тая фабрика – та в завода „Георги Димитров“ се премести. Толко години, от 8 клас, та досега все на една мешка да работиш, до ден днешен. Ша пие, вечер може да пие до скапване, сутрина на работа; един ден нема да отсъства…

И първо я се ожених тука. Ожених се… Родих големото момиче, родих и второ – през две години, и след второто – и момче; родих и четвъртото момиче. И като се ожених тука, заварих едно момиченце на четири годинки. Имахме ниви, имахме… Ама аз мънинка – не одех. Мойта майка ходеше – и овци имахме, и ниви имахме. Тя ходеше. Всичко тя, самичка… Ние малки. И двама братя имах, и две сестри – всичко четири деца сме. И като поизраснахме големки и моят баша се разболя и почина. И след това големия ми брат се ожени долу в селото. Като се ожени той, ожени се и втория ми брат.

И останахме двечки.И мойта майка като остана, дойде тука във Велинград и се ожени. И като се ожени тука и нас доведе. И нас доведе вече тука и я пораснах големка. И мойта майка изгледа тука четри деца – завари две. И аз вече станах големка – момица. И ходехме да работим. Имаше навремето оранжерии – краставици, чушки, домати. Отглеждахме – копахме там и отглеждахме. И като станах вече мома, голема и се ожених тук. И като се ожених, тука заварих едно момиченце сираче – майка му починала, младо. И го оставила на четири годинки. И аз го изгледах.

И като родих големата ми дъщеря, и втора дъщеря, и след това родих дайко (чичо) ти, и след това Малинка, най-малката, Малинка. И раснаха, учиха, изучиха. И го- лемата стана акушерка, втората стана учителка, другата стана аптекарка, а него мачихме го, и дедото, и директоро, да дойде тука – и не иска. И го настанихме в „Георги Димитров“ да работи. И колко работи в заводо – не знам. И отиде войник. И изслужи и пак отиде там. И работи колко поработи и много шумно – не е за него. И се намести на друга работа – взе да работи по парната, да пуска парно. И завърши вече парното, и отиде да работи в съвето, и там работи вече 10 години. И сега работи си там.

И сега се се изжениха. И голямата ми дъщеря се ожени. Тя отиде да работи като акушерка. И работи там и се харесаа със зете. И колко вече… три месеца и се ожениха. И той дойде тука да си я иска, да си я иска от нас. И се ожени тя в Дорково. Живеха там колко живеха и роди. Роди момчето и след това роди момиченце. И дойдоха тука и си направиха къща във Велинград. И ние много им помагаме – с дръвета, с колко можем, с хора, моя мъж много им помагаше, колко можеше. И си направиха тука къща във Велинград. И живеят си тука. Момчето завърши в Съюза, а сега работи в банка при компютрите, а момичето завърши в Смолян за учителка и сега работи в хубаво училище. И сега продължи да си учи като студентка в Пловдив. Ходи на занятия вече там, на английски. И така, и това е за них. Това е за тех. И Малинка вече, тя завърши в Стара Загора, като ветеренарен техник. И завърши вече, и си дойде тука. И я пращая по гората, по стока, и тя не я хареса, и не я хареса и дойде при мене и вика: „Майко, това не е за мене“. И подаде за Пловдив и я приеха там за аптекарка. Приеха я. И дойде после тука да работи. Работи в Ракитово 3 години и като минаха трите години, премести си се тука във Велинград и си работи тука, и се харесаха с момчето, и се ожени за него… Я си й давах, ами като си се харесаха и си се ожени, ама се си много хубаво живеяа и си нема нищо (става въпрос за дете). Това й е и мъката. И така. И се са си добре, всички са добре.

Да ти кажа за Съби, оти не се ожени. Имаше си кандидатки и сега си има, все го търсят – по телефона, ама той не иска. И Мерка и тя. Тя имаше много кандидати. Като завърши в Смолян, имаше си кандидат там. И идеше вече време да се вземат, и какво стана? Тя в Смолян не й хареса. Като си дойде във Велинград и си й хареса във Велинград. И не щя в Смолян, „Не искам, не искам!“, и се отказа. Отказа се от него. Имаше и други момчета. То доожда момчето, доожда, сека събота и неделя. И като се отказа тя от него, и момчето си се ожени. И тетка ти – един дойде иска я, друг дойде иска я, и я нищо. Викам – който искаш. Тога не сте в Смолян. И сега учителка. Беше учителка в Сърница – работи две години, и в Грашево работи две години, и в Школата работи 23 години, работи. И като го закриха, тогава вече почна учителка в Костендово. И след това дадоха й апартамент, като работеше в Школата, и й дадоха апартамент и сега си има апартамент – хубаво, подредено, това само, че не е омъжена. И сега да си намери, ама не иска. Има кандидати, ама не иска – вече им е живота на младите така, труден; вече така е живота, и на тия години – не иска.

И ми е мъка, че съм майка, иска ми се, да си създаде дом, да си се оженат, деца. Майка… Съби беше мъничък, е така игра навънка. Тука едно момче хвърлило камък и тука го ударило в главичката. Леле – майко-о, цело кръве. И аз не ида да се карам, ми то деца; немой да ида да се карам. И дойде тука вече и завързахме го и така замина… Зерка ми помагаше, оти тя е най-го ляма и не учи. Тя като малка, тя ги куткаше (приласкаваше) децата. Я като ида навънка, тя ша ги изкъпе, ша ги води на чешмата, ша им сготви. Веднъж сварила фасул и го забравила. И отишла при мойта майка: „Бабе, я изгорех фасула“.„Е-е бабе, нема нищо, че е изгорел, изхвърли го, яз ше ти дам друг“. Дошла тука, оправила, сварила, ние веке дойдохме всички, ядохме. Тенжерата черна, ама я нищо не рекох… И като ме гледа, че месувам (меся) питки, тетка ти Зерка вика: „Майко и я ша тура да меса“. И ние отидохме навънка. Па турила в печката да се пече; та държала, държала, държала, ама камък. И ние вече си идеме: „Майко, виж какво направих“.„Нема нищо, това е нищо, ти да се учиш, това нема да те плаши“. И вече като стана ТКЗС, взимаха воловете, нивите. Имахме си нивици тука покрай града, в полето. И взимаха вече всичко – и имото, и ливадите, и воловето. Искаха да ме запишат в съвета тютюн да гледам: ''Ела тука един декар ша ти запишеме“. Ама с тия деца къде, на кой ша ги остава, да си ги гледам, а не на улицата. И те вече ме мъчиха така и ме отписаха. И моя мъж вече отиде да работи в „Георги Димитров“ – в заводо. И там работи…

Кат дете помна имахме место извън града. Отидохме да правиме тухли, защото ни беше стара къщата. И да си направиме… и вече аз отидох там и сложих люлка. Е-е така има горичка. И вързах люлка да се люлее. Работим веке, правим тухлите. И викам: „Чекай да вида детето какво прави“. И пристигам, и гледам змия на дървото, и лази към цедилката. Лази вече към него… към него лази така. И аз като го видех, като писнах, награбих го и си дойдох вече тука. И на баща му рекох така: „Никакво ходене вече“. Я си го вече гледах. Израсте голям. Те други хора отидоха вече да работая там на нас. Колко деца? Гледаме бръшко да правим.

След ТКЗС-то градихме къщата, вече ни беха взели воловете. И като направихме вече къщата и оправихме една стаичка – колкото да влезем. Е, тука е – багаж, вещи, всичко вече нахвърляме, е тука – едно одерче, креватче да спат децата, а ние оттам. И като рекохме вече и горе да оправим, наковахме… и големата ми дъщеря вече беше момица. Заискаха се с едно момче. Тя беше много хубавка. И те дойдоха да я искат. Ние давахме, но оти не бехме направили и немаше къде да ги посрещнем гостите и баща й вика: „Да наковеме барем и горе душемето, тогава“, вика. Па я тогава се разболех нещо. Разболех се, това беше към пролетта. И така вече дъжд вали и баща й ша върви към гората, на работа и й вика: „Да не си направила нещо, вика, че майка ти е болна, да му правиш сметката“. А тя се смее. И изпратих го. И се мина що се мина. И тя тука бродираше си нещо, възглавнички си бродираше… И аз й викам: „Иди на банята да переш!“ На банята ходехме да перем. И тя не иска. И аз толкова време да не я удара, та тогава я ударих. Оти не ще да иде на баня, не ще, а тя си намислила да върви. И викам: „Щом не щеш да идеш на баня, ше идеш на една комшийка да тъчеш“. Китеник да тъче. И тя вика добре. И отиде там, и като отишла там, викнали я оттам дето тъче нейна братовчедка. Я сам си тука, лежа си нищо не знам. Болна сам. И сега майка ти, тя турила картофи в един лиген и отиде на топлата чешма пред нас.

От утринта гледам тетка ти отчаяна, отчаяна. Тя си ги чека, па ги нема. Излезе, влезе, взела едно шише, да го налива с вода. И иде сега с негови приятели. Взима шишето, удрят го по земята, а майка ти търчи към пазарището. Е, тука е. И вика: „Аз търча пред тях, уплаших се“. И като запискала, оставила картофите и търчи по них. Търчи по четирите момчета и писка, писка. И тя въглища имало некаде, паднала та се смлела. Иде и ми вика: „Майко, аба (кака) я грабнаха, аба я грабнаха“. Я, вика, търчех. Паднала, коленцата й бели. А па я легнах, па поревах, а дедо ти в гората. Той научи по-късно. Някой отишел и му казал. Той харесуваше зета, ама го беше яд, че я искаха по-богати, а той беше по-беден. Той дойде, па я му викам: „Мустафа, не се ядосвай, убаво е момчето, щом са се харесали. Нема да се ядосваш“.

Некогашните свадби така. Такова нещо беше.Тя като починала майка й й оставила багаж: голема черга, от тия некогашните, два чаршафа, китеник – един тъкан жълт и един копринен чаршаф, шарен, друга черга я и бех правила. Всичко си взе. Баща й вика: „Нищо не и чувай (пази), всичко си постилай!“ Ама я не. Нагласихме й го, и го закарахме. Па ние бехме заможни. Имахме… горе ка бехме при оня баща в Абланица, там беше много богато… много. И тука като се ожени и тука. Биволи имахме, овци. И като се зажених, ми викая: „Не гледай богатството, гледай, вика, да е човек“.

Като се ожених, много се погаждахме със свекървата. Много. Много се погаждахме. Ама свекър ми беше лош. Не беше хубав човек. Имахме волове… ша тура на воловете ярма – в един яхър беха, и тура и на неговите. И се кара, много се кара. Взима от нашта храна и тура на неговите. От храната взима и тура на неговите… от яслите. И се карахме… А свекървата беше много хубава, много добричка жена… много. А па мъжа ми работеше, работеше, много работеше, ама и пиеше. Пари като носеше… Имахме тогава полйци в старата къща и такива некогашни тасове, отгоре с капаци, вие не знаете хубави, та наредени. И я се парите там държех. Децата големки вече, ама не бараха никой… никой. Пиеше, много пиеше. И яз ша ида, ша накупа и той като излезе, ша накупи – та захар, та мармалад, в съндъчета имаше, та така режехме на филии мармалад. И беше много благ (смее се). И като нарежа на децата филии, те като вземат и хайдее. Много купуваше, работеше, ама и много пиеше.

… Я, сине (обръщение към млад човек независимо от пола), съм тука от 50 години и не сам се скарала с никой. И тука с нашите като бех и горе като бех – с никой. Тога бех по маненка, ама не сам се скарала с никой, ама с никой. Само със свекъра къде малко се карахме, оти-оти. Та сам му викала да върви в гробищата, там? Много сам преживела… много. Вече като взеха воловето, тогава си починах. Викам живи и здрави и вече не работех, само си гледах децата и тъках. Правих си на децата чеиз. Един ден не сам ходила на работа. До ден днешен не сам хващала работа… с пет деца.

И вече като дадохме воловето, те искаха да се запиша в ТКЗС – една работна ръка и отидох, това беше пролетта. Отидохме да чистиме ливадите и като рече оня ми ти снег… Простинах и като дойдох на сутринта, отивам рано да пера… Байрам. Това са пет деца малки. И ле-ле, ле-ле, като дойдох от баня, втресе ме. И печка паля, ма ме тресе, ма ме тресе, ше са изгора в печката… брей. Дойде вече свекървата: „Иди на доктор, иди. Ша те водим на доктор“. Отидох. Прегледа ме тогава един доктор и вика: „Да я оставим в болницата“. Майко, как да остана с тия деца малки, мъжа работи в „Георги Димитров“. И изписа ми лекарства и вика: – „Щом едно легло се освободи, веднага ще обадим“. И като дойдох на утрето сабаале се рукна (викна) на вратата и вика: „Доктор Сугарев каза, вика, веднага да идеш!“ И веднага. Та три месеца в болница… Та кръвта не може да ми се оправи… от племония, та воден пливрит. Та тетка ти Малинка е маненка… тя мъничка, па другите, па са по-големки, Мила, Зерка и Мерка и тя по-големка.

Ми тогава, сине, немаше ни пазене, немаше ни нищо. Родих си 5-те и дотука. На 35 години ги родих всичките… и четирте. И от тогава и нема вече. Само четирте съм родила… нито аборт, нито нищо, нито пазене, нито аборт, нищо. Така е живота. А от умричката не ме е страх. Не. Ама па като се разболех викам: „Оле-ле-е, ша умра!“ Тогава ме беше много страх. Когато бех в болницата, оти ми беха мънинки децата и ме беше много страх. Като бех в болницата и само за децата си мисля. Малинка като дойде и отдолу вика. И една жена младичка вика: „Пиленцето пак вика! Пиленцето пак вика!“

И той горкия им баща – картофи, боб, тогава немаше като сега готово. Вика: „Нема да се притесняваш“. И всека вечер в болницата… и кюфтета донасяше… всека вечер, за да оздравея. Тогава имаше кюфтета, вътре с кашкавал. Когато родих дайко ти, па ми донася… мерак… цар родих. Захар немаше никъде, ама никъде и къде ходи, немаше го, ама носи половин чувал захар. Носи това що го нема никъде… за син.

С мерак си ме взе. Той доождаше при нас. Той си е пиел, ама па. И една вечер пак и като видех, бегах и се скрих. Айде де… Нема да взема тоя пияница. Па ме искаха много момчета. Само един дето ме искаше, в долната махала им е къщата, само той е жив. И сега като ме види: „Гюле, какво правиш?“ И я: „Ами ти какво правиш?“ И той: „Сещаш ли се за младите години“. Ми викам му: „Остарехме“.

Ич немаме веке нещо такива работи. Та така си думаме. Вика: „Младите години, какви бехме“. Викам му: „Побелехме, остарехме и внучета вече и снахи“. И той така.

Като си са млади иская, да си се земая, с мерак, оти в живота да си се обичат. Ама я на Малинка не давах…

… Не е имало значение дали си християн или помак. Не… не, че калеко ти е бил християнин та не сам искала, ми оти има дете. Тука изобщо не прави вече впечатление. Оти некоя наша се ожени за наш, па не може да живее. И викат: „Тая се ожени за българин и виж как живее“.

Па и тя все с християне ходеше… приятеле, се от тех. Тя с наши – не, докато тетка ти Мерка – тя само с наши. А па дедо ти той едно време не даваше.

Като се ожени майка ти, той работеше в „Георги Димитров“. Те му викая: „Тя е учена, няма да ти вземе тя помак“. А той: „А не, дума да не е“.

И майка ти кога завърши две места има: в Дорково и в Ракитово. И аз викам: „Ша тръгнеме и двете с майка ти“. Викам: „Айде да идем първо в Дорково, па ти къде си харесаш“. Отидохме вече в Дорково, влезнахме, посрещнаха ни. И там некакви чистеха и ми викат на мене: „Жената ли е вика дъщерята?“ Викам: „Не“.„Щом не е жената, тя ще остане тука“. Викам им: „Да“. Да знаеш какво момче си я искаше тука. Тя като се ожени и то се ожени. И тя отиде да си се запише. Викам – ми щом го харесуваш. Отиде да се запише и записа се. Дадоха й там вече една стая да си живее там и само в събота и неделя си идваше натука.

И с баща ти се виждали. Па имало и други двамина, па те не смеели да настояват, оти били колеги. И сега баща ти работил извън Дорково и като се прибрал негов братовчед: „Дойде една акушерка от Велинград, ама е бонбон. Айда, вика, ша ида, ша я извикам“. Едно време така. Той я извикал, тя се познавала вече с тоя човек. И мина що мина и се ожениха. Излезли вече, запознали се и той веки сека събота тука. А ония лапнали си пръста двамата – двама се карая трети печели. И така вече тя го зе: „Убаво е момчето, майко, кротко“.

Добре си тука. Един ден той дойде. Ние вече горе живеехме – тука на горния етаж, оправен. И вика: „Може Фатмето да ви е, вика, осведомила, че ние се харесуваме и искаме да се ожениме“. А тя преди това му рекла: 'Хубаво, вика, да се оженим, ама да си дойдем във Велинград. След време – във Велинград. Други са условията във Велинград. Тука не“. И като дойде вече, дойде с мотор и си я взе. Те си хубаво живееха, ама майка му хич не й се угажда. Децата – ни Сончето, ни Венелин, не ги е чувала. Дойде от там некоя жена и тя ще Фатмето заръча. „Енгъо, Фатмето, вика, заръча да идеш децата да пазиш“. Да ги гледам. Мъжа вика: „Върви жено, върви децата пази“. Айда, па я се забера, та ида да ги чувам (грижа се). Оти нема кой… тя е на работа, тя ги остави – иде на работа, а те сами. И Фатмето вика: „Край. Заедно сме. Ми като ида от работа късно, тя да е сготвила, да ми помогне нещо. Ида от работа, а тя нищо: „Яж, какво найдеш“. Еми какво да найда, трябва да си сготвила“. И така. Те си се отделиха.

А моя мъж много трудолюбив, две-три телета гледаше. Купихме си телета март и цяло лето, и есен си ги заколиме. И буркане и друго си имахме – много. И аз като тръгна натам сложа 3-4 буркана и хайда – те си немаха, па и децата. Ич хубаво не видя от нейната свекърва, а свекъра й – ама човечец, работеше в съвета. И като си дойде, даде на Венелинчо 20 стотинки, тога 20 стотинки беха пари, та иде детето и си купи какво му се яде.

Девера на Зоя харесуваше Малинка, ама я не давах. Двете да си ги издава в един гьол, да не са се кратили момчетата. Майка му и тя не давала.Ама те много се иская. И пратиха Зоя и мъжа й – те му стегая годежа за друга, а той праща за нея, ама тя не искаше. Затова по-късно се и разведе – оти не си я беше зел с мерак…

Моя брат искаше едно момиче, а чичо й не дава, че не е от хубаво семейство, а па момичето много хубаво. Моя брат обичая. И му викая: „Ако я вземеш, ша та заб- равиме. Нема да виждаме, нема да се чуваме“. И не давая, и не давая. И това момиче вика: „Да даде Аллах като ходи той по гората, дано пушката в сърцето да пукне, та в сърцето. Да го утрепе“. Кълне го, оти не дава. И той по гората все ходи, все ходи. И като легнал. Като легне човек все – заспи и зеейне и влезла му змия и в него вече навътре, влезла. И той не е усетил. Сега, голема ли е била, малка ли е била, не знам… И той вече като го заяде отвътре, по гората бега и като се успокой така, като легне сигур й иде змията… мъчи го, иска да се убие. Па техните, па штурави са, да скрият пушката в хамбаре, в житото. Да намери пушката и да се застреля. Та го откараха мойте братя в Пазарджик да му направат аутопсия и вътре змия – свила се на клъбо. Верно бе – змия. И си го закопаха там в Пазарджик. И го прокле това момиче, та така иская ле си се млади, да си се вземат.

 

Pin It
Петър Воденичаров
Петър Воденичаров е доцент по социолингвистика в Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Специализирал е социална диалектология в Бергенския университет (Норвегия, 1991), масови комуникации и общества в Копенхагенския университет (Дания, 1994-95), език и национализъм в Института за Югоизточна Европа (Грац, Австрия, 2004). Чел е лекции в НБУ, АУБ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Петър Воденичаров е автор на книгите: „Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет“, „Език, пол и власт“ (1999), „Девиантни автобиографии - дискурси на престъпността“ (2002), „Социолингвистика. Критика на езиковите идеологии и идентичности“ (2003) и на редица студии и статии, публикувани в български и международни издания.
Други статии от този автор

Посетители

36

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020