Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Със Златко Енев разговаря Румен Леонидов:

zlatkoenevЗлатко, ти отново успя да разбуниш духовете с последната си камикадзе-операция (нещо подобно се получи при появата на романа ти „Реквием за никого“). Какви бяха реакциите към твоята „еднолична стачка“ и затварянето на електронното ти сп. „Либерален преглед“ за две седмици, в знак на протест срещу липсващата подкрепа?

Неочаквано положителни, в преобладаващата си част. Бях силно изненадан, тъй като прощалното писмо, което изпратих до всички абонати на седмичния бюлетин, се получи някак непомерно емоционално, това си беше чиста проба вик откъм дъното на кладенеца. Естествено, очакванията ми бяха за някакъв вид подобна ответна реакция. И толкова по-огромна беше изненадата ми, когато изведнъж заваляха човешки, изпълнени със загриженост и готовност за помощ отговори.

Какъв е изводът ти?

Че България нито е умряла, нито пък се кани да го прави, колкото и мрачна да изглежда повърхността на всекидневието. Разбира се, имаше и остри, гневни, в един или два от случаите дори откровено злобни реакции. Но те бяха единични. Като цяло хората ми върнаха вярата и надеждата, които през последните месеци бяха започнали да се поизносват.

Ти публично нагази в една от най-опасните зони на българското обществено пространство – става дума за необходимостта от реална обществена оценка на интелектуалеца, за заплащането на интелектуалния труд. Обикновено у нас тази тема предизвиква силно раздразнение. Освен милите приказки какви по-конкретни ответи се получиха след призива ти за финансова помощ?

Темата за заплащането на труда на интелектуалеца е сложна, тя изисква продължително и многостранно обсъждане. Но за да не се заплитам в мъгляви отговори, ще ти кажа: тук също основната реакция беше, ако мога да я нарека така, много „мъжка“ (макар че в повечето случаи идеше от жени – не знам защо е така, но самият аз живея с все по-ясното усещане, че жените в днешна България полека-лека поемат типично мъжката роля в обществото: те са ония, които са склонни да оценяват нещата трезво и без ненужни емоции, те са, които подават ръка, без да питат за това колко ще им дадеш насреща; жените са новите мъже на България, ако питаш мен). Докато мъжките реакции в повечето случаи бяха свързани с „даване на съвети“ (в това отношение ние все още си оставаме за съжаление една много съветска страна), жените просто ми казваха нещо от рода: „само да си посмял да се откажеш, главицата ти откъсвам!“, след което пращаха пари. Просто и ясно. В два от случаите – веднъж откъм Америка и веднъж от България, сумите бяха действително много значителни. Накратко – читателите ми помогнаха да се изправя отново на крака, след като вече почти бях решил да хвърля кърпата. Наистина се бях се видял в чудо, не знаех с какво ще изкарам следващия месец.

И как се чувстваш сега, след като вече наруши „правилата“ и заговори смело за пари?

Тук трябва да се поразговорим малко по-дълго. По принцип това е една от най-сериозните, болезнени и в някакъв смисъл описващи цялото ни съвременно общество теми. Табуто, което е наложено върху всякакво публично дискутиране на темата за „парите“, тоест необходимостта от някакъв израз на взаимно зачитане, уважение и отчитане на труда, който влага всеки от нас, е огромна пречка пред нормалното развитие на обществения процес в България. Единственият начин, по който е обществено допустимо да се говори за „пари“ в България, е чрез публично осъждане на този или онзи, който, естествено, е забогатял нечестно и се е превърнал в някакъв вид козел на отпущението. Но всичко това прави напълно невъзможно да има нормално, човешко и разумно отношение към най-важната част от общественото присъствие на всеки един от нас.

Помисли си сам: когато е напълно невъзможно в едно общество да се каже, „ей, тоя човек страшно много работи и страшно много печели – евалла му и на богатство, и на успех!“, то как тогава цялото общество може да се избави от колективния си комплекс за некадърност, неспособност и липса на възможности за реализация и изява? Как можем да се избавим от вечния инстинкт за контрол, за надзор над чуждата дейност, за надничане в чуждата чиния? Как можем да се избавим от завистта, от вечното „не е важно аз да съм добре, важно е на Вуте да му зле!“ Ето например, при мен се обажда един господин и ми казва следното: „господин Енев, готов съм да плащам абонамент за вашето издание, но само ако ми давате отчет къде след това отиват парите ми“.

Какво, какво е поискал този задръстеняк, без извинение за определението? Отчет за парите, които би ти дал за абонамент? Не подозирах, че сред читателите ни има и такива мишоци. Та нали вече пет-шест години всеки от нас получава напълно безплатно по пощата си висококачествените текстове на „Прегледа“, които все някой трябва да издири, подбере, преведе и сам да редактира... Какъв по-верен и пълен отчет може да има от това?

Може би милият е объркал абонамента с даренията – при които, да речем, едно такова настояване все още би имало смисъл (макар че, какъв точно отчет би искал господинът да му давам: в кои магазини пазарувам; какво плащам, за да живеем, аз и децата? В края на краищата винаги съм казвал ясно и открито, че даренията, които ми се изпращат, използвам за да живея, точно толкова просто и толкова ясно – и ако някой си мисли, че от дарения е възможно да се изкарва по някой и друг месец на Майорка, то бих му препоръчал да опита сам).

Дай да се върнем към темата за табуто... Какво е твоето обяснение за тази част от националния ни характер?

България живее в модус на колективен контрол над личностите, който е типичен за всяко дребнобуржоазно общество, но в малки и сравнително изостанали общества като нашето е буквално всеобятен и необорим, чрез никакви средства. И, естествено, въпросът за това кой, колко и по какъв точно начин печели парите си, е един от най-важните изрази на този всеобхватен колективен контрол. Социализмът, предполагам, само е засилил всичко това, но по принцип то води началото си от времена, които са далеч по-назад в родната ни история.

Откъде тръгват неговите корени?

Корените му са някъде във Възраждането, в културата на задругата, на еснафа, на колективното дребно предприемачество, при което въпросът за взаимния контрол е от най-решаващо естество. Проблемът е в това, че в наши дни, в един свят, който се променя буквално за броени мигове, изпод собствените ни крака, един такъв начин на мислене и поведение е абсолютно убийствен за духа на предприемчивост, инициативност и, най-общо казано, можене, в който е единствената надежда за напредък и благоденствие за всяко общество. Когато единствено важното нещо за обществото е да се пречи на опитите за неконтролирано от общността забогатяване (което, в края на краищата, идва от много други неща, които не могат да се сведат единствено до безогледността и готовността за нарушаване на всякакви човешки норми, с които общественото мнение у нас обикновено свързва всичко това)… та, когато единствено важното нещо е да се пречи на другите, а не да се работи за собственото преуспяване, то как тогава би могло да се стигне, дори и на теория, до някакъв вид колективен напредък? Във Фейсбук, където също си позволявам да си отварям устата по не съвсем общоприети у нас начини, доста често се появяват чичковци и лелки с повдигнат нагоре пръст, които биха искали да ме накарат да се засрамя и най-после млъкна.

Дума да не продумваш за пари...

Да се говори за пари е неприлично, знам. Само че, докато всички ние си мълчим и гледаме само как да се прецакаме едни други, мълчешката, хората работят, печелят пари и се движат напред. А ние си оставаме на същото място, ако не и по-лошо. Онова, от което имаме нужда тук в България е една нова, единадесета, Божия заповед: „Ти трябва да почиташ труда на ближния си!“

Добре, разкажи сега какво ще стане занапред със сайта ти... Ти му направи изключително мащабна реорганизация, въведе и нещо, което също се случва за пръв път, поне сред независимите български сайтове – платен абонамент. Пак пари, пак настояване за заплащане на един труд, който всички бяхме свикнали да го възприемаме като твое доброволно дарение. Накъде вървят нещата, има ли изгледи за успех, или да очакваме в близко или в по-далечно бъдеще „Либерален преглед“ отново да свие знамената?

Знам ли? Поне засега нещата изглеждат окуражаващо. Не че има опашка от хора, които искат да се абонират, но за разлика от големите издания, аз съм в състояние да живея буквално като камила – дай ми веднъж на три дни вода, пък после ми гледай сеира. Така че всичко, което мога да направя в момента е, и аз като стария Тарас Булба, да позасуча мустак и да река: „Има още барут в барутницата, момчета. Пилците се броят наесен, че и след десет есени“. Да поживеем още малко, пък после ще видим.

А твоето писателство? Напоследък не виждам почти никакви твои белетристични текстове, изглеждаш ми напълно отдаден на журналистика и онова, което възприемаш като своя просветителска мисия. Това не те ли смущава, не те ли човърка отвътре?

Уф, не пипай раната! Смущава ме, и още как. Вече и сам не зная какво да мисля. От една страна винаги съм живял с усещането, че всичко друго в живота ми е второстепенно в сравнение с писането – и то точно писането на белетристика, на романна проза. Но пък не мога и да надскоча собствения си ръст. Единственото нещо, което днешното българско общество изглежда забелязва, когато става дума за собствените ми усилия, е електронното ми списание. Останалото – шестте книги, които съм издал, примерно – за тях не се чува ни гък, ни мък. Предполагам, че такава е съдбата на повечето от събратята, като се изключат ония петима или шестима, които действително са успели да си извоюват някаква видимост като български писатели.

До какво може да доведе това положение?

Това е нещо убийствено за духа и мотивацията. Тук пак стигаме до едно от невероятно тежките табута в тази страна, а именно: в днешна България е напълно неестествено, по неписан обществен закон, да се изразява публична почит или възхищение пред труда на някой жив човек, особено ако той е интелектуалец. Инак в частна кореспонденция читателите си позволяват от време на време да си отпуснат душите и да кажат по някоя по-окуражаваща приказка.

Не вярвам, че окончателно си се отказал да пишеш, имаше намерение да продължиш „Реквиема“, какво правиш, когато не се занимаваш със списанието?

По едно време започнах обещаното продължение на „Реквиема“, но след това го оставих. Не знам за кого го пиша, точно толкова просто е всичко. Не мога като барон Мюнхаузен да се измъкна от блатото, като се тегля сам за плитката. Нужна ми е опорна точка, от която да тръгна, за която да се захвана. А каква ти опорна точка сред това убийствено колективно мълчание? Но не искам и аз да тръгна по обичайния път на оплаквачите – „вижте колко е тъпо всичко, какво може да направи сам човек?“ Сигурен съм, че рано или късно ще стигна до момент, в който ще успея да преодолея и това вцепенение, и тая блокада. Но поне засега имам много други неща за преодоляване. И преди всичко – мълчаливата съпротива срещу нахалството ми да настоявам за някаква по-реална оценка за труда си. Много съжалявам, но оттук нататък ще е така: „който не работи, не трябва да чете“. А на ония, които ми казват „ами твоя си работа, ще ни се наложи тогава да прежалим загубата на списанието ти“, мога само да кажа: „жалете си колкото щете. И, щом толкова настоявате, правете си сметките и без мен. Само имайте пред вид, че, поне в този конкретен случай, аз съм кръчмарят“.

Благодаря, че продължаваш делото си, Златко, всички ти дължим поне едно „Благодаря!“. Надявам се, че повечето от досегашните ти читатели, които са над десет хиляди, не само ще ти стискат палци, но вече като абонати ще продължат да четат твоя „Либерален преглед“. Бъди! 

Живот и здраве да е. С всичко останало ще се оправим някак. Добра сполука на всички ни!

Източник

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

24
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 12 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици