Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Поводът да се захвана с тази толкова сложна и трудна за улавяне тема бяха две неща. Първото: една анкета[1], озаглавена „Балканските идентичности“, в която любезно ме помоли да участвам господин Николай Аретов от Института по литература, а второто: едно изречение, написано под един от текстовете в „Либерален Преглед“. Ще го възпроизведа тук буквално, засега без коментар: „…нека изрежем най-накрая тумора ДПС, който разяжда българската национална идентичност вече 20 години !!!“ 

И така, що е то, чудото, наречено „идентичност“, което понякога ни подклажда до такава степен, че сме склонни да се умиляваме до сълзи, когато го открием изразено във форма, която – най-често интуитивно – възприемаме като съвпадаща със собственото ни себеусещане, или да настръхнем, ако бъде изразено по някакъв друг начин, например с думичката „идентитетот“? Избягвайки сложните и необозрими обяснения (които така или иначе могат да бъдат почерпени от Уики) аз бих останал при следното грубо определение: идентичността е акт на баланс между две умонагласи, два базисни, дълбинно определящи модуса на „Аза“ или общността: от една страна различността, разграничението, а от друга – еднаквостта, тъждествеността.

Идентичността – акт на баланс? За да си представим малко по-ясно реалността на този акт, нека извикаме във фантазията си следния прост образ: вървенето по права линия. Задачата е пределно елементарна, ако пространството под краката ни е широко и удобно. С евентуалното му стесняване тя обаче става все по- и по-сложна. Опитайте се да вървите по бордюра – и тя вече изисква концентрация. Поставете тясна дъсчена летва върху два по-височки камъка – и тя изведнъж става неочаквано трудна. Представете си същата летва над дълбока пропаст … Превърнете я във въже, опънато между два небостъргача … И така нататък.

Всеки акт на баланс, оказва се, е директно зависим от степента, до която „Азът“, разглежданата единица, се намира в покой или, напротив, възприема себе си като застрашен, подложен на по-малка или по-голяма заплаха. Осъзнаването на този сравнително очевиден психологически феномен е изходната точка на моето собствено разбиране и разглеждане на темата „идентичност“. При това двете страни на балансния идентичностен акт – тъждествеността и разграничението, ми изглеждат директно свързани с двете психологически състояния, застрашеността и покоя. Една спокойна личност, респ. една общност, която не се чувства застрашена, е много по-склонна да гледа на идентичността си като на нещо меко, подлежащо на развитие, състоящо се от редица преходи между своето и чуждото, преливане на ново съдържание вътре във вече познатото, интуитивно „своето“ … Накратко, като процес, а не състояние. Като нещо променящо се, а не фиксирано и зададено веднъж завинаги. Тъждествеността, тоест фактът на обща съпричастност към нещо по-голямо от двете сравнявани страни (например човечността като свръхценност, намираща се далеч над обичайните противопоставяния като „свой – чужд“, „член на семейството – външен човек“, „християнин – мюсюлманин“, дори „мъж – жена“), получава превес в този случай, търсенето на прилики измества на заден план изтъкването на различия. В този случай идентичността е динамична, променлива, адаптивна, развиваща се.

От друга страна, индивидът или общността, които възприемат себе си като застрашени, интуитивно изтъкват на преден план различността и разграничението като основен момент при определянето на идентичността си. Под натиска на застрашителното (и несъизмеримо по-голямо, по-силно) „друго“, те изведнъж започват да определят себе си не като онова, което сами по себе си са, а като онова, което не са. Да бъдеш гей в едно зряло, толерантно общество, е просто въпрос на това кои барове, кина, театри и книжарници посещаваш. В едно агресивно, нетолерантно общество това внезапно се превръща в определящ мотив на цялото ти съществуване, във война на живот и смърт – или унизителна, разрушаваща игра на криеница, ако това е невъзможно. Да бъдеш член на турската общност в България до 1984 г. беше нещо повече или по-малко нормално, на моменти дори съвсем нормално, незабележимо. След преименуването на турците и последвалото го разцепление на страната на два все по-враждебни един към друг етноса, този момент от идентичността на българските турци внезапно стана първоопределящ за съществуването им. Страхувам се дори, че процесът продължава да се изостря, въпреки опитите на страната да стане част от „другата“ Европа.

И така, нека най-после стигнем до въпроса (или двата въпроса), които доведоха до това размишление на първо място: какво означават думите „българска идентичност“ в наше време, респ. какво означава за една личност да притежава идентичност, свързана с България (общото и частното, ако трябва да го формулирам по-директно)?

Ще повторя тук думите на коментатора от „Прегледа“, с които започнах: „…нека изрежем най-накрая тумора ДПС, който разяжда българската национална идентичност вече 20 години !!!“

Мисля, че в тази заострена формулировка се съдържат голяма част от нещата, които определят „идентичността“ на немалко българи в наше време. На първо място, тя е концептуален миш-маш. Една партия, пък била тя и етническа, никога не би могла да бъде възприемана като „разяждаща“ националната идентичност, освен в случая, в който тази идентичност бива прокламирана като нещо директно застрашено, намиращо се в период на упадък, разпад и изчезване. Съществуването на ДПС, както и нейните характеристики, са израз на простия факт, че една седма от населението на България принадлежи към различен от българския етнос, вътре в рамките на българската националност. Така изглеждат нещата, видени отстрани, от гледната точка на един наблюдател, който по никакъв начин не се чувства застрашен от факта, че този етнос има същите права и свободи (включително и политически), както и ония на водещото, българско мнозинство в страната. Идеалното развитие, от тази гледна точка (спомнете си горните разсъждения за тъждествеността), би било постепенното смесване и преливане на двата етноса, до момента, в който различията между тях престанат да играят някаква важна роля и се получи някакво ново, повече или по-малко хомогенно цяло, с нова идентичност (българо-турска, но преди всичко европейска, част от едно много по-голямо и заслужаващо много по-голям респект културно и политическо цяло, тяло). Разбира се, от гледната точка на национал-патриота, който вижда в себе си преди всичко „не-турчин“, а едва след това „българин“ (за „европеец“ пък изобщо да не говорим), това би било една нова национална катастрофа, предателство към идеалите, завещани от „дедите“ (живели, разбира се, в един напълно различен от съвременния свят, но кой ти гледа такива подробности). Разграничението от (и противопоставянето на) „турското“ в този случай придобива статус на ненакърнима ценност, един вид свещена крава, която бива защищавана с всички възможни средства, а хората с различно мнение биват моментално демонизирани и причислени към низшата каста на националните предатели, които могат да си позволят такива мисли и думи само защото „живеят на топличко“ и им е „широко около врата“. (Между другото, разграниченията между българи и български турци отпадат за броени мигове, както не веднъж съм имал възможност да установя, щом само представителите на тези етноси попаднат в „Европа“, при което землячеството и нуждата от обединен „отпор“ срещу толкова доминиращото, заобикалящо ги от всички страни „чуждо“, изведнъж превръща в нищо толкова важните допреди това етнически различия).

Дали това ще се промени с постепенното развитие и – надявам се – забогатяване на България и българите, самият аз не зная, но дълбоко се съмнявам, ако трябва да бъда честен. Искам да кажа, за смесването и приближаването едни към други не съществува алтернатива, поне от моя гледна точка. Но дали и кога точно ще се извърши това смесване, е музика от едно много далечно време, поне за собствения ми слух. Страхът, усещането за застрашеност, комай са се превърнали в част от българския генотип, ако ми позволите една толкова шаблонна и ненаучна забележка. Макар че европейската идея работи точно срещу това … Е, все пак остава и място за мъничко оптимизъм, макар и в много исторически, много епохален план.

Ах, да – остава си все пак и въпроса за личната, индивидуална идентичност. Възможно ли е все пак човек да опита да се освободи от шаблоните на „националното“ и да си изгради един друг, по-различен, тип идентичност? Според мен отговорът е „да“ и предпоставката за него се крие в увереността, че идентичността не е нещо фиксирано и зададено веднъж завинаги, а собствен избор, макар и не лишен от ограничения. С други думи – ние можем да бъдем и други, а не само тия, които сме, или мислим, че сме, днес и завинаги. Това е собственото ми убеждение – и за да го онагледя с нещо по-конкретно, представям ви тук резултата от анкетата, предложена от господин Аретов. Прочее, ваш си остава избора да видите в това опит за себеизтъкване или просто пример за нещо, което е прекомерно трудно за улавяне с други средства. Във всеки случай това ми се струва най-ясното, което мога да предложа в момента. А инак се чувствам някак сам, съмишлениците се броят на пръсти. Макар и да съм уверен, че се лъжа. Просто няма начин, трябва да има и други.

Визитна картичка
Име: Златко Енев
Възраст: 48 г.
Пол: мъжки
Етническа принадлежност: българин
Религия: атеист
Образование: висше
Семейно положение (вкл. деца): разведен, живея с двете си деца
Място на раждане (селище, държава): Преслав, България
В момента живея в (селище, държава): Берлин, Германия

Въпроси

1. Как бихте определили своята идентичност?

Европейска, със силно подчертан български колорит. Това означава, че донякъде виждам себе си и работата, която върша, като мост между тези все още доста различаващи се неща.

2. Как бихте подредили йерархично вашите идентичности (полова, верска, национална, професионална, социална, семейна и пр.)? Изменяла ли се е тази подредба във времето или под влияние на други обстоятелства? Забелязали ли сте тези промени?

1) Семейна (единствената, която не подлагам на особено съмнение).
2) Социална (непрекъснато променяща се, чрез нови контакти и налагани отвън и отвътре адаптации. В известен смисъл тя е най-важния мотор за по-нататъшно развитие, чрез необходимостта от промени, която в края на краищата – след като съм се преборил с инерцията – аз приветствам).
3) Полова (зададена някъде в самото начало, но все повече осъзнавана като избор, а не някаква константа. Полът изглежда също е конструкция).
4) Професионална (изключително важна, доколкото е основа за безпроблемното съществуване на мен и децата ми. Същевременно обаче нейната роля е стриктно ограничена до средство за осигуряване на финансова независимост. Бенедикт Спиноза е ролевият модел, когото следвам в това отношение)
5) Национална (важна само доколкото се нуждае от непрекъснато преосмисляне и доизясняване, в светлината на нещата, които научавам в живота си. В балканския контекст тя е особено подвеждаща и нуждаеща се от стриктен самоконтрол и самонаблюдение. Приемам българската си националност, но само като своеобразен колорит, който би могъл да обогати европейското. Извън това тя е предимно нещо, което се нуждае от непрекъснати корекции и обогатявания).
6) Верска (също много важна, но преди всичко като средство за поддържане на онова, което аз наричам „живот в изправено положение
. Без да бъда привърженик на която и да било религия, аз гледам на себе си като на вярващ човек в смисъла, в който описва това Фокнър в речта при получаването на Нобеловата награда)

Извън (и обхващаща всички изредени дотук) аз бих посочил и една допълнителна, нека я наречем „мета-идентичност“, а именно идентичността ми на български писател и интелектуалец. Тя е изключително важна, тъй като най-вече в нея се крие източника на енергията за цялата ми „общественополезна“ дейност. В известен смисъл тя е най-важната от всички, но не присъства под формата на нещо, което би могло да се типизира чрез една ясна, интуитивно разбираема дума. Най-просто казано: тя придава смисъл на всичко (заедно с децата ми, разбира се, но това е нещо по-различно, не изискващо особена рефлексия).

3. Давате ли си сметка за въздействията, които са оформили вашата идентичност? Кои са те?

Аз не гледам на идентичността си като на нещо окончателно завършено и застинало. В такъв смисъл тя се определя – непрекъснато – от житейския ми път, разбира се. Някои неща си остават сравнително непроменливи, други просто трябва да бъдат променени, ако човек не иска да застине някъде по средата на пътя. За мен идентичността е процес, а не даденост.

4. С какви образи (фигури) и сюжети се идентифицирате? Какви образи (фигури) и сюжети изразяват най-добре вашата идентичност? Виждате ли връзка между музикалните ви предпочитания и идентичността Ви?

Вечният аматьор, човекът, който не спира да търси. В момента, в който една способност достигне степен на „професионализъм“, тя започва да ме отегчава; в такъв случай аз я поддържам само ако това е неизбежно, както е например с професията ми. Що се отнася до образите, които ме изразяват най-добре, като автор на книги би било лицемерно да твърдя, че ги намирам в чужди творби. Повтаряйки Флобер, просто бих казал: „червенокосото Ане – това съм аз.“
Музиката: слушам всичко, от Бах до
ACDC и Горан Брегович. Може би това също е показателно в някакъв смисъл.

5. Присъстват ли тези образи, фигури и сюжети в книги, филми или някакви други повествователни текстове? Кои са те?

Май вече отговорих, в предишния въпрос.

6. Как бихте определили ролята на вашата идентичност във вашия живот? Помага или пречи (и при какви обстоятелства).

И двете, в зависимост от обстоятелствата. Общо взето, способността, която ми се струва най-важна за един смислен живот, е онази за промени, за възприемане на все по-нови съдържания. А това става все по-трудно с годините, не на последно място поради различни фиксации, най-ясната от които е „идентичността“. В такъв смисъл промените и корекциите на идентичността ми са почти най-важната задача и трудност, с която се виждам конфронтиран както в ежедневието, така и в бъдещето, доколкото мога да го обозра.

7. Вашата идентичност е нетипична (Вие живеете в чужда етническа/религиозна среда, родителите Ви имат различен етнически/религиозен произход, Вашият (брачен) партньор е различен от Вас...) Какво следва от това?

Необходимост от промени и адаптация (колко неочаквано, а? :-))

8. Вие не живеете в селището (региона) в който сте се родили и израсли. Какво следва от това?

ditto

9. Какво бихте прибавили към дадените вече отговори?

Един стих от Фауст (за съжаление не знам българския му превод[2]):

Ja, diesem Sinne bin ich ganz ergeben,
Das ist der Weisheit letzter Schluß.
Nur der verdient sich Freiheit wie das Leben
Der täglich sie erobern muß!

 

 

Поздрави,

Златко Енев



[1] (Други варианти на тази анкета, както и повече информация по въпроса, можете да намерите в Интернет на адрес: http://www.ilit.bas.bg/bi).

[2] Благодаря на господин Аретов, който все пак успя да издири българския превод:

[Да! До това прозрение голямо
в последна сметка все пак се добрах:
живот и свобода ще имаш само
ако воюваш всеки ден за тях...
Прев. Л. Илиев
]