Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2009 09 Warren Buffet

 

Ако не беше вторият най-богат човек на света, останалите добре известни атрибути на Уорън Бъфет – адрес в Омаха, петстайно жилище, в което той живее от петдесет и две години насам, годишна заплата от 100 000 долара и телефон, на който той отговаря сам – биха били незабележими. Но ние имаме известни очаквания по отношение на баснословно богатите хора, насърчавани до голяма степен от самите баснословно богати (и бившите такива): къщата на Бил Гейтс – над 6000 кв. метра, с шест кухни; къщата с двадесет и три бани на Принц Бандар; колекциите от скъпи автомобили на Бернд Мадоф, и т. н. И макар че самият Бъфет не е съвсем лишен от слабости – като един от собствениците на компанията NetJets, която продава микро-акции на частни самолети, той използва услугите на фирмата си – пестеливостта му е част от онова, което специалистите по маркетинг биха нарекли негова запазена марка. Очевидното безразличие към парите, които той иначе трупа така усилено, подсилва доверието в него: той не е алчен, той просто е много добър в това, което върши.

Според Алис Шрьодер, негова предана биографка, кариерата на Бъфет е започнала рано, някъде на около шестгодишна възраст, когато е започнал да купува пакетчета дъвка и да ги продава на съседите за печалба от няколко цента. След това преминал на Кока-Кола, която разнасял от врата на врата през лятото; след това на „предварително-притежавани“ топки за голф. Семейство Бъфет не били бедни – баща му, който представял Омаха в продължение на четири мандата в Конгреса, преди да бъде счетен за прекалено десен дори от консервативните жители на Небраска – започнал като застрахователен агент, а после преминал към продажби на акции по време на бума преди кризата от 1929. Но по времето, когато е роден Уорън, през 1930-те, акциите били трудна работа, а парите – малко.

Бъфет посещава Уол Стрийт за пръв път на десетгодишна възраст, където получава среща със Сидни Уайнбърг, шефът на Голдман Сакс. (Може би това обяснява дългогодишните му връзки с фирмата). Някъде по това време той купува и първите си акции, по три за себе си и за сестра си Дорис, които получава за по 35 долара и продава по за 40 – което е добре, само че скоро след това цената им стига 200 долара. На единадесет той прочита книга, която предлага сто начина за печелене на 1000 долара и това му дава цел: да спечели един милион долара до 35 годишна възраст. След двадесет и четири години той е вече петкратен милионер.

Бъфет, това може да се каже спокойно, има по-различно отношение към парите от вас и мен. За нас те са средство към някаква цел. За него те са призвание. Той е обсебен от тях. Ако те изобщо са за нещо, то това е за получаване на още повече от тях. Човекът е колекционер. Просто така се е получило, че той колекционира долари.

Правенето на пари интересува Бъфет повече от имането на пари или харченето им. Това е едно интелектуално и морално занимание: как компаниите печелят пари, как трябва да се оценяват техните активи, кои са подценяваните бизнеси, които останалите не забелязват, какво изисква собствеността, какво е отношението между директори и притежатели на акции? Отхвърлен от Harvard Business School след невзрачно следване в Университета Небраска, Бъфет попада в Columbia Business School, където изпада под влияние на професор Бенджамин Греъм. Греъм е любител на пурите и жените, физически непривлекателен човек с изключителен талант за печелене на пари. Освен това той е и уважаван автор по финансови въпроси, съавтор, заедно с един друг професор от Columbia, на един огромен и сложно написан том, наречен Security Analysis, който се превръща в библията на Бъфет.

В дългата му кариера на купувач и продавач на акции, съветите на Греъм се оказват изключително полезни – особено по време на дот-ком еуфорията от деветдесетте години, когато отказът му да скочи на високотехнологичния пазар и публичното му изказване, че това е дим и пушек, му спечелват обществено презрение. („Одобрението… не е цел на инвеститора“, писа той наскоро. „Всъщност, одобрението много често е контрапродуктивно, защото то замъглява мозъка и го прави по-малко възприемчив за нови факти или преосмисляне на достигнати по-рано заключения. Пазете се от инвеститорски действия, които предизвикват аплодисменти; великолепните ходове често биват съпровождани от прозевки.“)

Хората, надяващи се да повторят успеха на Бъфет изучават всеки негов ход по същия начин, по който той е изучавал Греъм. Съществува не съвсем малка индустрия от книги, DVD и облекло с марката Бъфет; Amazon.com има собствен магазин Уорън Бъфет, където може да се купи последното издание на Security Analysis с предговор от Бъфет, или да се снеме на собствения iPod The Warren Buffett Investing Strategy.

Годишното писмо на Бъфет до акционерите на Berkshire Hathaway, текстилната компания, която той купува през 1962 за по 7,50 долара акцията и която превърна в холдинг, състоящ се от най-различни компании, като цената на единичната акция в момента възлиза на 90 000 долара (през 2007 година тя беше 150 000), се чете от милиони инвеститори, финансови мениджъри и новаци на финансовите пазари. Не е рядкост годишните събрания на холдинга, председателствани от самия Бъфет в Омаха, да привличат десетки хиляди акционери (и просто хора, намерили билети чрез eBay), жадни да научат нещо от майстора.

И така, какъв е шансът да повторите успеха на Бъфет? За онези, които са инвестирали отрано при него, много добър. Смята се, че една начална вноска от 10 000 долара, която той е получил от най-ранните си партньори, днес струва стотици милиони долари Но има голяма разлика между това да се разчита на умението на Бъфет за натрупване на огромно състояние – и натрупване на огромно състояние чрез придобиване на способностите, които той притежава. „Тоя тип е гений“ – казват хората. „Той е Бил Гейтс на нюйоркската стокова борса.“

* * *

Може би. Но ако Малкълм Гладуел има право, неговият успех – както и успехът на всички други гении – има само малко общо с гениалността.

Гладуел, разбира се, е онзи находчив майстор на анекдота, притежаващ правата върху поредица книги с остроумни заглавия – Повратната точка, Проблясък, а сега Изключителните – които прекрояват остатъците от академически изследвания и ги превръщат в блестящо интелектуално ламе. Тези книги го направиха постоянна част от списъците на бестселъри, както и обект на завист от страна на конкуренцията – ако той изобщо има такава. По собствените му, ако и малко неподходящи критерии, Гладуел е изключение, статическа аномалия, някой, „който е напълно различен по стойност от останалите примери в една мостра“ и „не се вписва в нормалното разбиране за постижения“. Освен него, още Бийтълс, Робърт Опънхаймър и азиатските ученици по математика, например, се вписват в този модел. И все пак, когато се говори за човешки постижения, не е съвсем ясно каква комбинация от променливи е необходима, за да се припише на нещо статуса на изключителността: ако става дума за пари в банката, то колко точно? Ако са продажби на  книги, то в какъв брой? Изглежда, че успехът е нещо като непристойността: човек го разпознава, когато го види.

И „виждането“ може би е най-важната от всички променливи. Дали например качеството на литературната работа е това, което прави някого да изглеждая изключителен – „мъже и жени, които вършат неща, излизащи извън рамките на обичайното“ – или може би размерите на предимствата? Помислете например за случая на Сюзън Бойл, безработната, четиридесет и седем годишна стара мома от Шотландия, която наскоро се превърна в глобална сензация, след забележителното й изпълнение по време на реалити-шоуто Britain's Got Talent. Гласът на Бойл е бил не по-малко изключителен и в деня, преди тя да се появи по телевизията, но въпреки това, докато не се беше случило всичко това, никой не би я считал за нещо изключително. Когато Гладуел казва, в подзаглавието на Изключителните, че това е „историята на успеха“, той предпоставя, че признанието е необходимо, и може би достатъчно, условие.

Помислете също за Крис Лангън, чийто астрономически висок коефициент на интелигентност (IQ) – около 195, с 45 пункта по-висок от онзи на Айнщайн – всъщност прави от него статистическа аномалия. По преценка на Гладуел обаче, бедният човек – който живее в относителна неизвестност във фермата си в средния запад – е голям провал:

В продължение на десетилетия той е работил върху един проект с огромна сложност – но почти нищо от онова, което е направил досега, не е било публикувано, нито пък четено от физиците, философите и математиците, които биха били в състояние да оценят стойността му.

Гладуел пише:

Ето го тук, човек с интелект едно на милион, и той все още не беше оказал никакво влияние върху света. Не участваше в научни конференции. Не ръководеше аспирантски семинар в някой от престижните университети. Живееше в една лека порутена конска ферма в северен Мисури, седейки до задната врата в джинси и фланелка. Той знаеше как изглежда: това беше големият парадокс на гения Крис Лангън.

„Не се опитвах да намеря утвърдени издатели достатъчно упорито“, признава той. „Да обикалям, да търся издатели, да се опитвам да си намеря агент. Не го направих и не се интересувам повече от това.“

Това беше признание за поражение.

Така ли – и кой казва това?

Обяснението на Гладуел за онова, което той счита за епичното поражение на Лангън представя сърцевината на неговата основна теза относно успеха – че той не може да бъде обяснен чрез разбирането на това какъв е даден човек, а само чрез разбиране на това откъде е той. Не е съвсем ясно защо Гладуел счита това за откровение, а не тавтология, но той очевидно мисли така. Рафтовете с книги по социалните науки са пълни с изследвания, свързващи постиженията и произхода. В последно време например проектът на Pew Charitable Trusts, изследващ икономическата мобилност, заключава, че почти половината от „онези, родени от родители от връхните двадесет процента [по доход], и притежаващи университетско образование, остават на върха, [което е] почти три пъти по-висок процент от оня на хората с университетско образование, родени от родители с ниски доходи, които успяват да стигнат до върха на разпределението на доходите“. Във всеки случай, всички истории на успехи и провали са конструирани около подобни факти и едни и същи обстоятелства твърде често водят до напълно различни последствия, като обяснението им по принцип е свързано с тези първоначални обстоятелства. Да се твърди, както го прави Гладуел, че „изключителните постижения зависят по-малко от талант, отколкото от благоприятни стечения на обстоятелствата“ преувеличава очевидното, като същевременно оставя хората като нас, които не са постигнали нещо изключително, извън полезрението. „Хората не възникват от нищо“, пише той.

Ние дължим много на родителите и покровителите си. Хората, постигнали изключителни успехи, може би изглеждат така, сякаш са ги постигнали сами. Но всъщност те винаги са потребители на скрити предимства, изключителни обстоятелства и културни наследства, които им позволяват да учат и работят усилено, както и да осмислят света по начини, по които останалите не могат.

Крис Лангън, най-големият син на една жена с четири момчета, всяко от различен баща, последният от които е бил алкохолик, е израсъл без което и да било от предимствата, които биха му позволили да преуспее. Макар че спечелва пълна стипендия за Университета Чикаго и за Колежа Рийд, след което започва да учи в Рийд, той напуска преди да завърши първата година – едно късо подстригано момче сред дългокоси съученици – защото майка му забравила да попълни финансовите формуляри. След това той отива в Държавния университет в Монтана, при което, след като колата му се поврежда и професорът му не се съгласява да промени програмата му в съответствие с това обстоятелство (да замени сутрешните семинари със следобедни), той напуска и тук.

Ако Лангън би притежавал онова, което психологът Робърт Стърнберг нарича „практическа интелигентност“ – да знае какво точно и на кого точно да казва – той би могъл да завърши университет, да стане член на академическата общност, да пише статии, оценявани от колеги, да направи нещо значимо от живота си. Но без семейната среда от която, както смята Гладуел, се получава това познание, той е бил осъден на провал.

По някаква причина историята на Лангън кара Гладуел да мисли за физика Робърт Опънхаймър, друг феноменално интелигентен човек, който освен това е страдал от депресия и дори е стигнал до границата на престъплението: в Кеймбридж той се е опитал да отрови професора си. Вместо да бъде изпратен в къщи или в затвора, Опънхаймър бива поставен под наблюдението на психолог и продължава следването си – едно развитие на събитията, което Гладуел приписва на практическата му интелигентност:

Би ли изгубил Опънхаймър стипендията си в Рийд? Дали той не би бил в състояние да убеди професорите си да преместят семинарите му в следобедната програма? Разбира се, че да. И това е така не защото той е по-умен от Крис Лангън. Това е така, защото той е притежавал умението да получава от света онова, което желае.

Самата мен обаче Крис Лангън кара да мисля не за Робърт Опънхаймър, а за Уилям Джеймс Сидис, най-младият студент за всички времена, започнал да следва в Харвард – на единадесетгодишна възраст. Според всички предходни обстоятелства, включително и тия на неговия съименник и кръстник Уилям Джеймс, Сидис е дете-чудо, смятано за най-умния студент, който някога е посещавал Харвард. Сидис е знаел поне осем езика, които очевидно е научил сам. Освен това той е бил надарен математик, който е преподавал в математическия клуб на Харвард скоро след като е пристигнал там. След завършването на университета през 1914, на шестнадесетгодишна възраст, той за кратко време е аспирант, след което започва да преподава математика в онова, което по-късно става Университета Райс. Всичко изглежда отлично за Сидис, който е син на двама интелектуално и социално добре поставени родители-лекари, единият от които – баща му Борис – също е и професор по психология в Харвард. На седемнадесет години младият Сидис вече е далеч напреднал в попрището, което изглежда му е било отредено.

Но това никога не става. Работата в Райс бива прекратена – след по-малко от година той бива помолен да напусне. Обратно в Кеймбридж, той се записва в юридическия факултет в Харвард, но никога не го завършва. Замесва се в радикална политика, бива арестуван, изпратен в санаториум. Прекъсва връзките с родителите си и започва серия от неквалифицирани работи, като същевременно се занимава с хобито си – колекциониране на трамвайни билети. Спокойно може да се каже, че въпреки родителските грижи и покровителството, Сидис, който изживява живота си в неизвестност, е пропаднал човек.

И така, какво ни казва историята на Уилям Джеймс Сидис за това как естественият гений се нуждае от почвата на практическата интелигентност, за да преуспее? Не особено много. Не повече от така наречената тъжна история на Крис Лангън. Както всеки статистик ще ви обясни, вие не можете да научите нищо за едно население от n = 1. Това не е извадка, а развлечение.

Ако човек търси общ знаменател в историите на успеха на Уорън Бъфет, Тайгър Удс, Бил Гейтс и дори младия Уилям Сидис (когато надеждите за успеха му са изглеждали големи), то той е в това, че те са тръгнали по пътя към постиженията далеч преди връстниците си. Удс е на две години, когато баща му слага в ръцете му тояга за голф. Бил Гейтс започва да програмира в училище на възраст, когато никой няма компютър в къщи. Бъфет започва да инвестира преди да започне да носи дълги панталони. Сидис е готов да започне в Харвард на деветгодишна възраст.

Следвайки проучванията на психолога Андерс Ериксон и колегите му, които искат да разберат защо някои студенти от консерваторията стават солисти, а други – учители по музика, Гладуел се позовава на „правилото за десетте хиляди часа“:

Удивителното в проучването на Ериксон е това, че той и колегите му не успяват да открият никакви „естествени таланти“ – музиканти, които стигат без усилия до върха, работейки много по-малко време от колегите си . Нещо повече – хората на върха работят не само повече или много повече от всички останали. Те работят много, много повече.

Идеята, че съвършенството при изпълнението на някаква сложна задача изисква някакъв определен минимум от практика, изплува отново и отново в изследванията по въпросите на експертните способности. Всъщност изследователите са съгласни, че е налице нещо, което те наричат вълшебната цифра на истинското експертно познание: десет хиляди часа.

Бийтълс, Бил Гейтс, Бил Джой (от Sun Microsystems), Тайгър Удс – Гладуел прави изчисленията си и посочва, че всички те са регистрирали задължителните 10К преди да излязат на сцената. За Уорън Бъфет (който не е сред описваните от Гладуел изключителни личности), часовникът започва да тиктака, когато шестгодишният започва да купува пакетчета дъвка и да ги продава на съседите. (Когато един от тях пожелава да купи само една отделна дъвка, Бъфет отказва, защото знае, че ако продаде всяка дъвка точно за толкова, за колкото я е купил, няма да направи печалба – едно разбиране, което си остава сред най-успешните му инвестиционни стратегии). Прибавете към това бизнеса му от училище, трите работи като продавач на вестници, най-ранните му сделки с акции – и първият му милион вероятно съвпада с десетте хиляди часа подготовка. След всичко това натрупването на богатство изглежда неудържимо.

Гладуел не казва, че десетте хиляди часа гарантират успех, а по-скоро, че те са задължителна предпоставка за търсенето на успех. Причината, че Бийтълс са Бийтълс, казва той, е в това, че те са получили предложение да работят в Хамбург по осем часа в нощните клубове на Хамбург, седем дни в седмицата. Без това време, те може би биха поели пътя на Дери Уилки и the Seniors, една друга група от Ливърпул, популярна в Хамбург по същото време. Разбира се, това не обяснява защо другата група, от която се е изисквало да свири същите маратонски часове в същите заведения, не е станала Бийтълс. Геният просто намира начин да изплува на повърхността. Културата, духът на времето, семейството, гените, историята и късметът му помагат да си пробива път.

Но дали това е причината, поради която повечето писатели не стават Толстой, или повечето автомобилни състезатели не стават Дейл Ърнхард, след като са вложили своите десет хиляди часа? Да, възможно е: човешкото разнообразие все трябва да има някакво значение. Но може би също и магията, съдържаща се в магическите цифри, не се съдържа в самите тях. Повечето от нас вероятно ще вложат повече от десет хиляди часа в нещата, които много обичат да правят – игра на тенис, готварство, писане на поезия или на компютърни програми – ще достигнат някакво ниво на компетентност и ще останат там. Практиката не преодолява посредствеността; понякога тя може дори да я усили. Това е така, защото наблягането върху идеята за 10 000 часа е прекалено общо и замъглява идеята на Ериксон, която се състои в това, че тази практика трябва да бъде „съзнателна“. Както казва Джоф Колвин в книгата си Талантът се надценява: Какво всъщност разделя изпълнителите на световно ниво от всички останали:

Съзнателната практика се характеризира чрез няколко елемента, всеки от които заслужава да бъде изследван. Това е дейност, предназначена нарочно към подобряване на изпълнението, често с помощта на учител; тя може да бъде повтаряна многократно; оценката на резултатите е налице постоянно; дейността изисква висока умствена концентрация, независимо от това дали тя е чисто интелектуална, като например шах или бизнес, или тежко-физическа, като спорт; и тя не доставя особено удоволствие.

Ето къде се крие магията.

Как тогава да обясним очевидно изключителните успехи на азиатските гимназиални ученици при тестовете по математика? Дали става дума за тренинг или концентрирана прилежност по отношение на математическите проблеми, или това е нещо вродено; после, ако то е вродено, идва ли то от гените? Добре известно е, че поне част от интелигентността е наследствена, а щом тогава съществува една особена етническа или расова група, която постоянно задминава останалите в полето на интелигентността, то като минимум си заслужава да се изследва въпроса дали тяхното представяне е свързано с генетиката.

Изненадващо, Гладуел не се доближава до генетическите аргументи, макар че някои последни студии от Университета Калифорния в Лос Анжелис например, свързани с мозъчно сканиране, дават основания да се смята, че съществува силна връзка между дебелината на миелиновото покритие на аксоните[1] и изключителните математически способности. Вместо това той се съсредоточава върху другата случайност по рождение, културата, за да обясни драматичните разлики между математическите постижения на учениците от Япония, Сингапур, Южна Корея, Хонг Конг и Тайван, от една страна – и значително по-ниските постижения на учениците от САЩ, Франция, Германия и Великобритания, от друга. Според него обяснението трябва да се търси в дългата култура на отглеждане на ориз, която е трудово-интензивна и умствено-взискателна, за разлика от традиционните култивационни технологии на запад.

Не че те са по-умни от всички останали, казва той. Работата е в тяхната традиция, която изисква усилена работа дори и в не особено развлекателни неща като математиката[2]. „Да се работи наистина усилено е нещото, което вършат успешните хора“, пише Гладуел,

и гениалността на културата, оформена от оризовите ниви е в това, че тежката работа дава на хората, работещи на полето, един начин да намерят смисъл сред най-голямата мизерия и нищета. Този урок е служил на азиатците в множество начинания, но рядко толкова перфектно, както е в случая с математиката.

Това е един много хубав аргумент. Ако не ви върви в математиката, то можете да благодарите за това на мързеливите си предтечи, отглеждащи жито и царевица, които са проспивали дългите и студени зими.

Но какво става, ако вие идвате от дълга редица хора, отглеждали тютюн? До 1950-те, отглеждането на тютюна е било дори още по-напрегнато и трудово-интензивно от онова на ориза. Средният тютюнев фермер е култивирал около 2,5 хектара земя, като всеки половин хектар е изисквал около 900 часа работа – и, също като оризовото земеделие, това е целогодишно занимание. Ако аргументът на Гладуел има някаква сила, то би трябвало да се очаква, че произвеждащите тютюн американски щати, като Северна Каролина, Кентаки и Тенеси, ще предоставят и най-способните ученици по математика. Но разбира се, това не е така. Нито пък е вярно, че всички култури на оризова култивация имат някаква връзка с високите постижения в математиката: човек се сеща за Бирма, Филипините и Бангладеш например. Освен това налице са и други аргументи, изхождащи от културата, като например традицията на конфуцианството и особеното уважение, което се изпитва в източна Азия към въпроси, които имат само един правилен отговор.

В зависимост от гледната точка, тези видове обобщени обяснения може да ви се сторят, в най-добрия случай, спекулативни или интересни, а в най-лошия – недоказуеми, глупави или дори обидни. При всички случаи задълбочаването във въпросите на обосноваването обаче ни отвлича от по-голямата, очевидна и неоригинална представа за това, че когато става дума за нечий успех или провал, културата и историята имат значение. Всеки идва отнякъде.

Уорън Бъфет идва от Небраска. Дядо му е притежавал магазинче. Баща му е бил инвеститор и политик. Майката на майка му е била душевно болна и е прекарала дните си в съответно заведение. Майка му също е била емоционално нестабилна. В семейството му няма почти нищо, което да предполага, че той ще бъде така феноменално способен да печели пари или да създава и ръководи един от най-големите холдинги в света.

В предполагаемата война между родителство и покровителство от една страна, и гений и талант – от друга, и двете страни имат значение. И все пак, ако бихте попитали Уорън Бъфет кое е било нещото, което е допринесло най-много за успеха му, той би се съгласил с Гладуел. „Аз имах предимството да идвам от дом, в който хората говореха за интересни неща“, казва той на Алис Шрьодер. „Имах интелигентни родители и посещавах добри учебни заведения… Не получавах пари от родителите си, нито пък ги исках. Но съм роден на точното място, по точно време. Аз съм спечелил яйчниковата лотария.

В случая на Бъфет – и това е само един разказ, от който не може да се извлече някакво по-общо значение – онова, което той е, се илюстрира от произхода му. Показателен за характера му е фактът, че той никога не е наричал себе си self-made man – и това може би е най-важното нещо, което човек трябва да знае, за да разбере неговия успех.


Източник



[1] Част от невроните, по която се изпращат импулси извън клетката. Бел. пр.

[2] Тук авторката всъщност изкривява тезата на Гладуел, според когото отглеждането на ориз, с изключително високите изисквания към съзнателността и съсредоточеността на работещия, всъщност му дава възможност да върши една много интересна работа в продължение на цял живот. Той никъде не твърди, че тук става дума за механична и безинтересна работа, дори напротив. Същото очевидно се отнася и до математиката, която е далеч от скучна, както може да потвърди всеки от нас, за когото часовете по математика не са били наказание. Бел. пр.