Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Публичното социалистическо погребение и религиозната интимност на смъртта при мюсюлмани от Западните Родопи

Ще започнем с един откъс от „Шегата“ на Милан Кундера: Людвиг случайно влиза в църква и става свидетел на церемония – жени, носещи бебета, и момчета и момичета с червени вратовръзки им поднасят букети от рози. На въпроса към партийния му другар Ковалик, който ръководи ритуала, дали това е кръщение, Ковалик отговаря, че това е церемония по приветстване на нови граждани в света и че той смята, че само чрез такива церемонии Партията може да триумфира в борбата с реакционните, архаични влечения на хората към църквата. „Людвиг кимна и попита дали няма по-ефективен начин да се отучат хората от религиозни­те церемонии, като им се даде възможност да избягват всяка церемония. Ко­валик каза, че хората никога няма да се откажат от своите сватби и погребе­ния. И от тази гледна точка...ще бъде жалко да не ги използваме, за да прибли­жим хората към нашата идеология и държава.“[1]

От 1996 г. до днес сме осъществили редица социални и изследователски проекти сред българи мюсюлмани от Западните Родопи и това ни даде възмож­ност да съберем много автобиографични интервюта, както и спомени, свързани с „възродителния процес“.[2] През 1997/1998 г проведохме и специални интервюта за представите за смъртта, отвъдното и традициите на погребенията с възрастни хо­джи от Сатовча, Горно и Долно Дряново, Рибново, Доспат, Дебрен и Якорудско, а също и с възрастни мъже, определящи се като религиозни и участвали в множес­тво погребения.[3] Анализът на тези интервюта, сравнен с предписанията на Кора­на[4] и Ислямското вероучение[5] ни позволи да очертаем основните идеи за смърт­та и погребението в каноничните книги и народните представи на мюсюлмани от Западните Родопи. В този смисъл в изследването правим опит да тематизираме следните въпроси:

Каква е комунистическата идеология, свързана със смъртта и погребение­то и как бюрократично-тоталитарната власт я налага над населението;

Какви са мюсюлманските представи и традиции, свързани с погребалната обредност, в сравнение с християнските и в какво същностно са различията;

С какви средства и как се води „борбата“ на тоталитарната власт срещу мюсюлманската погребална обредност и традиции в Благоевградски окръг? (по архивни източници);

Какви стратегии използват мюсюлманите от Западните Родопи за „справя­не“ с наложената им „нова“ погребална обредност? (върху основата на лични тех­ни разкази).

Комунистическата идеология за смъртта, погребението и спасението

Ще разгледаме отношението на комунистическата власт към смъртта и пог­ребението в светлината на концепцията на Асен Игнатов[6] за комунизма като за религия без Бог, като изопачено манихейско християнство, облечено в сциентистката реторика на късното Просвещение. Комунизмът е вяра и като вяра той има своя теология, своя догматика и свои канони: той има свети пророци – бащите на марксизма-ленинизма, светци мъченици – убитите революционери, църковни съ­бори – партийните конгреси, мистична църква – партията „майка мила“, въплъще­ние на историческата необходимост, свети мощи – труповете на мавзолейните вождове, молитвени олтари – кътовете на героите-патрони. Тъкмо като ортодоксална религия комунистическата власт проявява не само политически и икономи­чески претенции, но иска и да проникне дори в най-интимните сфери, за да „преро­ди Човека“ и да му осигури безсмъртие. „Комунизмът съответства на една ирационална нагласа на човека, на един архетип. Един от фундаменталните митове, чрез които може да бъде обхванат от една страна светът, а от друга – действието, е митът за разрушението и съграждането, за свещено­то убийство, за ритуалната жертва, без което раждането е невъзможно.“[7]

Марксистко-ленинската идеология не признава евангелското разделение меж­ду „кесаревото“ и „божието“, между политическото и личното. И въпреки че морал­ните усърдия на другарите имат значение, съдбоносна е единствено „беззаветна- та преданост към Партията“ – авангард на Историческия процес, от която идва и доброто, и лошото, но която „винаги е права и когато съгреши дори“. В „новата религия“ не личността, а съзнателната принадлежност към универсалния колектив (световния пролетариат) има спасително значение, тази религия е нетърпима към каквато и да е идея за частна собственост, инициатива, мнение, както и за лична отговорност и вина.

След радикалните политически, икономически и културни реформи през 1940- те – 1960- те години, свързани от една страна с „религиозна екзалтация пред олта­ра на светлото бъдеще“, и от друга, с масово насилие и изкупителни жертви – буржоа, кулаци, свещеници, интелигенти, „врагът с партиен билет“ – мечтаният „земен рай“ така и не настъпва. В края на 1960-те обаче настъпват унгарските събития и Пражката пролет. Вацлав Хавел в есето си „Силата на безвластните“[8] разказва историята на зеленчукопродавеца, който след Пражките събития, поста­вя сред картофите и доматите лозунга „Работници от всички страни – обединявай­те се!“, за да означи лоялността си към режима, в чиято идеология вече никой не вярва. Марси Шор[9] в анализа си на чешката дисидентска литература от 1970-те говори за това време като за време на „ритуализиране на ритуалите“, на премина­ване от комунистически към тоталитарен режим, който размива границите между жертвите и поддръжниците на системата. На преден план излизат не субектите на властта, а идеологията, към която всички са принудени да проявяват макар и ритуална лоялност и съучастие. Макар че ритуалите вече нямат сакрален смисъл, тяхното всеобщо изпълнение има задача да скрие личните отговорности и вини за напразните жертвоприношения. Затова въпреки че всички се преструват, че „Ца­рят не е гол“, всеобщото изпълнение на „ритуализираните ритуали“ е важно за оцеляването на системата – границата между жертва и палач трябва да премине през всеки гражданин на тоталитарното общество. През 1970-те години у нас енту­сиазмът на идеологическата пропаганда отстъпва място на умората на идеологи­ческата ритуалност. За да се посъживи, към идеологията се добавя, без да се преосмисля, и националистична реторика, като така се стига до поредния пара­докс- двусмислица – интернационален национализъм, означаван като „интернаци­онално и патриотично възпитание на трудещите се“. Усилията на партийни, култур­ни и научни дейци се насочват към разработване на „единна обредна система“ за „единната социалистическа нация“, която трябва да обхване и шлифова идеологи­чески всички ритуали от раждането до смъртта.

До началото на 1970-те години у нас няма специално разработен и устано­вен ритуал по погребенията.[10] Разкрити в началото на 1970 г. с решение на секре­тариата на ЦК на БКП от 03.02. 1970 г. в края на 1972 г. Домовете на атеиста се преобразуват в Домове за социалистически бит и култура, които се заемат с про­мяната на семейната обредност, окончателно разработена през 1978 г., когато Дър­жавният съвет на НРБ (12.04.) приема Наредба-закон за развитие и усъвършен­стване на празнично обредната система в НРБ. Окончателният сценарий е разра­ботен през 1981 г. и наложен в следващите години.[11]

Няма да се спираме подробно на въвеждането и утвърждаването на новата социалистическа погребална обредност в края на 1960-те и началото на 1970-те години, защото подробно е изследвана и описана от Иван Еленков.[12]

Кои са най-общите особености на новия погребален ритуал?

Той възприема и идеологически модифицира някои от външните „потреби“ на християнския ритуал – ковчези, облекла, цветя, музика, паметни плочи със снимки, некролози и траурни знаци. Липсва църквата, като място за част от риту­ала, свещеникът, като основно лице, и религиозният ритуал и молитвата. Погре­балният ритуал, лишен от християнски сакрален смисъл, се натоварва с идеоло­гически клишета и национални препратки (Омуртаг, Яворов и др.) Така погребени­ето се превръща в полупрофесионален театрален спектакъл със строг сценарий, роли, костюми и декори, разиграван и в „Домовете на покойниците“, и в гробища­та, наричани в документите и „филиали за траурни ритуали“[13]. С един цитат ще напомним само за атмосферата на „новото погребение“: „3алата, с нейното худо­жествено оформление, костюмите на водещите ритуала, осветлението, аро­матите, музиката и стиховете. Никой от гореизложените фактори не тряб­ва да изпъква от цялото – това ще разкъса вниманието на присъстващите.

Всяка претрупаност на залата или на реквизита пречи на главната цел на ритуала – присъстващите трябва да се концентрират главно върху думите, казани за покойния и неговите близки. Това е, което ще накара хората да се замислят върху проблемите и смисъла на живота, живот, който им предстои да живеят – човек си отива, но делата му остават – значи, накрая всичко има смисъл“.[14]

Траурната реч трябва да изтъква вечното превъплъщение и неизбежното спасение – мъртвото тяло няма да изчезне, в природния кръговрат от една форма на материя ще се превъплъти в друга, а „политически благонадеждните“ души ще издържат Строгия съд на историята – трудовите им дела и предаността им към Партията ще им осигурят „вечна памет“, гарантирана както от идеологическите откровения за историческата необходимост, така и от службата на Отечеството „В тях (децата) той е оставил пламъка на родолюбие, закърмил ги е в български дух.“

Ислямските представи за смъртта, отвъдното и погребалните практики в сравнение с християнските

Ако за християните иманентността на Бога в света предполага и естетичес­кото като път към познанието и преживяването на божественото, то ислямската трансцедентност на Бога изключва изобразяванията, ограничава разкрасявания- та на ритуалите, а и на света изобщо. В Корана земният живот се разглежда само като „измамна наслада“, а неговата истинска цел е спасението в Съдния ден: „Всяка душа ще вкуси смъртта и вашите награди напълно ще ви се изплатят в Деня на възкресението. Който бъде отдалечен от огъня и бъде въведен в Рая, той ще сполучи. А земният живот е само измамна наслада“.[15] Фундамен­тална в исляма е не идеята за красотата, а идеята за чистота – телесна и душев­на, която пронизва основните практики, препоръчани от Корана – ритуалното изчистване (абдест) преди молитвата (намаза), седмично измиване на цялото тяло (гюсюл), забрана на „мръсното“ свинско месо, обрязаните момчета се смятат за по-чисти, душевното изчистване чрез пости по време на Рамазана (оруч), задъл­жителната милостиня (закат) означава буквално ‚пречистване‘ на богатството, бра­ковете вътре в общността се смятат за по-чисти. Очистването има водещо значе­ние и при погребенията, при това разделянето на душата от тялото се смята за болезнен дълъг процес, който окончателно завършва едва на S2 ден, поради кое­то тялото на покойника не се смята за труп, а за чувстващо и подготвящо се чрез ритуалите на пречистване за отвъдното. Това прави особено болезнени за мюсюл­маните издевателствата над телата на покойниците при налагането на единния погребален обред. Умиращият (мунтазар ‚който се очаква‘) се облича с чисти дре­хи и се преобръща на дясно към Кибла, чете се сура от Корана. След смъртта тялото се поставя на специална дъска (темшир) извън къщата и последователно се измива три пъти през кърпа с хладка вода, за да не страда покойникът. То се извършва от ходжата или жената на ходжата или от техни обучени помощници по строго определен ред. След изкъпването (гусюл) се прави абдест (ритуално из­чистване). Измитото голо тяло се завива в бял чаршаф (кефин). Ангелът на смърт­та Азрил започва мъчителното изтръгване на душата, поради което всички води в къщата се смятат за окървавени и трябва да се излеят. Голото тяло има много важно значение, то е не само очистено от всички социални знаци и привилегии, но свидетелства за връзката между раждането и смъртта и възраждането, подчерта­вано в Корана. „О, хора, ако се съмнявате във възкресението (вижте как). Ние ви сътворихме от пръст, после от частица сперма, после от съсирек, после от късче, сякаш не дъвкано месо – оформено и неоформено, за да ви изявим (нашата сила). И оставяме в утробите, когато пожелаем за определен срок, после ви изваждаме като деца, после (ви препитаваме), за да стигнете своя­та зрелост. И някой от вас умира, а някой от вас бива доведен до най-окаяна възраст, и тогава не знаете нищо, след като е знаел“.[16]

След очистването на покойника мъже полагат тялото на специална дъска (табут), пазена в джамията, и го занасят на ръце до гробището, като роднини са изкопали гроба преди това. Всички мъже застават с лице към Мека и присъстват на намаза на мъртвия. Ходжата извиква името на майката на покойния, за да го събуди, след това го призовава по малко име, за да чуе заупокойната молитва (телкин). „И преди да го погребем има един камък... там, който се казва мусала – ташиф. Там първо се слага мъртвия, а живите му се кланят – железе. След това го вдигат и го слагат в гроба. Погребваме го, като не слагаме нищо друго – нито сандък ...нищо, направо го слагаме там. Дъски слагаме върху мъртвия, като оставяме една дупка, през която да се изправи, като му излезе душата“[17]. Поставяне на специални надгробни знаци „за гордост или популяр­ност“ се смята за харам (грях).

Вярва се, че душата не умира, живее в отвъдното, явява се при близките по време на Рамазана като пчела, а и в сънищата, очакваща Деня на възкресението (Машар), когато ще се съживят мъртвите тела.

Човек умира, тялото изгнива, душата си е същата. Тя представлява като една пчеличка и си ходи, където му кажат. Затова Аллах е създал дръвче­тата и тревите, за да можем да се сещаме, че пак ще оживеем. От мъртви да станат живи, от живи – мъртви пак ще станем, ще оживеем пак в задгробния живот. Пак така ще оживеят всички. И всички ще бъдем на по 33 години, няма да има голямо, няма да има малко, няма да има старо.[18]

Християнското въплъщение на Бога в историческата личност на Исус Хрис­тос придава на усъвършенстването на личността важно спасително значение, до­като за мюсюлманите принадлежността към „умата“ – универсалния религиозен колектив без разлики по раса, народ, класа, възраст – има най-важно спасително значение. Доктрината за изкуплението чрез саможертвата на Исус Христос възди­га любовта като възможен път към спасението, докато в исляма такава роля играе преди всичко Законът – той е низпослан в Корана и разработен подробно в хадисите (преданията за живота на Мохамед). Основен мотив в Корана е напомнянето за Съдния ден, ужасите му са подробно описани, подробно описани са както адът (Коран 22:19–22), така и раят (Коран S6:1–40).

Смъртта в исляма е завършек на „историята“ на индивида и е гаранция за едно безличностно, но всеобщо равенство пред смъртта на членовете на религи­озната група до дена на Възкресението, докато в християнството при изпращане­то на мъртвия се подчертава неговата индивидуалност. Тези разлики обясняват и отликите на мюсюлманското погребение – отсъствие на музика, цветя, ковчези, атрибути на личността – любими дрехи, предмети, биографични възпоминания на гроба, некролози, надгробни плочи с името и датите на раждане и смърт, а поняко­га и с професията, траурни знаци и траурно облекло, които да отличават близките на покойника. В мюсюлманското гробище мъртвите са равни, поставяни подред един до друг без семейни и родови гробове, два обикновени камъка най-често очертават границите на гроба. Мевлюдите (възпоминания с приготвяне на храна), които се правят по традиция в чест на мъртвите, са свързани с четене на стихове за живота на Мохамед, а не за покойника, а раздаванията (арфе) и молитвите са за всички покойници.

На християнската идея за уникалното въплъщение и избора чрез любовта, в исляма се откроява по-скоро идеята за превъплъщението и провидението, което обаче не лишава напълно отделния човек от избор и отговорност, защото „Аллах не въздава на никоя душа повече, отколкото е способна да понесе“. Вярата в предопределението на съдбата е по-силно изразена в народния ислям, в някои суфи ордени тя е довела дори до идеята за прераждане.

„Ето заченато... от една капка стане човек, като няма го никакъв, от една капка стане да речем в утробата на майката... Стане и на...вече си има ангели, които месят всичко. И където ще умре човек, оттам взимат пръст тия ангели. Има такива назначени, които ще вземат от дето ще му е гроба малко пръст и вода и ще го замесят в корема. А водата ще я вземат, откъде­то човек има вода да пие. Оттам взимат, намокрят тая пръст и тоя човек като го замесят... и става. И тоя човек къде се роди, откъдето има вода да пие, там ще иде. Да кажем ти може сега да не мислиш да дойдеш тука, ама имаш вода да пиеш, водата те е докарала – значи трябва. Минал е ангел оттука, намокрил е пръстта и ти трябва от тая вода да пиеш...“[19]

С тези вярвания, издигащи в култ родната земя и вода, възвръщането към родното, може да се обясни силната привързаност на българите мюсюлмани към родното място – браковете стават вътре в общността, миграцията е непопулярна, освен когато се налага да се потърси прехрана другаде, но и тогава предпочитан е гурбетът. Това обяснява и факта, че и до днес, религията и локалността остават основни стълбове на идентичността на помаците от Западните Родопи.

Въпреки че комунистическият погребален обред е лишен от християнски смисъл и се опитва по-скоро да колективизира, отколкото да индивидуализира смъртта, основните му форми – „потреби“ остават християнски, поради което мю­сюлманите определят наложеното им през 1971 г. безплатно, но и регламентира­но, погребение като „християнско“ или „българско“.

„Погребалните потреби“ и безплатното погребение – социална при­вилегия или идеологически данък за мюсюлманите в Западните Родопи

За първи път на заседание на Политбюро от 26.XII.19S7 г се поставя въп­росът за работа с малцинствата, като този проблем е подробно разгледан от Ок­томврийския пленум на ЦК, 19S8 г., който приема „Тезиси на ЦК на БКП за работа на Партията сред турското население“. В документите са споменати и циганите и помаците, а на партийните активисти като основна задача се поставя да организи­рат научно- атеистическата пропаганда, като се подчертава, че „В борбата срещу религията обаче, Партията си служи единствено с метода на убеждението и решително отхвърля метода на администрирането“.[20] Все пак в доклад на Ахмед Арунов[21] от 25 март 1960 г. за състоянието и задачите на атеистичната пропаганда сред турското население се препоръчва намаляване на броя на ход­жите „Значи броят на ходжите с 15 пъти е по- голям от този на поповете, а джамиите – 7 пъти, от броя на църквите“, както и ограничаване на някои от дейностите им. Той посочва основните средства за борба срещу ислямската ре­лигия – брошурна литература[22], публични лекции (127 през 1959), училищни кръ­жоци и викторини, атеистични статии, фейлетони и карикатури в списание „Йени хаят“ и вестник „Йени ъшък“, модни ревюта с пародия на традиционните мюсюл­мански дрехи, насърчаване на смесените бракове. Отчитат се и постиженията на атеистичната работа : „Сега вече, едва 3 процента от турското население из­пълнява указанието на корана – всеки „правоверен“ по 5 пъти на ден да си оста­ви работата и да се кланя в джамията, в петъчните дни около 30% и в байрам- ските – 80%. Привържениците на рамазана не надвишават 25%, за мъжете и 70% за жените. Почти всички младежки сватби вече се организират и провеж­дат под ръководството на Комсомола в неделните дни.“ За първи път се спо­менава и необходимостта от изработване на нови ритуали: „Наред с разясняване реакционната и класова същност на редица обреди ние трябва да обърнем вни­мание за създаване на тържествена обстановка при сключването на граждан­ски бракове, на сватби, организирани по новому, за присъствието на тях на най-отговорни другари, за превръщането им в демонстрация на дружба между българското и турско население.“[23] Погребалните обреди все още не се споме­нават.

Както показва анализът на документите основният патос от края на 19S0-те до средата на 1960-те е насочен към атеистичната марксистко-ленинска пропаган­да, която трябва да обърне „заблудените“ към „правата вяра“ – разобличават се основните постулати на исляма, а обредите се критикуват като израз на „изопаче­ното религиозно съзнание“. Убеждението има приоритет над административни мер­ки. От края на 1960-те акцентите се променят – сега в центъра се поставят религи­озните имена и обреди, а не толкова религиозните убеждения – чрез администра­тивни мерки тоталитарната държава трябва да наложи единна именна и обредна система.

В Информация на НС на ОФ до ОК на ОФ-Благоевград от 1966 г.[24] с разо­чарование се констатира, че „Ислямската религия е вкоренена все още в бита на голяма част от това население. Наистина посещението на джамиите е намаляло, но се забелязва друго явление – засилване на моленето в къщи. На много места се устройват мевлюди. Спазва се старият ритуал при разните обреди, свързани с раждания, женитби и особено в погребенията. „

На мюсюлманското население в края на 1960-те са забранени мюсюлманс­ките погребения, но властта не е предложила никаква друга форма – нерелигиозна, и затова след стартирането на възродителния процес през юли 1970 г. това става неотложна задача на институциите. Първите мерки, които се взимат от уп­равляващите са административни – погребенията стават безплатни и се поемат от общинските народни съвети. Погребалната обредност като приоритет на държав­ните структури през 1969 – 1970 г. детайлно е разгледана от Иван Еленков в стати­ята „Към въпроса за въвеждането на траурния ритуал и социалистическата празнично-обредна система у нас – 1969-1971 г..[25] На 25 декември 1970 г. в Държавен вестник се публикува подготвен съобразно гореизложеното „Правил­ник за погребенията“. Първата му част утвърждава безплатните погребения и конкретизира, че,,...безплатно се отпускат – гроб, погребален ковчег или дъски и платно, надгробен знак по утвърдени проекти от Държавния комитет по битови услуги, отпечатването на скръбна вест, както и превозването на починалото лице от дома му или болничното заведение до гроба. Погребение­то обхваща всички действия и процедури, включително и траурния ритуал, които се извършват от смъртта на лицето до полагането му в гроба, поставяне­то на надгробен знак и съответно оформяне на гроба при самото погребение“.[26]

Случаен ли е фактът на публикуване на „Правилник за погребенията“ само шест месеца след стартиране на кампанията за преименуване на помаците. Под „социалния“ мотив – безплатно погребение, всъщност се слага ръка на мюсюл­манското погребение като интимен религиозен ритуал и то се превръща в държавно събитие под контрола на кметствата. Още повече, че всичко, което е предви­дено да е безплатно /но в същото време и задължително и контролируемо/ – ков­чег, утвърден надгробен знак, смъртна вест, превоз на мъртвеца с кола, пускане на музика – на запис или изпълнявана от самодейните духови оркестри към чита­лищата – е в конфликт с религиозния мюсюлмански обред, който на практика е и почти безплатен.

След приключването на преименуването през 1974 г. властта насочва вни­манието и усилията си към изграждане на „единна обредна погребална система“ в страната. За да се стигне до 1978 г., когато започва третият етап в развитието на социалистическата обредност, отново свързана с държавнически мерки. Отправна точка за него са приетите от Държавния съвет на НРБ на 12. 04. 1978 г. „Основ­ни насоки за развитие и усъвършенстване на празнично обредната система в НРБ“. Страната е навлязла вече в етапа на изграждане на „зрялото социалисти­ческо общество.“

Идеята за „безплатно погребение“ се оказва за мюсюлманите съвсем не безплатна. Държавата ще поеме ненужните средства, за да измени и контролира погребалния ритуал.

Какво, обаче, реално е постигнато по отношение на мюсюлманските погре­бения, може да се разбере от един конкретен случай, който не е изключение, а по- скоро е масов. В Информация от с. Филипово от 1980 г. се казва: „Нерешен е въпросът с погребенията. Все още се извършват без ковчези и погребални слова. Покойният не се съпровожда от близките му до последното му жилище. За организиране и провеждане на ритуала има създадена комисия, но тя не се търси от близките на покойника.“[27].

В отчет на Об. К на БКП Сатовча от 1980 г. се отчита, че „Работата по възродителния процес е поставена на честна и дълбоко принципна партийна основа“... По отношение на погребенията, като се обясняват въведените нови ритуали, се изтъкват и някои слабости в работата. „При нас все още се допускат отклонения от този порядък, какъвто беше случаят с бащата на др. Камен Балкански от с. Боголин, наш стар активист, дълго време председател на партийната организация. За това деяние др. Камен Балкански беше изключен от редовете на БКП. Отклонения се допускат и в с. Вълкосел и с. Бръшлян... Голям и нерешен проблем за нас е извършване на погребенията в селища със смесено население (Сатовча и Долен) в едно гробище...Премахнахме всички тур­ски гербове, поставени върху минаретата на джамиите. Унищожават се тур­ските надписи по чешмите и други паметници по полето. Сега усилията са ни насочени към премахване на надгробните плочи по гробищата и поемане сто­панисването на същите от кметствата. Сега джамиите се посещават от вярващите само в петък, а сватбите се правят само в един ден...“.[28]

Очертахме основните особености на мюсюлманската представа за смъртта и традиции на погребване, които ги правят напълно несъвместими с новите риту­ални „потреби“ , с идеологизацията, патриотизацията и театрализацията на смъртта.

Стратегии на мюсюлманското население от Западните Родопи за „справяне“ с „новата погребална обредност“ на тоталитарния режим

В устните гещалт автобиографии, които събирахме през всичките години, често отсъстваха спомени за възродителния процес, което го отдавахме на факта, че ние като изследователи сме външни на общността. По-късно чрез насочени интервюта събрахме разкази за „Възродителния процес“, в които се вижда, че хората с по-голяма охота разказват за смяната на имената и облеклото, отколкото за погребенията. В медийния дискурс и до днес „възродителният процес“ се пред­ставя най-вече като преименуване на помаци и турци, а не като и издевателства над погребалната им обредност.

Оказа се, че за хората от мюсюлманската общност най-травматични полета се оказаха спомените им за погребенията на техни близки и това е обяснимо: те са се извършвали в най-скръбните за тях моменти от живота им. Още повече, че в исляма погребението се смята за върховен миг в житейската история – то подгот­вя вярващия за срещата с Аллах и Съдния ден, който е основен лайтмотив в Кора­на, като при това тази подготовка се извършва по много по-строги, подробни и различни от християнската традиция правила. В техните представи покойникът се възприема като намиращ се в особено състояние – нито жив с живите, нито мър­тъв с мъртвите, той чувства водата, с която го измиват, събужда се при спомена­ване на името на майката и чува заупокойната молитва, окончателно душата му се възнася едва на S2 ден. За тях, ако другите издевателства са поправими или заменими – наложеното българско име често се добавя към мюсюлманското и се използва само за официална употреба, отнетите шалвари и фереджета могат да се заменят с панталони и манти, молитвите могат да се извършват и по нивите, дори и обрязването може да се отложи за по-късна възраст, то погребването е окончателно и непоправимо.

Събраните разкази за погребения (повечето информатори настояваха за ано­нимност) говорят за случаи както на открита съпротива, така и за различни страте­гии на компромиси на местно ниво. При това насилието се разпростира не само върху настоящите покойници, но и върху отдавна починалите. Роднини и близки са принуждавани да унищожават гробищните камъни на починалите и да зали­чават арабските знаци по тях. Така тоталитарното управление демонстрира идеоло­гическата си власт не само над живите, но и над мъртвите – тя може да отнема памет и да наказва и мъртвите. Разказите са искрени, прости, без оценки, излиш­ни емоции и стилистични разкрасявания, затова и ние ще ги предадем без комен­тар. Граница между „възродители“ и „възраждани“, между палачи и жертви често не може да бъде прокарана. За съжаление и до днес потърпевшите продължават да наричат новите обреди „християнски“ или „български“, а не комунистически.

Цитираните истории са само една нищожна част от събраните[29] и те по- скоро са подбрани като илюстрация на различните стратегии, които са използвани за „справяне с погребенията“, както го определяха самите хора от общността.

* Замаскирване на мъртвеца

„Много добре. Замаскирвахме мъртвите. Нали по места си има 3-членни комисии от наши хора. Та те си затваряха очите, особено, ако нямаше човек от града (Гоце Делчев) или Благоевград. Ковчезите тук ги правеха с много тън­ки дъна и те не издържаха мъртвеца, та трябваше да го слагаме на нещо по- твърдо.. .някакви дъски. И мъртвите уж облечени, а то увити в одеяло и мет­ната една кърпа за парлама“ ( Мехмед ).

* „Затваряне на очите“ на проверяващите

„И тогава умря майката на кмета на Ореше, а ние с него си падаме нещо като роднини. И тогава трябваше аз да отида на погребението и да следя дали се извършва „правилно“. Отидох с кола и бях си купил вестници и си чета и много не гледам какво правят. После към гробищата вървях последен и нищо не видях как я погребват. Още не съм се прибрал в Комитета и звъни телефо­на от Гоце Делчев. „Какви ги вършите, бе, човек. Така ли трябва да се погребва мъртвеца?“. На другия ден се обадиха от ОК на БКП – Благоевград. „След три дни идваме на проверка“. Вцепених се. Грабнах мотора и в Ореше. Казвам на кмета. „Не знам как сте я погребали, но след три дни идват на проверка и ще разкопаят гроба. Ако не е всичко, както се полага, теб и мен ще сложат вът­ре. „ През нощта какво са правили не знам, но като дойде проверката и се изро­ви гроба се видя, че всичко е както трябва, и така ни се размина“(следва ново препогребване ) (Али ).

* Повторни погребения през нощта

„Погребенията, които не се извършваха по новите ритуали – близките им ги наказваха и освобождаваха от работа. И тогава почнахме и ние да хитре­ем. През деня си ги погребем по вашему, а нощеска ще ги изровим и погребем по нашему (Джемал).

* Открито противопоставяне

„Помня, че когато умря моят баща, даде васает (завещание,) да не го слагаме в дървен ковчег и да е затворен, а да го отворим, като го сложим в гроба. Помня, че го занесохме на гробището и мой племенник му отвори капака на ковчега. Така го заровихме. После кметът на селото се беше обадил в МВР – Г. Делчев и дойдоха военните с един джип, натовариха го и го закараха в МВР. Там го бяха разпитвали, защо така е направил, а детето беше казало, че дядо му е заръчал така преди да почине. Те му казали: „Абе за това ли ви тормози вашият кмет, иди в хотела, спи и се прибирай утре“ . А кметът на селото беше на моята майка – братов син, мой първи братовчед. Никога няма да заб­равим тези негови постъпки спрямо нас (Атидже).

„На 6 юли 1986 година е починала Медиха, която имала 6 деца. Било е средата на лятото, хората били в разгара на брането на тютюн, но през това време селото било обкръжено от въоръжени, които следели за реда в селото, за носиите, за смяната на имената, а също и когато почине даден човек, трябвало да бъде погребан по български ритуал, а не по турски, защото хората в това село изповядвали ислямската религия...Но управляващите раз­брали за починалата жена към 15 часа, а тя починала към 10 часа и докато дойдат те, нейните близки започнали приготовленията за погребението и си са направили техните ритуали по турския си начин. След като дошли комунис­тите, жената била вече готова за погребението и по пътя към гробищата кметицата от яд, че не е станало на нейната, хванала починалата за единия край на табута и искала да свали мъртвата жена на земята. На децата на починалата жена било толкова тежко, че изгубили своята майка, от една стра­на, а, от друга, че по този начин са се гаврили с мъртвото й тяло. Едните дърпали мъртвата жена напред, а другите назад – кметицата вървяла най- напред и крещяла: „Спрете ги! Донесете бързо ковчега да я сложим!“, но близки­те на мъртвата са били с много силна воля и като хванали кметицата и я сложили до тялото на мъртвата в гроба. Тогава тя се изплашила и излязла от гроба, отишла в кметството и се обадила на полицията. Веднага след обаждането въоръжените идват с патрулката, хващат децата на починала­та жена и ги закарват в МВР- гр. Гоце Делчев. Там те пренощуват и на следва­щия ден е свикано прокурорско дело срещу тях. Съдията решава да ги осъди за една вина шест човека. Като им било разпределено кой по колко дни да лежи в затвора... (Милетка).

• Отказ от погребението

Това продължи някъде до средата на 1985-та година и след преименува­нето продължиха да осъществяват натиск по новите ритуали да се извършва погребение. Не разрешаваха погребението да се извършва по нашите обичаи. А уж по нови ритуали, а по християнски канони да се извършва погребението, сватбите също... Когато имаше погребение, задължаваха срещу подпис слу­жители християни да присъстват на погребенията и да не допускат да се извършва ритуала по мюсюлмански обичай... Конкретно в селото има случай, където на погребението под натиск бяха докарани християни, които са учите­ли, домакини на най-различни длъжности и тогава мюсюлманите се отдръпна­ха и оставиха мъртвеца, и всички се чудеха какво да правят... и мъртвецът беше погребан от брат му и сина му, защото партийният секретар стоеше там и не разреши да го погребат по мюсюлмански обичай. ...Просто, когато имаше тъжен помен, семейството забравяше мъката по близкия, а повече се тревожеха какви указания ще дадат от кметството или от партийния секре­тар за извършването на ритуала... При погребението при мюсюлманите е ха­рактерно мъртвецът да се носи от хората и да бъде вдигнат високо, но по време на възродителния процес докарваха катафалка, джип от общината, обо­рудван с озвучителна техника и задължаваха мъртвеца да се вози с катафал­ката, като се пускаше погребална музика, а не по обичаите или пък присъстви­ето на ходжи и имами беше табу – абсолютно забранено (Джемал).

Събарянето на надгробните плочи

„След това по гробищата ни караха насила да катурваме, да бием надг­робните плочи. Аз се опънах, на едното не отидох, на другото дойдоха и ме заставиха. „Ако ти не дойдеш, проваляш ни цялата акция и трябва да те кара­ме в Белене. „ Аз независимо от това със свити ръце, с много отчаяние, там в нашия квартал жените плачат, родителите псуват това-онова. Старшината от едната страна пази, от другата пази и наблюдава кой какво прави. Добре, че имаше там едни ги натискаха като почнаха, там даже на много жени, които бяха общественици, стана им лошо „ ( Фатима ).

„На погребението беше още по-тежко, защото беше с ковчег, хората не го приемаха, но под натиск всичко се извършваше на погребението... Спомням си за унищожаване на гробищните надписи, старите хора са поставяли, за да знаят къде е гроба на близките, изпотрошаваха се всички каменни плочи, из­возваха се на определени места, още по-тежко като гледаш как се извършваха тези неща (Джемиле).

Заключение

Асен Игнатов изтъква разликата между комунистическия „научен“ атеизъм и модерния атеизъм от типа на Жан Пол Сартр, който разсъждава най-вече вър­ху твърде частните смисли и безсмислици на човешкия живот пред реалността на смъртта. В страха си от смъртта и след смъртта тоталитарната държава впряга цяла индустрия в утвърждаване на колективно безсмъртие – мавзолейни мумии, героите, които винаги са в строя, тържествени възпоминания и проверки-зари, паметници и паметни плочи, мемоарни кампании. От друга страна, отхвърлянето на смъртта обрича на забрава, на небитие „пожертваните“, оттам и масовата скле­роза за лагерите, затворите, напразните жертви. Колективното безсмъртие изглеж­да е по-постижимо от колективната вина. Пред Строгия съд на историята идеята за безсмъртие без Бог се оказа само една жестока буквализирана човешка мета­фора, а собствено естетическите й постижения остават в сферата на кича.

В по-общ теоретичен план политическото ритуализиране на религиозните ритуали в тоталитарна България е интересно свидетелство за генезиса на съвре­менния политически спектакъл и кич в религиозния ритуал и изкуство: „За първи път в човешката история механичната репродукция еманципира произведени­ята на изкуството от паразитната им зависимост от ритуала. Репродуцирането на произведенията на изкуството се превръща в производство на произ­ведения на изкуството специално предназначени за репродукция. От един фо­тографски негатив, например, могат да се извадят безброй отпечатъци, да се говори за автентичен отпечатък няма смисъл. Но в момента, в който кри­терият за автентичност престава да бъде приложим към артистичната про­дукция, тоталната функция на изкуството се преобръща – вместо да бъде основано на ритуала, то се основава на друга практика – политиката“.[30]

Балканистичен форум, кн. 3/2011


[1] Marci Shore. The Sacred and the Myth: Havel’s Greengrocer and the Transforma­tion of Ideology in Communist Czechoslovakia. In: Contagion: Journal of Violence, Mimesis, and Culture, Volume 3, Spring 1996, pp. 163-182

[2] Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова. Искам човека да е винаги приятен и да си правим моабет. /Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от Гоцеделчевско и Разложко/, С., 1998 ; Пашова, Анастасия и кол. Искам благородна професия.../Традиция, мода, модерност в Западните Родо­пи/, Благоевград, 2000 Пашова 2011); Колекцията от спомени е включена в архива на Балканско общество за автобиографистика и социално общуване (БОАСО) – Бла­гоевград.

[3] Вж: Пашова, Анастасия. Смърт, гроб и магия /в личните концепции на бълга­ри мюсюлмани от две родопски селища/, В: „Свети места на Балканите“, Изд. „Лице“, Благоевград, 1996 г., стр. 167 – 198.; Пашова, Анастасия. Митът за единствеността на Аллах и „служебната“ харизма на ходжата., В: Предци и предтечи, митове и уто­пии на Балканите., Бл- град, 1997 г., с.93 -109;Пашова, Анастасия. „Погребваме ги голи, защото голи са се родили“/Представи за смъртта и отвъдното – погребал­ни обичаи и обреди у българите мюсюлмани от Западните Родопи/. В: „Искам бла­городна професия... /Традиция, мода, модерност в Западните Родопи/, Благоевград, 2000 г.

[4] Теофанов, Цветан. Превод на Свещения Коран, София, 1999.

[5] Генджев, Хаджи. Ислямско вероучение, София,1993.

[6] Игнатов, Асен Психология на комунизма., С., 1991 г., стр. 73–75.

[7] Пак там, стр. 166.

[8] Хавел, Вацлав, Силата на безвластните, 1979 г.

[9] Marci Shore. The Sacred and the Myth: Havel’s Greengrocer and the Transformation of Ideology in Communist Czechoslovakia. In: Contagion: Journal of Violence, Mimesis, and Culture, Volume 3, Spring 1996, pp. 163-182.

[10] Еленков, Иван. Към въпроса за въвеждането на траурния ритуал и социа­листическата празнично-обредна система у нас – 1969-1971 г., В: Християнство и култура, бр. 7, 2009 г., стр. 92.

[11] Вж. Пашова, Анастасия. „Днес остана празно едно работно място“/Нова идеология за смъртта и погребалната обредност на държавния социализъм в Бъл­гария от SO-те – 70-те години на XX век./. В: Балканистичен форум, 2006/1-2-3, стр. 319 – 340.

[12] Еленков, Иван. Към въпроса за въвеждането на траурния ритуал и социа­листическата празнично-обредна система у нас – 1969-1971 г., В: Християнство и култура, бр. 7, 2009 г., стр. 92.

[13] Пашова, Анастасия. „Днес остана празно едно работно място“/Нова идео­логия за смъртта и погребалната обредност на държавния социализъм в Бълга­рия от SO-те – 70-те години на XX век./. В: „Балканистичен форум, 2006/1-2-3, стр. 327.

[14] Пак там, стр. 329.

[15] Коран, сура 3:18S.

[16] Коран 22:S.

[17] Пашова, Анастасия. „Погребваме ги голи, защото голи са се родили“/Пред­стави за смъртта и отвъдното – погребални обичаи и обреди у българите мюсюл­мани от Западните Родопи/. В: „Искам благородна професия.../Традиция, мода, модерност в Западните Родопи/. Благоевград, 2000 г., стр. 182.

[18] Пак там, стр. 183.

[19] Пак там, стр. 187.

[20] ЦДА, ф. 1 б, оп. S, а.е. 420, л. 1, 1 а-SU.

[21] Пак там, л. 6.

[22] Вж. Воденичаров, Петър. „Ислямът“ – ръководство на атеиста за борба срещу исляма и комунистическия новоговор. В: Балканистичен форум, 2011/ 2.

[23] Пак там, л. S6.

[24] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а.е. 40, л. 101.

[25] Еленков, Иван. Към въпроса за въвеждането на траурния ритуал и социа­листическата празнично-обредна система у нас – 1969-1971 г. В: Християнство и култура, бр. 7, 2009 г., стр. 89.

[26] Пак там, стр. 90.

[27] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а.е 40, л. 134.

[28] Пак там, л. 142.

[29] Организирани в архива на Балканско общество за автобиографистика и социално общуване (БОАСО) – Благоевград.

[30] Benjamin Walter. The Work of Art in the Age of Mechanical Reproduction. In: llluminations. Harry Zohn, trans. New York: Harcourt, Brace, and World, 1968, 226.

 

Анастасия Пашова
Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.
Други статии от този автор

Посетители

19
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 6 часа
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 16 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици