1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

За болестта и оздравяването

Продължавам, със същата неясна смесица от мъгляви копнежи и прелитащи пред вътрешното ми око картини от много-много години. Германия и германското. Свободата, завързана на възел около пръста. Копнежът, който на немски език се нарича зеен-зухт, жажда за гледане. Безскрупулната човечност, готова по-скоро да пожертва всичко на тоя свят, включително и самата себе си, отколкото да извърши нещо погрешно, нещо неправилно. Музейната зала, избрана като място за живот.

Но и непреклонността на избора, който, веднъж направен, се превръща в маяк и ориентир за всички, в добро и зло. Спомням си един от първите пъти, в които отново посещаваме хората, с които оттук нататък щях да споделям живота си, някъде в ранните деветдесет години, сред ухаещите на кравешки тор мекленбургски полета (хората там наричат това „свеж селски въздух“). Дорейн, прясната ми съпруга от няколко месеца, излиза от банята както я е майка родила, пред моите очи, които се чудят в коя земя да се забият, и равнодушните погледи на родителите й, които очевидно не забелязват нищо особено – някой от семейството се е погрижил за личната си хигиена, was gibt’s denn? После баща й, повтарящ същия трик, след което аз неволно започвам да се прехвърлям от една задна половина на друга. Дали по някое време няма да ми кажат: „Хайде бе, к’во чакаш толкова? При нас е така – който се дърпа, не трябва да яде.“ Недоумението на Дорейн, когато й разкривам причината за притесненията си. Смутените погледи на домашните, които не са предполагали, че моята балканска чувствителност може да се окаже докосната от нещо толкова естествено като голотата. Погледи, в които аз неволно чета: „Абе, вие там уж бяхте естествени хора…“. Срамът, уф, срамът.

Да, срамът. Едно от най принудителните чувства, които познавам, безпощаден командир, немилостив родител, отчим и мащеха в едно и също лице, цензор, управител, губернатор на човешката душа … В известен смисъл, мисля си, животът ми е нещо като непрестанна борба с това немилостиво чувство, един неспирен опит да се измъкна от прегръдките на тази толкова задушаваща, ако и носеща привкуса на познатото, прегръдка. Срамът, който в продължение на дълги години ме принуждава да мисля, по-скоро да изпитвам усещането, че моята българскост не е нужна никому тук, който неволно ме кара да извършвам действия, да осъществявам цели стратегии за оцеляване, подчинени само и единствено на себе-отричането, на потискането на всичко живо, непокорно, творческо, в самия себе си. Срамът и неговият побратим, страхът.

Както и техните неизбежни последици. Фактът, че децата ми не говорят български език. Това, че в продължение на около десет години, между тридесетата и четиридесетата, аз прекарвам живота си в пълна автоцензура, в категорична забрана на всичко, което би имало някакъв шанс да ми позволи да заживея, да осъществя онова, което светът, вселената, Богът, са ми задали като поръчка, като мисия. Срамът от подобни мисли, подобни чувства. Животът в доброволно избраната родина, на име Лилипутания. Животът в Бункера.

Непрестанните опити за самоизмама. Потискането на всички сигнали, които Светът и Тялото – две лица на едно и също нещо – ми изпращат като съобщения, като послания. Бясната надпревара с усещането за празнота и неудовлетвореност, неспособността за изпитване и достигане на единствено важните на този свят неща – щастието, спокойствието, удовлетворението. No Satisfaction. Живот по Мик Джагър. Черната дупка, зейнала отвътре, и поглъщаща без звук всичко, абсолютно всичко, което в отчаянието на слепотата аз захвърлям вътре в нея – резултати, успехи, признания, пари, кариера, семейство, любов, пътешествия. Всичко напразно, всичко всуе. Пътят към болестта и болестта като път. Отчаянието, обхванало гърлото като ремък на гарота. Бавното осъзнаване на напразността на всички усилия. Постепенното примирение. Бръсначът на Окам, ежесекундно притиснат до гърлото. Тъпото очакване на края.

И после – Чудото! Неизбежната катастрофа, която се оказва единствено възможният път към спасението. Отварянето на Забранената врата. Писането, което съм си забранявал в продължение на много години, ужасът, с който започвам отново, напълно против собствената си воля, осъзнавайки с инстинкта на болно животно, че то ще донесе със себе си единствено разрушения и катастрофи, но и че друг път просто няма. Ужасът на човека, гледащ в пропаст, желаещ пропаст. Бавният период на полуразпадане, през който една след друга ме напускат всички основи на досегашното съществуване. Борсата, която поглъща спестяванията от петнадесет години без дори да ги забележи. Семейството, което се разсипва със звука на вкиснато мляко, изпльокващо се от полупрогнила кофичка. Астматичната нощ, в която осъзнавам, че съм Сам – сам в Берлин, сам в Германия, сам в цялата безсмислена мрачина на съществуващото. Гоген, който ми се подсмихва от стената, с разбиращ всичко поглед. Горчивото „Знаех си, знаех си. Това е всичко, което заслужавам.“ Товарът, който ме е премазал. Жабата, която не е забелязала как се повишава температурата на водата. Краят, превърнат в безкрайност. Примирението. Кюблър-Рос, почукваща на вратата.

И взривът, с който Онзи Там Отгоре, който и да е той, ми напомня, че плановете му за мен не привършват до тук. Децата, които избират да останат при мен, в един акт на невъзможно просветление, без сами да знаят какво вършат, подчинявайки се на същата динамика, същата съдба, същия шанс, който носи и баща им в някакъв необозрим вихър. Непосилният товар, който се оказва единствено възможно лечение. Забравената гордост от простичките, целебните неща на тоя свят. Готвене. Пране. Почистване. – Готвене. Пране. Почистване. – Готвене. Пране. Почистване.

Тихичкото ежедневие на корабокрушенеца. Писмата, запечатани в бутилки, които той запокитва в океана, напук на всеки здрав разум. Там отвън – то се знае – няма никой. Животът в корабокрушение е живот в скафандър.

И тогава – плахото почукване по вратата. „Извинете, намерих тук едно писмо. Вие ли сте го писали? Дали ще бъде прекалено нахално, ако ви помоля да си поговорим? Аз също съм корабокрушенец. Всъщност всички ние сме корабокрушенци.“

Пътят. Тихичкото жужене, което изпълва вътрешността на пашкула с мъчително-сладко напрежение. Усещането за неизбежност и съдбовност на идващото. Imago. Теснотата от всички страни. Паскал, който внезапно става понятен, повече от понятен. Напиращото отвътре, потискано с всички сили, усещане за щастие, за блаженство. Любовта, която започва да те преизпълва като мляко – крава. Светлината, която започва да се излъчва от гърдите ти, някъде откъм областта на слънчевия възел. Краят на Страха. Излизането навън. Мотивът от „Тъй каза Заратустра“ на Щраус, проглушаващ ушите ти на всяка стъпка. Болестта, която те напуска, за да потърси някой друг, комуто да помогне. Тихото блаженство на спокойствието и удовлетворението. Очакването, което – за пръв път в живота – е лишено от привкус на болка. Подаръците, които те очакват всяка сутрин пред вратата. Там, където преди е зеело Нищото. Радостта. Радостта. Радостта.

Berlin, du bist so schön, Berlin.

 

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

52

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 2 дни
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 3 дни
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 3 дни
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 3 дни
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 3 дни
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 4 дни
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 4 дни
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 4 дни
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 6 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 1 седмица
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 2 седмици
  • Виргиния писа Още
    Поздравления на... преди 2 седмици
  • Дом Зелен писа Още
    Този етап в... преди 2 седмици