1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Винаги съм ненавиждал зоопарковете. Не само заради неописуемата воня, но и поради нещо друго. Погледът в очите на животните. В тях можеш да видиш примирение, безнадеждност и умора. Мисля, че България през последните 100 години може да се сравни с един затворен лъв. Той е там, винаги е бил в клетката, но сега сякаш осъзнава, че решетките ги няма.

През 1943г. Екзюпери пише:
„Тъжен съм. Дълбоко. Заради моето поколение, което е изпразнено от всякакво човешко съдържание.“[1]

В нашето съвремие подобна мъка не съществува. Ние страдаме за икономиката, за статистиките, за футбола и за махмурлука, но всеобщата съвест заглъхна. И за какво ни е? Тя ни прави само нещастни, а дава толкова малко в замяна. „Изгубеното поколение“ така и не се намери, то просто роди още едно, а то своето и т.н.т…

Лъвът отваря очи.

Почти два месеца и протестът продължава. Хора от цяла България се събират. Защо? От отвращение. Управляващите се оказаха толкова некадърни, че прекрачиха границата. Поредица от компромати, несъмнено заредени с политическа agenda, разкриха истинското лице на българската политика, а това лице явно не се хареса. Колко некомпетентен трябва да си, за да доведеш един народ до състояние, в което той смята, че знае по-добре от теб как трябва да се управлява държавата? Безумие е, когато тълпата завземе властта, но когато властта е безумна, няма друг начин.

Георги Господинов го нарече „битка между четящия и нечетящия човек“. Може би е прав, макар че „нечетящите“ също четат, но по-различен тип литература. Те си падат повече по цифри: два милиона срещу 30 000. Това е съотношение 1:66,6 (дали религиозната символика е случайна?). Къде са тогава тези 66,6 души на един от протестиращите? Казват, че са се подписали повече от 300 000, но явно само 300 не ги мързи да контрапротестират, а и те са стари, уморени, и от тяхно име говори Мишо Шамара. От друга страна имаме маса народ, която рисува собствени плакати, строи си шатри и раздава безплатно кафе. Това не са програмирани машини, купени от някого. Това са хора с книги в ръцете. Това са малкото, които са ни останали и гласът на тези, които си отидоха.

Лъвът поглежда решетките.

Всичко е изтъкано от решения. Трябва ли да хвърля този камък? Трябва ли да изляза есента на улицата? Трябва ли да удрям жени и деца, изпълнявайки дълга към държавата? Ние сме изборите, които правим и това важи и за общите ни избори. Лъвът може да види, че няма решетки и да разбере, че е на една крачка от свободата, но само той може да реши дали наистина я иска. Всички искат по-добро бъдеще, но то се кове в момента. Демокрация без образование, без всеобща съвест неименуемо води до тоталитаризъм и масов контрол.

Готови ли сме за подобна крачка? Какво ни готви бъдещето? Едно е сигурно, осъзнахме твърде много, сами сме си виновни и трябва да поемем отговорност за действията си.



[1] Писмо на Екзюпери до генерал Х. (превел: Георги Данаилов).