Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 12 pomaci 3

 

(Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от гоцеделчевско и разложко)

 

Да сме здрави, живи, само да нема война, да сме си мирнички…

Сали, род. 1918 г., земеделец, Гоцеделчевско

… Да видиме ние как сме със здравето, какво да правим, да поприказваме… На работа бех там на нивата, сам, отидохме, брахме царевица там от нивата… Когато се случи… младите дойдат, помогнат, измъзат ми кравата…Не синовете и снахите, а щерките, помагат с кравата нещо…нещо ми помогнат така, да я изкарат… нещо да ми почистят…

И на синовете, и на щерките си дадох земята по барабар.И на щерките поравно. А па на ей това момче, дето е при мене, това момче, нему му дадох повече… той тука редовно си е при нас, и деня, и нощта си е редовно при нас. На него да дадеме, сине, повече за да ни гледа, да е доволно. Къщата му съм писал на него… а сестрите, те си имат па от мъжето кащи, а па таа каща ще я пишем на това, на най-малкото момче…

С жената, имаме си ние един декар, дори и половин декар, долу ливади, береме си ябълки… съм насел, та си берем от тях. Ми, царевичка нещо си… и пиперки, домати си посееме там. С жена ми си го гледам тоа декар. Синовете си гледат техните ниви… и дъщерите. Само това, малкия си работи мойто. Отделно си има и на него, а па на нас… кога измреме ний, ше го оставим, на това съм го писал, на детето и мойто… Редовно е тука, гледа ме, дръвца да ми докара, нещо да иде… вода да ми донесе, а па с нея (снахата) си имат и те семейство, и те си имат дечица, и те си имат работа… Кравичка си имам…Крава и една-две козици имаме. Това ни е стоката. С кравата некога той (синът) иде, ние не можеме с бабата веке, ами той иде… и на пастир я даваме.

Ей, разправят старите хора, на оня свят така и така: „Немойте крадете, немойте да лъжете нещо, немой… нейде да има некой… той се е трудил там, не барайте там“. И не е хубаво така да идеш да крадеш, да идеш да лъжеш, та си е най – хубаво правия път. Какво си е твойо, да си го гледаш твойто, а не да идеш там… да му прайш такива мизерии. Казват старите, па и ние послушваме, така, да нема лошо… и да е хубаво всичко. Най-лошия грех – на татко и майка… да си продумал лошо… да не отговаряш на баща, на майка. Той те е изгледал… требва да го уважаваш, га дойде татко ти, да не гледаш с лошо къде него, требва така с уважение… да го посрещнеш. На татко да не отговориш, на майка да не отговориш…

Яз в магии не верувам… Кой го знае тоя човек че магия некой нещо му са направили, не ми се мене верува на такива… на бабини деветини. Има хора верваа, верваа си… има хора. Прават… чисто-просто, прават. Има хора праваа. И сега си праваа. Жени, ама го не знаш кой… Има ходжи развалят. Има ходжи, оти думаш? Едни, един в нашто село беа го направили да гръмне. Направо е така, чисто-просто да се пукне. Надуе се, така се въздуе. И може така да пукне. В нашто село, ако не го бея оправили таквиа ходжи… има си ходжи, които си разбираа по тиа работи и него го оправиа…

Като малък живеа… имам си майка, татко си имам, живея тогава много млад, имам двама братя, сестри две и си живея, с тех си живеехме. Имаха друга каща, там, по-онам ни беше кащата, сетне дойдоха натука… дадоа парцели там, ама късно, а тука по-напред още не бея давали парцели там. Я дойдох тука, чудех се, чудех… там… онаа маала по-студено беше… Дойдох тука некаде, зех да града, заградих къде кащата, дечицата ми бея малки. Яз градих – кащи тука немаше – само яз. А и теа тука стотина дръва, има триста дръвета в нея. И ги съм влекал от онаа бръчина отсред, я го викам на високата бръчина… оттам и сам влекал на рамо, со синджири… скоби за дравото и со синджиро като завлекли оттам.. Та тука остава, па се връна. Имах едно магаре, добиче и на него товаря по едно дръво оттука и оттам, докара тука – децата малки, нема кой да помага. Хвати двамина майсторе тука, па каменье от онаа тумба там, не като из- циментирана зидария, ами каменна зидария. От онаа тумба пера сос една вария, метам тука, та сетне со жената носим… на носилка дръва, пренасяме оттам, та тука, нема кой да помага на майсторето. Аз тука и да нося и кал, и каменье да доставам… некак да изградииме и тука…

И се прибраха децата веке тука, онаа ми беше по-стара каща, прибрахме децата тука. Се тука ги изгледаха. Имаа две снаи, с таа – третата снаае сега тука. Двете снаи, тука, зеа да викат: „Татко, ай да си се разделиме, ний да се отделиме – казва – че сме много тайфа“. Те станаха с по три-метра деца. „Добре, ами па къщи немате“. Та па тогава зея да даваа парцелето. Се даваа парцелето в онаа маала, па отидох там, та па 26 зехме два парцела там. Тогава беа евтине парцелето, тогава стотинки метрото беше. Да, я ако не бех заградил тука и я щех да съм там при тех. Добре, ама я бех веке заградил тука, та там децата взеха, едни до други са и двамината сина, по-големките, па тука – по-малкия син е тука с таа снаха.

И те помагаа, и яз помагам, та им сградихме на онея двамата там къщи, та отидоа те двамата, па ние останахме с по-малкия тука. Та и така да се преживее… Я сам и болен, нали, що ида за очите при тоя доктор, в София, Чулев. Чулев, има един лекар, той е възрастен, той има вече може от деведесе години нагоре, що ида на него. Той е много възрастен, много, там знам го него, той беше в Гоце Делчев, тука беше лекар, та сетне като специалист го избраа, та го откараа в София, в София го откараа и там е са той лекар, още си е жив, много е възрастен човек. Ше ида при него, ама не можех веке да ида, да ойда там и отидох на Благоевград, при Тумбев… Та тая е така – преживеваш, преживеваш… Много, като малък съм – хубаво, доде имаш баща, майка, та доде си къде тринаесе-четиринаесе години – хубав е живото. После като заминеш там нанагоре вече – по-труден е живота…

Ходил съм запас, ходил съм войник. В Дупница служих две години войник. Това беше триесе и осма и триесе и девета година служих там. После като вече да се уволни- ме, хайде па запас. Зеа ме запас четиресе и втора година, и трета година ме зеха па запас. В Дупница, от Дупница ни взеа и отидохме в Трън. Та от Трън, там, кварталите, хайде ойдохме в Сърбия… оттатък Трънска клисура, та Гламановци там, Пресека, там има едно село Пресека, на границата, та татъка та Пирот… Ние бехме така войници, та там… кат ни побараа там, та що изтрепаа наши момчета там. Еднаж отидооме там, на Власишки езера… взееме позиция там, на Власина, та пушката така сложи, та раницата съм сложил е така, па е снег до ей тука. Та, разрий, разрий, измръзнал съм, а па тука един войник, там един махам, офицерите… Не беха германците, беха сръбски си, така, сръбски чети. А ние като охрана бехме така, в Трън. Та, там останаа наши, имаше от Гоце Делчев един – Любчо Икономов, там остана. Имаше един Иван Бесов и той остана делибат, там имаше от Осиково две-три момчета там избиха. Еднаж ма хватиа, плениа от нас къде осемнаесе души, нали, войници. Найдохме в едно дере, една воденица имаше, та ги видела воденичарката, кога ги изтрепали. Ама… те й дадохме зор наште войници, та ни каза, осемнаесе души на едно место в дерето, покрили ги с букова шума, покриени, изтепани там момчета.

… Наши. Зехме на утрото от сръбските села волски коли, та ги товариа оттам с волските коли, товариа, та ги карахме в Трън, там им направиме една голема поляна, там ги закопаваме, там ги оставеме. Да не са отвънка. Та сетне па ни взеа, та ходихме по Беломорието. А имаше един подполковник, Анджиев ли беше, как. Беше пак подполковник Саневски. А там сос нас беше па един подполковник… от Благоевград – Текелиев. В Беломорието па бехме с германците кога беа все още нанадолу, къде остров Крит… Та оттам па дойдохме… па яка душа.

Бехме добре с германците, кога бехме нанадолу. Сетне, кат се врънахме, дойдохме тука на Кулата, та там на моста. Нещо едни наши офицери и те, германски офицери, нещо ше става, та… къде, къде моста бомбадираа. И ние викаме: „Е, бомбадираа ле моста, свърши“. Наши хора останаа – имаше едни в Гърция наши… Та ние сме направили, па тураме нещо като лодки, та да прекараме наште нанасам. Прекарахме ги тука насам-натам, прекарааме, прейдохме веке оттам нанагоре. Кат се почнахме па с германците, па тогава… караа едни сос линейки, едни. Па айде па ние на техното место, те разбили там едни тайфа, айде па ние на техното место.

… А, срещу германците па тогава веке почнахме. Та айде… те… зеа да бегат… германци да се изтеглюват нагоре, и ние по тех, та дойдоме тука в Гоце Делчев, па сетне па айде в Гръция па адна малария, та па теглихме там от малария. Та се разболяхме, та като дойдохме тука в Гоце Делчев, та четиресе-петдесе души останаме охрана там. Добре, ама, поседехме некое време, па грабнаа ни там на гръцката граница, тука на нашта граница, там, едни междинни постове, па там, да чуваме вечер, деня, чуваме там. Наште войници се изтеглиа вече сичко тука, в казармите. Останааме там, веке на границата, като дойде заповед, айде, които сте тук, айде, ше заминавате па за Унгария.

Дойдох си дотука, пратихме първо едни удостоверения, едни молби от съвета, що си хубаво беше съвета горе, направиа едни молби… Имам трима братя пред мене служили войници, мене требва да съм като освободен яз, остануват дома майка, баща, деца и жените… И я отидох там, имаше един Григор Марков тука в градо, та той беше заместник там на, като полковник там в частта. Добре, ама той отказа. Адин поручик вика: „Ше пратиш писмото препоръчно“. Дружината отиде в Карлово, върви за Унгария. „И ша пратиш писмото, та да видеме какво ше стане, дали ше те затворят, али ше те освободят? Каквото ти изберат… това“. И отиде писмото в Карлово и там прегледа полковника и вика: „А, четирма братя ли сте служили?' Викам: „Трима“. – „Добре, ами жена имаш ли?“ Викам: „Имам, жената ми беше с едно детенце, ма викам, имам три-четри деца дома“. – „Е, деца имаш… па и нема кой да ги гледа. Айде, ослободяваме те!“ Айде дрехите, дадох пушката, айде сега, „Иди си дома, та ше предадеш дреите в Гоце Делчев, военните дрехи“. Я дойдох, предадох там, та дойдох, та се освободих… документи. Хайде ониа сичинките заминаа за Унгария, а па я ме врънаа в Карлово. Спасих се. Мен ме научи тоа, Григор Марков, имаше един в Гоце Делчев, дето беше на местото на полковника там. Та я се познавахме с татко му, имаше един… Григората беше по тутюнето експерт, беше тука у дедо ми, та го познавах, като му беше син… С дедо ми беа приятели, дойдеше той тука като тръговец, тука титюне собираа, махла голема… Григор тука в Гоце Делчев, та вика: „Яше ти напраа молбата… или ше те затворат, или ше те ослободаа“, казва.

На училище четири години съм учил. Тук си имаше училище, имаше един учител от Кюстендил, учеше ни… Като дойде учитело решиа така – адин час на ходжата, три часа на учитела. Та сетне махнаа, та и нашиа ходжа махнаа, та се на учитело, та изкарах до четвърто отделение, изкарах тука училището… Та благодарим така, че научих се да си писувам писма, та да си познавам и парите, да си е всичко така… Дойдоа още учителе тука, тогава учеше един учител четири отделения – пръви клас, втори, трети, четвръти клас – само един. Карааме един час пръво отделение, та тогава учехме на плочи. Тогай пишееме на плочи. Една плоча като… като каменна, та пишееме на плочата, та на едно працалче на плочата заличиме тва, дето не струва, па па пишеме – все така… Всички заедно – първи, втори, трети, четвърти клас… Се, се е така, скочи, иди си къде дома, си земеш домашната, земеш си плочката под мишката, идеш дома си напишеш домашно и идеш па там. Имааме черна дъска, излявааме там да ни подпитваа там на черната дъска, та е така прекарвааме.

А през детското време беше, помня така, всичко. Имаше, имааме си кози, имааме, ние имааме около осемдесе-сто кози имааме. Сто кози имааме и имааме около шейесе овци. Имааме егреци по нивите много, по нивите егреци имааме. Имаше си от наште братя, имаше си чобани… Само на наште си брави. Имааме егреци по колибите нанагор натам, идехме по егреците. Идвахме, пролетно време отлъчвахме козите, туриме им млечице… да заранат дечицата. Дойдеше Гергьовден, па ние два деня-три пред Гергьовден отлъчвахме козите и овците, та намъзвахме млеко, докарвахме млеко, та се съберем. Който дал кози при нас и него и той донесе – пити, баници, донесе, па подквасим млеко. Ядеме, пиеме на Гергьовден, веселиме са, излеваме по селището натака – пей, старците, жени наседали под крушите, под ябълките, наседали, ние играем там, младежта се веселим на Гергьовден. Хора, хора играееме, там, на Гергьовден. Заколихме ягнета, изпечеме ягнета там и се, наседат така стари хора, стари… така и приказваме си приказки там, пеят, веселят се и много, големи веселби праехме на Гергьовден.

… Я се ожених четиресе и втора година, като изкарах войниклъка, после кат си дойдох и тогава се оженихме. Там немаа те мъжки деца, та тя (момата) ходеше на баща й ореше натука-натам, оре с воловете му помага, оти той възрастен, стар човек, та му помагаше така. Та после, тя дойдоа една вечер… дойде тука… викам ше доеш ли с мене и тя вика – ше дойда, согласи се и тя, па се земахме. И по седенки ходехме. Оттам си се харесааме по седенките… Ние бехме отделно момчетата и момичетата на седенката… белиме царевица или нещо, а те си предат, па ние и те пеят, па се слушаме там – така се веселиме… Оттам я харесах, на седенката. Я й кажах: „Ами, я съм съгласен за тебе, ти съгласна ли си?“ Тая се съгласи: „Съгласна съм, казва, съгласна съм“. И айде… За тая ожених веке и караме добре… имаме пет деца и си живееме хубаво…

… Момчетата те – се знаят. Едното момче е тука, там има фургон… там нещо продава такива работи, нещо сладки… там на работниците, дето работат в завода. Големия е тука, а па по-средния син, той е па шофьор, шофьор в ДАП-а… Първото е кръстено на баба, на прабаба. Я си нося на моя стар баща (дядо) името. На мойта майка са нещо умирали деца, та… не е имало такова име в селото… Ние се казваме Арнаутски. Дедо ми дето е бил, е на мойта майка нейния баща, той е идвал от Албания, оттам казваме се Арнаутски, от Албания, може да е имало оттам некой, като род може да имаме, ама там много отдадавна, и не може да помниме, ние младите, не може да помним. Наш дедо Арнаутин е водил три жени, три жени… Взема една – немал си деца, немал си деца, взел друга, та от третата родили, родили се едно мажко и едно женско… При него и трите си живели, той си ги обличал, той си ги стегал, взимал – ниви са имали, работели, такова… и си е живел… три, с три жени е живел. Щото не е имал деца. Само веке най- последната, от нея, от третата жена се родило едно мъжко, едно женско дете – майка ни дето е била и вуйчо ни. Та вуйчо ни, той паднал… та… му се пукнала жлъчката. Та си го донеа, закопали го… Останала майка ни саминка… взели един преоданец… Такива истории големи…

Като малък много работех – всичко тука, на тутюн, горско, работех там… Мойта баба е ходила два пъти в Съветския съюз, а в Москва е била мойта жена. Там отиде като с нея изкарвахме тютюн по хиляда и двеста – хиляда и петстотин кила тютюн. Та ги пращаа там, та ойде, един път с кола изтука, горе, в Москва отидоа, после па през морето,… та там в град Сочи. Награда, ходи дотам два пъти… Ми повече са изкарвали килограми и са ги карали в Москва на екскурзия, за награда отиде и на панаира…

Па сега на панаира без пари, братче, взима ли се нещо? Едни обувчици да му вземеш – триста-четиристотин лева – то веке да се лишаваш от всичко от живота си… Идаа едни хора, поседнаха там на една масичка да обядваа, като каза там сервитьорката, че едно пиле е осемстотин, ама само пилето осемстотин лева и хората си станаа от масата и си тръгнаа. Осемстотин лева само пилето – без хляб, без сок, без нищо, без гарнитура.

Работиме, ние си имааме волове, та имаме ниви, жънееме, жито си посевааме, царевица, и жито посевааме нагоре по колибите, дети ги… стоката, та ставаше жито, хубаво жито, яко, та жънееме жито, та царевица сееме, та царевица си изкарвааме. Сетне вече като влезе ТКЗС-то, зеа нивите, зеа тва, колибите, разтури се… Малко отпърво ни беше мъчно, па сетна се научихме – взехме да работиме тютюн, това, зеле, докарвааме пченица, даваа ни… за тютюня, даваа ни пченицата… така си зимааме леп, та си живееме… И тогава момчетата до неколко години накупиа си леки коли, накупиа, напра- виа си нови къщи, подредиа си, така. Доволни бехма от ТКЗС-то, в началото… викам: „Ей – я имах волове, зеа ми воловето. Ей, малки децата, що ше ги праеме бе, като зеха воловето“.„Не бой са, не бой са, ние ше ви докараме и леп, ние ше ви докараме и всичко, ние взехме, воловете, ше туриме хора ше орат нивите… едни оттука ше сеят, едни ше ви орат нивите и ше ви даваме леп“. Сетне зеха ТКЗС-то тука, нивите взеа, задаваа ни жито, задаваа ни тва-онова, бехме па доволни, хубаво, даваа ни тука лебец, нали, не ни оставаа до нож, имахме, и по пазара като идеш, и месо имаше бол, и секакво и сирене имаше, и кашкавал имаше, беше пълно всичко, колко искаш – вземи си и яж. Сетне се научииме, прекарааме го хубаво, и ся си е пак хубаво… нали сме здрави, живи, само да нема война, да си сме мирнички, да иде. По-старите – ходи си редовно (на джамия)… младеж иде некога, па некога не, само в петъците некой иде, в другите па денье, който желае…