От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Здравей Дани!

Искам да ти напиша една моя „малка“, лична история, свързана със зимата на 1985 година, когато ни сменяха имената. Всичко е реално, макар и доста далечно и вече е като „полузараснала рана“. Спомням си го, с тъга, но не ме боли. Може би съм го преодолял. Може би...

Твоята история за „момиченцето от Родопите дето на третия ден е посрещнато от съучениците си с „По-ма-ки-ня“ е един „миг“ от моя спомен... Има огромна прилика между твоето и моето „преживяване“, само дето при мен продължи толкова, че ми се стори „цяла вечност“.

Историята започва малко по-рано от зимата на 1985. Може би беше пролетта, лятото или началото на есента на 1984. Понеже съм бил на 9 години тогава, не си го спомням много добре точния момент. Минавахме с майка ми, баща ми и брат ми (цялото семейство) покрай т.нар. „Циганска махала“ на Силистра, на път за блока, където живееха баба и дядо (родителите на баща ми). Беше слънчев ден. Майка се обърна към татко и му каза: „Видя ли какво направиха с циганите?!! Говори се, че скоро и на нас ще го направят...“ Татко се опита да се усмихне, да я успокои: „Няма да стане това нещо. Турците си имат държава. На нас това не могат да го направят.“ Не му се вярваше, на никой не му се вярваше, обаче страхът витаеше във въздуха. Това беше и моя първи спомен, моя първи момент, когато аз като дете съм почувствал страх и заплаха за нас. За нас – българските турци.

Зимата на 1985. Зимната ваканция. Вече бях в трети клас, учех в добро училище, справях се много добре, имах чудесна учителка, Василева, която вече три години водеше нашия клас и беше много добра професионалистка, добра и себеотдайна жена. И аз и родителите ми бяхме много доволни от нея. И до ден днешен си я спомням. От нея ми остана базата и по математика, и по български език и литература, и по хуманизъм (човечност). Във ваканция сме. Обаче никой не почива, никой не е весел в къщи. Нещо черно става „отвън“.

Връщат се родителите ми вечерта от работа. Плачат и двамата. В кухнята сме на нашето панелно апартаментче. Днес са им дали една листа с имена, български, карат ги насила да си сменяме името. И техните, и нашите. На баща ми му казали: „Една каруца бой ще изядеш и пак ще си го смениш... Затова давай, не се мотай!“. Той обаче плакал, не искал да го прави. Дали му един ден. Да си ходи в къщи и там със семейството да реши и утре да е готов с избора. Баща ми плаче, майка не и се виждат очите от сълзи...
На другия ден избора е направен. Всички сме с нови имена. Всички избрахме такива, които да ни отличават и от самите българи. Имена рядко срещани, стари или дори руски. Серкан стана Сергей... Това беше нашия „малък“ протест, с който „играехме по ръба на бръснача“, избягвайки лагера за родителите ми (в лагер отиде бащата на едно приятелче на брат ми, което мисля, че се казваше Тунджай) и в същото време казвайки нашето „НИЕ НЕ СМЕ КАТО ВАС! НЕ СМЕ СЪГЛАСНИ С ТОВА, КОЕТО ПРАВИТЕ С НАС“.

Първия учебен ден на втория срок. Ваканцията свърши, трябва да се връщам на училище. Брат ми още е в предучилищна и разбира много по-малко от мен какво става. Втория срок часовете започват от 13:00 часа. Родителите ми са на работа. Поемам за училище заедно с приятелчето ми от квартала и мой съученик Радослав. През целия път си спомням с какво нежелание вървях и как всяка крачка беше все едно, че влачех тежест. Влизаме в клас, почват да се събират и другите съученици и първо един, после друг, после трети ме пита „Как се казваш сега?“. Всички знаят какво се е случило. „Българските турци, които всъщност били българи, сега си сменяли имената и искали да си възстановят идентичността.“ А аз макар и на 9 години, много добре знам, че съм турчин. Български турчин.

(Прадядо ми е бил мелничар. Имал е воденица в село Добротица, ако не се лъжа. Жена му починала при раждането на дядо ми. Годината е 1927. Прадядото сломен, продал каквото имал и решил да се изсели в Турция, а новороденото бебе, което не можел да отгледа сам го оставил на едно бездетно семейство турци в Силистра. Дядо ми отраснал кажи речи като сираче. Пращали го да продава семки и бонбонки от малък. Пенсионира се след повече от 40  години работа като продавач из повечето магазини в Силистра. Познаваха го много хора и го познаваха с добро. Дядото се видял с баща си много години след 1927, не знам точно кога. В Турция, баща му се оженил отново, имал двама сина, братя на дядо ми. Единия още е жив. Чичо Дюнерташ. Той ни посрещна 1989 лятото по време на изселването на българските турци в къщата си в Истанбул. Описвам всичко това, малко набързано, единствено за да опиша как на 9 години аз знам кой съм. А те сега ми казват „Не, нашите историци по-добре знаят, вие всички сте българи. Ние документи имаме за това“. Та... Връщаме се в класната стая, в първия ден на втория учебен срок, зимата на 1985.)

Съучениците ми момчета бяха много по-груби от момичетата, които съм запомнил като по-пасивни. Така ми е останало в главата. Спомням си и Радо, как се опита да ги спре да ме нападат и разпитват с думите „Оставете го, бе, не виждате ли, че не му е добре“. В класа ни бяхме 34-36 човека. Трима бяхме турчета – аз и още едно момче и едно момиче. В него момент си спомням, че не издържах, разплаках се, взех си чантата и бяг до вкъщи. Там баща ми се е върнал в обедна почивка да обядва и ме успокоява и вика „Не може, трябва да се върнеш в училище.“ Тръгнах наобратно, сломен. По пътя срещам Радослав. Пратили го да ме търси, да се връщам на училище. Стигаме в клас и вместо учителката ни Василева, някаква друга жена. Представи ни се като нейна заместничка, каза, че Василева била на бригада (посред зима, ама тогава не ми се стори подозрително). Почна си тя часовете и си спомням момента, в който пита, кои сме с нови имена и започва да ни разпитва. От тук от там, кои са родителите ти, от къде са, на мен ми каза, че и тя била от селото на моята майка (после се оказа чиста лъжа). Пита как сме, как сме в къщи, плачат ли родителите ни. И аз глупав и откровен викам „Плачат. Не ни е добре, не ни харесва.“ И тя продължава да разпитва, уж приятелски. Пита по едно време слушаме ли радио в къщи. Тук обаче вече бях предупреден от нашите от много отдавна, понеже татко редовно слушаше „Дойче Веле“, „Свободна Европа“ и там каквото друго се е хващало по него време. Аз отричам, тя върти малко, вижда, че няма да измъкне нищо и си продължи нататък.

На следващия ден вечерта майка се връща в къщи и от вратата започва да ме разпитва за „С кого си говорил в училище?“ Казвам и аз за новата учителка, тя ми вика „Няма да им разказваш нищо!!! Тази е от милицията. На никой няма да казваш нищо! На никого не може да вярваш! Казал си им, че плачем в къщи. Днес ме викаха в милицията. Как може да плачем, как може да даваме такъв пример, ...“ На следващия ден тази „мила заместник учителка“ вече я нямаше. Нейната работа явно беше приключила. Върна се Василева.

Какво стана нататък?

5 мъчителни години бяха за всички и всеки един се справи както можа.

Починаха и двете ми баби една след друга.

1988 мисля беше, майка трябваше да отиде на екскурзия с колегите си от Пътно управление, където вече работеше 17-18 години, до ГДР. Приготвихме й малък списък, на кого какво да купи. Спомням си дрелката за татко. Качи се на автобуса и след няколко минути слезе, разплакана, отчаяна, сломена (отново). „Няма да мога да ти купя дрелката, каза на татко, да вървим.“ От целя автобус я свалиха само нея. А можеха да й го кажат предварително. Обаче не, униженията винаги трябваше да са публично, защото така най-боли.

Е, и това преживяхме, но когато дойде 1989 и се заговори за екскурзия, майка единственото, което чакаше беше аз и брат ми да завършим училище. Връщане за нас нямаше да има. Поемахме пътя към неизвестността, с единствената надежда да бъдем оставени да живеем като останалите – нормално.

За периода от 6-7 месеца, които живяхме в Истанбул ще ти разкажа в следващо писмо.

Това искам да го завърша само с един малък поклон към учителките ми от основното образование Василева, Шиварова, Владимирова. Не съм ви забравил, направихте много за мен, може би без самите да си давате сметка!
През тези 5 години, в които „ни възраждаха“, единственото, към което ми остана да се хвана, за да не мисля за унижението, на което ни подложиха, беше ученето. Учих упорито отделяйки много време. Редките 5-ци, които получавах бяха я по История, я по Руски. Преподавателките по тези 2 предмета си ги спомням В СИВО. И в сиво ще си ги оставя. Другите обаче, като Василева (беше ми учителка от 1-ви до 3-ти клас), като Шиварова по математика, като Владимирова по химия, които те ценяха заради твоите качества, съм ги запомнил и ще ги помня докато съм жив. Естествено, завърших инженерство (строително). Основното училище, добрата база, която получих тогава ми помага и днес. За много неща.

Доброто училище винаги помага и за мен е в основата на всичко. УЧИЛИЩЕТО Е И ОСНОВНИЯ ДВИГАТЕЛ НА ПРОГРЕСА, ПЪРВИЯ ВРАГ НА ТЕРОРИЗМА, НА КСЕНОФОБИЯТА, НА ОМРАЗАТА ОТ ВСЯКАКЪВ ТИП. Тук ще спра, защото нататък вече става много трудно за мен, а много искам да виждам теми за българското училище и се надявам много скоро да се насочим всички натам. Там е началото и края.

До скоро!

Серкан

Серкан Исмаил е роден в Силистра през 1976 г. По професия е строителен инженер. От 2003 г. насам живее в Каталуния (Испания), заедно със съпругата си и – отскоро – малкото си дете.

Pin It

Прочетете още...