Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Още епохи в метафората: краят на Възраждането

Албена Хранова,
„Историография и литература“
Изд. „Просвета“, София 2011

2013 02 Istoriogr liter

Академичното „дясно“ след 1878 г. (и особено в междувоенния период) развива поне две версии за края на Възраж­дането. Първата от тях е свързана преди всичко с автори­тета на Иван Шишманов, който твърди, че разрешаването на черковния въпрос е и край на Възраждането. Това е най-ясно формулирано в късната му студия „Увод в историята на българското възраждане“, публикувана в сборника „България 1000 години“ (1930):

„Но ако началата на нашето духовно възраждане са днес установени и годината 1762 като начална дата в тоя процес е общо приета, не е тъй с не по-малко важния в научно отношение въпрос: кога приблизител­но се завършва епохата на възраждането и следователно, колко време трая тая епоха. Тук не са били изказвани досега дори догадки.

Нашето мнение е, като вземем в съображение, че началната и главна цел на нашия ренесанс бе още според Паисия духовно-религиозната еманципация на българския народ, че тая епоха се завършва с тържественото прогласяване на автономната българска черква в Цариград, на 28 февруарий 1870. Искаме ли обаче да бъдем още по-точни, трябва да прогласим за горна граница на нашето ду­ховно възраждане собствено оня паметен ден, когато народът, събран в своя храм в Цариград, четире години след хатихумаюна (Великден, 3 Априлий 1860) забрани на Илариона Макариополски да поменува в молитвословието името на гръцкия патриарх… След 1860 народът се упъти към една нова цел: своето политическо освобождение.

На края на тая епоха… се роди Иван Вазов, който не може да се наре­че вече мъж на възраждането, а е представител на по-модерни идеи, каквито са и Любен Каравелов, и Христо Ботйов, и Дринов, и В. Друмев, и Бончев, и Жинзифов и др.“ (Шишманов, И. 1965: 33, 35).

Да припомним още веднъж, че Шишмановата крайна граница на Въз­раждането пък е начало на същото това Възраждане например в редове на Петко Славейков и на Любен Каравелов, които обаче свързват началото с различни събития. Но още отсега ще подчертаем, че те може би влагат раз­лични значения в самата метафора. Ако Xаджи Димитър и Стефан Караджа са начало на възраждането/пробуждането на България при Каравелов (всъщност само едно от многобройните му начала), а за Захари Стоянов същите водачи на четата през 1868 г. са „предвестници за българското възраждание“; ако пак за Каравелов (а и за Петко Славейков и Св. Миларов) „Настана вече за българският народ щастлива минута, която се нарича „епоха на възрождението“ (разрешаването на черковния въп­рос и учредяването на Екзархията през 1871), то в тези примери очевидно „възраждане“ е термин за някакъв вид освобождение или знак за освобож­дение (от политическа власт, от църковна власт). Тоест „освобождение“ е само едно от възможните значения на голямата метафора „възраждане“.

Писателите, разбира се, прекрачват всякакви рационализации и въз­можности за застивания на термина в историческо понятие – затова и из­раз като горецитирания „минута, която се нарича епоха“, не може да бъде друг, освен метафоричен. В него се смесват съзнанието и значението на процес, значението на събитие, значението на поврат (затова и началата в литературата са толкова безпроблемно многобройни и разнообразни). В този смисъл академичната наука в лицето на Шишманов, а и на други авто­ри извършва една от най-важните процедури, дисциплиниращи метафора­та до епоха – дава на различните значения на метафората различни имена, въдворява ги в различни термини.

И така, Шишманов дели „духовно възраждане“ от „политическо ос­вобождение“ – без да подценява второто, той просто го мисли като нещо различно от първото, и събитийно, и терминологично. Тази разлика е на­пълно обяснима – за тогава тъкмо разрешаването на черковния въпрос прави победоносната, успешната версия на Възраждането, включително и в държавно-политическо отношение. Учредяването на екзархийските гра­ници на България всъщност са единствената предварително и действител­но сбъднала се (между 1871 и 1878 г.) санстефанска карта. Затова и тъкмо черковният въпрос (а не например Априлското въстание) предоставя болезнено-копнежния за междувоенния период образ на единната и обеди­нена България. Ето как го казва друг академичен историк, Петър Ников:

„Идеята за свободна българска църква се явява преди освобождение­то като най-палящата обществена проблема, която притегля всеобщо­то внимание на българския народ, съсредоточава целия негов устрем и енергия. Тоя общонароден български въпрос обгръща в себе си мак­симални народни стремежи и постижения. Осъществяването на тая идея даде, наистина, на българския народ първите най-големи придо­бивки след петвековното робство и забвение: официалното признание за неговото национално съществуване, националното му обединение в неговите етнографски граници, и една вътрешна автономия… …движението за църква е в действителност големия дял от българско­то възраждане…“ (Ников, П. 1929: VII, 3).

От тези думи се вижда и че бъдещата лява реторика около канони­зирането на Априлското въстание като „най-висок връх“ на Възраждане­то последователно ще се стреми към формулирането на „общонародния характер“ на въстанието, просто да премести тази свръхважна черта на Възраждането – неговата „общонародност“ – от черковния въпрос към Априлското въстание. По това време обаче тази характеристика стои само за черковния въпрос – и съответно Априлското въстание се мисли като негова опозиция и дори като негативния член в опозицията. Най-ясно това е изразено в статии на Борис Йоцов и на съгласяващия се с него Тодор Влайков, публикувани в сп. „Просвета“ през 1936 г.:

„Във втората книга на „Просвета“ е поместена една хубава статия от г-н проф. Б. Йоцов за неотдавна чествувания всенародно многозаслужил наш културно-просветен деец Василий Евст. Априлов… „И ако в България се явяха след Априлова не десет крупни революционери, а пет скромни просветители от негов род и дух, които биха отворили училища, като Габровското, на запад и на юг в българската земя… българският народ, обединен от Охрид до Тулча и от Ниш до Чаталджа, кой знае дали би дочакал страшния свой разлом в Берлин…“ Произведе ми особено впечатление приведеният по-горе пасаж. За­щото мисъл, близка до тая на г-н Йоцов, доста отдавна бе възникнала и у мен…

Берлинският конгрес, при тогавашното международно положение, беше неминуема последица от Сан-Стефанския договор, с който се завърши Освободителната руско-турска война… Историческа истина е, че повод да обяви император Александър война на Турция, както това е казано и в неговия манифест, бяха жестокостите, извършени от турците върху българското население в Тракия през пролетта на 1876 г. А тия жестокости, то се знае, са печални последици от Ап­рилското въстание. Може, следователно, с голяма достоверност да се допусне, че ако не беше станало Априлското въстание, което вече бе чисто наше дело, дело на част от българския народ, нямаше да бъде обявена и Освободителната руско-турска война, нямаше да има и фа­талният Берлински конгрес…

… възможният развой на българския народ, ако в 1876 год. той не беше се отклонил от своя естествен път… то се знае, че в такъв случай българската история щеше да бъде лишена от ония страници, в които са написани юначните подвизи на Бенковски, Каблешкова, Волова и Петлешкова, на славния Ботев, на легендарния Бачо Киро… а така също и от покъртителните страници, в които с кървави букви са опи­сани кланетата в Батак и Перущица… Но затова пък… не щеше да има и Берлинския конгрес, който разпокъса българското племе“ (Влайков, Т. 1936: 528-532).

Година по-рано в друг текст Борис Йоцов формулира обхвата на по­нятието Възраждане през класическия спор „просвета или революция“ по следния начин:

„Обикновено се приема, че той (пътят на Българското възраждане – бел. авт. – А. Х.) почва от Паисия… Ние бихме отишли по-назад и бихме посочили неговия изход от Христофора Жефарович… Тоя път продължава, схванем ли възраждането като неспирен духовен възход на българския народ, до 1878, когато над Шипка изгрява нашата по­литическа свобода. Път, който трае около 140 години и който има ня­колко етапа, който бележи няколко епохи… работиха три поколения, щяха да работят може би още други, ако пътят на нашето възражда­не не биде прекъснат в неговия естествен ход от руския победоносен меч. Иначе, границите на възраждането биха отишли още напред – защото устремът на нашия народ към възмога не би бил възпрян от никакви прегради…

Нашето възраждане почва с просвета, следва своя ход в просвета и завършва пак с просвета“ (Йоцов, Б. 1935: 197-198, 200).

Вижда се, че ако за Шишманов между „възраждане“ и „политическо освобождение“ все още има само концептуална разлика, но не и аксиологическо противопоставяне, то за Б. Йоцов и Т. Влайков между двете вече има концептуално противопоставяне, което ги довежда и до ясна алтернативност. И още нещо – Борис Йоцов допуска, че ако не е била Руско-тур­ската война, „границите на възраждането биха отишли още напред“ – и те наистина отиват, в ясния концептуален модел на Михаил Арнаудов, кой­то е може би най-представителната академична версия на междувоенното дясно. Във влиятелната му работа от 1938 г. „Дух и насоки на българското възраждане“ са формулирани „четири фази на възраждането“ – „I. от Па­исия до Венелина (1762-1829), т.нар. ранно възраждане… II. от Венелина и Одринския мир до смъртта на Н. Бозвели (1848) и Кримската война (1853-55), същинско възраждане… III. от Кримската война до Освобождението (1856-1878), високо възраждане… IV От Освобожде­нието (1878) до Балканската и Европейската война (1912-1915), късно възраждане, гдето проличава вдълбочаване на идейните постигания от по-рано и тяхното прилагане към новите форми на културно, социално и държавно битие, с които се завършва проясняването на българската народностна душа“ (Арнаудов, М. 1938: 190-191). Само три години по-късно авторът преформулира идеята си за „късно възраждане“ и премества края на Възраждането още по-напред: „Късно възраждане, с продължи­телната революционна пропаганда в заробените български земи и повисената културна дейност в свободното княжество, гдето държавно строителство, наука, изкуство и литература дават свидетелство за утвърждаване на народностните начала и за стремеж към приравня­ване на българския народ с напредналите европейски народи, при едно пълно негово обединение (1878-1941). В тоя широк обсег от 180 години (1762-1941) влиза периодът от около 120 години робство и периодът от около 50 години свободен живот за половината български народ“ (Арнаудов, М. 1941: 7). Значи, в Арнаудовата рамка, колкото повече и по-напред тече времето в териториално-държавно все още и още недопостиганата „обединена и целокупна България“, толкова повече се удължава и нараства нейното Възраждане.

И така, десните версии за Българското възраждане поставят края му от 1860 или 1870 г. с разрешаването на черковния въпрос (Шишманов) до 1941 г., когато присъединяването на Македония иде като сбъдване на „пълното обединение на народа“ (Арнаудов). Между двете всъщност няма особено противоречие и местенето на датата е, така да се каже, само „тех­ническо“ – защото екзархийските граници, очертани от победоносно прик­лючилия черковен въпрос (неслучайно мислен като „национална идея“) и тези на „националното обединение“, всъщност попадат в очертанията на един и същ идентичностен и политически модел.

Затова и никак не е чудно, че след края на сталинизма десните версии – макар и по приглушен начин – се завръщат в историографското мислене и в литературознанието. За това говори например проницателното наблю­дение на Р. Даскалов върху начина, по който Н. Генчев мисли Априлското въстание: „ИГенчев изтъква каузалната връзка на въстанието с осво­бождението на България. Но то довело и до негативни последици – не­успехът му „даде съдбоносна насока на събитията в ущърб на българ­ската национална кауза“ (намек за частичното освобождение в малки предели)… Въпреки че аргументите са балансирани… като че ли по въп­роса за „смисъла“ (и оправдаването) Генчев прикрито се съгласява с аргументитена Т. Влайков“(Даскалов, Р. 2002: 290). Също и проницател­ното наблюдение на Н. Аретов за това, че и в литературознанието моделът на Арнаудовата периодизация се проявява и много по-късно: „Попътно подобна идея в края на жизнения си път подхвърля в интервюта и Т. Же­чев“ (Аретов, Н. 2003). От късните 1980-те нататък ясната формулировка на силно „дясна“ горна граница на Възраждането е вече откровена и неп­рикрита: възрожденските процеси (стопански, социални, а особено и специално националните и културно-духовните) продължават да се развиват на базата на българския етнос чак до Първата световна вой­на както в освободените части на България, така и особено в българ­ските земи, останали под чужда власт (Македония, Източна и Егейска Тракия, Добруджа и Западните краища)“ (Генчев, Н. 1988а: 177). Също­то повтаря и Пламен Митев в лекционния си курс „Българско възраждане“ (Митев, П. 1999: 9-10). Същото повтаря и следовникът на Н. Генчев Мин­чо Семов през 2003 г., набавяйки към старите аргументи и чисто нови „ев­ропейски критерии“: „Ако се водим от европейските критерии и целите на нашите възрожденци, българите от „Тракия, Мизия и Македония“ да живеят в една държава на равноправие, свобода и демократичност, бихме могли в най-добрия случай да ограничим нашето Възраждане до Освобождението само за Княжество България. За Източна Румелия този край би трябвало да е 1885 г., а за Македония, Източна и Егейска Тракия – през 1912 г. На този проблем основателно обръща внимание проф. Николай Генчев“ (Семов, М. 2003: 148-149).

Да добавим и това, че през 1934 г. С. С. Бобчев описва дейците по църковните борби и просветното движение в Цариград с термини, които днешният ни усет свързва само с революционните борби и Априлското въстание, като „апостоли“ и „мъченици“: „Дейци и апостоли в възраж­дането… Искрата на възраждането се появи и пусна в свят от култур­ните деятели, възпитаници на гръцки училища… Неофит Хилендарски и Иларион Макариополски… тези двама апостоли на българското въз­раждане и духовна свобода… Единство на народа, единство на българ­ската земя, единство на българския идеал, това беше лозунгът. Борба енергическа, неуморна, безспирна, това беше средството за достигане на този идеал… Те носеха своя кръст като древните мъченици(Бобчев, С. 1934: 4-7). А пък когато след края на сталинизма и завръщането на национализма Тончо Жечев обосновава „Българският Великден“ така: „Работата ми върху книгата съвпадна по време, а беше и стимулирана от изострен интерес у нас към национално-специфичното, към истори­ческата съдба и пътища на българската култура… Единствено националната идея, оформена в църковната борба у нас, мина с всичката си сила в по-нататъшното революционно движение на българите и живя дълго в следосвобожденската политическа история“; и добавя: „Едва ли има по-крива, по-невярна представа от представата за Илариона като чернокапец, като скучен и благоразумен човек! За акцията на Ве­ликден трябвало горещо и честно сърце, каквото имаше Васил Левски, и ботевско вдъхновение (Жечев, Т. 1975: 11, 15, 77).

Да се върнем към междувоенното дясно. В учебните програми и учебниците по история след 1878 г. Шишмановият модел работи, но в по-приглушен вид, отколкото в академичното писане. Приглушаването идва от това, че събитията така или иначе следват едни след други в хроно­логичен ред и затова началната точка на Възраждането е ясно откроена – Паисий, докато финалната не се посочва изрично при протичането на хронологиите. Достатъчно показателно е обаче, че програмите (и следва­щите ги учебници) слагат като заглавия на отделни дялове „Възраждане“ и „Политически борби“. Приглушаването идва и от това, че в някои от тях и черковният въпрос е отделен самостоятелно и е застанал „между“ Възраждането и политическите борби; например отделността на дяловете „Възраждане на българския народ“ (финалът на дяла тук е „Хатишериф и епоха на танзимата“), „Църковен въпрос“ (който завършва с учредяването на Екзархията) и „Борби за политическа независимост“, който започва с Раковски и завършва с Берлинския конгрес (УП 1920б: 26).

Тази схема стои като цяло още от началото на ХХ век и се запаз­ва за целия междувоенен период с единствената вариация, че черковни­ят въпрос минава под титула „Възраждане“, а „политическите борби“ се запазват като отделни. Особено отчетлива е отделността им в програми и учебници, които са по модела „Обща и българска история“. Например в един учебник от 1932 г. главата за Българското възраждане започва от Паисий и свършва с Екзахрията, веднага след нея под титула „Европейс­ка история“ се появяват уроци за обединението на Италия и Германия и чак след тях – „България. Първи политически движения“ (У 1932а). Тук липсва дори синхронията на „политическите движения“ и Възраждането, както и разполагането им в последователна диахрония – връзките са разскъсани от намесата на „общата история“ в модела. Твърдостта на тази схема личи например и в следното: десният историк и автор на учебници Никола Станев в монографията си „История на българския народ“ (1917) застъпва гледището, че „Възраждането на нашия народ се проявило в четири действия: 1. Събуждание 2. Просвещение 3. Борба за духовна свобода и 4. Борба за политическа свобода“ (Станев, Н. 1917а: 180 – това е рядък случай за „дясно“ припознаване на „политическото“ в обема на по­нятието Възраждане); в свой учебник от 1932 г. пак повтаря за „четирите действия“, но разпределя учебния материал по твърдата схема – главата „Възраждание на българския народ“ дори е снабдена с шишмановската датировка „1762-1872“, а следващият и отделен дял е „Борба за полити­ческо освобождение“ (У 1932б).

С днешна дата принадлежността на националноосвободителните бор­би и на Априлското въстание към обема на понятието Възраждане, както и формулата „Априлското въстание е най-висок връх на Българското въз­раждане, а Възраждането приключва с Руско-турската война и с учредява­нето на българската държава през 1878 г.“ вече изглежда като безвъпросна и аксиоматична; тя изглежда просто като исторически факт. Всъщност обаче тя се появява доста късно – през 1930-те, принадлежи изцяло към ле­вия политически проект и неин автор е Георги Бакалов. Не можем със си­гурност да започнем летоброенето на този проект още от брошурата на Д. Благоев „Нашите апостоли“ (1886), тъй като в нея единствените употреби на „възраждание“ са свързани направо с хоризонта на „човечеството“, а хронологично авторът отнася това световно „възраждание“ към времето на Великата френска революция… (Благоев, Д. 1982: 74-76). Може би за Благоев думата „възраждане“ все още е чист поетизъм, но пък революция и революционна идеология са му много нужни за България, която не раз­полага нито с Френската, нито (в бъдеще спрямо Благоевата брошура) с Октомврийската, но затова пък има Априлско въстание.

Пак през междувоенния период започва и атаката на лявото мисле­не по въпроса за крайната граница на Възраждането – това всъщност е акция по включването на Априлското въстание в обема на понятието, и то като негов „най-висок връх“. Първата отчетлива формулировка в това отношение безспорно е на Георги Бакалов в „Заветите на възраждането“ (1937):

„Който следи нашата историческа наука, поразява го фактът, че по­край всеобщото възхваление идеалите на възраждането, върви една линия на изхвърляне политическата борба извън възраждането. А понеже именно тази борба съставлява най-високият пункт на въз­раждането, то с нейното отсичане се окастрят и понижават иде­алите на възраждането.

У нас след освобождението непосредствено се чувстваше и разби­раше огромното значение на водената до освобождението национално-революционна борба на народа… доколкото либерализмът можеше тогава да претендира да бъде единствен наследник на национално-революционното движение, той нямаше нищо против използването на неговия ореол…

Освобождението разчисти пътя за нова стопанска система – капита­листическата, с развитието на която нейните носители придобиха все по-голям консерватизъм, който ги отчуждаваше от най-великите за­вети на възраждането, заветите на политическата свобода на народа… тия са обществените корени на една нова теория за възраждането, която го взема не в неговото цяло – като икономически, културен и политически подем, като борба за духовно и политическо освобож­дение, – а го окастря от опасното острие на революционно-политическата борба и го свежда само до просветата… Преди да се изострят обществените отношения, допустимо бе едно по-спокойно, „обек­тивно“ отношение на един учен като проф. Иван Шишманов, който пръв обоснова ограничението на българското възраждане с рамките на италианския ренесанс, т.е. само с културния подем, като приклю­чи българското възраждане с извоюването на екзархия“ (Бакалов, Г. 1937: 3-5; нататък поименно и последователно са разкритикувани Б. Йоцов, М. Арнаудов, П. Мутафчиев, Т. Влайков и др. – бел. авт. – А. Х.).

След 1944 г., разбира се, тъкмо това става официалната водеща ли­ния в разбирането за обема на понятието Възраждане. Ето и Жак Натан с „Българското възраждане“ (1947):

„Епохата на българското възраждане продължава да бъде предмет на сериозни проучвания и занимания от страна на българските историци и учени. До 9 септември фашистките историци се опитаха да фалши­фицират историята на българския ренесанс и търсеха в епохата на възраждането извори за оправдаване на фашистката политика. Лозун­гът „назад към българското възраждане“ беше станал програмен за почти всички фашистки формации у нас…

Границите на възраждането се теглят до наши дни, т.е. до момента, ко­гато се осъществяват аспирациите на великобългарските шовинисти за създаването на „обединена България“ с помощта на германските пълчища. Епохата на възраждането е една от най-великите в истори­ята на българския народ… България през този период бе национално поробена страна и борбите на българския народ приемат и не можеха да не приемат по форма национален характер. Българският народ, под идейното ръководство на българските велики революционери демок­рати и сплотен под знамето на революционната партия, се бореше за ликвидиране на феодалния турски режим по пътя на безкомпро­мисната и решителна до край революция на масите“ (Натан, Ж. 1947: 11, 24).

Ето и изреченията на Пантелей Зарев от книгата му „Българското възраждане“ (1950), в която той е в ролята на историк, а не на литерату­ровед:

„… не може да не се спрем на оная системна фалшификация, на коя­то се подлагаше в миналото нашата история и специално епохата на Възраждането и развитието на национал-освободителното движение от българските историци и професори, отдали перото си в служба на противонародния фашистки режим… Трябваше да се отбиват с всич­ки средства народните опити да се смъкне фашисткото господство в страната и затова тия учени полагаха всякакви усилия да омаловажат значението на революционната политическа борба. „Нашето Възраж­дане почва с просвета и завършва пак с просвета“, пишеше фашист­кият професор Борис Йоцов (следва критика към същите опоненти и в същия ред, известен ни от Г. Бакалов – Арнаудов, Мутафчиев и т.н.[1] – бел. авт. – А. Х.)…

Истински наследник на демократичните завети и прогресивните рево­люционни стремежи на нашите възрожденци и революционери днес е работническата класа…

… само ние днес онаследяваме и издигаме исторически на по-висок етап делото и заветите на нашите възрожденци за непрекъснатото развитие на нашия народ по пътя на прогреса“ (Зарев, П. 1950: 194, 197, 200).

Съответно, както може да се очаква, в учебната програма по история от 1951 г. дялът „Възраждане на българския народ“ започва от „Разложе­ние на турската империя“ и завършва с „Прогресивният характер на осво­бодителната война“ (УП 1951: 36).

И още нещо – през 1942 г. се появява и версия на Петър Динеков, изложена по напълно безстрастен начин и „обрана“ от каквито и да било фиксирани политически идентификации: „С названието „възраждане“ обикновено означаваме времето от средата на XVIII век до нашето освобождение. Сравнено с по-предишната епоха, това време наисти­на показва основни отлики: националното съзнание на българина вече се изразява не скрито и епизодично, но ясно, открито, категорично… От това осъзнаване на българската народна същност лесно може да се дойде до съзнанието за народна просвета, черковна независимост и политическо освобождение…“ (Динеков, П. 1942: 5). От наблюдаваното дотук не е много ясно, защо П. Динеков през 1942 г. мисли, че моделът на Възраждането като състоящо се от събития и хора между 1762 и 1878 г. (моделът, който сега имаме за наизустен) е за тогава едно „обикновено означаване“, както се изразява авторът.

Да отбележим само подозрението си, че такова – неизразено мани­фестно и ненатрапчиво в твърденията си – улягане на модела може би се дължи и на силното влияние на една класическа културноисторическа линия, тази на Боян Пенев. Епохалната четиритомна „История на новата българска литература“ поставя за своя крайна граница Освобождението (1878), но тази граница съвсем не е изрязана с теоретическа отчетливост, тъй като съвсем не е граница в понятието за „нова литература“ и затова стои у автора главно практически и технически: „ У нас понятията за но­вобългарската литература, която обгръща един период от Паисия до днес, са твърде превратни… Относително литературата до Освобож­дението има установени няколко шаблонни възгледа… А литературата след Освобождението, често отричана дори и от тези, които я създа­ват, едва в последно време започва да става предмет на по-обективни и основни изследвания „ (Пенев, Б. 1976-1978, I: 19). Неговата конструкция не противоречи на Шишмановия модел на Възраждането просто защото работи с друго понятие; за Шишманов, да напомним, има почти опозиция между „Възраждане“ и „по-модерни идеи“, като представителите на вто­рото (Каравелов, Ботев, Вазов и пр.) за него не са вече „мъже на възраж­дането“. Боян Пенев покрива всички тях под понятието „нова литература“ и така отсечката на неговата четиритомна „История“ – от Паисий до Ботев – впоследствие безпроблемно може да бъде припозната и като конститу­тивен модел на възрожденската литература, особено в по-късни културни контексти, където „ново“ и „възрожденско“ не само че не се схващат като опозиция, но се слягат до понятия, заработили в един почти хомологичен режим.

И още нещо – концептуално Боян Пенев, разбира се, оставя края на „новата литература“ отворен и незавършен в ракурса „до днес“. Но и проб­лемът за началото на Възраждането при него е не по-малко отворен, тъй като е лишен от строга доктринерска постановка за точно и само една начална точка, била тя свързана с човек, текст или историческо събитие; за­това и Боян Пенев стои някак отвъд преките полемики за периодизацията. Той не противоречи ни най-малко на Дриновата версия и на схемата „от Паисий…“, но пък в Историята му Паисий се появява чак към края на пър­вия том и след повече от четиристотин страници текст. Това не означава, че Боян Пенев е изместил напред началото на Възраждането (подобно на ранния Христо Гандев), а че го търси в едно толкова „плътно описание“ на контекста, че го лишава от строго фиксирана и доктринерски формулирана начална точка и вместо това му набавя контекстуална широта и гъста плът­ност. Това личи особено ясно в синтетичния модел на същото – отделната студия „Начало на Българското възраждане“ (1918), където главата за Па­исий се явява последна, в края на текста (Пенев, Б. 2005).

И още нещо, което обяснява широката влиятелност на Боян-Пеневия модел, който – парадоксално спрямо собствената му широта – е всъщност еманципаторски модел, задаващ граници на специфичното литературно поле в началото на ХХ век, когато „българската литературна история е принудена да отвоюва своя предмет от етнографията. Етнографи­ята с нейната позитивистка методология е нещо повече от дисципли­на – тя задава цялостния модел на научно-образователния комплекс; освен литературната история, от нея водят потеклото си българска­та историография, езикознание, фолклористика. Подходът й се обема от понятието „събирачество“…“ (1998: 227-228). Емаципаторското усилие на Боян Пенев обаче в равна мяра обслужва и своето обратно (за него „е важно да се отграничи както от извлечения от естествени­те науки позитивизъм, така и от априорния естетизъм, лансиран от д-р Кръстев“ – пак там, 236). Процедурата му най-отчетливо се вижда в собствената му формулировка на задачата на литературния историк, който трябва да разграничи явленията с „художествен“ от явленията с „култур­но-исторически“ характер, като процедурите по това оразличаване „от­клоняват литературното изследване от неговата пряка цел… задачата на литературния изследовател се свежда към проучване и обяснение на причините и условията за създаване на художествена литература; неговата главна цел е да проследи съотношението между културното и литературното развитие“ (1976-1978, I: 29-30). Именно проследява­нето и на явленията с „културно-исторически характер“ осигурява и обратната тяга на Боян-Пеневото литературноисторическо еманципаторство; още повече че тъкмо културната история и за тогава е онова „поле“, което затъмнява границите между еманципиралите се историография и литера­турна история (с тази проблематика се занимавахме по-подробно в първия том на изследването си). Да напомним и че курсът на Боян Пенев по исто­рия на новата българска литература според тогавашните учебни програми на Историко-филологическия факултет при Софийския университет е бил задължителен и в учебния план на историците. Вероятно и това е институ­ционалният канал, по който протича неговата влиятелност върху и между различните академични дисциплини.

Боян-Пеневият модел обаче упражнява софистицирано академично влияние. Може би много по-силно и публично непосредствено влияние оказва самата литература. Защото схемата за Възраждането като разпо­лагащо се в качеството си на епоха между годините 1762-1878 г., е по традиция означено като „от Паисий до опълченците на Шипка“; т.е. че такъв модел на Възраждането отдавна се разчита в самата Вазова „Епо­пея на забравените“ от 1880-те и в този смисъл отдавна е обичайно, въп­реки политическите битки за началата и краищата на Възраждането и някак надредно спрямо тях. На този проблем ще се спрем в следващите параграфи.

Откъс от „Историография и литература“, изд. „Просвета“,
София 2011, том 2, стр. 369-378.
(Публикува се със съгласие на издателите и авторката)



[1]    Същата тенденция със същите авторитети и врагове, въпреки променилото се дотогава историческо мислене върху Априлското въстание, продължава дори през юбилейната 1976 г. На последната страница от юбилейния труд „История на Априлското въстание 1876“ (1976) на К. Косев, Н. Жечев и Д. Дойнов се казва следното: „Априлското въстание непрекъснато е омаловажавано, пренебрегва­но и направо дискриминирано от буржоазните идеолози и историографи. Още навремето Георги Бакалов отбелязва тази тенденция...“ (Косев, Жечев, Дойнов 1976: 558) – и цитатът от Бакалов, който по-горе приведохме, потича отново.

Албена Хранова
Албена Хранова е българска културоложка. Доктор по филология. Доцент по българска литература. Преподавател в ПУ "Паисий Хилендарски" и НБУ, София. Автор на книгите: "Двете български литератури. Граници на лирическия контекст" (1992), "Литературният човек и неговите български езици (1995), "Подстъпи към приказката" (1996, "Яворов. Диалектика и алхимии (1999), "Езикът и неговите речи" (2000).
Други статии от този автор

support

Посетители: 60

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Няма възможност да се... преди 7 часа
  • В. писа Още
    "Защо слагаме... преди 7 часа
  • В. писа Още
    "Впечатлението ми е,... преди 7 часа
  • Франк писа Още
    Аз пък без да съм... преди 1 ден
  • Смайли писа Още
    Накара е да почуствам... преди 2 дни
  • Евдокия писа Още
    Удивително умно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хубава работа, зряла.... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Бях качил този текст... преди 3 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Все повече общувам с... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Има в немския език... преди 4 дни
  • Миро писа Още
    Чернобил от глобална... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се, има много... преди 5 дни
  • Unknown писа Още
    Уж всички сте умни... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Какви "помаци"-та това... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 2 седмици