Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)



Тази книга съдържа разкази на пострадали от „възродителния процес“. Свидетелските показания на жертвите са предадени дословно – без художествена обработка и коментари. Това е тяхната истина за позорните събития, които се случиха през 60-те и 70-те години на двадесети век в долината на река Места. Истината на унижените! Истината на битите! Истината на интернираните в различни краища на България! Истината на вкараните в затвора след набързо скалъпените съдебни процеси! Истината – такава, каквато тези хора са я чули, видели и и преживели! Тази истина горчи! Тя повдига тежки въпроси с трудни отговори. В тази истина няма омраза, има болка. Болка от унижението. Болка от несправедливостта. Това ни задължава да помним всички и всичко.

Изказваме най-искрени благодарности на хората, осмелили се да се върнат към тези трудни, зa тях и техните семейства, дни и да направят обществено достояние болката, скътана дълбоко в душите им.

Благодарим им за искрените думи и за силата им да простят.


 (Във всички текстове е запазен оригиналния правопис на текста, за да се предаде автентичния говор на интервюираните. Бел. ред.)

 

„Слънчице, слънчице, виждаш ли някъде моето семейство?“

Зайра Шукри Тефик
родена на 07.05.1938 г. в село Плетено
общ.Сатовчо
обл.Благоевград

„Горчиви разкази“
Изд. Фондация за регионално развитие
„Родопи – XXI век“, Благоевград, 2003 г.

2012_09_gorchivi_razkazi

Част 1

Част 2

Част 3

Ами, какво се случи – обрязохме дет’то, реших се на всичко и на затвор, на всичко се реших. Аз няма да си оставя внучето така необрязано, аз съм мюсюлманка – тук сме всички, цялото семейство сме мюсюлмани. И отидох аз, нагласих се. Намерих си човек да си го обрежем детенцето и другото щях да си обрежа, но ми казаха да не го барам сега, него има време, но натам. И така като дойде време, дойде този човек са сапенаха (спъваха) малко и си викам, че другото друг път ще го режа и ето дойде възродителния процес. Ние дотогава криехме. Преди направиха проверка, ние скрихме, но есента пак имаше проверка и ние казахме, че сме обрязали дет’то. Кой го обряза? – ами обрязохме го, найдохме в гората, дойде човек и го обрязохме. Дойде човека – и каза мъжко ли е, мъжко е и го обряза. Обрязохме го и детето за три-четри дена оздраве. Тогава ме дадоха тук в общината (в съвета). Изрукаха (извикаха) ме, разпитаха ме там и оттам в Сатовча, разпитаха ме там в милицията. Там им казах всичко. Имаше още една жена тука с мен, тя се паника от страх, но мен не ме е страх, защо да ме е страх. Не съм ни заклала, не съм ни открала, не съм ни утрепала. И тогава нейния баща се разболя, набра някакав оток и почина, защото го било страх, че дъщеря му ще отиде в затвора, но мен не ме е страх, от какво да ме е страх. Затвора е затвор, но и той за хора е направен. Оттам ме дадоха в долния съд, в градския и там одихме един-два пъти, изследваха ме. Питаха ме извикаха и гилината (снахата) – майката на това дете. Тя беше бременна, но и нея извикаха там да казва. Аз викам, че аз съм направила работата. И й казват дали има представа сега за това дете, че какво ще се получи, че ще умре, това онова. А на дет’то нищо няма да му станс, след два, след четири дена – детето беше бомба.

И почнаха да ме съдят, ако ме съдят, ще ме съдят, моят мъж бая се уплаши. Думам му не мой се плаши, та там в затвора ходят хора. аз му давах кураж. Един път му дали писмото, че вече съм осъдена – крайно, той дойде и ми казва:

– Зайра. утре ще вървиш раното.

Ще вървим – думам, – ти пък оти се плашиш.

Отидохме тук удоло в града, в милицията и ме питат, с какво ще отида. Дали да ме откарат, или да си ида с автобуса. И си се качих на автобуса, отидохме там, приеха ме и той си се върна. Две вечери спахме в приемната на Сливен, след това дойде началника и ни прие. Там в затвора има и тъмничен, строг затвор, а ние бяхме в най-лекия режим, казват го „градината“. Затвора ни се казваше „Иван Лилов“. И се радваха другите жени вие сте добре, вие сте на открито, на свободно и действително така беше. Отидохме там откараха ни, видяха ни там жените. Аз не бях свикнала без фередже и се тресях, страх ме беше. На една жена й бяха дали манто, но тя не искаше да го носи и ми го даде. Иначе как щеше да изкарам не знам, но изкарахме и толкова.

Изкарахме там 8 месеца. Ама, дойде една помнловка и карахме всичко още два месеца.

Тука на детската градина, гилината като тръгнала да кара дет’то, директорката Къдрева (от нашите), да речем българка да е била, а тя от нашите. И тя (директорката) пита:

Къде водиш това дете?

– Ами на детска го водя, къде го водя – тя (снахата) казала.

– Ами къде го водиш, то не е полезно нито за държавата, нито за дюнята (света), нито за нищо. Тупни го с един тукмак (желязно сечиво) и…

В затвора ми беше трудно, заболя ме корем там, тъй като в яденето слагаха свинско, а аз не ядях.

– Защо Зайре не ядеш? – ми казва директорката

– Защо, защото има дамус (свинско) аз й казах

И тя се обърна към една Мария имаше в стола и й каза на Мария да не ме оставя гладна. Имало там конфитюри, има сладко, лютеница, има всичко. Но нали сладкото вреди на гастрита, една друга жена ми докарваше бисквити. По две бисквити сутрин, за да не ям на гладно сърце домати или каквото вземе. В затвора всяка сутрин като виждах слънцето си виках „Слънчице, слънчице виждаш ли някъде моето семейство“ (започва да плаче...).

Един месен в една фабрика обръщахме буркани и елин месец в нектарния завод – повече на нощни смени.

Заговори се по едно време, че ще има помиловка. И една вечер ни строиха отвънка всички, ама ние се тресем, на кой ще прочетат името да излезне от затвора, да се освобождава. И не щеш ли, прочетоха и моето име от 130 жени само З0 станаха. Те като се заваляа, те като запискаа по тоя плац. Те ги затвориха в една стая горките, а нас ни освободиха. Разпределиха ни кой къде ще пътува и така си дойдохме.

А и до ден-днешен не съм видяла никакъв осъдителен акт. Не ни дадоха нищо такова. А пък децата ми ги изпъдиха отвсякъде, че съм рязала детето, че съм престъпник на държавата.

На брат ми жената и тя си обряза детето, а на тях им взеха нивите – да не сеят тютюн, да умират, да умираме – отпъдиха ги децата от всякъде.

Докато се върна от затвора, тютюна ми изгоря. Заварихме само въра (върха). Една жена ми даде един кашон зелен боб да караме зимата.

А за смяната на имената ни гонеха и ние се криехме по къщите и извън селото. Във всяка къща по една ропка (дупка). Нашите мъже там се криеха и ние там им носихме да ядат. Един ден идват пак и викат да ме търсят мен. Аз съм се скрила зад дрехите в гардероба и се треса да не ме намерят. Другите ги нямаше, но аз бях останала, защото чаках кравата ла се утели. И те се разкарват из къщата да ме търсят, а аз там се тресях. Втория ден пак идват към нас и аз пак бягам да се скрия, скрих се на двора под купка от борикови (борови) вейки. Те вънка викаха и сестра ми и тя викаше вътре:

– Або, ма або, тука ли си? – аз тихо и казвам да им отвори портата и да им каже. че ме няма. защото ако изляза ще ям шамари. И тя им отвори и им казва, его аз виках навсякъде, няма я наша аба. И те си отидоха.

На другия вечер и аз излязох извън селото в една ропка се скрихме с моята свекърва. Но по едно време слушам моята майка ме вика, излязох аз и тя ми каза, че до довечера ако не се придам те ще упатят (си изпатят).

Дойдохме си тук, те дойдоха в нас, написаха ни каквито имена те си знаеха и това е. На моята майка я бяха извратили и й извили ръката и така я подписали. Моят брат бил там. взел един стол и се заканил и затова го взеха и го вкараха в затвора.

А за гробето да не говорим, изпочупиха всичко, изровиха всичко и сега не знаем кой гроб на кого е и къде са нашите близки, защото изпочупиха всички камъни и не ни пускаха много години там.

„Седем години се скитах по България „Без сън, без покой под вънкашносг чужда и под име ново – със сърце безстрашно и на всичко готово.“

Джмал Мустафов Гурдалов
Роден пи 08.08.1921 в село Рибново,
общ. Гърмен. обл. Благоевград

Човекът, чийто разказ Ви предстои да прочете, ме впечатли изключително много с начина и благостта, с която разказва за най-тъжните и трудни дни в живота си. От висотата на мъдростта и годините, той е успял да прости и да превъзмогне всичко, сторено му с името и в името на Бога (Аллах). Заплени ме вида ни този белобрад, стар духовник и бистротата на синия му поглед. Слушах замаян, пред себе си виждах мъдрец, в чийто глас нямаше ни най-малка нотка па съжаление за преживяното и за погубената младост. Почерпил смелост от самия Левски.

Мюсюлманин означава чистота, да няма в тебе лоши думи, лъжа, грях. Лудостта на времето, в което живях ми донесе купища неприятности. Заради вярата, защото сам мюсюлманин. Така през 1964 г. заградиха джамията, сутринта докато се молехме и като започнахме да излизаме те почнаха да стрелят по нае с хаустни патрони. Ние ги отбластнахме, после ни обещаха, че нищо няма да има повече, но един ден като си стоях вкъщи, все още не си бях сменил името, дойдоха при мен, вързаха ме и ме закараха през нощта, с белезници на ръцете, в съседното село Скребатно. Някакав от Държавна сигурност Юсев, и един прокурор ми казаха „Сине майнин, тук ще ти е паметника, кажи последните си думи“. „Левски“ казвам аз и почвам да рецитирам едноименното Вазово стихотворение – по памет, цялото, го рецитирам там пред лицето на смъртта. Политиката им беше тогава такава, ако хванем ходжата и го принудим да си смени името и да не ходи на джамията то и останалите ще го последват, но не позднаха.

Тогава искаха да затворят джамията и ми казват, че ще затворят джамията:

– Много лесно – аз казвам – като махнете ходжата, тогава няма кой да ги кланне (мюсюлмански религиозен обряд, намаз) и няма да ходи никой, няма кой да ги събира. И оттам ме интелират мене и още няколко по-вярващи от селото и аз седем години се скитах по България „без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново. Със сърце безстрашно на всичко готово. За да съм полезен давам си живота.“

Закараха ни в Карлово. Пристигнахме там, аз казвам на другарите да застилат – началника на общежитието е полковник метна ни едни сламеници да спим на тях и аз им викам на приятелите да застилат, а аз ще отида да търся по града джамия. Някой от приятелите казаха, че заради тази джамия сме тук, а аз пак джамия търся. Аз им казвам ако искат, аз отивам. И както си вървя и срещам един ром с колело и го питам за джамия и той казва, че държи ключа за джамията, името му беше Салих и така аз ходех там на джамия, когато бях свободен. Аз не исках нищо друго, аз се борех само за джамия за нищо друго.Там в общежитието ни заключваха извънка, а ние се заключвахме извътре голям контрол имаше там. Една вечер като ни изкараха в коридора и ни викат, каква е тази култура защо обувките са ни в коридора и ние казваме, че ходим с тях на тоалетна и затова не са вътре, тогава шамари мъмрене и вътре. После ни извикаха и ни казват да подпишеме тук, че няма да ходиме на джамията. Ако подпишем ще ни пуснат. Само трима не се подписахме. Другите ги пуснаха, а ние останахме и карахме с още по-големи мизерии от преди.

След това ме съдиха и ме осъдиха на 5 години затвор, лежах ги в Софиския затвор. Жената беше хванала адвокати нето и те идват при мен и ми казват, че не може да ми помогнат, ще ме осъдят за назидание, да плашат мюсюлманите. И вместо лек режим ми сложиха тежък режим.

Но най-трудно беше следствието в Гоце Делчев при „бесните кучета“ там, така им викам на тези полицаи. Те гледаха там как да ни унищожат и нас, и вярата ни. Там ни казваха така: „Мъмка ви, вие искате да гледате нашите жени, а ние да не гледаме вашите“. И ме осъдиха и за това, че кланех веднаж в петак джумая (петък) и те идват и ми казват: „Кой ти каза да кланеш?“ аз казвам, че районният ходжа ми е казал. Тогава те отиват и го питат, а той казва, че това не е вярно. За това ми дадоха две години и три за името.

И хайде в затвора и заради това, и за друго и така. Послс като излезнах ме откараха в село Балдево, в мината да работя – за наказание. Там получавах писма от брат ми от Турция и идва началника и ми казва, чс получавам писма и пиша писма, ако не престана ще ме пратят в Кипър. А жената я бяха вързали и нея с белези ики и така я бяха откарали да се подпише за името. Нищо не им правех, но гледаха да ме няма. Моят живот и всичките ми години бяха години посветени на исляма и за това аз страдах и бях мъчен цял живот, а сега живеем със жената с 80 лева – тя взема 00 лева пснсия. а аз вземам 20 лева по старост.

„А преди това аз бях на фронта – да се бия за България и да я пазя“

Хасан Ахмед Бадел
Роден 22. 08. 1922 г в село Долно Дряново,
общ. Гърмен. обл. Благоевград

Ами 1973 година по време на тези събития ни закараха от тук надолу в Дъбница. Арестуваха ни посред нощ, дадоха ма на пъдаря да ме кара посред нощ в Дъбница. Там ме питаха, какво правим там, за какво идваме. Така и така идваме сменят ни униформата, и аз като си получавал брашно ме хванаха и ме докараха тука и ма питат, да ма свалят ли удало (долу) в избата да ма надерат едно хубаво, защото не сам съгласен. Аз викам:

– Свали ме, но не се знае кой ще падне по напред.

И така оттам сабале (сутринта) ни върнаха, определиха ни формата какво да кажем. Дойде главният кмет сабале и ме пита какво правя тука, а аз му казвам, че искат да ми сменят името и аз казах че сам вземал на жената една рокля едно манто и казаха, че т'ва е малка работа и сам свободен си. Върнах се и казах на жената да носи тези новите дрехи, че... А по време на смяната на имената тука дойдоха много полиция и хората като видяха и като се откачиха – кой нагоре, кой надолу – да бягат, кой как може да се спаси и отидохме по баирите. Аз се върнах да взема малко продукти от магазина и те там на съдисъха (съсипаха) и ни хванаха. И зорле (насила) ми смениха името, така на сички със зор ни смениха имената. А преди това аз бях на фронта да се бия за България и да я пазя, а след това тази България идва тук и почва да ни наказва и сменя имената. За какво сме се били тогава ние за нея. Това тяхното беше гроздна картина, което го нравеха с нас.

„Така и не разбрахме, по кой член ни съдят, ама беше за убийство..., че сме убивали децата си“

Фатме Асимова Топова
Родена на 10.08.1962 г. в село Вълкосел
общ.Сатовча,  обл. Благоеград

Ами какво можа се случи, тежко преживяване за мен – съдиха ме в Гоце Делчев, вървяхме в Благоевград, после в София обжалвахме. И няма – направо ме набедиха, че за убийство ма съдят.

А ме съдеха за обрязването на детето. Ние им казваме, че това е хигиенично, че ние си го търсим по религия. Ама нали не разбират, те търсиха просто да ни изтезават. Да стигнем до затвор, да сплашат хората. И обжалването не стори пари. Отидохме в затвора с една жена от нашето село. Два месеца седяхме, мъжа ми обжалваше в София и им обяснил, по какъв член просто и те са се учудели, че за обрязване. По какъв член ни съдят и ни освободиха, но преди това да ви разкажа за затвора.

В Централния затвор ни държаха три дена в килия и ние просто само плачехме, три четири вечера само плакахме (викахме). Хвърлиха ни там по една кутия халва, и по една филичка хляб. Ние си викаме, ако е така за нас живот няма. И после ни преместиха в Сливен. На по-лек режим, работихме в една консервена ни откараха и там пак ни беше много трудно. Работехме по 8 часа, ама като се върнехме в затвора и там пак ни изтезаваха, просто триехме мозайка допълнително два три чата. От старшината, от началника – даваха ни да триеме и слушахме – какво да правим.

Ооу, то пък за тук, за Гоце Делчев, немойда приказваме. От Сатовча идваше тука един, не знам как се казваше, той ни много изтезаваше и мъжа ми казваше, ако трябва той да ма замести да иде на мойто място в затвора. Той казва – не, тя ще бъде в затвора. Той (мъжа ми) казва, че тогава ще минем границата. Ще избягаме, ще закараме и децата, защото ни изтезават. И тук един казва „Ще минеш, ама виждаш ли това“ – пистолет му насочи към него. Послс в Гоце Делчев там ни казаха, посочиха пак пистолет, тоя Темелков се казваше. И не можахме нищо да направим, отидох в затвора и излежах осем месена и това е. Ама с трудности много, много, преживяхме ние там, все със плачене, разделени от семейството. Как ще се чувстваш като не знаеш по каква вина са те откарали в затвора – нито си убил, нито си откраднал, нито нищо.

Члена, по който ни съдиха така и не го разбрахме, не го помня, но беше за убийство. Направо за убийство, че сме посегнали на децата – да си убием децата. Преживяхме големи наказания и от тогава не се чувствам здрава. Все по болници.

Ами какви наказания – тежки кофи големи, цели бурета, такива големи, които са кошчета за боклук ги пълнеха с помия и да ги носиш, направо снагите цели ни се тресяха. Задължително трябва да ги изхвърлиш. Ще вземем да ги изхварлеме, така дорде не са напълнени, а те казваха да се напълни, тогава ще ги изхвърляте. Бой нямаше, само косите ни отрязаха – за наказание, нямаше сопи. Повече работа тежка, ще дойде нещо за разтоварване, тежко – не тежко, воля – не воля, трябва да отидеш да носиш. Всеки месец ни пускаха по един път да си видим семейството. И навреме трябва да се прибереш, иначе те хващат н в килията трябва да лежиш. Ако не се прибереш в същия час, в същия ден...

След 1989 година нищо не ни платиха като репресирани, отидохме до Сливен да кажат, каквото сме работили, колко месеца сме били. Дадоха там бележките, ама тук не ни платиха.

А имахме и официални осъдителни актове, но нищо не помогна, така казаха, че по друг член са ни водили и не могат да платят. За каквото сме лежали не ни са писали по такъв член, ами по друг и не ни платиха.

От Слащен имаше една жена също като нас но тогава нейния девер беше кмет и бяха писали по друг член, тон беше съдействал нещо и след това на нея платиха 2000 лв., а на нас нищо.

Сенем Конедарева е помашка активистка, интелектуалка и защитничка на правата на собствения си етнос. Завършила е българска филология в ЮЗУ „Неофит Рилски”. В момента е докторантка по българска морфология в катедрата по български език, Филологически факултет на ЮЗУ, а преподава и български език за чужденци в Американски университет в България.
Други статии от този автор

Посетители

9
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 14 часа
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 ден
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 2 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 6 дни
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 3 седмици
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 седмици
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 седмици
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 седмици
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 седмици