Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

Паметта за Баташкото клане и картината на Пиотровски, 1876-1892 г.

И все пак би следвало да оставим на заден план спорните моменти и дори грешките в интерпретацията на историята на въстанието и клането в Батак от април и май 1876 г., тъй като сърцевината на проекта е свързана с други, по-късни събития – с решението на художника Антони Пиотровски да нарисува картина за клането в Батак, с отиването му в селото в края на 80-те години на XIX век и с излагането на платното през лятото на 1892 г. на международното земеделско-промишлено изложение в Пловдив. Малцината участници в дискусиите, които достигнаха до този най-съществен за проекта въпрос, застъпиха мнението, че картината не е могла да има особено влияние, подчертавайки, че тя е практически неизвестна.[1] Това разсъждение звучи правдоподобно, но не предава коректно първоначалната хипотеза на Балева. Според нея, макар и забравена впоследствие, картината е играла основополагаща роля в края на 80-те и началото на 90-те години на XIX век, включително като предизвиква интереса на други, много по-известни творци, към темата за Баташкото клане. Така погледнато, фактът, че хора, родени след Втората световна война, не познават самата картина, все още не доказва нищо. При това въпросът бе не толкова за влиянието на завършеното платно, а за реакциите, които е предизвикал Пиотровски, с работата си по него. Оттам неизбежно се повдигаше и въпросът за това какви са били представите за Батак и клането от 1876 г. преди появата на нашия художник.

Предполагаемата забрава на Баташкото клане

Една от спорните тези на Балева, която всъщност първа бе подложена на критика, беше, че макар и придобил голяма и печална известност непосредствено след клането, скоро след това Батак бил практически забравен. Цитираният отговор на Н. Кайчев в „Култура“ показа, че това е погрешно или най-малкото силно преувеличено. Допълнителни аргументи за това, че Батак има сериозно място в общественото съзнание през 80-те години на XIX век, бяха дадени след избухването на скандала. Още при отговора си през септември 2006 г. обаче Балева прецизира своята теза в смисъл, че става дума не само за това, доколко Баташкото клане се помни преди появата на Пиотровски, а и как се представя този спомен – от централно значение тук е излагането на черепите и костите на жертвите. При това Балева основателно се противопостави на тенденцията в текста на Кайчев Пиотровски да бъде разглеждан преди всичко като „чужденец“ а не като „художник“.[2]

Но идеята за „забравянето“ отново не е плод само на фантазията или на неосведомеността на Мартина Балева. Представата, че скоро „след Освобождението“ борбите, героите и жертвите от турско време са били забравени, е сред установените разбирания на традиционната историография, която са ни преподавали в училище – да си спомним само стихосбирката на Вазов „Епопея на забравените“. Същата идея за незаслужено забвение срещаме и в предговора на“3аписките“ на Захари Стоянов. Самият Пиотровски, без да бъде съвсем директен, говори за Баташкото клане като за един широко прочул се, но вече позабравен случай („...клането в Батак, което навремето си направи впечатление в цяла Европа и предизвика Руско-турската война.“). Това е разбираемо – по думите на Вазов още на следната година Батак бил засенчен от други трагични събития („Батак е страшен в 1876 г.; на 1877 г. той не поразява вече толкова, той не е сам, той има вече подобострастници: има вече Стара Загора, има вече Сопот, има вече Калофер, има вече Карлово“).[3] В крайна сметка към това мнение се присъединява и Балева.[4]

По време на скандала като най-важен пример за това, че Батак се помни и преди появата на Пиотровски, се сочеше стихотворението на Ив. Вазов „Възпоминания от Батак (разказ от едно дете)“ (1881 г.). Самото стихотворение обаче, напълно в духа на появилата се по-късно „Епопея на забравените“, разказва за Батак и за Баташкото клане като за нещо непознато. Още в първия стих детето пита повествователя дали знае за Батак („От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“) и малко по-долу се разбира, че „чичото“ не е дори чувал за това село и, подразбира се, за станалото в него („Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:// помня го клането и страшното време.”). В края на стихотворението детето за втори път се обръща към повествователя в същия смисъл („Ти, чичо, не си чул заради Батак?// А аз съм оттамо... много е далече...“). Стихотворението показва, че в началото на 80-те години на XIX век процесът на създаване на националната памет за Батак и Баташкото клане прави първите си стъпки и тепърва има да се привлича вниманието към тях. Най-малкото, такова изглежда да е било мнението на Иван Вазов.[5]

Защо точно Батак?

Въпросът за „забравянето“ или липсата на широка известност на Баташкото клане е свързан с друг, по-важен в случая въпрос. Една от централните хипотези на М. Балева е, че изборът на Пиотровски да рисува именно клането в Батак е привлякъл интереса точно към това селище сред десетките пострадали. В първия вариант на статията й това е ясно формулирано: „Но целта на настоящата статия се състои по-малко в това да изреди десетките примери за това календарно-тематично съвпадение, а най-вече да надникне зад причините, породили съдбовното вторачване не например в трагедиите на селата Ветрен, Брестовица, Козарско, Дребско, Станица, Царово, Баня, Стрелча, Сопот, Карлово, Злокучане, Бяга, Акънджи, Попенци, Кула, Лесичево, Ляхово и на още около 80 други селища, а само и единствено в тази на Батак.” В статията от каталога, макар и в доста по-смекчена форма, се поставя същата цел: проектът трябва „да осветли причините, породили съдбовното вглеждане в трагедията на Батак и визуалните стратегии за конструирането й като съществен елемент от колективната памет на българите”.[6]

И тук поставеният от Балева въпрос, макар и формулиран по малко по-друг начин, всъщност се задава и от нейни критици. Множество местни патриоти отдавна питат, защо жертвите на тяхното селище не са получили онова признание, което получава примерно Батак. „Не е само Батак“ повтаряха мнозина по форумите и разказваха за трагедиите на други злощастни селища, пострадали при потушаването на въстанието от 1876 г. (Бояджик, Ново село и др.) или в последвалата война (Стара Загора).

Но наистина ли е било възможно някое друго селище да заеме мястото на Батак в националната памет. И зависело ли е това от избора на Пиотровски да рисува на едно или друго място? Художникът сам разказва, че именно уникалната трагедия на селото е привлякла вниманието му. В изследването обаче се допуска, че Пиотровски е можел да отиде и другаде, за да увековечи кланетата от 1876 г. Проблемът според мен е, че Балева все пак разглежда Батак като едно сред многото жестоко пострадали „около сто“ села и оттам допуска, че потенциално всяко от тях е могло да се превърне в символ на мъченичеството.

Бих се съгласил, че Пиотровски е допринесъл за възраждането на печалната слава на Баташкото клане, но мисля, че дори художникът да бе избрал друго селище, за да рисува картината си, с това не би могъл да го изведе на централното място в националната памет, сега заемано от Батак. Все пак и това спорно допускане в статията на Балева не е плод просто на незнание – то отразява подхода на днешната българска историография, в която жертвите и пораженията се дават с обобщени данни, а смазването на въстанието се изброява селище след селище, без достатъчно ясно да се откроят най-драстичните случаи, какъвто несъмнено е този на Батак. Така например в „Българско възраждане“ на Н. Генчев, след като се споменава накратко за потушаването на въстанието в Стрелча, Клисура, Панагюрище, Копривщица и Брацигово, след като разказва за събитията в Перущица, просто се минава на следващ пасаж за Батак, който започва с думите: „Трагична е съдбата и на Батак“.[7] Явно след като се премълчи, че предалите се българи от църквата в Перущица са си тръгнали към домовете (3. Стоянов разказва за една убита жена след падането на църквата)[8], вече не е възможно да изпъкне истинската драма на Батак, където те са избити.

Наистина, трагедия има и в църквата на Перущица, но тя е съвсем различна – тук край на живота си сами слагат Кочо Чистеменски и Спас Гинев, като преди това убиват жените и децата си (само най-голямото дете на Сп. Гинев се скрива сред хората и оцелява), а и други хора, които ги помолили за това; още неколцина последвали примера им.[9] По своему се развили събитията и в останалите селища – за Копривщица ужасът се състои основно в разграбването,[10] а на някои места като Брацигово злоупотребите са сведени до минимум.[11] Има селища и местности, в които избиването на мирното население участва редовна войска – случаят на Бояджик в Сливенска каза (дн. Ямболско). Но за днешната българска историография всичко се смесва и протичането на въстанието в отделните селища се описва по много сходен начин. Във всяко от тях има трескава подготовка (както в Панагюрище), води се решителна битка до последния момент (както в Перущица), поробителите избиват и опожаряват (както в Батак). В резултат на това характерното за всеки отделен случай се губи от поглед. Общественото съзнание (или както казват някои – „народната памет“) много по-вярно отчита особеното при събитията в Батак – като най-важно то помни клането.

По същия начин и осъдителната декларацията на ръководството на БАН от 25 април 2007 г. говори за „кланетата в Батак и Перущица“, смесвайки два твърде различни случая.[12] Наистина това недоразумение има престижен първоизточник – едно до друго като две от най-големите трагедии споменава Батак и Перущица 3. Стоянов в предговора на „Записките“: „...като дойда в Батак, Перущица и пр., когато ви въведа в окървавените храмове на тия две исторически селца, там не искайте вече от разказвача никаква сметка.“[13] Както бе показано малко по-горе обаче, събитията не позволяват да слагаме под общ знаменател нито „кланетата в Батак и Перущица“, нито окървавяването на техните храмове. По същество това е точно „омаловажаване“ на уникалността на Баташкото клане, от което иначе всички се възмущаваха. При това реакцията на Академията не би могла да е случайна грешка, при положение, че тогавашният заместник-председател на БАН Константин Косев е съавтор на няколко съчинения за Априлското въстание.

Равносметката, която Н. Генчев дава за жертвите от въстанието също е от естество да скрие различията между отделните селища. Той дава общи данни („30 000 българи“, „80 селища“, „други 200“) като при това потушаване, избиване, ограбване и подпалване са дадени накуп: „Априлското въстание било потушено с варварска жестокост. Около 30 000 българи – мъже, жени, деца и старци били изклани. Над 80 селища изчезнали в пожарите, други 200 били срутени и разграбени.“[14] Формулировката у Балева е идентична като логика, макар да се разминава в данните {„Броят на разорените села в този период е възлизал на около сто, а общо жертвите на около 15 000“), вероятно защото се опира на иначе също така произволните преценки на Макгахан и Скайлер, които се отнасят само до Пловдивската и Пазарджишката каза и настояват на числото 15 000 избити. [15]

Но „изклани“, „разорени“ и „опожарени“ далеч не е едно и също. Не само защото е несравнимо по-страшно да се изколят жителите на селото от това да се подпалят къщите му. При по-внимателен преглед на данните за последиците от въстанието се вижда, че в повечето случаи разоряването и опожаряването на едно селище не е свързано с масово избиване на жителите му. Много села са запалени от бандите, които са ги ограбили, след като населението е побягнало – такъв е например случаят с Клисура.[16] От друга страна, в някои случаи запалването на селата е част от тактиката на въстаниците – по този пункт настояват не само османските власти[17], което е разбираемо, но за него открито говорят и организаторите на въстанието (3. Стоянов), и много от българските изследователи (Д. Страшимиров). Следователно, при сравнения с Батак нас ни интересуват не просто разорени и опожарени села, а такива, в които има масирано избиване на население. При това положение, поне що се отнася до потъпкването на въстанието от април 1876 г., Баташкото клане ясно излиза на преден план.

Батак като „нарицателно“

Но ако Батак и Баташкото клане с основание са станали печално известни, трябва да направим едно уточнение. Името на селището идва от турската дума „батак“, която значи „блато“, „тресавище“ и затова в разговорния български език този турцизъм се използва в смисъл на трудно положение, от който не може да се намери изход; оттук и производните „забатачвам“, „забатачен“ и др. подобни. Неправилно някои от непознаващите истинското значение на думата правят тук връзка с трагичните събития, разиграли се в село Батак през пролетта на 1876 г. Симптоматична грешка в тази насока е допусната в първата публикация на Балева в „Култура“: „Ако Пиотровски беше отишъл не в Батак, а примерно в Пазарджик (да не се бърка с Татар Пазарджик, днес град Пазарджик), първото село, чиято злочеста съдба Макгахан описва нашироко в кървави багри[18] то

днес може би щяхме да говорим вместо за „забатачен“ за „запазарджичен“.“ В публикацията в каталога този пасаж вече е изоставен, но междувременно грешката бе подета от един от академичните критици на Балева – Иван Илчев, който в едно интервю в разгара на скандала възпроизведе с обратен знак тази спекулация. Според Илчев „Батак се превръща в нарицателна дума още през 80-те години на 19 в. за нещо което е лошо, хаос, от който няма оправия.”[19] Нека повторим: въпреки общия си корен, турската дума „батак“ няма нищо общо като значение с Баташкото клане, та да стане „нарицателна дума“ скоро след него, а и по смисъл това клане не може да бъде сведено до „забатачване“.

Излагането на картината и Иван Вазов

И така единият основен въпрос е какво влияние е добила картината след представянето си по време на Пловдивското изложение от 1892 г. Това е едно значимо за времето си събитие, което предизвиква широк интерес. Част от него е и една своеобразна международна изложба, на която Антони Пиотровски участва със седем свои картини, сред които, най-малкото заради големината си, се откроявала композицията „Кланетата (s/c) в Батак“.[20] Както разбираме от специално издавания за случая вестник „Нашето първо изложение“ „известният художник по живопиство г. А. Петровски“ е бил изрично поканен от организаторите да вземе участие с картини, свързани с българската история.[21] В крайна сметка полският художник получава една от четирите почетни дипломи в своята област, което е и най-високото от присъжданите отличия.

Като цяло обаче композицията „Баташкото клане“ и изобщо изложбата на картини далеч не са били най-голямата атракция на панаира – такава безспорно станал балонът на Луиз Годар. Единствената илюстрация от произведението на Пиотровски в споменатия вестник на изложението е на неговото предложение в конкурса за статуя на тема „България покровителка на земеделието и индустрията“.[22] Все пак картината „Баташкото клане“ е привлякла вниманието на един важен посетител – Иван Вазов. В пътеписа „В недрата на Родопите“ той описва – по собствените му думи – „великолепната картина на г. Пиотровски“ и казва, че е силно впечатлен от нея, макар немного време преди това да е видял самият Батак, където именно изпитал истински „ужас“.[23] При това положение силното влияние на Вазов (на което мнозина настояваха в дискусиите) вече не изключва принос и на Пиотровски.

И тук има един акцент, който заслужава да бъде отбелязан. Вазов изглежда силно впечатлен от пламъците на картината на Пиотровски и й приписва заглавие, различно от установеното: според него тя се нарича „Клането и пожара на Батак“. Всъщност темата за пожара е централна и в повествованието на самия Вазов и в пътеписа си за Родопите той говори за „зловещата заря на един пожар“, за „отблясъка на някакъв пламък, може би оня, който изпепели Батак...“.[24] Така или иначе тук Вазов не е повлиян от картината – огънят присъства още в стихотворението „Възпоминания от Батак“ от 1881 г. („но плевнята пламна и взе да пращи“, „казаха, че в оня големи огън// изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина“, „И черквата наша, чичо, изгоря,// и школото пламна, и девойки двесте// станаха на въглен – някой ги запря.. Интересното е, че темата за опожаряването на Батак не се налага на централно място в общественото съзнание, както е при опожаряването на Стара Загора от 1877 г. А това в крайна сметка трябва да ни накара да бъдем скептични към хипотезите за решаващо директно влияние както на картината на Пиотровски, така и на написаното от Вазов за формирането на националната памет за Батак.

Реакциите, провокирани от Пиотровски

Втори важен въпрос е свързан със самия процес на рисуване на картината, който има самостоятелно значение. В определени случаи нещо толкова просто като правенето на снимки може да има много сериозни последици – смъртта на бягащите от папараци лейди Даяна и Доди ал-Файед е показателен пример. Доколко обаче художникът Пиотровски е предизвикал дълбоки сътресения в българска среда?

Балева подчертава, че няколко основни творби за Батак се появяват в много кратко време и все след посещението на Пиотровски в селото – през 1891 г. е публикувана пиесата на А. Шопов „Баташкото клание“, а през 1892 г., когато бива изложена картината на Пиотровски – книгата на Ангел Горанов (Бойчо) „Въстанието и клането в Батак“, пътеписът на Вазов „В недрата на Родопите“ и третият том на „Записките“ на 3. Стоянов. Както бе споменато, Иван Вазов вижда картината след ходенето си до Батак, където отпреди това искал да отиде. Нека видим как стоят нещата с останалите текстове.

Първият по време случай на евентуално влияние е свързан със Захари Стоянов. Балева разказва, че Пиотровски се е срещал, макар и случайно, със 3. Стоянов през 1886 г. и допуска, че именно разговор помежду им ще да е подтикнал 3. Стоянов да опровергае Макгахан и да опише въстанието, а не само клането в Батак. Тъй като частта за Батак в „Записките“ е завършена в самия край на живота на автора им, към 1888-1889 г.[25], едно такова влияние не е изключено, но и далеч не е доказано. Във всеки случай не би могло да се приеме, че нещо е накарало 3. Стоянов да смени радикално представите си за Батак след средата на 80-те години. Макар и между другото, 3. Стоянов сочи Батак не само като място на една от най-големите трагедии, но и като важен център на въстанието още в първия том на „Записките“, публикуван през 1884 г.[26], т.е. дълго преди случайната му среща с Пиотровски.

Балева изглежда е права, че З. Стоянов вижда повече героизъм в Батак, отколкото е имало в действителност – впрочем още Д. Страшимиров оспорва „Записките“, където откъслечни изстрели са представени като геройски битки между батачани и башибозуците (30 април, 1 май).[27] Това е много вероятно да се дължи и на факта, че 3. Стоянов ползва информация от втора ръка. Противно на допускането на Балева обаче, той няма лични мотиви да придава точно на Батак повече героизъм, та да „разширява територията на героичната национална топография“ и да „легитимира за пореден път правото си на политически пост”.[28] Бунтовната дейност на 3. Стоянов не е свързана с Батак, а той, както е знайно, без задръжки и много образно описва сцени на колебание и слабост, на бягства и предателства, заклеймява села, градове и цели райони – да припомним само думите му за „шопската София”: „Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байрак и бунтовник!”[29].

Вторият случай, който заслужава внимание, е самото посещение на Пиотровски в Батак. То изглежда е било забележително събитие в живота на селото – в спомените си художникът разказва, че му е била обещана „пълна подкрепа“, посрещнали го с хоро, били събрани голям брой местни жители, за да позират, докарали и помаци от съседните села със същата цел, и изглежда дори му разрешили да разхвърля костите на жертвите по пода на църквата за една от снимките. Наистина жалко е, че не се намериха досега други източници, които да покажат какви са били реакциите на самите батачани след идването на Пиотровски, а и по-късно, след излагането на платното му.

Една от хипотезите на Балева е, че книгата на Ангел Горанов е била написана като отговор на това посещение, което ще да е поставило в неудобно положение баща му Петър Горанов. Тя допуска, че и пиесата „Баташкото клане“, публикувана през 1891 г. от името на А. Шопов, може да е дело отново на Ангел Горанов.[30] Макар обаче да се знае, че Горанов е писал и пиеса за Баташкото клане, най-достоверно ми се струва пояснението на Димитър Църпев, според което тази от 1891 г. има друг автор, който наистина се казва Ангел Шопов и е син на известната батачанка Фота Манчова[31]; от заглавната страница на пиесата разбираме, че по това време той е бил книжар в Станимака (дн. Асеновград). Различен е и стилът на писане в двата случая.

Остава въпросът дали посещението на Пиотровски не е провокирало книгата на Ангел Горанов от 1892 г. Наистина, за оцелелите водачи на въстанието темата за клането е мъчителна и те неизбежно ще трябва да оправдават поведението си – най-вече бягството си от селото в началото на обсадата.[32] Този проблем обаче съществува и преди посещението на Пиотровски. Така например крайно неблагоприятни за Петър Горанов

се оказват сведенията, които пещерският околийски началник и бивш поборник Отон Иванов събрал през есента на 1883 г. по поръчение на 3. Стоянов[33], та предводителят на баташките въстаници пише специално опровержение.[34] През същата 1883 г. П. Горанов подготвя и свои „Спомени за въстанието в Батак“.[35] Както вече бе отбелязано, още тогава написаното от Горанов става достояние на 3. Стоянов. Оказалият се в ролята на арбитър автор на „Записките“, сам спасил се с бягство след провала на въстанието, не се наема да осъжда Горанов, а само накратко отбелязва: „Няколко души, между които бил и Горанов, един от предводителите, сполучили през нощта да избягат из една долина след много опасни опитвания.“[36] Впрочем, ако не беше масовото клане, бягството на Петър Горанов (което само по себе си с нищо не е повлияло на последвалата трагедия) не би пораждало проблеми – така бягат почти всички водачи на въстанието.

Влияние на отделните творби

Макар темата за Баташкото клане скоро да изчезва от вестникарските страници и дипломатическите кореспонденции, в продължение на години именно проведените на времето си анкети от западни дипломати и журналисти остават първостепенен източник на информация за него. Сред тях като най-въздействащ се откроява репортажът на Макгахан. Ето например в една от цитираните по-време на скандала дописки за Батак в пресата, анонимният й автор в няколко абзаца припомня за известния „Батачки сек“. Той сметнал за свой дълг като българин да го спомене, макар трагедията да била добре позната – за нея преди това писали неколцина чужденци, а той самият чел у Макгахан.[37] Самият Пиотровски, както показва Балева, изглежда повлиян именно от Макгахан, при все че сходно, макар и не толкова подробно и впечатляващо описание дава и Беринг.[38]

Що се отнася до творбите от началото на 90-те години на XIX век пиесата на Ангел Шопов „Баташкото клание“ е получила сравнително голямо разпространение, ако съдим по дългия списък с предплатили за нея спомоществователи в края на книжката, но като че ли не добива трайна популярност. Книгата на Бойчо, която излиза преди излагането на картината на Пиотровски, изглежда няма незабавен отзвук. Издателят Манчов се оплаквал пред Вазов: „Представете си, три месеца как съм напечатал „Клането в Батак“, а само седем книги съм продал!“.[39] Не е без значение обаче, че сред читателите на книгата е самият Вазов – той преразказва доста от нея в частта за Батак на пътеписа „В недрата на Родопите“, като й отделя значително повече място, отколкото на картината на Пиотровски. Това осигурява допълнителна популярност на казаното в книжката, независимо дали се цитира действителния й автор. Така например в един от текстовете си за Батак Илия Тодев цитира текста на Вазов, но в една от онези части, където народният поет всъщност преразказва книгата на Горанов.[40]

Макар и впоследствие да не постига широка популярност (единственото й фототипно преиздание е от 1991 г.), книгата на Горанов ще бъде ползвана от всички следващи историци на събитията в Батак от 1876 г., започвайки от Димитър Страшимиров. Влиянието й може да се открие и до наше време. Това се отнася основно до изложението на събитията, но имаме и пресни примери на заимстване на интерпретациите, които предлага А. Горанов. В няколко работи на вече цитирания И. Тодев се лансира тезата, че смиреното поведение на батачани пред лицето на смъртта е било плод на „мартирологичната“ им нагласа, оформена под влияние на християнството. Тезата на Тодев определено е направила впечатление – тя е отбелязана като нарушаване на установените табута,[41] а предизвиква и критиките на онези, които държат да се подчертават по-ясно актовете на героизъм и съпротива.[42] Интересното е, че тук Тодев всъщност се присъединява към обясненията на Горанов, който вижда в поведението на батачани пред клането: „оная смирена готовност за смърт, оная безропотна покорност на участта, каквато е завещал в пример наший Спасител, каквато се среща в житиетата на много почитаеми от светата черква светци”.[43]

Сред творбите, появили с в началото на 90-те годни най-известен е текстът на „Записките“ и, заради името на автора си, пътеписът на Вазов „В недрата на Родопите“ – но както казахме, първият ползва записките на бащата Горанов, а вторият – книгата на сина Горанов. Горанови са несравнимо по-слабо известни, но техните спомени стоят в основата на всеки разказ за въстанието и клането в Батак, а чрез Захари Стоянов и Иван Вазов версията им за събитията е добила господстващо положение. Това струва ми се е добър пример, за това как по-слабо известни автори и техните творби, могат да имат определящо влияние.

Най-сетне трябва да добавим, че за популяризирането на трагедията на Батак важна роля е играл издателят Драган В. Манчов, самият той батачанин. Скоро след клането той издава в Букурещ календар за следващата година с показателно заглавие: „За спомен на батачкити и на другити мъченици в България. Народен календар за 1877 г.“.[44] Манчов издава ред учебници по история, където клането е изрично отбелязано и образно описано[45], вестници като „Стара планина“ (1876-1877) и после „Народний глас“ (1879-1885), в които срещаме много от споменаванията за Батак, а също така книгите на А. Шопов и А. Горанов (Бойчо). Той, както видяхме, слага последната в ръцете на Иван Вазов.

Инсценирането на снимката с черепите и костите

По време на скандала витаеше усещането, че самото обсъждане на въпроса за костите на жертвите е едно светотатство.[46] Трябва да подчертаем все пак, че и този въпрос е бил вече поставян, при това от несъмнени български патриоти. Така в книгата на Георги Методиев „Епопеята Батак“ се изразява недоволство, че „в съзнанието на поколенията Батак от онова време е само „куп черепи“[47], защото така според него не може да се види героизмът на батачани. Защо обаче Баташкото клане е останало в паметта именно с костите и черепите на жертвите?

Тук се изправяме пред една от най-важните хипотези в проекта – за основополагащата роля на Пиотровски във визуалното представяне на Баташкото клане чрез показване на костите на жертвите. Според Балева инсценировката с костите и черепите в църквата „Св. Неделя“ за една от снимките е поставила началото тази традиция. Именно срещу това предположение обаче се появиха сериозни аргументи. На първо място, по време на дискусиите след скандала беше показано, че излагането на костите предхожда посещението на художника в селото: както обърнаха внимание служителите на музея в Батак, сведения за това се откриват у Иречек, който посещава селото през август 1883 г. и описва църквата „Св. Неделя“: „Пред олтара на ниски полици лежат редове от черепи. При някои от тях има восъчни свещи, при други – цветя. Някои са цели, други са пробити с куршум, но по-голямата част имат отзад белег от тежък удар с ятаган или сабя, повечето са черепи на жени и деца.... По пода и прозорците е пълно с кости.“.[48] Явно излагането на костите и черепите на жертвите значително предхожда появата на нашия художник. Впрочем самият той казва (и Балева го цитира), че в църквата „и до днес лежат костите на множество избити“.[49]

В аргументацията на Балева има и един съществен проблем, на който почти не бе обърнато внимание – едновременно се говори за картината с клането и инсценировките за нея (запазените две снимки – батачани пред училището и групата помаци), от една страна, и за снимката с костите в църквата, от друга. Именно костите са „образът“, който най-често представя трагедията на Батак в общественото съзнание. Но макар Пиотровски да казва, че е направил снимки и на църквата, основната инсценировка и картината са извън нея. Именно за направените пред училището снимки Балева дава доказателства, че са направени като основа за рисуването на картината.[50] Впрочем художникът говори експлицитно за инсцениране само на снимките за клането, но не и за тази в църквата.[51] Последната със сигурност също е инсценирана – не само, че „персонажите са подредени в класическа триъгълна композиция“, но костите са разхвърляни по пода на цялата църква, докато иначе са били събрани и подредени.[52] Балева отново отбелязва, че това съответства на описанието у Макгахан (но бих добавил – и на това в останалите анкети от 1876 г.) за разхвърляните из вътрешността на църквата разлагащи се човешки тела.[53] Но колкото и правдоподобно да изглежда това отново да е направено по указание на Пиотровски, тук това не може да бъде подкрепено от паралели с готовата картина, както е при снимката пред училището и снимката с помаците.

Остава въпросът с разпространението на образа с черепите и костите и евентуалната роля на снимката на Димитър Кавра във вътрешността на църквата.[54] От снимките на Кавра по-често срещана е тази с батачани пред училището.[55] Тази в църквата е по-слабо разпространена, а черепите и костите от църквата в Батак са известни от други фотографии, които обаче, както основателно отбелязва Балева, имат различна подредба. На тях виждаме грижливо подредени купчини от черепи; двете може би най-известни са направени пред църквата, като на едната има възрастна жена в черни дрехи и с бастунче[56], а другата е без човешка фигура; и на двете черепите са подредени върху маси и се вижда пано с надпис от човешки кости „Останки отъ 1876 г.“) няколко снимки има и от вътрешността на църквата, където се виждат черепите на полиците, както по принцип са стояли, както и споменатото пано.[57] Балева добре предава разликата – при Кавра/Пиотровски костите са „разхвърлени от художника“ и резултатът е „продукт на режисьорското майсторство на Антони Пиотровски“, докато останалите снимки и картичките имат „простовата символика“ и сниманите на тях кости и черепи са „прилежно подредени“.[58]

Именно втората категория снимки са по-разпространени – от тях са правени картички, тях срещаме като илюстрации в историческите публикации. Снимката с подредени пред църквата черепи (без човешка фигура) откриваме в книгата на Венедиков от 1929 г.[59] и в малката книжка на Янко Павлов от 1935 г.[60] Снимката с подредените черепи и възрастната жена с бастунчето пред църквата е дадена в албума за Батак на Хр. Монов,[61] както и в колективното издание върху историята на Батак от 1995 г.[62]

Някои основни издания минават изобщо без подобна снимка – в „многотомната“ история на България няма снимки от Батак и виждаме само полуразрушената църква „Св. Архангел“ в Перущица.[63] В албум за Априлското въстание в IV окръг, публикуван във връзка със стогодишнината му, Батак е представен със снимки на водачи и участници във въстанието и една снимка само на сградата на църквата отвън, без кости и черепи;[64] сходно е положението при илюстрирането на книгата на Тр. Керелов.[65] Факт е, че особено през последните десетилетия дори авторите от Батак не държат да публикуват подобни снимки – ето например в публикувания през 2006 г. том 1 от „Историческото богатство на община Батак“ има богат илюстративен материал (като се почне от местните занаяти и се стигне до въоръжението на баташките въстаници), откриваме дори снимка от посещение на Тодор Живков[66], но не и такава с костите на жертвите.

Говорейки за популярността на снимката на Кавра с артистично разхвърляните из църквата кости, Балева обръща внимание на един случай, когато тази фотография е използвана в албум за Априлското въстание, издаден от Дойно Дойнов и Христо Йонков, където е приписана на Перущица.[67] Доколко обаче това свидетелства за голямо разпространение на снимката? Или обратно – показва, че бидейки слабо позната, е могло да се получи объркване при използването й? При това в същия албум в частта за Батак е показана една от снимките с „прилежно подредени“ черепи и кости -тази пред църквата.[68] Снимката на Кавра от вътрешността на църквата откриваме като илюстрация в друга книга на Д. Дойнов, тук вече правилно отнесена към Батак, но за 1876 г., като заедно с това е дадена и снимката с батачани пред училището.[69] На практика именно скандалът от 2007 г. даде широка популярност на въпросната фотография.

Самата подредба на костите в старата църква на Батак си остава непроменена и след посещението на Пиотровски.[70] Показателно е свидетелството на Вазов от лятото на 1892 г., което независимо от инсценировките за снимката на Кавра (или Кавра-Пиотровски) няколко години по-рано, описва същата картина като у Иречек: „При недогорелите останки на олтара са сложени на полички купове черепи: разните дупки и широки цепнатини по тях свидетелствуват за мъченическата смърт на нещастниците.“ Единственото, което Вазов споменава, но не срещаме у Иречек, не би могло да бъде нововъведение на художника Пиотровски: „Един вид епитафия в блудкави стихове е закачена над черепите../'.[71]

Всички по-късни снимки, дори онези, които са направени пред църквата (следователно с едно нарочно разместване на костите и черепите), не изглежда да са повлияни, поне като иконография, от артистичната фотография на Кавра (Кавра-Пиотровски). Напротив, те напомнят за описанието на Иречек от 1883 г. („... на ниски полици лежат редове от черепи... По пода и прозорците е пълно с кости“) и за това на Вазов от 1892 г. („... на полички купове черепи ...“) и отразяват тази обичайна подредба в храма. Изобщо снимката на църквата с разхвърляните в нея кости, дело на гръцкия фотограф Кавра (и най-вероятно направена по указание на Пиотровски), изглежда е първа по време, но нито е най-разпространена, нито е задала модел.

Можем все пак да се запитаме в каква степен именно фотографиите са в основата на популярността на образа с черепите и костите от Баташкото клане. По време на скандала хората почти винаги разказваха за собствените си посещения в църквата – те оставят несравнимо по-силно и трайно впечатление, отколкото чернобелите снимки в албуми и исторически съчинения. Предвид на това, че църквата „Св. Неделя“ в Батак е посещавано място, много хора сами са виждали костите в църквата, други са слушали за тази смразяваща гледка. Ако се вярва на преценките на по-възрастни посетители, църквата с черепите е била още по-въздействаща преди последната реставрация, при която костите са събрани само на едно място (в споменатия саркофаг).

Запазването на черепите и костите в църквата

Остава да разгледаме въпроса за това как костите на жертвите са останали в църквата. Приемайки, че набожните жители на Батак не са оставили телата на близки и съселяни непогребани с години, Балева търси и намира друго възможно обяснение. Тя допуска, че костите за снимката са взети от костницата на църквата, които не са непременно и само на жертви от 1876 г. Оттук в статията й от май 2006 г. се появява и възприеманата като кощунствена хипотеза, че след този случай батачани са започнали да възпоменават паметта на избитите си съселяни чрез излагане на „мнимите им смъртни останки“; в каталога това е преформулирано като „предполагаемите им останки“.[72]

Най-напред едно уточнение за „костницата“. В традиционните погребални обичаи съществува т.нар. второ погребение, което се среща при всички съседни народи на Балканите, а колкото до българите, разпространено е главно в Южна България и само спорадично в Северна. При този обичай на третата, петата, седмата или деветата година след погребението, дори да не се заравя следващ покойник, гробът се разкопава и извадените кости се промиват. Обикновено те се погребват след това наново (Източна Тракия, Странджа), но в някои случаи остават на съхранение в гробищен параклис, в костницата на църквата или, ако няма такива, на някое място в нея.[73] Последното е разпространено в Средните Родопи, където извадените кости се събират в костници в църквата на селото, като на места тази практика се запазва до средата на XX век.[74] Разкриването на подобни по-стари костници е било не веднъж тълкувано именно като че става дума за жертви на масови избивания.[75]

Впрочем не е изключено по този начин да са вадени костите именно на жертвите. Така след промиване и изваждане от гроба са запазени черепи на някои бунтовници – такъв е случаят с черепа на Стефан Караджа, чиито гроб е разкопан за повторно погребение осем години след смъртта му, а черепът му остава у баба Тонка Обретенова.[76] Черепът на Тодор Каблешков е бил поставен в стъклен съд и ние виждаме с него да се снимат оцелели поборници.[77]

Случаят със запазените черепи и кости в Батак обаче изглежда не е такъв. На първо място трябва да отбележим, че зад погребването или непогребването на избитите е имало и определен политически залог. Още през есента на 1876 г. батачани са били обвинявани, че извадили кости от гробищата, за да изглежда клането още по-зловещо.[78] Тленните останки, особено ако са на жени и деца, са били най-силното доказателство, че са избивани мирни жители.[79] От друга страна някои обвиняват османските власти, че бързали да погребват избитите, да прикрият стореното. В един писан близо три десетилетия по-късно документ четем „Грижата на турското правителство е било да прибира труповете на избитите и да ги заравя“.[80] Всъщност, както видяхме, властите дълго се забавили да сторят това. Дори през есента в черквата и на някои места из града се виждали трупове. Исмаил Кемал разказва, че именно при посещението на тяхната комисия е било разпоредено да се погребат телата от вътрешността на църквата.[81] Дали обаче това е било навсякъде и изцяло извършено не можем да сме съвсем сигурни. През октомври 1876 г. Робърт Мор не споменава нищо за непогребани тела,[82] но според други източници при посещението на лейди Странгфорд през втората половина на октомври на места още имало непогребани трупове.[83]

По-важно обаче е друго – спонтанното отношение на оцелелите към останките от техните близки. Няколко източника разказват, че те помнели и показвали местата, където са били заклани роднините им[84], на тях по време на Задушница палели свещи и плачели, но за съжаление не хвърлят повече светлина върху съдбата на тленните останки на жертвите.[85] Що се отнася до времето след клането, Макгахан разказва няколко случая на обезумели от мъка жени, които пазят останките на своите близки – една му показала полузарития скелет на дъщеря си в двора на къщата, друга държала в скута си черепите на трите си деца.[86] Дошлият месеци след него Исмаил Кемал описва подобна сцена: „При нашето пристигане бяхме посрещнати от няколко стотици жени и момичета, които плачеха и хълцаха, между които една носеше ръката и главата на една жена, и друга – ръката и крака на убито дете.”[87] Тези най-крайни случай обаче не са изключения, а отразяват общия срив сред оцелелите. Иречек, препредава разказаното му, че те опитали да „издигнат нови колиби между пепелищата на своите жилища и между костите на нещастните роднини и съседи“, че това били „хора като че съвършено побъркани и полуонемели от нещастието“.[88] Дори 16 години след трагедията Вазов описва жителите на Батак като необратимо белязани от нея, като не внимава особено при подбора на думите си.[89] Разбираемо е при това положение, че наследниците на батачани предпочитат да говорят за героизма на въстанието, вместо за клането и месеците след него.

Сред различните свидетелства ключ към проблема за съдбата на тленните останки на жертвите намираме отново у Макгахан. Той разказва, че хората нямали физически сили да погребат близките си, но проявявали почит към костите им, стига да ги разпознаят. Пасажът заслужава да се цитира изцяло: „Някои от тези, които са могли да разпознаят костите на близките си са направили слаби опити да ги погребат. Но те нямат лопати, с които да изкопаят гробове, и са слаби и изтощени от глад. Освен това много от оцелелите са жени, които са правили напразни усилия телата на любимите им хора да бъдат засипани с малко пръст. Ние попаднахме на множество доказателства, че във всички случаи, когато е било възможно костите да бъдат разпознати, за тях нежно са се грижели. Ние видяхме множество добре поддържани гробове, които бяха украсени с цветя. Видяхме други, които бяха разрити от дъжда или от кучетата, оставяйки част от скелета открита, които обаче все пак бяха украсени с цветя. Ние дори видяхме черепи, лежащи на земята, на нечий вход или градинска ограда, сякаш някой се грижи за тях, но не ще да ги погребе далеч от погледа си. Видях един полупогребан с лицето нагоре, и гледащ укоризнено към слънчевото небе, с грижливо поставен в устата му букет; но за повечето от тези скелети и кости няма кой да се погрижи.“[90] Това описание кореспондира с видяното от Иречек през август 1883 г. – точно седем години по-късно: „При някои от тях [черепите] има восъчни свещи, при други – цветя. Няколко са завити с кърпи; роднините предполагали, че са намерили в тях останки от своите мили и ги снабдили с особена завивка.”[91] Важно е да подчертаем, че описаните от Иречек грижи за черепите на близките се отличават от онези, познати при ритуала „второ погребение“, които се извършват еднократно преди останките да бъдат положени в костницата.

Съпоставянето на тези две описания подсказва, че въпреки взетите междувременно от властта мерки, част от черепите и костите не са били изобщо заравяни, а направо оставени или прибрани за съхранение в църквата, където близките продължили да се грижат за тях. От основно значение разбира се е разказаното от Макгахан, но свидетелството на Иречек някак потвърждава тази невероятна картина – по един напълно непознат на традицията начин оцелелите след клането започнали да отдават почит на непогребаните останки на своите близки. Така погледнато костите на Батак са свидетелство не само за голямото клане, но най-вече за потресаващото състояние, в което са се намирали оцелелите след него.

***

Преди да правим общи заключения, може би трябва да се върнем към въпроса за допуснатите в работата на Мартина Балева грешки. Наред със съвършено неоснователното според мен обвинение в злонамереност, българските историци ги обясняваха с липса на работа с „извори“ и с непознаване на „историографията“ – това впрочем са обичайните коментари на всеки опит за „новаторство“. Но наред със случаите на неточно или избирателно цитиране, в изследването на Балева ние видяхме по-скоро предоверяване, буквален прочит на някои от изворите, а не просто пренебрегването им. Казвам „някои“, защото други извори са ползвани критично, и в това отношение работата й има приносен характер. Въпросът с непознаването на историографията също не стои еднозначно – видяхме, че въпреки стремежа да се освободи от наслоените в националната историография интерпретации, Балева неволно е възпроизвела или се е оставила да бъде повлияна от много от тях. Разбира се, ако тя просто беше следвала всички утвърдени постановки, и в дадената от тях насока беше интерпретирала използваните извори, изследването й би било възприето несравнимо по-благосклонно.

Какво можем да кажем в крайна сметка за резултатите от досегашните изследвания по „проекта Батак“? На първо място, работата на Мартина Балева показа, че няколкото най-ранни снимки, свързани с Баташкото клане, са всъщност нарочно направени в края на 80-те години на XIX век инсценировки – те трябвало да послужат за основа при рисуването на картината „Баташкото клане“ на по-късно забравения полски художник Антони Пиотровски. Че това свидетелства за едно сравнително късно навлизане на фотографията в известното родопско село не е най-важното. Възприемането на трите запазени снимки като автентични свидетелства и датирането им ту към 1876, ту към 1878 г. е разбира се недоразумение, което заслужаваше да се изясни. Оттук нататък въпросът е как работата на художника се вписва и евентуално гради националната памет за Баташкото клане.

Сред пострадалите през пролетта на 1876 г. български села, Батак действително е изключителен случай с големия брой на жертвите от извършеното клане и този факт бързо добива известност. Налагането му в обществената памет все пак е по-продължителен процес и когато гледаме публикациите, посветени на Батак, началото на 90-те години на XIX век наистина бележат един своеобразен бум. Това все още не е завършек на формирането на днешната представа за „Батак 1876 г.“ – днешните представи за историята на Априлското въстание в Батак създава едва историографията от междувоенния период и от комунистическо време. Но когато говорим за постепенно оформяне на националната памет за Батак трябва да направим една уговорка. От самото начало общественото съзнание ясно разпознава и помни клането. Онова, което се изгражда като разказ и става по-широко публично достояние от началото на 90-те години на XIX век се отнася до въстанието и оказаната от някои батачани съпротива.

Картината на полския художник Антони Пиотровски допринася за дооформяне и затвърждаване представата за събитията в Батак като клане на мирни, беззащитни хора, а не на едно разбунтувало се население. Версията му е близка до обществения стереотип (и именно затова е трудно да определим какво е нейното собствено влияние), а не до мемоаристиката и историографията, които дават място и на въстанието, и на съпротивата при отбраната на селището. Балева с основание забелязва, че макар в спомените си художникът да разказва как е прочел за Батак в „Записките“ на 3. Стоянов, и инсценираните снимки, и картината му са всъщност илюстрация на написаното от Макгахан – автор на най-популярното до това време описание на трагедията.

Така погледнато картината на Пиотровски и снимките на Кавра-Пиотровски не са начало на нова традиция, а по-скоро отражение на господстващите през 80-те години на XIX век представи за събитията в Батак от 1876 г. Така, макар изложена през 1892 г., картината до голяма степен се разминава с другите творби, появили се през 1891-1892 г., които разказват не само за клане, но и за въстание, и за боеве около Батак.

Що се отнася до помненето на Баташкото клане с черепите и костите на жертвите, то тук е трудно да посочим първоизточник и по всичко личи, че Пиотровски е заварил една вече оформена традиция, възникнала спонтанно в месеците и годините непосредствено след клането. Наистина, нейното популяризиране чрез фотографии се извършва през следващите десетилетия. Но макар да е първа по време сред запазените, а и най-артистично композирана, направената от Кавра (Кавра-Пиотровски) фотография във вътрешността на църквата не е получила особено разпространение и не е послужила за модел при подготвянето на следващите. С времето излагането на костите на жертвите придобива трайно национално и политическо значение – то ще поддържа в българското общество спомена за трагедията на батачани. Наистина, през последните десетилетия, когато се налага „героичната“ версия за събитията в Батак от 1876 г., те някак отиват на по-заден план в разказа на историци и местни патриоти. Скандалът от 2007 г. обаче ясно показа, че въпреки техните усилия, общественото мнение сакрализира Баташкото клане и костите на жертвите, но много по-малко знае и се вълнува от Баташкото въстание.

Статията е публикувана в: Анамнеза, IV, 2009, 1 (9), с. 132-203:

Източник



[1] Напр. Иван Илчев в Сега, 28 април 2007 г.: „На този фон, смея да твърдя като професионалист, картината на Пиотровски си остава слабо известна и прекалено академична, за да окаже приписваното й въздействие същият, Е-вестник, 5 май 2007 г.: „По мое мнение картината на Пиотровски никога не е била популярна.... Помислете си, кой нормален човек ще си сложи в къщата репродукция на картина с клане?“-, Николай Поппетров в Култура, 8 май 2007 г.: „Аз не мисля обаче, че и картината на Пиотровски е играла такава фундаментална роля. Пред кого е играла? Как е била популяризирана тя? Кои хора са я виждали? Ами Вазов и неговите интерпретации на събитията?“

[2] Балева, М. „Хиатусът Батак." – Култура, бр. 29 (2424), 7 септември 2006.

[3] Вазов, Ив. В недрата..., 1892, гл. XX.

[4] Балева, М. Образът на Батак...., 2007, с. 15.

[5] Инна Пелева отбелязва, че до към 1893 г. стихотворенията на Вазов от „Епопея на забравените“ излизат с пояснения под линия за биографията на описаните в тях герои. – Пелева, И. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив, ПУИ, 1994, 13-14.

[6] Балева, М. Образът на Батак…, с. 16.

[7] Генчев, Н. Българско възраждане. София, ОФ, 1988, с. 386.

[8] Стоянов, 3. Записки..., 1983, с. 731; Страшимиров, Д. История...., T. III, с. 226; Гаджанов, Д. Г. Турски източници..., с. 31.

[9] Стоянов, 3. Цит. съч., с. 729.

[10] Страшимиров, Д. Цит. съч, T. III, с. 208.

[11] Пак там, с. 256.

[12] „Българската и европейската наука са събрали досега огромно количество исторически доказателства, материални свидетелства и писмени източници за кланетата в Батак и Перущица."

[13] Стоянов, 3. Записки..., 1983, с. 33.

[14] Генчев, Н. Българско възраждане..., 1988, с. 401.

[15] Балева, М. Кой (по)каза истината…, 2006. Срв.: MacGahan, J. A. The Turkish Atrocities…, 1876, p. 11-12, 91.

[16] Гаджанов, Д. Г. Турски източници...,  29-30.

[17] Пак там, с. 21

[18] В английското издание от 1876 г. не откривам               подобно описание на село Пазарджик, напротив, първият обстойно разгледан случай е този на Батак.

[19] „Скандалът с Батак беше политически удобен. Вестниците също са виновни". Интервю на Петър Добрев и Иван Бакалов с проф. Иван Илчев. – Е-вестник, 5 май 2007: http://e-vestnik. ba/934

[20] Маринов, Ал. и др. Чудото, наречено Първо пловдивско изложение. София: ВК„Св. Георги Победоносец"/УИ „Св.Климент Охридски", 1992, 95-96.

[21] Нашето първо изложение, бр. 15, 14 март 1892, с. 7.

[22] Нашето първо изложение, бр. 43, 3 октомври 1892, с. 2.

[23] Вазов, Ив. В недрата...., 1892, гл. XXX: „В Пловдивското изложение (на връщане в София) аз видях великолепната картина на г, Пиотровски: Клането и пожара на Батак. Аз проверих своите представления за тях с ония, които ни е дало на платно творчеството на живописеца и още един път имах случай да се поклоня пред магията на изкуството. Освещението на нощния мрак от пламъците, в трепливи петна, отразявани от вълните на Стара река, куповете голи и полуголи тела край нея със замръзнали от ужас лица и кървавите рани, които нощта прави черни, групата на убийците с лица покойно-звярски, наполовина и зловещо озарени от пожарите, които си делят плячката – всичко това е поразително живо, изразително, блестяще по съвършенството на замисълта и на изпълнението. То възбужда удивление, заедно с едно безпределно чувство от жалост, скръб, негодува не... Но ужас – не. Ужасът се получава там, в самия Батак, когато стъпяш на земята и под краката ти се чини, че пръщят кокали..."

[24] Вазов, Ив. В недрата...., 1892, гл. XX и XXV.

[25] Ташев, Т. Животът на Летописеца. Част II. Парго. Пловдив, Хр.Г.Данов, 1985, с. 161.

[26] Стоянов, 3. Записки..., 1983, с. 283: „...На всеки от по-главните пунктове, Копривщица, Клисура, Батак, Перущица и пр., се изпрати по един препис.“

[27] Страшимиров, Д. История...., T. III, с. 239,       245.

[28] Балева, М. Образът на Батак...., с. 25.

[29] Стоянов, 3. Записки ..., 1983, с. 440.

[30] Балева, м. Хиатусът Батак..., 2006.

[31] Църпев, Д. За научния дебат..., 2007.

[32] За морални терзания говори половин век след въстанието и Венедиков: „Смущаваше предводителите само мисълтаче в благородното стремление към свобода те са станали неволно причина за злата участ на толкова невинни хора, но се утешаваха с товаче жертвите за принесени за свободата на целия народ." – Венедиков, Й. История на въстанието 1929, с. 166.

[33] Срв.: Априлското въстание. Анотации на документи и материали. T. 2. София, Наука и изкуство, 1955, с. 156.

[34] Страшимиров, Д. История...., T. III, 241-243.

[35] Методиев, Г. Епопеята Батак...., с. 283: намират се на съхранение в Музея на Баба Тонка в Русе, арх. № 154.

[36] Стоянов, 3. Записки..., 1983, с. 749.

[37] Народний глас, год. 2, бр. 64, 4 март 1880, с . 3.

[38] Митев, Й. Рапортът..., с. 199.

[39] Вазов, Ив. В недрата ..., 1892, гл. XX.

[40] История на българите. Т. 2. София, Знание/Труд, 2004, с. 703.

[41] Даскалов, Р. Как се мисли Българското възраждане. София, ЛИК, 2002, 291-292.

[42] Тодев, И. Батак в Априлското... 1995, 133-134: критична бележка на редактора Я. Янев.

[43] Бойчо, Въстанието и клането..., 1892, с. 95.

[44] Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т.1. София, Наука и изкуство, 1957, с. 238.

[45] Кайчев, Н. Как Батак влезе..., 2006.

[46] „Гавра с костите на Батак.“ – Труд, 25 април 2007.

[47] Методиев, Г. Епопеята Батак..., с. 7.

[48] Иречек, K. Пътувания по България, София, 1974, с. 516: http://www.batak-bg.com/MIT%20BATAK.htnn

[49] Балева,М. Образът на Батак...., с. 18.

[50] Пак там, с. 21; снимките са на с. 30-32.

[51] Според дневника на Пиотровски в превод на Димитър Г. Димитров: „Направихме няколко, 15-16 снимки, в това число и на църквата, в която и до днес лежат костите на множество избити. Тази църква ще остане за вечни времена така, като паметник, за извършвана на богослуженията е била построена нова. Инсценирахме сцената на клането при училището.“

[52] Балева, М. Образът на Батак..., с. 24. В каталога е приложена и една илюстрация на вестник „The Graphic“ от 24 февруари 1877 г., на която по пода на църквата няма кости (с. 32).

[53] Пак там, с. 28; срв.: MacGahan, J. A. The Turkish Atrocities 1876, p. 29.

[54] Репродукцията виж във: Балева, М. Образът на Батак..., с. 31.

[55] Това е ясно отбелязано и в работата по проекта: М. Балева. ? Пак там, с. 20.

[56] Според публикувано след скандала интервю, тази снимка е направена през 1927 г. от учителя Койчо Карагитлиев. – Интервю на Тома Биков с Жени Койчева, дъщерята на Карагитлиев. – Гласове, бр. 48, 30 ноември – 6 декември 2007, с. 7: http://www>, alasove.info/pdf/alasove 2007 48.pdf

[57] Тези снимки, в т.ч. пощенски картички виж във: Балева, М. Образът на Батак..., 48-49.

[58] Балева, М. Образът на Батак...,с. 24, 25.

[59] Венедиков, Й. История на въстанието..., с. 123.

[60] Павлов, Я. Мястото на Батак в новата българска история. Пазарджик, 1935.

[61] Манов, Хр. Батак..., с. 43.

[62]История на Батак. Я. Янев, ред. Б.м., 1995, илюстраците са непагинирани, намират се между с. 8 и 9.

[63] История на България. София: БАН, T. VI, 1987, с. 394. Също и във: История на българите. T. 2, София, Знание/Труд, 2004, с. 703.

[64] Пощов, Ив. Априлското въстание в IV революционен окръг. София, Септември, 1976, 96-97.

[65] Керелов, Тр. Батак глава не скланя. София, БКП, 1966.

[66] Историческото богатство на община Батак. T. 1. Съст. Е. Пейчинова. Батак, 2006, с. 19.

[67] Балева, м. Образът на Батак..., с. 26, бел. 6.

[68] Дойнов, Д., Хр. Йонков, Априлското въстание в 1876. София, Септември, 1976, снимка № 223.

[69] Дойнов, Д. Гюргевският революционен комитет. София, Септември, 1986, с. 105.

[70] Днешната подредба в църквата е по-различна и датира от времето след Втората световна война – черепите и костите са събрани в саркофаг с полуотместен капак, но всъщност затворен с дебело стъкло, който се намира на пода на абсидата.

[71] Вазов, Ив. В недрата..., 1892, гл. XXVIII.

[72] Балева, М. Образът на Батак...,с. 24.

[73] Вакарелски, Хр. Български погребални обичаи. Сравнително изучаване. София, БАН, 1990, 175-177; Лозанова, Г. Обичаят „второ погребение“ у българите. Съдържание и функции. – Българска етнография, 1991, 3, 52-57.

[74] Райчевски, Ст. Родопските костници и погребалните обичаи в Южна Тракия. – Българска етнография, 1992, 4, 12-18.

[75] Пак там, 14-15.

[76] Обретенов, Н. Дневници и спомени (1877-1939). София, ОФ, 1988, с. 58 и бел. 27 на с. 351.

[77] Пощов, Ив. Априлското ..., 1976, с. 62.

[78] Вълчев, А. Турските въоръжени сили.., с.41, който цитира вестник Нова България, бр. 28, 2 септември 1876.

[79] Вазов, Ив. В недрата..., 1892, гл. XXVI: „Когато дохождаха англичаните подир два месеца да изпитват, конете им потънали до колене в меса и трупове. Един грабна една китка руси коси и от главата на дете и една детинска ръчичка и ги скри в джеба си... Той плачеше, като дете... Той по-после в Смесената комисия, когато турците искали да уверяват, че убитите са само бунтовници, той извадил косицата и ръката, турил ги на масата и викнал разярен: „На бунтовник ли са тия? А? Кажете, на бунтовници ли са тия?“

[80] Жечев, Н. Икономическото положение на Батак в навечерието на Априлското въстание. – Векове, 1975, 1, с. 89.

[81] Огнянов, М. Батак..., 2007.

[82] More, R. Under the Balkans...., 1877, p. 94.

[83] Историческото богатство на община Батак..., с. 60.

[84] MacGahan, J. A. The Turkish Atrocities .., 1876, p. 26; More, R. Under the Balkans...., 1877, p. 94;

[85] Народний глас, год. 2, бр. 64, 4 март 1880, с. 3.

[86] MacGahan, J. A. Op. cit., р. 27.

[87] Огнянов, М. Батак.., 2007.

[88] Иречек, K. Пътувания... ,1974, с. 515; за положението на оцелелите след клането Църпев, Д. – Батак след Априлското въстание – Във: Историческото богатство..., с. 72-80.

[89] Вазов, Ив. В недрата..., 1892, гл. XXV: „Оцелелите от огъня и от ножа нещастници, които са предпочели да си заровят съществуванията в пепелището и гробищата на своите ближни, приличат на повяхналите бурени, които развалините са пропуснали на свят божи, за глухо, охтичаво съществувание. Сякаш върху тези бледни, изпити, плахи лица още стои отвратителната маска, лепната само от страха и ужасите на катастрофата. Тия хора, от които всякой е изгубил най-малко един член от семейството си, приличат на хора оста ли живи, подир тежка ампутация. ... Който иска да види най-лошите, най-озлобените, най-антипатичните хора, нека да поживее в разсипаните места на Тракия."

[90] MacGahan, J. A. The Turkish Atrocities 1876, p. 30.

[91] Иречек, К.Пътувания... ,1974,с. 516. Без да бъде непоносима, както през 1876 г., миризмата в църквата се усещала: „Излязохме от тази гробница пак на чист въздух в двора“ (пак там, с. 517).

Александър Везенков

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg

Други статии от този автор

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 ден
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 2 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 2 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 6 дни
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 3 седмици
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 седмици
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 седмици
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 седмици
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 седмици