Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2013 06 Javor GardevТеатралният и кинорежисьор Явор Гърдев е сред публичните личностите, които открито заявяват подкрепата си към протестите и участват в тях. Затова „Дневник“ избра да говори и с него по темата.

Намираме ли се в момента на граница, от която няма връщане назад?

В политически смисъл – да. И това е много оптимистично. Не забелязвам необходимост да се завръщаме към политически форми, които така или иначе ненавиждаме, дори и те да ни дават фалшиво усещане за сигурност. Мисля, че този пореден кризисен преход ще премине през припадък на политическата система, а защо не и през умиране на традиционни партии. Най-важното в протеста и съществената причина, поради която го подкрепям, е, че се осъзна една много важна истина: нито лявото, нито дясното, нито която и да било политическа идеология имат смисъл в този предварително обезсмислящ ги контекст.

Действително в процеса, който тече сега, има нещо много по-голямо и основополагащо от спора между лявото и дясното, а и от класовата борба. Това е борба за смисъла на държавността изобщо. 

Радвам се, че най-после узряхме за това. В тежката криза на представителството се осъзна, че изборът между една или друга партия е фиктивен избор, който само изглежда обоснован от идеологически ценности, но всъщност не е избор между ценности, а между аспекти на криминалното статукво. Проумяването на тази истина издигна летвата на политическия разговор на ново ниво. И се наблюдава смущаващо несправяне на действащите политици с появилата се нова обществена и политическа материя. Те първо не разполагат с понятия, с които да я обяснят на самите себе си, поради което не могат да я обяснят и на протестиращите, камо ли да им предложат решения за нея.

Спонтанно възникна нов обществен субект, зад когото не стои никакъв кукловод и който не желае да бъде представян от никакво представителство освен от себе си самия. Това беше спонтанен изблик на суверена, който е на път да свали едно правителство просто за назидание на всяко следващо правителство.

Старият въпрос на римския юрист Луций Касий Лонгин Равила: „Кому това е изгодно?“ изведнъж взе да не работи. Две седмици по-късно всички звучим като хванати по долни гащи и все още му отговаряме истерично и с мъгляви догадки: извънпарламентарните партии (съвършено неспособни да активират такива маси преди изборите), ционистският заговор, Джордж Сорос, Tipping Point, „Глобална България“... Свеждането на смисъла на протеста в идеологически план до борба, предизвикана от крилата на олигархията или до стари идеологически клишета като борба на ляво и дясно, стои архаично, неадекватно и тъне в мъгляв мистицизъм. 

Този протест не е бойно поле на сини реститутки срещу червени бабички, нито пък на проруска срещу проамериканска мафия. Тези прости категории, както и идеологическият спомен за тях миришат на безнадеждно остарял интелектуален мухъл. Изискват се нови понятия, нови думи и нови действия, които да удовлетворят наказателния гняв на суверена. В този смисъл се оформя и по-голяма политическа цел от простото обединение на дясното, което ще трябва да мине през известна загуба на досегашната си идентичност, за да изработи нова адекватна на предизвикателствата на времето идентичност. Твърдите идентичности на прехода днес вече са псевдоидентичности. Те не отговарят на политическите реалности.

Определянето на ляв или десен стана трудно, как е за вас и особено в този момент?

Винаги съм имал проблем с този тип самоидентификация по една проста причина – имал съм възможност да пътувам и да сравнявам с други политически контексти. Ако бях прекарал живота си само в България, затворен само тук, в собствен сос, сигурно щях да бъда тъмносин, нещо като „десен фосил“, както напоследък се изрази д-р Николай Михайлов. С изключение на последните избори такава е и историята на гласуването ми – в продължение на множество години за СДС, после за ДСБ, а на последните избори за Зелените. В мен често е възниквал въпросът дали щях да бъда десен, ако бях се родил в Германия или Франция? Не зная точно, но едва ли.

Границата между дясното и лявото варира в зависимост от географската ширина и социалната среда. Повечето от българските десни, преместени в американския контекст, автоматично биха се оказали леви. В това отношение ми стана ясно, че твърдата идентификация по отношение на лявото и дясното е по-скоро въпрос на лична митология и представа за себе си, отколкото твърда идентичност. А при повечето идеологически неизкушени хора, извинете ме, си е просто въпрос на lifestyle.

Между другото, нямам нищо против левите и лявото. Даже си мисля, че в тази нова политическа ситуация за самото ляво би било полезно да се премине през ефективна евтаназия на столетницата, за да се роди ново ляво, което да се занимае със съответните за лявото неща, с които БСП така и не успя да се занимае в годините на прехода: социалната равнопоставеност например. Лявото в никакъв случай не е безоснователна политическа доктрина. Просто по линията на старите идентификации то продължава да се свързва с наследството на комунистическата партия и тоталитарната държава. От това бреме отърсване няма. По време на целия преход БСП така и не успя да скъса тази връзка. Тя само се препотвърждаваше.

В този смисъл много хора продължават да не понасят БСП не защото тя е лява партия, а защото е наследница на партията на тоталитарния режим. Тя се прероди само символически. Фактическото й прераждане все още предстои. Онези отвътре, които твърдят, че наследството от Бузлуджа им е особено ценно заради първоначалната идея, очевидно трябва да измислят метод за вътрешно обеззаразяване: веднъж от наследствената обремененост на тоталитаризма, и втори път – от насложилите се зарази на прехода. Освен това от установилата се в душите непосредствена любов към корпоративния капитал трябва да се премине към отрезвяващ анализ как същият да бъде ефективно употребяван в обществена полза. 

Събитията са по-умни от нас. Те изразяват нашите интуиции по-бързо и по-добре, отколкото мозъците ни могат да осъзнаят. Засега политическите процеси са с много по-голям размах от това, което предлагат партиите и политиците като реакция. Наблюдава се стаяване и ослушване, размисъл как да се оседлае буйният кон, т.е. чака се да се вкарат в действие старите хватки, когато той се поумори.Реформаторският блок показва признаци на живот. Там пламна искра, която се надявам да не изгасне в поредния безпомощен разговор за чистата идентичност, защото пътищата на невъзможността са много.

С годините се научих да изслушвам безкрайно количество монолози защо нещо не можело да стане. Напротив, може. Винаги може. И винаги има хора, които знаят как. От нас се иска само да не ги удавяме на секундата в лепкавите си песимистични съображения и да не ги задушаваме с еснафския си скептицизъм, според който, ако ние не сме способни да се променим, то задължително никой друг не е способен. Високата степен на отвращение от политическата система предполага нов разговор с хората, които не искат тази система. В този смисъл изплувалите от миналото политици, които се опитват да разкажат днешния бунт като извечен спор между пещерни комунисти и сини бабички са абсолютно фарсови. Те само бавят процеса с излишно затормозяващо го дърдорене.

След 23 години „политика на стомаха“, която предполага, че няма нищо друго, което да интересува човека освен материалната му обезпеченост, сега изведнъж се оказа, чеизведнъж е нужна „политика на душата“, която се вслушва в желания от по-сложен порядък. Това е политика, която трябва да си дава сметка за категориите „смисъл“, „самоуважение“, „достойнство“. В това е и трудността на този момент.

Вече сме на 15-я ден от протестите (разговаряме с Явор Гърдев на 28 юни – бел. ред.), това едва ли е осъзнато от тези, от които изискваме действия и промени...?

Да, понеже езикът на въпросите не може да бъде преведен на езика на отговорите. Политическата класа се оказва в недостатъчност на ресурсите си. Тя не може да разбере какво точно се иска от нея. А този път от нея се иска да я няма. Предполагам, че за нея това е ужасяващо. От друга страна, ние самите не сме в състояние да надскочим самоосъзнаването си като нечии слугиТова е най-обидното от всичко. Категорично не можем да си повярваме, че сме способни да формулираме искане, което да не е в служба на някого отвън.

Един документ, който подписах, “Харта 2013“, излезе в публичното пространство и поради невъзможност да се обясни мотивацията му освен с материална беше обявен в рамките на няколко минути едновременно за пета колона на неолибералните интереси на Запада и пета колона на неоимпериалните интереси на Русия. Абсурдно самоотричане, но не това е важното. Важното е, че хората мислят, че абсолютно всичко в България се прави в услуга на тъмни и завоалирани външни сили.

Сякаш България не съществува за нас самите, а само като място на конфликтна среща на чужди геополитически интереси. В този смисъл всички тук се самоунижаваме, мислейки за себе си като за слуги на едните или слуги на другите външни сили. А някои – и на едните, и на другите едновременно. Такава представа на психологическо ниво бламира усещането за суверенитет и за собствена държавност. Това е странна приказно-астрологическа представа за България като за мъничка планета, заобиколена от две големи – планетата на Изтока и планетата на Запада, които я привличат чрез магнитните си въздействия и в това привличане всъщност я разтерзават. Според тази представа политическият спектър не се дели на леви и десни, а на партии – слуги на Изтока, и партии – слуги на Запада.

Проблемът е, че няма такова нещо като единен Запад, нито пък има единен Изток. САЩ имат едни интереси, европейските сили – други. Много често интересите на самите европейски сили са силно несъвпадащи. На Изток ситуацията не е по-различна: интересите на Русия са различни от тези на Турция и т.н. Важно е обаче, че именно тези митологични представи са по-валидни в идентификацията на българските партии, отколкото левият или десният им характер. Сякаш гласуваме по-скоро Изток срещу Запад, отколкото Ляво срещу Дясно. В тази връзка няма доверие в българската политика, тъй като никой не смята, че има български политици. Няма я основната тъкан – доверие в представителството и при липса на такова довериеполитическата тъкан гноясва и произвежда ужасяващи чудовища. Затова трябва да тръгнем първо от това да се доверим на някого отвъд неговата твърда, калцирана и митологизирана идентичност. В този смисъл приветствам това, че в опита за създаване на реформаторски блок има и лява партия. 

Зелените ли имате предвид?

Да, не знам дали те се осъзнават като лява или центристка партия, но във всеки случай няма как да бъдат дясна. Тяхното участие е симптоматично. Очевидно важното там ще бъде не толкова кой е ляв и кой – десен, а това при какви условия държавността е държавност. Когато този въпрос бъде решен, а през кризата на решаването му трябва да се мине, тогава можем да стъпим и на по-твърда идентификационна почва. 

Нужна е промяна на цялата политическа система, след което да възникне ново представителство. С по-малко няма да се мине. Ако ГЕРБ дойдат на власт, тази вълна на наказателно недоволство ще се излее и върху тях при първия подобен случай, а такъв, уверявам ви, ще има. 

А защо толкова дълго липсваше подобна санкция от страна на гражданите?

Тежката обида произтече от това, че призваните да ликвидират проблема назначиха едно от лицата на проблема. И после дълго питаха: „Ама какви интереси засегнахме?“ А не ставаше въпрос за интереси. Ставаше въпрос за обида.Властта беше принудена да понесе морална тежест, която доскоро отказваше да носи, мислейки си, че задачата й се изчерпва с това да регулира и обезпечава ежедневието. Един от неизказаните аспекти на новите български политически доктрини е, че човекът няма нужда да бъде усъвършенстван. Достатъчно било да бъде управляван такъв, какъвто е. Ако искал хляб и зрелища, да му се дадели хляб и зрелища. Ако искал чалга – ето му чалга, колкото си иска. Ако бил прост, тъп и смотан, нямало проблем да бъде управляван прост, тъп и смотан. Не било работа на политиците да го извисяват, след като той сам не искал това. Но идва момент, когато хлябът и зрелищата се оказват недостатъчни. Ето го момента.

Да, но се опитват да представят протестиращите като малка група от хора, „някакви други в София“...

Мащабно погледнато, може би това са малко хора, но те правят голямо политическо събитие. Такива събития винаги се правят от по-малко хора в сравнение с голямото мнозинство. По време на всички революции инертната маса е много по-голяма от раздвижената маса. Но раздвижената маса е лакмусът, по който се разбира докъде е стигнало обществото. Разбира се, голяма част от хората имат виртуално общение с протеста. Виждат го по телевизора у дома или в кръчмата. Част от тях сигурно веднага дръпват по едно: „Ще им еба майката на тези в София“ и толкоз, но това не означава, че те са извън политическата общност. В нея са и протестът им влияе.

В интервю за портала „Култура“ определяте събитията като протест на себеуважението, на спокойствието. Може ли да се каже, че те са и някак си преходен етап и състояние към по-сериозни действия?

Дори след първата седмица протестите вече бяха други, а не са същите като в началото. Вътрешните конфликти между протестиращите на идеологическа база се изострят и това, което беше вдъхновяващо и въодушевяващо, вече се превръща в нещо по-припряно. Тези бунтове трябва да стигнат до резултат и той да даде базово морално удовлетворение. Ако това не се случи, в мандата на това управление ще остане гнойната рана на неудовлетворението от стихналия изход, ако такъв изобщо вече е възможен.

Има много опасение, че протестът няма ефективност, а се превръща все повече в шоу?

Остроумията и пърформънсите, които се случват по време на протеста, не обезценяват неговите искания. Те не го правят по-несериозен, те са просто игрови форми, които възникват при струпването на хора. Въпросът как точно изглежда протестът също не поставя под въпрос неговите мотиви. Изобщо въпроси от типа: „как изглеждат протестиращите“, „в чий интерес е това“, „кой ги командва и с каква цел“, „кой на кого плаща“ и всички тези чекистки въпроси са на подозрителната човешка природа, която не иска да повярва, че човек може да действа и безкористно.

При базово неуважение към човека и неговата свободна воля всичко придобива користни подбуди и всеки може да се превърне във враг, тъй като никой няма минимум доверие в другия. Така политическата тъкан се превръща в сбор от маски, лица назаем, които се въртят на сцената на предварително умъртвен спектакъл, зад който винаги се крият мрачни и непонятни призраци. В този смисъл както на политиците, така и на по-мнителната част от протестиращите препоръчвам ренесансовата „Реч за достойнството на човека“ на Джовани Пико дела Мирандола.

Обикновено не коментирате подробно политическите събития, а сега и вие във Facebook сте много активен по темата. Какво ви мотивира да изказвате позицията си толкова открито? И има ли някакво надигане от страна на творците в България?

Не мога да коментирам от името на всички тях, но усещам, че се изгражда основата на една общност, която се осъзнава като такава. Аз обикновен помръквам по избори и гледам рядко да давам мнението си. Според мен изборите са време за мислене и пропагандните действия ми се струват несвойствени за мен самия. Даже гледам да не въздействам на близките си. Единствено по доброволен начин общността може да бъде общност.

Част от хората на протестите започват да се радикализират заради липсата на резултат. Засега само на приказки, така да се каже, но има ли риск от един „кървав“ финал?

Не мисля. В „Парфюмът“ на Зюскинд цял град изпада в колективен екстаз, а на следващата сутрин всички ги е срам от това, което се е случило, и никой не иска да говори за него. Но споменът от предишната вечер, когато са се намерили и познали като общност, остава за цял живот като отправна точка и ориентир. Първите дни на протеста избухнаха по този начин, като един колективен нежен екстаз на общността, която се оказа толкова съгласна по един въпрос, колкото не е била съгласна по нито един друг преди това. Това беше заявката на този протест и мисля, че тя ще бъде удържана докрай.

Не е ли недоверието към интелекта вкоренено в народопсихологията на българина? Като недоверие към нещо чуждо и непостижимо?

Дребноеснафският (някои ще го нарекат байганьовски) инстинкт винаги държи хората нащрек към интелектуалците, понеже ако някой е по-интелигентен, това значи, че ще намери по-добър начин да те измами. На интелектът се гледа като на средство за измама. Заради това българското общество е изявено антиинтелектуално настроено. Култът към образованието се изражда в практически култ към хитростта, към способността да измислиш далавера, схема... Има подобна настройка.

У мен често възниква и въпросът защо богатството тук е разпределено така, че хората, които го държат, имат по-ниска квалификация и култура? Навсякъде по света по-заможни са хората с по-високо образование, с по-развита култура, с по-добри маниери и с усещане за историчност, за продължаване на традиция, която е изграждана с векове. Тук сякаш хората, които охраняват капитала, са тези, които го и притежават.

Това ми напомня за един случай от I-ви клас, когато няколко момчета дойдоха, удариха ми два шамара и ми казаха да им дам стотинките са за закуска. Не мога да се отърва от усещането, че все същите момчета веднъж завинаги са овладели всички най-важни позиции в държавата и в икономиката. Интуитивно се усеща невидима неинституционална йерархия и преставаш да вярваш в институциите още в детска възраст. В още по-тежка форма това се случваше в казармата, където първо тероризират теб, а после се очаква ти да тероризираш новопостъпилите и така веригата на безсмисленото зло да се възпроизвежда до безкрай. После това се случва в учрежденията. В това има нещо изначално сгрешено.

А грешно ли е да се търсят паралели между протестите по света в този момент? Това често се забелязва в реакциите на чуждестранните медии.

Не мисля, че е грешно. Има масови епидемични политически състояния, които трудно се контролират и управляват. Със сигурност протестите се вписват в световната вълна. Просто възникват в не съвсем очакван за властите момент. Надали някой е предвиждал мащаба на този протест в началото му, а навярно е имало очаквания, че когато кандидатурата на Пеевски бъде оттеглена, демонстрациите ще спрат. Но понякога малките камъчета обръщат колата.

Смятате ли, че протестите успяват да привлекат и много хора, които досега са били аполитични?

Да, разбира се. Протестите не само дадоха на подобни хора чувство за политичност, но и чувство за общност, за отговорности, които за пръв път усещат, че трябва да носят. Младото поколение, което изглеждаше напълно аполитично, се включи и поиска да му се говори на неговия език, а не с езика на умрелите конфликти от 90-те.

Наред с романите на Оруел едно от най-цитираните литературни творби на протестите е „Тютюн“. А книгата заедно с „Хамлет“ на Шекспир, който поставяте, бяха предложени за премахване от училищната програма. Как гледате на това, като се има предвид, че през последните месеци се доказва колко актуални са тези произведения?

Обяснението е ясно и то е, че се прави опит децата да бъдат привлечени към литературата с по-лесни произведения, които да успеят да прочетат с днешния си съкратен капацитет на внимание. Но специално тези две произведения много трудно могат да бъдат заобиколени. Те не трябва да се пропускат, колкото и да са сложни. За „Хамлет“ е ясно – пиесата на пиесите. „Тютюн“ специално за мен е уникален роман. Дори и подобни книги да са препятствие за учещите, нека все пак да има и препятствия. И те да бъдат преодолими за едни и невъзможни за други.

Със сигурност днешните ученици не са по-тъпи, отколкото бяхме ние. Аз не вярвам в бабешки митологии колко всичко е било хубаво едно време и колко не е хубаво днес. Това са самоидеализации на застаряващите поколения. Просто идват нови хора. И те са други.

по материали на в. „Дневник“
(публикува се със съгласието на автора)

Източник

Явор Гърдев
Явор Гърдев е български театрален и кинорежисьор. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ (1991). Магистър по Философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1997) и магистър по специалността „Режисура“ за драматичен театър в класа на Иван Добчев в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ в София (1998). Специализира и получава допълнителна квалификация на различни форуми и в различни институции в Германия, Франция, Великобритания и Съединените американски щати (1996-2003).
Други статии от този автор
Посетители: 154

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 6 часа
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 2 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 3 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 3 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 3 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 4 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 4 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 5 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици