Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

България ликува. Или така поне изглежда, ако човек има достъп до нея най-вече чрез страниците на социалните мрежи, какъвто е случаят с мен. Приповдигнатото настроение, свързано с тъй неочаквания изблик на всеобща енергия на протеста, просто блика от всеки трети пост по страниците на Фейсбук. И това е добре, и това е действително радостно. Добре е, че започваме да се пробуждаме. Добре е, че показваме на властимащите – и на самите себе си – границите, до които сме склонни да понасяме инак тъй предвидимите изблици на нашенска „оправия“, която вече ни е стигнала не само до шия, ами и комай до над очите.

Краткосрочният резултат – отмяната на позорния за цялото общество акт на открито утвърждаване на господството на олигархичните интереси над онези на правовото и демократично общество – беше постигнат с такава лекота, че сигурно е възможно да се стигне и до някакви по-еуфорични заключения. Един вид – ето го пътя, ето го начина: като ни ядосат, излизаме на улицата, изкрещяваме в лицата им, че са мръсници, крадци и слуги на мафията, те ни се махат от пътя, и така нататък, до следващия път. Не твърдя, че така ще мислят много хора, но все пак заключението е възможно.

Резултатите от този вид действия обаче (които, повтарям, аз приветствам и поддържам напълно, като израз на напълно оправдано усещане за „стига толкова! На маймуни няма да ни правите!“) показват ясно, че за реална промяна, за реално придвижване по пътя към функциониращо гражданско общество, се изисква нещо далеч по-различно, далеч повече. По принцип – пълна баналност, като се има пред вид очевадната неопровержимост на факта, че повече от две десетилетия насам живеем според мотото „пременил се Илия, погледнал се – пак в тия“. И все пак споменаването на тази баналност е неизбежно условие, неизбежна първа крачка към истински сериозния въпрос: „А КАКВО всъщност трябва да променим – или поне да започнем да опитваме – за да можем да се надяваме на някакви по-реални резултати, примерно след някое и друго десетилетие?“

И тук вече става трудно, защото самите обстоятелства на двадесет и тригодишната ни демокрация, самият факт на тъй непоклатима непроменливост на проблемите и проблематиките, в които днес сме затънали също тъй дълбоко, както и през 1990 и 1997 (минус Интернет и мобилни телефони, да речем), показва, че онова, което вършим през цялото това време, (почти) цялата ни работа по преодоляване на „тежкото историческо наследство“, по някакъв начин си остава един вид чоплене по повърхността, неспособност за достигане до истинските, реалните фактори, определящи начините, по които живеем. Очевидно е, че без начеването на някакъв по-обхватен, по-задълбочен и по-голямомащабен дебат (ако това изобщо е възможно в днешна България), едва ли бихме могли да се надяваме на скорошно преодоляване на локалните стереотипи, които продължават да ни разграничават радикално от онази Европа, на която бихме искали да приличаме. Ето защо е важно да посочим поне най-важните, най-устойчивите колективни матрици, които продължават да определят начина на мислене и поведение в България – и над чиято промяна трябва да работим, ако бихме искали да се доближим до идеала за функциониращото, прозрачно и себеконтролиращо се гражданско общество, в който – така поне мисля аз – е единствената надежда за противопоставяне срещу инак тъй непоклатимата ни политическа, икономическа и обществена корумпираност.

И така, за какво става дума?

Първо. Взето „нацяло“, българското общество продължава да отказва да поеме отговорност за миналото си – далечно и близко. Идеята за „робството“ и „причинените ни от зли велики сили“ несправедливости, срещу които сме безсилни да се противопоставим по друг начин, освен по онзи на Хитър Петър или Андрешко – като се правим на улави и продължаваме да ги „надхитряме“, тоест приемаме с удоволствие „парите, но не и акъла им“, продължава да определя в огромна степен поведението на повечето от нас. Не ще и дума, „надхитрянето“ е противоположност на морала. То е средство за оцеляване в една среда, чиято аморалност е обявена за вечна, непроменлива и независеща от собствените усилия. Това е начинът, по който живеем, това е и примера, който даваме на децата си. Обявявайки себе си за жертви на хилядолетни исторически несправедливости, ние ефективно отказваме да поемем отговорност за живота и обкръжението си. Политическият, стопански, културен и всякакъв друг живот, излизащ извън рамките на най-непосредствената околна среда (семейството и близките ни), престава да бъде наша отговорност. Да се блъскат идиотите, ние сме по-умни от това.

Отказът да се поеме отговорност за миналото означава и отказ от поемане на отговорност за настоящето. Тези две неща са неразривно свързани, друг начин просто не съществува.

Второ. Българите и България продължават да живеят с дълбоко атавистични представи и разбирания за отношението между отделния човек (личността), и общността (властта, държавата). От една страна, властта и държавата са превърнати в някакъв вид непоклатим идол, пред който усилията, ценността и достойнството на индивида не струват пукната пара. Държавата е единственият очевиден – ако и силно недоверяван, силно ненавиждан, дори мразен – източник на авторитет и власт, докато ценността на отделния човек е „нищо“. Взет сам по себе си, отделният не притежава никаква стойност. Значение той или тя могат да придобият едва като части от нещо по-голямо от самите тях. Човекът в България има стойност най-вече (а не рядко и единствено) като представител на някакъв семеен клан (политическа или професионална група, властови ресурс и пр.) Не е случаен фактът, че никой български интелектуалец в обозримата ни история не е успявал да придобие символичния авторитет на фигура, независима от (или дори противопоставяща се на) властващите „обществено важни“ интереси и идеи – най-вече национални, какъвто е случаят с онзи наш голям класик, които е доживял обявяването си за „патриарх на българската литература“. Сами по себе си, особено ако отказват да се съобразяват с локалните идиосинкразии, интелектуалците или нямат никаква стойност, или просто се „отстраняват от пътя“.

Недосегаемата, поставена НАД ВСИЧКО ДРУГО, ценност на човешкото достойнство, е идея, до която може би децата ни тепърва ще достигат. И мирните битки по площадите, загубите и победите, свързани с тях, както и разбирането за това, че тези битки се водят и заради морални придобивки, е нещо, което тепърва изглежда започваме да разбираме. Това поне е надеждата, която ни дава този рунд от мача срещу озъбената мутра на непрескващата българска корупция.

Трето. Българите продължават да бъдат хора, които вярват (почти) единствено в материални ценности и подбуди. „Идеалите“ – както поради честата злоупотреба с тях, така и поради почти стопроцентовата предсказуемост на насмешката, неразбирането, отхвърлянето и – в края на краищата – поражението, пред които е изправен всеки „глупак“, осмелил се да постави някакви нематериални ценности в основата на живота и поведението си, са нещо дълбоко чуждо, дълбоко неразбираемо за обичайния ни съвременник. България отказва да „вярва“, за нея „вярата“ е опиум за народа и нищо повече. Че от това следва повече или по-малко пълна неспособност за постигане на какъвто и да било друг обществен консенсус освен „да се спасява кой както може“ е колкото очевидно, толкова и напълно неразбираемо. Ние продължаваме да гледаме зяпнали към „техните“ придобивки (не само Мерцедесите, но все повече и повече – свободите им), отказвайки да се замислим и приемем, че зад тези неща стои един огромен обществен консенсус – казано на български език, „вяра“. Хората живеят така не просто защото са по-умни или защото работят по-добре и повече от нас. Те го правят на първо място защото вярват в идеи и представи, излизащи далеч над материалното им благополучие и задоволяване. Те го правят, защото са успели да преобразуват частици от предишната, християнска или мюсюлманска, религиозност, в съвременни морални ценности, чийто смисъл не се подлага на онова съмнение, осмиване и отхвърляне, на които се радва у нас „вярата“.

Бих могъл да изреждам още, но ми се струва, че и това е достатъчно. Защото тук е време да достигна до онзи момент, с който всъщност би трябвало да започна, и той е:

Един призрак броди над България – призракът на Обновлението!

Сегашното брожение е по-различно от предишните, в това не може да има съмнение. Този път не става дума за „баничките“, няма и подозрения в това, че някой купува нечий протест, за да свали някого си от власт. Самият факт, че липсва основния елемент на всеки досегашен български протест – „кажи ми кой ти плаща?“ – вече е силно указание за това, че тук наистина се случва нещо ново, нещо напълно неочаквано. България все пак попива по мъничко от нещата, с които по неизбежност я довежда досегът със Запада. Това може и да звучи като лудешки оптимизъм, но признаците са налице. Децата ни са по-различни от нас. Едва ли е случайно това, че лайтмотивът на протеста е „нека им покажем, че можем да го направим културно“ Тагът #Усмихнисебе! е за мен едно от най-важните лица на новото, на промяната и надеждите, с които лично аз свързвам тези протести.

Разбира се, да очакваме, че сме „постигнали нещо“ е повече от рано. Тепърва ще се стига до нови избори, тепърва ще става ясно, че след изчерпването на енергията на протеста ще бъдем изправени отново пред неизбежността на липсващия обществен консенсус. Но важното тук е да не забравяме. Да не забравяме, че сме преживели новото и че вече познаваме дъха му, можем да го подушим, ако отново се зададе отнякъде.

Така поне се е случило при другите, преди около 45 години. Ако сме умни – и имаме мъничко късмет – и самите ние можем да се окажем част „от тях“ – може би много по-скоро, отколкото децата ни могат да си представят.

Надеждата, както всички знаем, умира последна!

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици