Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)


2014 12 Siljanov Paris

Аспарух Панов разговаря с Евгени Силянов

Евгени Силянов почина в Париж на 17 април 1997 г. на 90 годишна възраст. Той бе не само професионален дипломат от кариерата (естествено от времето преди 1944г.), блестящ журналист и публицист, той бе преди всичко изключителен аристократ на духа и интелектуалец от европейски мащаб. Едновременно с това Евгени Силянов милееше за България, радваше се и страдаше заедно с България и носеше в себе си всички възрожденски ценности на своето поколение.

Запознах се с Евгени Силянов в Париж през 1992г., по времето когато бях ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Първата ни среща се осъществи благодарение на братовчед ми Кирил Панов, дългогодишен колега на Силянов от Радио Свободна Европа. Оттогава се виждахме много често – и в Париж, и в Страсбург, и в София. Свърза ни дълбоко и искрено приятелство. Разговаряхме с дни и часове по най-различни теми. Общуването с Eвгени Силянов бе истинско богатство. Изключителната му ерудиция, невероятната му обща култура, дълбоката му проникновеност като дипломат и публицист и феноменалното познаване на българската и европейската история бяха направо изумителни. Да не говорим за аристократичните му обноски, финото му чувство за хумор и младежкия му дух. Мога само да съжалявам, че не си водех постоянни бележки върху многобройните ни беседи…

Разговорът-интервю с Евгени Силянов, който предлагам на читателите, проведохме на 15 октомври 1995 г. в София. Той има от една страна силно биографичен и исторически характер, а от друга е свързан с болезнени съвременни проблеми от развитието на България, Балканите и Европа. Разговорът бе публикуван в списание „Демократически преглед“ през 1998 г.[1], едва след смъртта на Евгени Силянов, защото с присъщата си прецизност и отговорност той искаше да редактира, коригира и допълни лично всяка страничка. За съжаление времето не му стигна… Десетина години по-късно, през 2007 г. включих разговора в книгата си „Между емоциите и реалностите на прехода“ [2]. Част от разговора е публикувана и в „Дневник“ през 2012 г.[3].

Текстът е разделен на три части – първите две са редактирани лично от Евгени Силянов, като бяха добавени и много нови неща (19 страници ръкописен текст), а третата е свалена директно от магнетофонния запис. Естествено, тягостният и дълбоко кризисен политически момент на провеждане на разговора (по време на правителството на Жан Виденов, б.м.) е оставил своя песимистичен отпечатък върху духа на въпросите и отговорите. Но както читателите сами ще се убедят, разговорът съвсем не е загубил своята актуалност.

Част първа
Трима души, които живеят заедно

Аспарух Панов: Нека започнем с една банална за подобен разговор тема, свързана с детските ти спомени. Кажи ми нещо повече за семейството си. Детството ти е преминало в един от най-драматичните периоди в нашата история. Каква беше атмосферата у вас, какъв беше начинът на възпитание, имаха ли родителите ти време за теб? За какво се говореше в семейството ти, говореше ли се за политика, за изкуство, за литература? Задавам ти тези въпроси, които може би мнозина са ти задавали, но отговорите им са интересни точно днес. Днешното време не е по-малко драматично от това в началото на века, но ми се струва, че приликата е само в тази драматичност…

Евгени Силянов: Когато става дума за семейството ми, често използвам една формулировка от майка ми, София Малиновска[4], която казваше „ние не сме семейство, ние сме трима души, които живеят заедно“. Това беше доста вярно, не само защото баща ми, Христо Силянов твърде често отсъстваше. Не си спомням точно датата на женитбата на родителите ми, но е около 1905г. Било е, мисля 1910–1911г., когато баща ми вече напусна семейството и замина за Цариград, за да редактира с Бръзицов „Екзархийски вести“. Там той остана около две години, към края се разболя много тежко от мозъчно възпаление, някакъв вид менингит. Дори за известно време бе почти загубил слуха и зрението си. Така че още в първите си години бях прекарал едно дълго отсъствие на баща си и бях живял само с майка си. Това свърши и той се върна, но скоро избухна Балканската война и той замина с една от четите, образувани тогава от военните. Това четничество е описано в книгата му „От Витоша до Грамос“. В навечерието на намесването на България в Първата световна война баща ми вече беше получил мобилизационно назначение, когато правителството на Радославов инсценира един показен процес, с който целеше да докаже, че русофилите са „предатели“. Трима от обвиняемите, един от които беше баща ми, бяха осъдени на доживотен затвор. Майка ми пое издръжката на „семейството“ със заплатата си на гимназиална учителка, така че аз пак останах да бъда гледан само от нея, в един малък двустаен апартамент, на Аксаков 23. При първото си връщане в София през 1990г., след почти половин век отсъствие от България, можах да посетя тази къща. В двете стаички, в които съм живял навремето, се помещаваше един цял институт за стратегически проучвания…

Тия драматични и толкова интересни години, които за мене отговаряха на предпубертетната възраст, обикновено се считат за съществено важни за формирането на едно дете. Трябва да кажа, че те не са ми оставили никакъв тежък или потискащ спомен. Единственото по-изключително нещо беше, че живеех в постоянен контакт с майка си, а това налагаше известна усамотеност, повече размишления и самовглъбяване. Разбира се, това са само думи, но когато си единствен син с майка, която съсредоточава цялата си обич върху теб, се създава атмосфера, различна от тази на истинските семейни общежития.

Дали родителите ми имаха време за мен? Майка ми ми посвещаваше постоянно внимание, но въпреки че бе учителка, не бих казал, че се занимаваше специално с възпитанието ми. В постоянния контакт с личност като майка ми, която живее сред книгите и сама непрестанно превежда и пише, нямаше нужда от специална възпитателна система. Сигурно ще забележиш, че до сега говоря само за майка си. Затова има една първа причина, свързана с епохата. Моето детинство тръгва с началото на века. По онова време не беше мислимо да видиш мъж да тика детска количка, да се занимава с пелените на бебето или да му дава биберона, както правят днес много млади хора. Не само това, но и работата около училището на детето бяха грижа единствено на майката. В моя случай към това се прибавя и отсъствието на баща ми през по-голямата част от този период. Майка ми не бе доволна от съществуването си, не поради материалните условия и тежките грижи, а защото имаше неспокоен, вечно тревожен дух.

Влиянието на баща ми дойде по-късно, и то не веднага след като излезе от затвора, напълно „реабилитиран“, ако мога да се изразя така. Катастрофалният изход от войната като че ли дойде да докаже, че всички, които бяха против съюза с Германия са били прави – на първо място русофилите на Драган Цанков, какъвто беше баща ми. Но същото бе вярно и за другите, осъдени в политическите процеси като Никола Генадиев и Александър Стамболийски. Христо Силянов веднага се отдаде на усилена политическа дейност, даже се кандидатира за проектираните избори в „Новите земи“ – малката част от Тракия, която България беше задържала до влизането в сила на Ньойския договор.

Ако всички поводи да замине някъде бяха добре дошли за баща ми, трябва да призная, че и майка ми не я свърташе на едно място. Още през фаталното лято на обявяване на Първата война (юли 1914), тя замина през училищната ваканция през Йена и след това през Швейцария – за Париж. Разбира се – с мен, тъй като не се делеше от сина си. Така можах да видя обявяването на войната и френската кавалерия, строена в градината на Тюйлери преди да се отправи за фронта. Отново в 1923г. г-жа София Малиновска замина за любимия Париж. Нейното франкофилство бе почти патологично. Анатол Франс, чиито книги беше превеждала (и когото мислеше, че ще може да види лично) беше за нея най-големият съвременен писател. За мене също по онова време… Нейните преводи на Балтазар, на Кронкебил и други книги бях чел отдавна, още като дете, знаех и доста френски, без да мога да кажа откъде и как съм го научил. Така прекарах една учебна година в Париж като слушател във френския лицей „Анри IV“ в центъра на Латинския квартал. Главната ми страст продължаваше да бъде цигулката. Нещастната София Малиновска ме виждаше като виолонист виртуоз, взе ми учител далеч над материалните си възможности. Не си спомням името на този педагог, който беше устроил годишен концерт на учениците си в по-малкия салон на прочутата зала Гаво. В началото на втората част участвах с изпълнението на хумореската на Дворжак, което слава Богу ме убеди окончателно в липсата на виртуозен талант. Но още дълго музиката остана главното обаяние на живота ми.

Тази година баща ми беше взел най-неочакваното за човек като него решение – да построи къща. Така, скоро след завръщането ни от Париж се пренесохме в „къщата на баира“, както я нарече майка ми. Тя беше в Лозенец и по онова време заслужаваше напълно името си. По булевард „Паскал Паскалев“, днешната улица „Христо Смирненски“, тогава нямаше тротоари, канализация и трамвай. Къщата на „тримата души, живеещи заедно“ бе обзаведена съобразно с тази дефиниция. Всеки си имаше отделна стая, едновременно спалня и кабинет. Стаите бяха всичко четири. По-късно, когато депутатството наложи на баща ми да посреща многобройните избиратели, той престрои една малка площ на втория етаж за малка спалня с размерите на затворническа килия. Тук, в тази къща и аз получих като гимназист в 7 клас (предпоследния на времето) първата си отделна стая, мебелирана по модата на двадесетте години като „студио“ – креват-диван, заобиколен с рамка от етажерки за книги и бюро, което представляваше куриоз за другарите ми. Майка ми беше изрязала модела от някакъв парижки журнал, а изработката бе на един дърводелец от улица „Граф Игнатиев“. Копието беше твърде приблизително, следваше опростените модернистични строги геометрични линии и беше цялото лакирано в черно. Главният му ефект трябваше да бъде в кристалните топки вместо ръчки на чекмеджетата, каквито в София не можеха да бъдат намерени. Това бюро ме последва, когато заминах за Берн, а после и в Париж, когато през емигрантските години му загубих дирите. Горната масивна и внушителна черна плоскост открих преди няколко месеца, подпряна на една стена в неосветения ми зимник – странна антика на моята възраст…

Кабинетът на баща ми беше на партера. През последните години на кратковременното ни съжителство (1938/39), когато живях няколко месеца в студентската си стая, често го намирах над книгите и македонската история призори, когато се връщах от някакви протоколни или лични нощни задължения. Той беше вече станал и стаята му бе непроницаема от тютюневия дим.

В тази атмосфера възпитанието ми не беше нито системно, нито преднамерено. Разбира се, то не съдържаше и никакви светски елементи, а бе типично интелектуално. За религия и вяра не можеше да става дума. Трябва да съм бил девет-десетгодишен, когато майка ми ми разясни основно, че религията е създадена, за да се поддържа реда в обществото и страха, че за прегрешенията има санкции. Майка ми се смяташе за социалдемократка, без да членува в партия. Дори бе публикувала една интересна книга „Буржоазия и пролетариат“, полемика с един френски ляв, близък до комунизма автор Пол Луи, който предричаше скорошен упадък на буржоазното общество. Майка ми пишеше непрекъснато. Преводите ѝ, рецензиите и театралните ѝ критики бяха безбройни. Така че ако става дума за някакво семейно възпитание, то се извършваше чрез един вид „осмоза“. Интересно е, че макар баща ми да беше осем години депутат и политически публицист, главните теми в къщи бяха литературата и художественото творчество, поезията. Майка ми декламираше постоянно руските поети, разговорът ѝ бе изпълнен с цитати от френски автори. Разбира се, за политика също слушах много, най-честите гости в къщи бяха двама стари цанковисти, от прогресивно-либералната партия, Апостол Урумов и Цоню Бръшлянов (неговият син живее до днес в Париж), и двамата депутати. Преди тях Димитър Христов и много други. Но политическата зараза не функционираше при на мен. Моето истинско политизиране дойде много по-късно – от комунизма, който поражда естественото чувство у всеки нормален човек да му се противопоставя.

Освен тази „интелектуална“ атмосфера, на първо място за мен от най-ранното ми детство стояха книгите. Къщата ни бе винаги препълнена с книги – всичките четени. Книгите за нас бяха единствената истинска ценност, а най-важните хора бяха авторите. Ще ти дам дори едно доказателство с дати. През Първата война, на Аксаков, се разболях от скарлатина. Карантината беше извънредно строга, траеше около 40 дни, със залепен надпис с червен кръст на входната врата. Бил съм най-много на десет години, но тогава прочетох целия Чехов – шест или седем подвързани тома, приложение за абонатите на известното руско списание „Нива“. Можеш да си представиш какво съм разбрал на тази възраст, и то на руски език. Може би една четвърт, дори не и толкова. Така че четенето беше постоянното ми занимание през детинството, ученическите и студентските години…

А.П.: Кой определи какво ще следваш? Сам ли стигна до това желание да учиш право?

Е.С.: Ще ти отговоря лесно. Този въпрос се поставя пред повечето младежи, освен когато решението е някак предопределено от бащината професия – поемане на някакво предприятие, лекарска практика, в изкуствата има често бащи и синове виртуози. В моя случай не само че баща ми не се намеси, но и не желаеше да поема неговата професия. Не защото не ценеше журналистиката. Напротив, обичаше я и казваше, че това не е професия, а призвание, за което се иска сърце и душа. Но по негово време и особено, когато е започнал вестникарството, много малко журналисти можеха да си осигуряват сносен живот с перото. След трудните години на младостта си и постоянните грижи за най-скромно съществуване, баща ми не смяташе, че и синът му трябва да поеме този труден житейски път. Майка ми ме обичаше прекомерно силно, за да помисли да ме насочва към каквото и да било, ако не е онова, което аз искам и най-главното, което ми доставя удоволствие. Това, което обичах, беше музиката и цигулката. Но вече бях разбрал, че за това трябват талант и пръсти, това не става с учене. Бях разбрал, че трябва да избера нещо друго и понеже нямах влечение към точните науки, правото ми се видя, че е това, което най-добре води към всичко, което по-късно човек би могъл да избере.

А.П.: Прекрасно е, че сам си направил своя избор. А как стигна до Външно министерство и дипломацията?

Е.С.: Във всеки случай не чрез правото.Това, което обичах като юрист беше частното право, а не международното. Това беше правото, което е тъй далеч от дипломатическата служба и никакво влечение нямах към дипломацията, защото – бях може би наследил от баща ми това мнение – в оная епоха за дипломацията се смяташе, че е малко несериозна работа, особено за интелектуалец като баща ми. И много ми допадна частното право. Аз бях много силен по частно право и това ми харесваше. То включваше най-значителните юридически материи – гражданско право, контракти и задължения, наследствено право – или с други думи гражданския кодекс на Наполеон от 1804г. Този интерес към правото може да изглежда чуден на хората, израснали при комунизма, тъй като комунистическата система не се подчиняваше на общоприетите юридически принципи и норми.

Следвах право естествено в Париж. Не можеше да бъде и другояче, след всичко, което ти разправих досега за атмосферата в семейството ни. Но за дипломация не бях помислял. В средата на родителите ми всички предпочитания бяха към литературата, към занимания, свързани с духовния мир. (Доста по-късно разбрах, че баща ми е бил вътрешно доволен от влизането ми в дипломатическата кариера).

Когато завърших образованието си в Париж – три години продължаваше следването – главният секретар на Училището за източни езици Леон Болио, автор на една великолепна българска граматика, по своя инициатива ми предложи една стипендия, без да съм я искал. И така правих една година допълнително докторат. През тази година обаче излезе обява за конкурс в министерството на външните работи. Майка ми се беше уплашила, че аз мога да реша да остана във Франция завинаги и пристигна внезапно в Париж. „Виж какво, каза ми тя, ти никой път няма да се научиш да ставаш рано, съдебните заседания за теб ще бъдат посред нощ, сега тъкмо има конкурс и дипломацията за тебе ще бъде един занаят, който ще ти позволи да живееш съобразно с вкусовете си. Освен това ще можеш и често да пътуваш, което толкова обичаш.“ Така напуснах Париж и се върнах в София. Не вярвам, че родителите ми са си мислели същото, което са ми повтаряли хиляди хора, че съм роден за дипломат – всичко това е една глупост. И така се явих на конкурса, знаех френски много хубаво, това беше тогава много важно. Класирах се втори от 14-15 кандидати за четири места. Това беше през трийсет и първа година, есента. Обаче всичко се бавеше много и ни назначиха чак в края на пролетта – трийсет и втора.

Част втора
От миналото към настоящето

А.П.: С какви професии бяха кариерните дипломати във Външно министерство преди 1944 г.? Какво бяха завършили? Как се постъпваше на работа в министерството?

Е.С.: Една предварителна уговорка, която важи за почти всички нормални държави – когато се говори за кариерни дипломати, се имат пред вид само хората, постъпили на служба направо от университета и започнали служебния си път като аташе в посолство.

Още през 1907 г. бе приет един закон, предложен от Малинов, затова как да се назначават дипломатите. Законът предвиждаше назначаване за всички, това важеше от начинаещи до чин съветник чрез много строг и обективен конкурс. Имаше правилник, уточняващ въпросите на конкурса, които бяха преди всичко езиците, и то главно френски. Втори език даже не се търсеше. Е, ако някой знае английски толкоз по-добре, обаче френският език беше езикът на дипломацията – не важеше нито немски, нито английски. И всички дипломати между седма и петнайсета година, навярно без почти никакви изключения, бяха назначени по този законов път. По време на войната някои хора бяха убити, други напуснаха като се върнаха, поеха друг път и прочие, тогава в следвоенния период в министерството постъпиха нови хора – някои с по-висок ранг, но всички минаха конкурс. И едвам в „земеделско време“ бяха назначени хора без конкурс като секретари, съветници и аташета. По-късно, след 30-та година, практиката отново се възстанови и абсолютно всички бяха назначавани с конкурс. Колкото до образованието на кандидатите, в закона беше казано, че в министерството може да се влезе само с юридическо образование. И когато по Кьосеиваново време се откри, че има няколко души, които са завършили например държавни науки, но не и право, той с един замах ги уволни. На някои дадоха възможността да завършат допълнително право. Такъв беше Паскалев, който работеше в Брюксел. Пратиха го, не помня къде, да свърши право. Свърши право и го върнаха в министерството. В този период като дипломати бяха назначени например четирима-петима души от Дирекция на печата, защото бяха с правно образование и бяха вече на служба в министерството. (Дирекция на печата беше тогава в министерството). Кьосеиванов ги направи дипломати, а уволни един куп хора. Между другото уволни дори един от братята Данчови, които направиха тази толкова прочута енциклопедия.

А.П.: В днешно време много се спекулира с въпроса за кариерните дипломати. Повечето от хората, които сега работят във Външното министерство, са завършили дипломация в Москва. Може ли при днешните условия те да претендират, че са кариерни дипломати? До края на 89-та година ти не си имал никакви контакти с наши дипломати в чужбина. Сега вече посещаваш посолството ни в Париж. Какво е впечатлението ти от „новото лице“ на българската дипломация, от хората, които не са били кадри на Външно министерство, не са завършили в Москва и идват от други професии?

Е.С.: По този въпрос съм мислил много. Чел съм статиите по тази тема в българския печат, между които и твоите. Старата идея, която комунистите искат да прокарат за така наречения професионализъм на сегашните дипломати, е очевидно не само погрешна, тя напълно противоречи на преследваната от новата ни външна политика цел. Образованието на днешните дипломати (аз напълно се абстрахирам от това, че бяха задължително комунисти по партия) в никакъв случай не може да се смята за преимущество. Струва ми се, че не може да бъде даже полезно, бих казал, че може само да вреди в тяхната дейност. Защото положението е много просто. През цялото време на комунистическия режим, във всички комунистически държави и най-много в България никой, даже и комунистите, не би могъл да ми каже, че е имало българска независима дипломация и дипломатическа политика. Външната политика, както е изрично установено в доктрината на Брежнев, това е политиката на съветския блок. Така че българите, които са формирани в една чужда държава, в един факултет, специализиран, за да прави „съветски тип“ дипломати, и които са на същата скамейка със съветските студенти – те не могат да усвоят друго, освен целите на съветската дипломация и външна политика и пътищата за нейното осъществяване. Тогава това е било целесъобразно за БКП, защото тя следваше изцяло същата съветска политика и всичко друго се смяташе за вражеско обкръжение. Преди 2-3 години ми се струваше, че въпреки своята съветска подготовка някои български дипломати, които могат много добре да се приспособяват и обичат отечеството си, биха могли да провеждат тази политика, която е ценна за България. Но днес съм убеден, че те не могат – първо, те не са формирани за контакти и влияние върху Запада, защото са учени да го възприемат като вражеска среда. И после, все пак, самият им интерес е такъв, че ако Русия отново добие голямо международно значение, те ще бъдат в едно по-добро положение. Тяхната политика ще бъде по-защитима и т.н и т.н., отколкото ако Западът вземе връх. Затова ми се е струвало, че в тази област – ти говориш за професионализъм – да се счита, че те са професионалисти, защото са завършили в Москва, е напълно погрешно. Защото ако бяха завършили биология или физика в Съветския съюз – тогава няма никаква пречка, те щяха да бъдат само изостанали в своята специалност. Но когато отиват и следват, за да учат Брежневата доктрина, за какво може да им служи днес това образование, когато комунизмът бе пометен в цяла Европа, никой не може да разбере. В София в комунистическо време се образуваха всички видове училища, които може да има. Но единствената школа, която не се създаде, това бе дипломатическа школа. Ясно бе, че България нямаше нужда от собствена дипломатическа школа. Защото нямаше собствена дипломация и външна политика. През моите студентски години имаше пет факултета в Софийския университет, днес те са много повече и какви ли не други висши училища има, но дипломатическа школа не бе създадена…

В последно време българските комунисти промениха своето отношение към Запада, към неговите институции и общности. Те „грижливо“ разделиха НАТО от Европейския съюз, към който имат финансов интерес. Но спрямо Североатлантическия съюз те се изказват открито против, с типичния си заплашителен жаргон и окончателно са избрали своя път. В положението, в което се намират днес, те живеят само с мисълта, че Русия не е пропаднала като огромна световна сила, че ще дойде ден, когато тя отново ще диктува световната политика…

Ти си прав, че не съм стъпвал в българско посолство в комунистическо време, дори не минавах по съседните улици. За съжаление контактите ми с новите дипломати са епизодични, само в Париж и един път заедно с теб в Страсбург, но съм с много добри впечатления и от Симеон Ангелов (българският посланик в Париж – б. А.П.), и от Светлозар Раев (българският посланик към Съвета на Европа – б. А.П.) На Ангелов дори съм казвал, че неговата крайна скромност и резервираност не беше уместна, защото той е наистина на нивото на кариерните дипломати от миналото, с изключение може би на Кьосеиванов и Константин Баталов и тези, които бяха политически лица и имаха вече своя престижен облик.

А.П.: Искам да те попитам как се формираше външната политика преди и след въвеждането на едноличния режим на цар Борис III. Как се взимаха отговорните политически решения? Дали еднолично от цар Борис? Дали от министър-председателя и целия кабинет? Каква бе ролята на парламента? Имаше ли някакъв национален консенсус по отношение на външната политика?

Е.С.: Личният режим, за който може да се говори с право – това е режимът след 34-та година. Дотогава Царят имаше един основен политически идеал – английската монархия. Борис се смяташе по-скоро за характерен, типичен представител на Бурбоните, отколкото на Кобургската династия. Това е без всеки спор. Добре ти е известно влиянието на Клементина върху формирането на неговата личност. Това, което той поддържаше винаги, бе, че една малка българска монархия би трябвало да има за модел цялото устройство на Британската империя – кралят царува, други управляват. Това му изглеждаше най-ценното и това бе, струва ми се – откровено, защото той беше взел противовеса на баща си. Борис беше свел свитата си до минимум, беше ги направил дребни чиновници – даже тия, които минаваха за съветници. През земеделско време да ти кажа каква е била политиката и кой я е диктувал – това е почти излишно, защото Царят смяташе, че ако успее изобщо да се закрепи, това ще бъде достатъчно постижение. Точно тогава външната ни политика взе известната лоша насока на отношенията с Югославия и никога не бе напълно обективна. По-късно, когато вече Сърбия стана галеното дете на Запада и на Франция, да се смята, че някой е харесвал политиката на Стамболийски, освен земеделците, е просто смешно! Но Царят тогава беше въобще един нещастен млад човек, изоставен от всички, без да има към кого да се обърне. И той издържа на това положение. Като направиха тази грешка да убият Стамболийски, наместо по традицията българска да му направят един съд, на власт дойдоха хора, които нито обичаха Царя, нито бяха царедворци. Напротив – това бяха хора, които искаха Царят да вземе една много по-рязка позиция спрямо земеделците. Царят не тръгна по тоя път и отношенията – както знаеш – с Цанков бяха далеч от това да бъдат сърдечни. По него време ролята на Царя в определянето на външната политика беше доста ограничена, но същевременно беше и доста ефикасна, защото и тогава, както и при Фердинанд нямаше достатъчно хора, които да могат навънка да представят така България, че да имат известно влияние. И Фердинанд се мъчеше тая роля да я играе лично. Борис имаше още по-малко хора, защото режимът на Цанков от първия ден се ползваше с много лошо име в целия западен свят. Във Франция за него не можеше да се приказва въобще, ние бяхме постоянно атакувани, имаше демонстрации пред посолството и т.н. Този вой продължи и след септемврийските събития и – особено – след атентата в „Света Неделя“. Всичко почна с убийството на Стамболийски и с това, че цялата им партия се пренесе в Прага. Видни, свестни хора отидоха в емиграция. Те имаха голямо влияние, пущаха статии навсякъде. Тогава беше много трудно да се провежда някаква активна българска политика, тя беше дефанзивна. Там Царят каквото можеше да направи, го свърши, но то беше много малко. Престижът на Цанковото управление беше нулев. Така че има един период от две-три години, когато България е в твърде тежко положение, дипломатически погледнато. След това дойде възстановяването на едно нормално управление. Но ти ме питаш специално за личния режим. Царят през всичкото време на личния режим искаше да остане върховен водач на външната политика и командир на войската – но като се знае изрично, че Народното събрание и Министерският съвет имат решаващата роля, като политическите решения се взимат с гласуване. Царят държеше изключително на тези демократични механизми, независимо дали е съгласен или не с някои от решенията. Основната му грижа беше цялата политика, доколкото е възможно, да продължава да върви по линията на парламентарната демокрация и във взаимодействие със Запада, но без ангажиране с точно определена западна страна. Има една фраза, която е на Кьосеиванов, но тя е всъщност и на Царя: „Ние сме малка държава, можем да водим само балканска политика. Там са ни интересите, там са ни евентуалните приятели и всичките ни врагове. Ние не можем да се обвържем с никоя велика сила, ние сме само ограничени в този тесен кръг на външната политика“.

Голямата заслуга на Царя, като се има предвид колко беше самотен и нямаше никого около себе си, бе, че успя все пак да се отърве от конспираторите от 34-та година. Те се оказаха доста слаби политически, защото направиха преврата чудесно от гледна точка техническа и военна, но като стигнаха да поемат управлението, се оказаха напълно безпомощни, без да знаят какво правят точно и самите те си изтърваха позициите. Останаха хора като Кимон Георгиев, който действително нямаше политически възгледи, толкова големи и общи, че да може да бъде водач. Тук Царят успя да намери един човек като Пенчо Златев, който остана верен на клетвата си и мина на негова страна. Пое армията и тогава Царят се почувства достатъчно силен, за да се отърве не само от извършителите на преврата, но даже и от Цанков. Царят никога не допусна, освен за едно много кратко време, цанковистки представители в управлението, въпреки много големия германски натиск в полза на Цанков лично. Нещо повече, накрая Царят дори разтури Сговора.

Много интересни са взаимоотношенията на Царя с Кьосеиванов, за които може да се говори дълго. Кьосето, както го наричахме, бе кариерен дипломат, който изглеждаше на пръв поглед доста мързелив, не пишеше доклади, но всъщност бе много обигран, разбираше от бридж и на прекрасен френски език редактираше великолепно. Но иначе да си дава голям труд, да иска да играе роля – това не беше в неговия стил. Така изглеждаха нещата и така смяташе Царят, но остана излъган, може би в добрия смисъл на думата, защото се намери при един човек от висока политическа класа. Може да се каже, че имаше пълно единодушие между двамата по общите линии на политиката, като Кьосето беше много по-краен – и вътрешно-, и външнополитически – от Царя, който искаше и парламентът да има водеща роля, и всичко да върви со кротце и со благо, и с повече дипломация. Кьосеиванов беше по-склонен да предприема по-резки инициативи и завои. И нещо, което ми е неприятно да го кажа, защото е против него, а аз бях в много добри отношения с него, той беше много внимателен с мене, обичаше ме, държеше се много добре, с пълно разбиране на моите недостатъци и слабости. Той беше увлечен само по българската идея „Те ще ни дадат земите“. Това е една формула у него, която непрекъснато се повтаря. От друга страна, първото посещение, което той направи в Германия, го беше много впечатлило с тая всеобща сила германска и всеобщо увлечение по хитлеризма. На него му беше направило огромно впечатление, че в края на краищата тоя народ се е засилил много и му се беше сторило навярно, че от другите и без това нищо няма да получим, каквото и да става в света. За разлика от Кьосеиванов, Царят, струва ми се, в нито един момент не вярваше в победата на Германия, още от самото начало.

А.П.: Всички познаваме прекрасната ти студия „България и тристранният пакт“, където ролята на Царя е много добре анализирана. Нека продължим с ролята на Народното събрание. Въпреки че не се формираше по партиен признак, а по личностен, въпреки това Народното събрание продължаваше до последния момент да играе роля при взимането на външнополитическите решения. Така ли бе наистина?

Е.С.: Царят искаше на всяка цена да има Народно събрание. Струваше му се, че премахването на партиите е някак едно петно за неговото царство и за неговото царуване. Царят просто не можеше да живее повече, додето не направи избори. Кьосето бе против изборите и до края поддържаше, че си е отишъл във връзка с тях, като много пъти е заявявал на Царя „Вие смятате, че мен ме е страх от изборите. Аз ще Ви ги направя и тогава ще си отида, за да видите, че не ме е страх от Народното събрание“. Разбира се, когато говорим за Народното събрание по време на личния режим, не трябва да изпадаме в крайности. Две трети от хората в Народното събрание нямаха абсолютно никаква политическа подготовка да бъдат депутати. Така че да се смята, че са играли голяма роля, ще бъде преувеличено. И все пак, Царят успя, това е изключително негова заслуга, да осигури участието в изборите на лична база на всички големи партийни водачи, въпреки че партиите бяха разтурени. И затова, въпреки двете трети неподходящи хора, не е ли отличен един парламент, в който има двама Мошановци. За какъв фашизъм може да се говори, когато имаш Стойчо Мошанов за председател на Камарата? Та там имаше дори двама земеделци – Неделко Стоянов и подпредседателят на Камарата – Димитър Пешев, със заслуги по-късно за спасяването на евреите. Царят продължи да държи на Народното събрание в един момент, когато парламентът започваше да бъде напълно компрометиран навсякъде в Европа като много нестабилна институция. Освен в Англия, където продължи да играе традиционната решаваща роля. По този начин Царят изразяваше индиректно своето отрицателно отношение към звенарите, които подготвиха разтурянето на партиите по фашистки образец. Едновременно с това той беше вече възмъжал, не беше вече „момчето“ и „човекът с меката шапка“ и успя да вземе в ръцете си външната политика с ясното съзнание, че е държавен глава и че е цар, който отлично владее „царското изкуство“. Парламентът наистина съществуваше, обаче все пак нямаше статута на една Асамблея, която в рискован момент да вземе едно истинско самостоятелно становище и да се противопостави на една политика. Начинът, по който те гласуваха присъединяването към Тристранния пакт беше едно доказателство, че даже и не знаеха точно какво става. Така че от днешна гледна точка да се каже, че тогава парламентът във всяко едно отношение беше народен парламент – едва ли е много убедително.

А.П.: Нека сега се опитаме да направим паралел с днешната ни външна политика. Каква е оценката ти за нея през последните пет години? Какво е отношението ти към спора за НАТО? Има ли място България в НАТО? Необходимо ли е това членство за нашата национална сигурност? Напоследък много се спекулира и с темата за неутралитета. Възможен ли е неутралитет на България в днешно време?

Е.С.: По болните актуални проблеми за България съм много предпазлив. Винаги се питам съвсем откровено, това не е само фраза реторична, дали знам работите достатъчно. И не обичам да приказвам неща, в които действително не съм убеден. Нашата българска политика, откакто е станала промяната, струва ми се, че е наново командвана някак от лошото ни досегашно положение. Доколкото бе възможно при толкова неблагоприятни условия да се следва една нова линия, мисля, че в началото наистина се правеше това, което изглеждаше реално постижимо. Желев, макар че и той е свързан с миналото, което всеки носи в себе си, веднага тръгна към една нова балканска политика, която не може да бъде друга, освен основана на добри и равнопоставени междусъседски отношения. И това се комбинираше някак с въпроса за неутралитета. България, за съжаление, е в едно неблагоприятно географско положение и винаги ще чувства тия констелации, които имаше навремето, а пък и сега други сили решават всички балкански въпроси. Така че, както никой не можеше да упрекне Фердинанд, че не бил останал докрай неутрален, както и по-късно не ставаше дума да остане неутрална България по ред причини, така е много трудно да останеш неутрален и днес. Най-многото, което можеш да се опиташ, това е да не се пъхаш в необмислени постъпки. Но да бъде България днеска неутрална, какво значи това? Тя е неутрална дотолкова, доколкото се е свила в това, което е, и гледа да запази известен стабилитет в тия рамки. Мисля, че никой няма някакви блянове за огромни постижения, отвоюване на позиции и прочие. Убеден съм, че когато възможностите за действие на един народ като нашия са толкова ограничени, при всичко което става наоколо, да се говори, че има някаква особена, самостоятелна, истинска българска външна политика е много мъчно. Обаче все пак днес имаме много по-големи възможности, отколкото в други исторически периоди. Защото вече ясно се очертава новата ни политика, с новите ни приоритети. България не иска да се намесва в балканските работи, не иска да ги използва за някакво териториално увеличение. Мисля даже, че ако ни се предложи участие в някаква комбинация, като ни се обещае нещо, надали България ще поеме подобни рискове. Според мен това е единствената правилна позиция. Това, което ми се струва обаче, още по-важно, и дано така да стане, това е пълната ни изява в полза на интегрирането към Европа и влизането в НАТО. Дали ще ни приемат, при какви условия – това за съжаление абсолютно не зависи от нас. Каквото и да правим, навярно няма да повлияем да стане това или не. Но винаги е имало в България един елит, даже в русофилските години, който говореше, че отива в Европа, че българският модел е западният модел, каквато беше и позицията на руските „западници“ в противовес на „народниците“. И мисля, че действително новата голяма национална катастрофа, това ще бъде, ако решим наново, че мястото ни е с Русия, с Изтока и така нататък. Защото Западът не правел инвестиции, не ни защищавал, не ни приемал. Абсолютно вярно е, че Западът ще има една голяма отговорност, ако не се помогне повече на България и се остави пак Русия да изглежда последния изход, който ни остава. Но въпреки всичко, би трябвало България да прояви характер – политическа България и политическият елит – да се каже категорично, че е по-важно да стане този завой на Запад, даже ако в момента изглежда, че не е износен и че изгодите са от руска страна. Защото Русия най-напред не е в състояние да помага на никого, тя не може да се извади сама. И в края на краищата, ако даже би могла да направи една голяма жертва, да ни подпомогне стопански, пак ще бъде единствено затова, защото смята, че сме неин сателит на Балканите.

Част трета
Изстрадани размисли

А.П.: Идваме до един въпрос, който е много важен за нас. Ти много си говорил по тази тема. Какво е всъщност Македония за теб? Кога се събуди интереса ти към Македония? И как виждаш в перспектива оттук нататък българо-македонските отношения? Какво можем да направим ние? Дали може да се говори отново за комитски страсти и отново за такива работи, които могат да възпламенят нашия район? Аз знам, че ние като българи нямаме друга цел, освен сближаването с Македония, но сближаване по европейски. Как виждаш ти тия неща?

Е.С.: Какво е за мен Македония? Въпросът, така зададен, почти няма отговор, защото Македония е за мен това, което беше абсолютно за цяла България. Това го казвам с пълно убеждение, защото цялото разделение по-късно, като почнем от убийствата и така нататък, това дойде чак след земеделския режим, чак след погромите и което е много важно – след като хората се разочароваха и загубиха надежда. Няма човек, който да смяташе навремето, че македонците са нещо друго, освен българи. Никой път аз не съм чувал този въпрос да се повдигне. Защото даже крайните македонци, които искаха независимост от България, не са поставяли под съмнение факта, че са част от българската нация. Тогава не се употребяваше думата „нация“, употребяваше се „народ“. Аз казвам винаги „нация“, за да не повтарям комунистическото „народ“, което се използваше за всичко. И това беше вярно, какво да ти кажа, почти додето свърши и Втората война – както за мен, така и за всички. За съжаление, всичко това е напълно невярно днеска. Ако още на времето, след 1944 г., беше възможно да се създаде една независима Македония, аз те уверявам, че българите щяха да ръкопляскат за това, защото нямаше да бъде в Титова Югославия. Но това не беше мислимо. Сега това обаче е станало една действителност. Видяхме, че е възможно само през две генерации да се създаде идеята за македонска нация, нещо, което за нас не беше реално. Нациите се създаваха в продължение на векове – с обща работа, с общи завоевания, общ прогрес в някаква насока и прочие. Така че и това трябва да се приеме съответно от всички българи. Големият въпрос, който се слага, това е, че за съжаление всичко, което изглежда днеска като някакво усилие да се запази Македония, взима вид на една нова опасност от една друга подялба между Сърбия и Гърция под някаква форма. Сърбите едва ли са се отказали от идеята за сърбизиране на Македония. Гърците, понеже знаят, че не могат да претендират за гръцки произход на македонците, ги наричаха по-рано „българофонско население“, после го кръстиха „славянофонско“. Те, под различни форми също търсят разширяване на зоната си на влияние. Нещата стават още по-деликатни, ако се добави неразрешения албански проблем в този регион. Аз не бих могъл да изразя солидно мнение, защото са възможни различни хипотези и варианти, както е било винаги на Балканите. Не знам ти дали имаш идея?

А.П.: Разбира се, моята идея е повече като научна фантастика, защото тя е свързана с един „Балкански Маастрихт“, когато границата няма да има никакво значение. Но това е нещо толкова далечно. Първо трябва действително да има един нов начин на мислене във всички политически елити, които управляват тези страни. Трябва да си отидат комунистите отвсякъде, включително и от Сърбия, и от самата Македония, което е сега много малко вероятно…Трябва Гърция да промени политиката си. Трябва турските интереси да бъдат защитени по някакъв начин, за да се стигне до един Балкански Маастрихт. Но това все пак не е чиста фантазия. В крайна сметка противоречията между западните държави в края на Втората световна война също не бяха много малки.

Е.С.: Единствената надежда, която можем да имаме и с това трябва да се задоволим, е свързана със запазването на независима Македония в границите, които има, с пълното признание на една македонска нация. И то действително искрено, защото това изхвърляне назад до идеята, че в Македония има някакво задрямало българско съзнание, това ми се струва напълно безполезно. Благоприятното решение е в запазването на сегашното статукво. След това вече не е страшно. Страшното би било, ако дойде време всичко това да зависи от една нова драстична намеса на Запада. Защото действително мъчно ще се убедят хората, че това е една държава със собствено историческо минало и прочие, и че трябва на всека цена да се запази. Струва ми се, че никой няма да се запретне на Запад да защищава това, ако се стигне до големи конфликти. Всички сме смятали Македония за гордост и за национален идеал. Но не трябва да забравяме, че и всичките ни бели са дошли от Македония, от тия войни за Македония. Сега, в края на века ми се струва напълно нормално, че Македония не е българска. Важното е да бъде независима.

А.П.: Тези неща са действително деликатни. Сега политическите сили се страхуват да говорят за македонска нация, за македонски език, въпреки че на всички е ясно, че най-важни са добрите отношения и разширяването на човешките контакти между двете страни. Трябва да се разширяват връзките на всички нива, да се подписват договори – междудържавни, културни, политически, научни, обществени, трябва да се преодолее проблема с нацията и езика. В крайна сметка езикът е само средство за общуване, той не трябва да става причина за замразяване на отношенията между две държави с обща история и общи стремежи към европейска интеграция.

Е.С.: Виж какво, и аз имам своите впечатления. Струва ми се, че даже да нямаше това минало македонобългарско, все пак македонците са изстрадали толкова много от сърбите, докато са видели само добро от нас. Къде е злото? Македония един ден все пак ще прозре, че в едно обозримо бъдеще откровено приятелски ще може да се обърне най-вече към България.

А.П.: Сега, напоследък у нас се надига една нова вълна на национализъм. Разбира се, той не е свързан толкова с Македония, защото е много по-примитивен и е повлиян до голяма степен и от конфликта в бивша Югославия. Войната в Босна като че се приближава към своя край. Твоята оценка за политиката на Запада през тия години? Сега може ли вече да се смята, че Западът е единен и че ще доведе войната до край? В смисъл – ще доведе ли до едно мирно разрешение на нещата? И какви са шансовете на България да се включи в целия този проект за възстановяване на Балканите?

Е.С.: Според мен – и това ми е променило даже душевното състояние, а може да се каже и здравословното – никога Западът не се е излагал до такава степен, колкото в цялата босненска криза. Защото ако имаше един Мюнхен – от страх и подлост и от това, че означаваше, ако няма споразумение – нова война и че политиците тогава бяха готови на всички отстъпки, само за да се спаси мира, този път те клекнаха пред Караджич и пред Милошевич, който израсна внезапно като някакъв световен политик. Това е един срам за Запада, който нищо няма да го заличи. Това, което казвам аз, малко по-смекчено вече го казва абсолютно целият френски интелектуален елит – всичките нови философи, тези, които идваха тук на Балканите, Барнар-Анри Леви, който направи филма за Босна, и прочие. Този филм се даде в празни зали и никой не го погледна, защото никой не иска да си помръдне пръста за Босна и за Балканите и за всичко това, което не интересува пряко Франция и другите държави. Не че нямаше помощ от Франция, имаше хуманитарна помощ, но тя не изигра никаква роля. Етническите прочиствания щяха да продължат, ако не беше се поело оръжието от САЩ и НАТО – единственото средство, което можеше още от първия ден да свърши тая война в нейния зародиш. Единствената позитивна черта на това, което стана беше, че хората разбраха какво са сърбите – нещо, което не знаеха. Те знаеха първия крал Петър Велики, с авенютата, които има във Франция, с паметника в Париж и с паметника в Булонския лес и така нататък. Те не знаят какво са сърбите. И трябваше да имат пред себе си един истински сърбин, дето даже ние виждаме, че това е един анормален тип, един психопат, който и в стихотворенията си – предполагам знаеш – възхвалява пролятата кръв[5]. Той е и поет на всичко отгоре. И не знам тука дали се чу, че е носител на руската награда за поезия и отиде да я получи тържествено в Москва. Че всичко това Западът можа да понесе, е едно петно, абсолютно неизличимо в моите очи. То е петно главно за Европа и на първо място – за Франция. И това го казвам, въпреки че знам, че против Франция се говори много и хората не биха искали някой, който е франкофил като мен, да каже същото. Защото Франция е, която създаде голяма Югославия, Франция е, която подари тия австроунгарски територии на Сърбия. Сърбия беше главната пионка на Клемансо на Балканите, но всичко това е известно. Така че на края, добре че се намери Америка, която, не че няма интереси, не че го прави за хубавите очи на босненци, но се намеси. Все пак, само благодарение на това може би ще се стигне до едно разрешение, което ще бъде край на войната и начало на големите борби и на големия тормоз над малцинствата навсякъде, където те са у дома си. Защото по-рано това щеше да бъде само сръбски тормоз, но сега ще бъде навярно и босненски. Защото озлоблението е толкова голямо, че ми се струва мъчно човешки да се поиска от хората, които са изживели това, което нанесоха сърбите на босненци и на хървати, да могат да достигнат отново до нормални отношения. Това не се приказки, те се бяха свързали и живееха нормално заедно. Хората съжителстваха, наистина при един диктаторски режим, но публично си живееха, можеха да живеят.

А.П.: Ти знаеш ли, имаш ли представа каква просръбска истерия има в България сега, по време на комунистическото правителство?

Е.С.: Усетих я и мога да ти кажа, че това е нещо, което по градация, предизвиква у един човек или да скочи като запалянкото, чийто тим губи мача и да счупи телевизора, или да отиде да се запали на някой площад, ако е млад, или въобще да предприеме нещо, един изблик на ярост, с която да реагира по някакъв начин на това общо европейско и българско унижение. Това, което видях тука и вестниците, които четох, и това, че са в състояние българи да забравят какво беше Сърбия за българската нация и за България, е просто поразително. Аз четох такива неща против НАТО, на такъв просташки комунистически жаргон, които направо ме изумиха.

А.П.: Този „нов национализъм“ си е чист „комунистически интернационализъм“, както те го наричаха, една просръбска политика, антиевропейска ксенофобия и нетолерантност. Отново – може би си чел – има вълни на шпиономания, атаки срещу чужди фондации, дори срещу Американския университет. И като че ли отново злото взима връх над доброто. Това е изключително важно – ние да можем да се измъкнем от тази дупка, в която сме изпаднали. Тука Западът трябва да ни помогне, а, за съжаление, той като че ли е вдигнал ръце от нас.

Е.С.: Напълно.

А.П.: Ти освен дипломат, си известен професионален публицист и журналист, автор си на книги, работил си в дълги години в „Пари мач“, в Радио Свободна Европа, обиколил си света с най-различни журналистически мисии и имаш такъв голям опит. Какво е впечатлението ти от нашата свободна и независима българска преса?

Е.С.: Впечатлението е потресаващо и разбира се – напълно негативно. Защото няма вече извинения, че това, което се публикува, е диктувано отгоре, че това са пропагандни тези, които трябва да се защитават. Впрочем, тъжното е, че нивото спада постоянно, да не говорим за журналистическия език. При най-тежки въпроси външни и вътрешни, пълно е с публикации по незначителни и смешни проблеми, и с такива непочтени атаки срещу личността. И то не атаки, а истински ругатни с най-вулгарни крайности, които не би трябвало да могат да бъдат печатани. Вярно е, че нивото спада и във Франция, например по време на последните френски избори, но все пак сравнение между френския и българския печат е немислимо. В България се отива много по-далеч във всичко възможно негативно в журналистиката, което във Франция съществува може би само в зачатък. Още големите заглавия по първите страници на вашите многотиражни ежедневници са направо шокиращи. За съжаление това наистина създава едно впечатление за голяма негативна промяна в печата, в сравнение с първите месеци, с първите години на промяната, с първите демократични вестници. Все пак и сега има няколко вестника, които имат добро ниво, интелектуално и политическо, но какво влияние могат да имат те – в съвременния „строй“ на тия безбройни вестници, които не допринасят с нищо за нивото на печата.

 


[1] Днес имаме повече възможности, отколкото в други исторически периоди, Аспарух Панов разговаря с Евгени Силянов, „Демократически преглед“, книга 35, пролет 1998

[2] Аспарух Панов, „Между емоциите и реалностите на прехода“, изд.“Изток-Запад“, 2007; „Днес имаме повече възможности, отколкото в други исторически периоди“, разговар с Евгени Силянов, стр.166.

[3] Аспарух Панов, „Прочит на историята: Дипломати, завършили в Москва, погрешно се наричат професионалисти", Дневник, 15 юли 2012, http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/07/15/ 1865240_prochit_na_istoriiata_diplomati_zavurshili_v_moskva/

[4] София Малиновска е известна учителка и преводачка. Сестра е на Петър Малиновски, баща на известния учен и председател на БАН акад. Йордан Малиновски (1923 – 1996).

[5] Авторът очевидно има ред вид „поезията“ на Радован Караджич. (Бел. ред.)

Евгени Силянов
Евгени Силянов е български дипломат и журналист. Син е на видния революционер от ВМРО Христо Силянов. През 1940 година участва в преговорите по Крайовската спогодба. Между 1942-1944 година е главен секретар в българската легация в Берн, ръководена от Георги Кьосеиванов, а между 30 септември и 26 декември 1944 я ръководи. До 1946 година ръководи легацията в Париж и участва в подписването на Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 година. Отказва да признае установилия се след Деветосептемврийския преврат комунистически режим, заради което му е отнето българското гражданство.

В емиграция Евгени Силянов е сред основателите и ръководителите на българската секция на радио „Свободна Европа“, дългогодишен журналист в „Пари Мач“ и член на международния ПЕН-клуб в Париж. Близки отношения поддържа със Стефан Груев, Димитър Паница и други.

Посетители

14
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 3 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 4 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 4 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 5 дни
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 5 дни
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 5 дни
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 5 дни
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 6 дни
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 6 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици