Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)



Тази книга съдържа разкази на пострадали от „възродителния процес“. Свидетелските показания на жертвите са предадени дословно – без художествена обработка и коментари. Това е тяхната истина за позорните събития, които се случиха през 60-те и 70-те години на двадесети век в долината на река Места. Истината на унижените! Истината на битите! Истината на интернираните в различни краища на България! Истината на вкараните в затвора след набързо скалъпените съдебни процеси! Истината – такава, каквато тези хора са я чули, видели и и преживели! Тази истина горчи! Тя повдига тежки въпроси с трудни отговори. В тази истина няма омраза, има болка. Болка от унижението. Болка от несправедливостта. Това ни задължава да помним всички и всичко.

Изказваме най-искрени благодарности на хората, осмелили се да се върнат към тези трудни, зa тях и техните семейства, дни и да направят обществено достояние болката, скътана дълбоко в душите им.

Благодарим им за искрените думи и за силата им да простят.


 (Във всички текстове е запазен оригиналния правопис на текста, за да се предаде автентичния говор на интервюираните. Бел. ред.)

 

Тия мръсници щеше да ме очистят, това е било планирано в полицията 

Ибрахим Бекир Бялк
Роден на 06.03.1948 г. в село Корница
общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград

„Горчиви разкази“
Изд. Фондация за регионално развитие
„Родопи – XXI век“, Благоевград, 2003 г.

2012_09_gorchivi_razkazi

Част 1

Част 2

Част 3

Аз бях в болницата, но още тук в читалището, като на вкараха и най-напред там истилираха (инсталираха) камерите (за снимки) и почнаха там да ни удрят, мене ма удрят тук в лявото рамо, един мръсник с дърво ма удряше, а аз бях ранен в лявата ръка. Той удря и вика:

– Дигай ръце! – аз не мога да я дигна ранената, той налага, удря жестоко и аз не мога, майка ми до мене, никой не може да ми помогне, той удря ама така мераклийски удря, че да ти падне шапката и аз няма начин, с тази ръка фатих другата, мъча да я дигам, но ноя (оня) удря и като свърши с удрянето, даде заповед да изкарват по високите, по-едрите мъже аз не виждам къде ги карат. По едно време ма посочват, дръпна ма и мене вънка, извън читалището, пред мене имам брат – Саид се казваше – той е пред мен, през един, двама и иретрасиват (претърсват) го там. снимат го с камерата, аз сам зад него, ама гледам и как си го снима и го вързаха, сложиха му белезниците и с едно дърво в главата, удрят го тука в главата и си гледам как кървето му текат от главата. Вкара го в колата, по него имаше един друг и той така. Тоя Трендафилов – началника на милицията, където беше като го чу там, че са изкарали една отверка от него го пита:

– За какво ти е т’ва бе?

– Ами да се отбранявам  – и оня като му цапардоса два шамара на него, върза го и в колата. И дойде и моя ред и мене върза там, ранен сам, вързали са на с една белезница двама души и аз сам на последната пейка на колата, из тази страна един милиционер и из другата страна, не ги познавам, беше тъмно – март месец, беше 5.00 часа, всичко тъмно. Като вървяхме надолу към Гоце Делчев – тука от селото надолу до Баничан всичко беше войници, коли и танкове, като че ли тука беше не знам нямам думи за обясняване.

Закараха на в града, старата милиция, където беше разтвориха (разтовариха) на там. А този, където почина – Сали Амидейн – сега аз, както сам на последната пейка (в колата) в краката ми той, на Баничан, той там почина, до там той пашкаше, ааааа и там спря и почина. Там тоя аго (по-голям брат, батко) Ибрайм Бошнаковия, каза на оня полицая:

– Вижте бе, тоя човек умира бе – кой ще ти обърне внимание и когато слезнахме в града, в милицията, той беше умрял човека. Ние го предскачаме и слсзнахмс долу, вкараха на вътре. Имаше много ранени – аз бях ранен в ръката. Брат ми беше в рамото ранен, имаше много ранени в краката. Тези ранените ни отделиха и ни откараха в болницата, моя брат варви по стълбите пред мен аз върве, пак брата го караха двама. Имаше тук един доктор и казва:

– Пуснете го бе, да еба неговата мамица – пуснаха го и той на ръце и крака нзлезна нагоре по стълбите, до коридора.

Другите не ги сам гледал, но мен, когато ме сложиха на масата да ми вадят куршума от ръката, той си ми беше в ръката, сега още си е тук, доктор Терзиев и доктор Канелов, оная година искаа да го сложат кмет, той тогава ми режеше ръката да ми вади куршума. Кой ще ти слага упойка, без упойка – той боли, аз сам целия вир вода от пожарната, когато пръскаха по нас, ние бяхме там с моя брат най – наутпред.

Когато дойде тоя, както казва аго Юсеин, когато са дошли аз си бях у нас, да ама ние знаем тука преди бяха дошли някакви все едно от Сърбия журналисти да снимат случеят тук, а те са били някакав началник, някаква милиция и подсказаха, аз слушах тук полицая, който беше Шимото, как извика тоя Владо Касов да му каже, че началника на милицията казал на Владо утре с оборудването да е в града – той го извика, аз бях след него и чух това, а той му казва, че колата утре в 5 часа трябва да е в града. Тогава се подсказа, че нали няма да се стреля на месо. Ние тука спяхме на огъните, къстно отидох си у нас малко и когато запукаха и аз излизам от нас и тука тичам надолу, ама тичам дето се казва като на месо, и тука на местността „Барчината“ конната полиция с кучета, набутах се в тях и те взе да викат:

– Удряйте, да еба неговата майка! – и кучето на гърба ми е и аз избягах нагоре до Форажелиевата махала, а там са се спрели наште. Аз отидох при тях и казваме да вървим на площада – и от там заобиколихме и дойдохме тука. Тогава почнаха, ние вървяхме тука в читалището, там бяха задържани хората и ние искахме ла ги пуснат.

С нашия брат най-напред вървим, аз сам парвият и сам нарамил и аз една тояга, ще ги трепя и аз с тояга, и пожарната като запръска в учите ми, аз не мога да взема въздух. Добре ма, брата зад мене вижда пожарната кола как ме пръска и с един камък удря пожарникаря н оттам аламинут го раняват. Така с пожарната успяха да ни върнат назад и тогава издадоха червена ракета във въздуха, за да стрелят на месо, и почнаха да стрелят, там в тази пратка, където бях и аз, имаше много ранени. Там убиха аго Муарем – утрепаха го с приклад – почнаха да раняват, почнаха да пищят хората, едни почнаха да си бягат и аз сас стигноването там – при Паскови, при чешмата дуам (казвам):

– Къде ще бягате? – те казват.

– Не назад се не връщаме – и аз пак ворнах се назад и между тях, кой ма види „Ей, я го мамка му!“ и се измъкнах.

С тази пратка, където ни раниха, бяха ни закарали вече и аз най-наудзад. По едно време, така ма цапардосаха в главата, че не можах да се овладям и аз като удавник за сламка се хванах за един от нашите и той ме отмъкна вътре в читалището, иначе ако бях паднал умирачката щеше да ми е сигурна сто процента.

Оттам вече ни закараха в болницата. Там при доктор Канелов, разсече ми тука ръката и аз почнах ла треперя, а той казва:

– Гледай, да еба неговата мама. какво хубаво играе! – и казва – какво бе. студено ли ти е, боли ли а, от кои си бе?

– Аз сам от Белковите – отговарям му

– Аз мамицата ви, вие сте инициаторите, ако бях дошъл във вашето село, най-малко десет щеше да убия.

Това доктора го казва на мен, това не мога да го отхвърля от съзнанието си, и постиска ръката малко, постиска я – куршума не можа да го изкара и казва:

– Зашивайте го, ебете му путката майчина! Ей така, като животно, нямайте никаква милост, все едно е война.

Вкараха ни там в стаите, където ни сложиха всички джамове ги заковаха. На вратата имаше два полицая, чуваха ни през цялото денонощие. Ние не можеше да ходим, те ни пазят – там имаше със счупени крака, имаше най-различни, простреляни през белия дроб. И тия полицаи, където ни пазеха, имаше някой ударени с тояга, като дойдоха те в нашата стая, ти лежиш на леглото, той те дига и те удря и рита, какво можеш да направиш – полицая до него той е дошъл и те удря, ти си траеш, като животно.

Почнаха вече да ни водят следствие и 18 дена след като ни пуснаха от там закараха ни в милицията, държаха ме там до вечерта, стъвни (стъмни) се и излездна началника и казва:

– Ти какво чакаш бе?

– Ами наредиха ми да чакам – аз не мога да ходя, аз сам пребит чак се влача и му казвам, че не ща да си ида, искам да остана там в килиите.Той се варна вътре, мота се, кой знае какви уговорки правиха вътре, излезе и казва, че се е обадил на автогарата и рейса чака специално тебе. Абе какъв рейс, то е тъмно, то е късно аз не ща да си вървя. А той повтаря, че рейса чака, да вървя да не го изпусна. Аз отидох на автогарата, всичко с тъмно. Имаше между града и Баничан късен рейс към 8.30 часа с него се придвижих до Баничан и слизам там, го няма никой, къде да ида, дрехите ми са целите мокри и мухлясали от влагата. Фанелата беше бяла и беше цяла в кръв и съм тръгнал нагоре ще в вървя, какво ще стане това е. Така към селото нагоре вървя и слушам зад мен се мърмори, обаче аз мисля, че е някой от нашите села и си казвам, аз сам контузен те ще ме стигнат нагоре. Как си се движа нагоре към онзи завой, където са скалите, те наближават нагоре. Изобщо не ми е минало през акъла на тази тема, едно свиване на завоя, като че ли Аллах докара тази кола. Аз дигам ръката и той спира да се кача, казва няма място, как няма място като горе е празно, е ами ако искам от горе ла се кача и аз лека-полека се качих горе. С едно качване отгоре и онези стигнаха до колата отзад. Когато тръгна, см казвам „Брех майка му, тия мръсници щеше да ме очистят, това е било планирано в полицията“. Той /шофьора/ щеше да върви за Брезница, аз му казвам да кара нагоре, по-нагоре на моста слизам и такива работи и тогава отървах трепането, след това ме изселиха във Видинско, село Тошевци.

 

Поход към смъртта 

Сабри Мехмед Бунцев
Роден ми 26.06.1937г. с Бунцево
общ Якоруда,обл. Благоевград.

По време на възродителния процес, почнаха постепенно да хващат тук там хора. Бият и му хващат ръката да подписва декларацията.

След това ние се събрахме много народ от Благоевградски и (липсва текст…) намерят по-добър начин. След това ни пресрещнаха в Самоков, с една кола там и двама изскочиха, един оттук – един оттук и ни спряха. Ние пробихме пътя н стигнахме вече в Самоков, в една голяма зала ни натикаха всички. Горе-долу над 800 човека.

Тръгнахме пеша през планината за София. Обаче не искаха да ни пуснат да идем до София. Оттам ни откараха в една голяма зала – нещо като склад, имаше цимент, гледам желязо. Които избягаха, избягаха и се хвърлиха в реката. Беше пролетта – реката голяма – щеше да се издавят там. Други пък през планината. След три дена се върнаха в Бунцево, а нас, които ни хванаха там, ни качиха в 5 рейса и оттам в Белово, обръща се елин старшина, там в Белово, в читалището и ни разделиха на окръзи. Пазарджишки отделно. Благоевградски отделно. И почнаха един по елин. изкараха едно момче – а да се върне момчето, а да се върне, не се връща. Втори изкарват мене и там вече викали от Якоруда – г-н Роснев. Имаше и старшини, и други хора. Вкараха ме в една малка стаичка, как да ти кажа, все едно като амам (баня). На една масичка вътре, той седнал (г-н Роснев) и наготвил декларации, всичко е събрано. И аз викам, че не мога да подпиша, ние си имаме съвет и двама човека от двете ми страни, ама яки мъжаги, възбрали си ръкавите и почнаха един оттука, един оттука да удрят. Роснев вика подписвай, няма да подпиша. Викам им аз, че не мога да подпиша, почнаха бой, бой и се принудих и подписах. След това едни момчета си останаха там, не искаха да се подпишат. Оттам ни пуснаха с рейсове, кой как намери да се прибира и се прибрахме.

След 5 дена идва от Якоруда управата, пак Роснев и Зайков с едно шофьорче и един възрастен човек – бай Георги Цинцев. Идват тука да гледат, как да заградят Бунцево. Ние в момента бяхме на работа, да накопавамс за залесяване и оттам слушаме, че в селото става страшилище. Когато си идвахме от работа, те вече са заминали към Талевата къща натам. Отидохме и ние. Роснев почна нещо там да казва, а народа го заградиха и стана един бой. Те започнаха ла стрелят вече и един от тях, бай Георги Цннцев, падна и почина той след 5 дни в болницата в Разлог.

Започнаха да ни задържат нас. Най-напред задържаха Реджеп Чолаков. След него мене, след мен вече кои бяха не мога ла кажа. Оттам ни откараха в Благоевград, в милицията, в държавна сигурност – бойове, мене ме биха много, пък за другите хора не мога ла кажа, защото на всеки си водеха поотделно следствие.

– Казвай, ти защо си носил брадва? – а пък ние бяхме на работа с мотики за подготовка, за залесяване, аз им викам, че не съм носил брадва

– Има доказателство, че си носил брадва и си ударил Роснев.

– Няма – викам – такова нето.

Дойде Роснев, докараха го. Гледам сложили ги всички следователи, аз ги познавам всички. Сложили ги все едно са от Бунцево, тия хора и викат на Роснев:

– Другарю, познай тия хора! – той гледа и вика – Сабрията го познавам, аз го преименувах в Белово и казват на другите „Излезнете си, свободни сте!“ – и Роснев си излезна. А на мене викат, защо сам ударил Роснев. „Абе не съм го ударил, бе човек“, и ми казват, че тия хора са от нашия край. Аз им казвам, че не са от нашия край, това са изследователи и ги познавам. Ти откъде знаеш, че как да не знам, ние се срещнахме в коридора и това прекрати с бойове.

Едни път приготвили, пак така всичко и викат да подпиша, аз им казвам няма да подпиша, все едно да си подпиша смъртната присъда. Щом нямам адвокат, аз няма да подпиша. Ти може да си написал други някакви работи и край. Подпиши. И както си вървеше, така по стаята, се изви и ме удари по врата, като с нож, но с ръката и аз като топка на земята и колко време съм лежал минута ли, две ли, десет ли не мога да кажа. Като се събудих, гледам кръв. Той извика един старшина, казваше се Златко, беше много добър старшина. Той ме откара да се измия и вика, това:

– Синане, ще те пребие. Той вика – е най-опасният следовател. Той – вика ще те смели, ще те пребие, защото има доказателство, че си го ударил с брадва.

Караха, що караха и оттам вече приключиха, аз не подписах нищо.

От яд, от мъка, трима ги пратиха в Пазарджик на дело. Едни момчета ги изпратиха в София, а мене от мъка, от яд ме изпра тиха във Врачанския затвор, там чаках 30 дена за дело. Оттам пак в Благоевград, хванахме адвокати и почна делото, да питат нас как с станало. Започнаха. „Защо сте убили човека“ това-онова. Ние не сме го убили, а ни водеха против властта, сваляне на властта, че сме искали преврат по чл. 96. а делото ни беше № 250. Четири дена се гледа това дело, никой не пускаха вътре, при закрити врати. Хванахме вече адвокати от София и като беше при мене моя адвокат и ми вика, че за всички е лошо, но в София ще оправи нещата. Аз му викам:

– Нищо няма да оправите, тука каквото кажат, това е.

Трепеха ни и ни осъдиха – Адем Чолаков и мен на смърт, други на 15 г. Едно момче го осъдиха на 8 г., но той почина, а един друг на 1 г. и той след това почина. Сега в момента от всички осъдени само аз и Джамал Сирачки. който беше осъден на 15 г., все още сме живи. Оттам седяхме, колкото седяхме в Стара Загора, там ни пратиха.

Осъдиха ни на смърт. В по една килийка седяхме отделно с Адем Чолаков. 13 месеца там седяхме, беше точно 3-ти септември 1973 г., беше някъде към 12.00 по обед. Почнаха да ни изкарват и да ни трепят. Там бяхме общо пет човека, осъдени на смърт, в различни килии. Изкараха пръв Адем Чолаков, ама аз не знам какво става, той беше по- натам в друга килия, останалите затворници почнаха да викат „Убийци, убийци“. Оттам Адем го хванаха и го вързаха и аз викам, той отиде, мойе (може би) на свиждане да има, през деня направо си те трепят. Не знам колко седяха, около един час се забавиха, вече чакам и си викам: „Ако нещо стане ще чакам да видя“. Аз се показвам малко на килията и до мене в другата килия имаше едно момче Toшката и аз му викам да каже какво става, той ми вика, че ги трепет. Аз бях в 17-та килия, той беше в 18-та килия. По едно време изкараха Тошката и той някак, като му вързваха ръцете, като се изви и удари единият старшина и те викат:

– Брех, мамицата му, опитва се и да удря! – и като го вкараха пак в килията го трепаха яко, след това го изкараха и не го видях повече. След това идва моят ред и аз от този край в килията, в онзи направо целият сам във вода. Яд ме беше, че ще си вървя без вина. За мене не ме е толкова, ами децата ще ми останат сираци. Премина известно време и ето пак идват, аз вече изтръпнах целият, минаха обаче моята килия и в 16-та имаше един бай Тошо, изкараха него и аз се оспокоих* малко и си викам има нещо, за да ме подминат или ще е тапарва* и караха, караха та седем човека очистиха. След това казаха, че са открили кой е убил този в нашето село.

Аз седях 13 месеца н ми отмениха смъртната присъда. Аз там бях 13 месеца на каре, тъмно почти и на едно място без разходка. Като ме изкараха навън и аз като топка падам, оттам ме закараха старшините и ме изкарват, и ме карат при доктора, а той вика:

– Нищо му няма. Той се е схванал и светлината го удари в очите и затова пада. Ще се оправи – вика – ще го пускате по 5 минути да се разкарва и ще се оправи.

Седях два дена още и на третият ден ме вдигнаха за Стара Загора. Вързаха ми ръцете назад, вече ме заболяха ръцете в рамената, защото ме връзваха само отзад и аз викам:

– Старши, вържи ми ръцете отпред – той ми казва – Не мога, това е заповед.

Преспахме в Пловдив, оттам в Стара Загора, там отидохме в затвора. Приеха ни хората и там зорове големи. Нешо малко да се проявиш и айде в карцера, нещо ла продумаш айде в карцера. Идваше там в затвора елин лектор и всеки задаваше въпроси, кой за каквото си го боли. Разказваше за турците, за Турция, за изселване, кой за каквото иска си говори и пита лектора. Аз вдигнах ръката и викам и аз да кажа нещо, викам:

– Другарю лектор, имате ли закон в тази страна, който да преименува хората и да ги вкарвате за това в затвора? – ние там по тази причина бяхме 70 човека. Той вика:

– Нямаме – и той нещо продума на началника,там нещо не знам какво, и вика:

– Стани и пак повтори въпроса. – И аз същото пак го повтарям и той пак вика:

– Аз такова нещо не знам и не знам да има хора за това в затвора, няма – вика – такова нещо няма. – Тогава другите се развикаха и свърши това. И вечерта мене ме хващат и 12 дена в карцера.

И ми казват, там кой ми е казал това да го казвам, а аз му викам, че ще казвам истината, че ни вкараха по членове, по конто въобще не е така – и те ме натепаха и ме вкараха вътре. После се мина известно време и ни дойдоха там на свиждане, те ме викат на новите имена, но аз не се обаждам. Идва началника и казва, защо не се обаждам. Как ще се обаждам, та ние сме за тия имена там и ще им одисваме (съгласяваме), не сме нито обийци, нито изнасилвали, нито нищо.

Аз отивам на свиждане, бяха дошли майка ми и баща ми и тъкмо сядам и майка ми вика:

Сине, нещо не си в настроение, защо така? – и аз викам, че ни викат на нови имена и сме се карали с началника заради името и майка ми вика:

Ами това е от Аллах.

– Не това не е от Аллах, това е от партията – и викам, и там до мене началника и като чу вика, че ми прекратява свиждането – и веднага ме хващат. Нямаше и 5 минути свиждане и ме хващат и направо в карцера 7 дена и ми вика началника:

– Кой ти разреши на тебе ти да говориш против партията, кой – вика – ръководи днеска партията? – и аз на инат викам, че не е вярно и пак бой и пак в карцера.

Вечерта пак ме изкарват и ми казват дали се признавам за виновен, аз викам, че няма за какво и той вика, че ми дава още три дена върху тези седем. Както и да е мина се това.

След това на едни момчета им дойдоха на свиждане и им докараха вишни, доста на няколко момчета. Ние вземаме и правим вино около две туби, добре ама имаше някаква проверка и хващат виното вътре. Идваме си ние вечерта от работа, килията обърната с краката нагоре и ние си викаме ами сега. А ние вече бяхме най старите, всички си тръгнаха, ние няколко човека там, от Бунцево и други някой, бяхме най-старите. И аз викам на другите, да се не признават за виновни. И така стана, викат най-напред мен:

– Кажи, кой направи виното? – аз викам:

– Такова нещо нема, аз сега това го чувам от вас, вие сте го сложили в нашите стаи, за да се заявате (заяждате) с нас, и той ми вика:

– Ти е тази твърда глава! –

– Ами такава е още не е оздряла (узряла) – и пак бой и в карцера всички седем дена. И така чисто лежахме, страдахме имам 11 години и 44 дена лежано. Тормози, наказване, бой – всичко за какво, защото се казвам Сабри, а не Сабин.


Детски спомени 

Садък Мехмед Хаджи
Роден па 05.03.1960 г. в село Лъжница.
общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград

От Лъжница съм. Имах неприятния късмет да живея с този стрес по смяната на имената и до сега си го изживявам този стрес и ще кажа защо.

Аз бях от 6 за 7 клас и по един много детски начин се включих в тези събития. Лично си спомням човека, който махаше знамето, тука на местността „Голака“. Ние научихме, че Корница са блокирали пътя долу на разклона и не пускат учителите повече да учат децата. И се случи така, че съшия ден, доколкото си спомням беше понеделник, учителите не дойдоха на училище. И споменатия ден, доколкото си спомням, 27 март спомням си го добре, че беше понеделник, защото бях добре облечен. Майка ми ме беше облякла добре, доста чисто, така си го спомням и ние децата се юрнахме по бащите. Тъй като цяло село беше се събрало, маса народ, и ние въодушевени от всичко това, като си мислехме, че играем някаква детска игра, всички деца се набутахме с тях и тичаме нагоре. Спомням си много добре, че родителите усетиха, че работата е дебела и почнаха да ни гонят да не вървим с тях и по едно време се разделиха на две. Едни искаха да вървим с тях, а други искаха да ни върнат. В крайна сметка те ни спират, a ние оттук, оттам се юрнахме заедно с тях. Имаше наклон, по някаква случайност аз бях единственото дете, което слезе, мина реката и се оказах на нивите. При озъртането аз видях 5-6 човека до мен от възрастните и аз бях единственото дете. До мен се случи един човек – Ибрахим Куртов. Първите хора, които бяха с автомати с прикладите просто бяха готови да удря г. И съшият този Ибрахим като грабна единия, който вървеше срещу него с автомат, като го удари в земята и автомата му хвръкна пред мен. Аз го взимам и да го дам на Ибрахим, обаче на 3 метра срещу мен един конник е грамаден кон, насочил пистолета и досега си го спомням ей така, срещу мен с пистолет. Дали защото бях дете, та не ме застреля, дали коня изпревари и коня ме претъркаля и автомата ми хвръкна. Подмина ме коня, завъртя се след малко и пак срещу мен, но аз го извъртях. Хвърлих се в реката и почнах да бягам, но имаше един плет. Там до плета гледам една жена, един я хванал, ама я налага много яко. Тя се опитваше да прехвърли плета, да се защити, обаче той я връща. Като беше я хванал за косата, ей така и като я извъртя ми се видя, че е на горския сега майка му. Аз я гледам тази жена, ама оня я налага яко. Опитах се аз през плета, не става и отдясно извъртях и избягах.

Но не ви казах, този Ибрахим Куртов като го хвана тоя и го удари, като му хвръкна автомата, следващия гледам така го удари, че този човек направо се зарова (зарови) в земята. Това го видях, уплаших се лошо и забягах. Горе на чукарката (чукара) се успокоявам малко, вече сам на 200-300 м. над „бойното поле“, ако може така да се каже и сам се отпуснал, гледам какво става долу. В същия момент, ама вече истински патрони в краката ми. Пръста повдигат ей така. И Исмаил Рахмов, който почина след това, удари ме по главата и казва:

– Лягай бе, копеле, ще те утрепят – и ме придърпа така зад метлите.

Постояхме малко там и хората, вече ония долу, които слезнаха, си изпатиха доста. Хората взеха да бягат, да бягат – да се връщат, изплашиха се доста, защото взеха да стрелят с истински куршуми. Отначалото като тичахме надолу стреляха ама нямаше нищо, обаче при връщането започнаха с истински куршуми да стрелят. Връщам се тук и майка ми като ме видя живата вода, се развика:

– Ах мръсник, ти къде си бил, ти ли ще оправиш света – и ма нашляпа едно хубаво – баща ти отиде с овцетс, но не си е взел ядене. Да отидеш оттук надолу към местността „Варвара“ да му занесеш! – вика.

А тази местност е точно на лице с Корница и оттатък Брезнишкото землище. Занесох му яденето на баща ми, а той е наблюдавал, това течение на коли към Корница, точно когато пристигнах при него, от Брезница се зададе страшно много народ, почерня всичко, ние гледаме, направена една верига от стражарите и правят едно разтягане, ние всичко гледаме това ни е по права линия на около 2 км. и наблюдаваме как през цялото това време ги заграждат. Заградиха ги и ги тикат в язовира. И бащата посочва, там като жена прилича една, където командва парада. Направи ни впечатление, че тя беше като с червено манто, нещо махаше и ревеше там. Заградиха хората и ги натикаха в язовира. Просто всички как идват в язовира. След това се прибрах.

Но след 20 години аз основах ДПС в Лъжница. И за толкова години след това ние не събрахме тия хора, да им благодарим, че са събрали кураж да влезнат в този конфликт, тия хора, които слезнаха долу чак до нивата. След 20 години, ние се загоорихме (заговорихме) със съпруга на тази жена, дето беше на плета и аз му казвам:

– Абе, аго Саид, твоята жена беше ли там на нивите? – и му разказах как съм я видял, а той заплака и казва:

– Да моята жена беше, толкова години една благодарност не й са казали.

След това се хващам на работа в Гоце Делчев, какво нещо е детският стрес, хващам се на работа в 1-во основно училище и като отивам на работа един човек от пожарната като минавам на работа, като го видя, ми се обръща сърцето, някакъв страх. И ми прави впечатление, така в продължение на доста време, когато го видя. Близо една година изкарах там и се сетих, че този човек ми е познат от Корнишките събития, обаче не съм сигурен. По едно време и той взе да ме гледа странно и имаше един домакин там Спас се казваше. Аз му разказвам всичко за Корница, какво съм преживял. И му казвам, че елин човек тук винаги ме притеснява като идвам на работа. И той вика. чеше го пита. Пред полицията имаше една лавка, те ходиха там на закуска.

– Аз ще намеря начин да го питам, – ми казва Спас.

Минаха около десетина дена и той ми казва, че този човек е участвал в Корница, а аз си мисля „Какво нещо е, толкова години да минат и да помня тази физиономия“. Аз като дете, каквото съм преживял, стои до ден-днешен. Аллах ми е свидетел, като се сетя за това нещо, така съм стресиран от тия събития, че не знам...

Първия учебен ден след събитията (назад в 70-те, бел. ред.), първата работа на директора Гилемеров бе да ме извика в дирекцията и ми казва:

– Ти бе мръсник, ти ли бе с автомат, за къде си тръгнал с този автомат – като ме удари и аз на земята изпадам в шок, добре че имаше един учител Стоилов, конто ме учеше до 4- ти клас и много ме уважаваше като ученик, влезна в дирекцията и като видя каза на директора:

– Мръсник долен, как не те е срам, дете да го удряш така – ако не беше дошъл другаря Стоилов, този въпросния „другар“ Гелемеров щеше да ме смаже в дирекцията от бой.

А днес участници във възродителния процес са кметове, това е лъжедемокрация. След 1990 година учех в Египет и след като се завърнах получавах едни заплашителни писма. Писмата бяха написани на пощенски бланки. „Марш оттука бе, египетска маймуно, ще ти запалим къщата, ще ти унищожим семейството“. Аз нямах намерение втора година да ходя в Египет, но по тия причини, пак отидох, въпреки че условията бяха тежки. След като се завърнах от Египет, пак продължиха писмата. Те бяха на пощенски бланки, изпращането им беше от Гоце Делчев. Въпреки тези заплахи, по мой адрес и по адрес на семейството ми, аз останах.

Минаха 1-2 години. Имах нещо инцидент с местния полицай, по едно време той ме извика в кметството и пред очите на 5-6 свидетеля: кмета, секретаря, данъчната служителка и други ме смаза от бой, направо не можех да гледам. Едвам се измъкнах от съвета. Отидох в Гоце Делчев да изкарам медицинско, целия в кръв, едното ми око беше направо затворено и доктора ме пита, да не съм бил в Босна. Започна да ми записва данните, да ме преглежда и по едно време телефона иззвъня. Нещо се заговори там и доктора ми казва:

– Слушай момче, по-добре се прибери у вас. Това ще ти мине не се занимавай – и не иска да ми изкара медицинско свидетелство. Просто бях учуден. И оттам отивам при прокурора, там имаше една жена и като ме видя се уплаши:

– Какво става, къде така са те подредили – вика.

– Имах проблем с един полицай – казвам.

– Можеш ли да пишеш – ме пита прокурора.

– Гледай в какво състояние съм, не мога да пиша – аз му казвам, тогава извика една жена и каза аз да говоря, а тя ще пише. Тъкмо почнахме, по едно време му зазвъня телефона и прокурорът ми казва:

– Момче, ако искаш да си жив и здрав прибери си се. Това ще ти размине, положението ти е терсене – така ми казва прокурора, представяш ли си.

Когато влизах при прокурора, на улицата нямаше никаква полицейска кола, на излизане имаше няколко. Дали просто това всичко е от време на Корнишките събития съм бил набелязан или нещо друго, но и до ден-днешен не знам, какво става и защо така стана.

Източник

 

 

 

Сенем Конедарева е помашка активистка, интелектуалка и защитничка на правата на собствения си етнос. Завършила е българска филология в ЮЗУ „Неофит Рилски”. В момента е докторантка по българска морфология в катедрата по български език, Филологически факултет на ЮЗУ, а преподава и български език за чужденци в Американски университет в България.
Други статии от този автор

Посетители

25
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 ден
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 2 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 2 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 6 дни
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 3 седмици
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 седмици
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 седмици
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 седмици
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 седмици