Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Така се случи, че трябваше да остана две седмици в столицата. София си е София режисиран хаос, трамваен звън, безумни задръствания по улиците, лъскави витрини и лъснали боклуци къде ли не, надпревара с времето и старостта, усмихнато есенно спокойствие в Борисовата градина, неонови климатизирани кътчета за деца из моловете и приказно осветена от слънцето Витоша...

Но нещо друго, малко, неоткроимо сред забързаното ежедневие, ме впечатли и изпълни със своеобразно съдържание оная крилата мисъл, че за света може да си само един човек, но за един човек можеш да бъдеш целия свят. Автобусна линия номер 72 си е изпитание сутрин, особено ако не се качиш на обръщалото до Плиска. Александровската болница пък е едва след двадесет и една спирки и щастливците, успели да седнат, имат реалната възможност да прочетат поне три пъти «24 часа», да решат кръстословицата, а ако трафикът на Орлов мост им скрои номер – дори да подремнат десетминутно преди работа. Всеки ден на първата спирка се качваха мъж и жена. Сериозно възрастни и за моите четиридесет години, но с излъчването на едно пораснало момиче и едно малко по-голямо момче, може би около осемдесетте. Няма да описвам как той й подаваше ръка да седне или стане. Наблюдавах ги през рамо и бях разтърсена от спокойствието и сигурността, с която неговата ръка лягаше върху нейната и двамата оставаха загледани някъде напред, някъде през хората и глъчката в автобуса, сякаш бяха ония двама познайници на Габриел Гарсия Маркес от кораба, плаващ с товар любов по време на холера. Когато прочетох книгата на двадесет години, признавам, тя ме докосна, но не я разбрах. Двойката от автобус 72 ме върна в романа на Маркес. За тези, които не са чели «Любов по време на холера» – двама млади се заклеват във вечна любов, обстоятелствата житейски ги разделят, съдбата ги събира след 52 години и те пътуват на кораб, неспиращ на никое пристанище, защото капитанът има заповед да обяви екипажа за заразен с холера и така да осигури на двамата влюбени малък миг от вечността приживе, наречена любов. Може ли една благородна лъжа да издърпа чергата изпод краката на Оная С Косата, може ли една лъжа и едно нереално самотно плаване да върнат изгубеното, да запълнят дълбаната години пропаст на самота и копнеж, дали има любов, надживяла холерата на човешката завист? Двойката от автобус 72 беше моят втори прочит на Маркес. Опитах се във всяко едно от десетте пътувания до клиниката да «поговоря» с тях за рецептата на специалитета наречен Пътуване извън време и холера …

Ръцете им така и не се отделиха една от друга. Като слепнали от старост и съпричастност: Основните продукти са един добър и един силен партньор. Това не е наша мисъл, прочели сме я някъде, но на нашите години е простено да забравяме подробности. Всеки партньор идва със своята стопроцентова индивидуалност. Когато бъдат поставени и двамата в купата за разбъркване, в оная месингова мелничка на дните, трябва да са поискали да преглътнат половината, първите петдесет процента от егото си. Неосъществилите се любови правят системната грешка да преглъщат маловажните неща и да оставят нетърпението, нетолерантността и непрощаването да оплескат нещата. После в съда го наричат несъответствие на характерите...

Ръката на мъжа погали прозрачната ръка под себе си, стори ми се, че чух докосването като спиране на вятър в кадифе. Погледите им все така бяха прескочили пътниците, задръстването и дрезгавия глас на Ивана в девет сутринта «Шампанско и сълзи е животът ни…». Забелязали сме, че най-популярните, изтъркани метафори за съвместния живот и зрялата любов са свързани с построяването на къща, оставането под един покрив… Истината е, че и едно небе можеш да нарочиш за покрив, но е хубаво, когато мислиш за къща, да мислиш за къщата, в която ще живееш утре. И двамата знаем притчата за оня уважаван строител, който поискал да се пенсионира и на строителния предприемач били нужни много усилия да го накара да построи още една последна къща. Колкото неохотно се съгласил, дваж по-неохотно строил. Не изпипвал детайлите, карал отгоре-отгоре, новопостроената къща уж била нова и висока, но някак неугледна и нескопосна. Накрая, когато да предаде ключовете и да тръгне, строителният предприемач дошъл, огледал къщата и усмихнат казал «Ето тази къща е за теб, за твоето утре, тя е подарък за най-добрия сред строителите». За гнева, обзел строителя, няма защо да говорим. Ние не забравихме нито веднъж, че ако днес не вложим една тухла от това, което умеем в общия градеж, утре стената ще е крива…

Усмихваха се само погледите им, не очите, избелели от взиране напред. И пак говореха, разбираемо единствено за искащите да чуят:

Тайната е в това да казваме един на друг каквото мислим, да не го оставяме да буренясва в душите. Научихме се, че истината много боли, но е имунитет против холера и безвремие. Научихме се, че ако заключваме желанията и мечтите си в шкафовете на консервативното възпитание и хорското мнение, те ще останат там, сияйно студени и подредени в поднос за помен. Научихме се, че ако телата ни искат едно, а душите друго, трябва да намерим пресечната им точка. Тялото сито, а душата цяла – това не е равно на съглашателството за вълка и агнето.

В едно от тъй незабравимите пътувания с автобус 72, почти като в призрачното плаване по време на холера, женската ръка придържаше мъжката, кой знае защо болезнено отпусната. Кротката нейна усмивка галеше лицето на порасналото момче и изтриваше петната от непонятна на мен болка: Вярно е, че жените сме силни когато даваме. Много влюбени момичета, запалени от страст, оплетени в илюзията на набъбналато желание мислят, че може да обичаме само давайки, без да искаме да получаваме нечии чувства в замяна. Да, ама не. Няма такова нещо. Също като стремежа да завоюваш и на свой ред да бъдеш завоюван. Той е и доказване и усещане за сигурност. Има го и при хората, има го и при животните, има го и на планетата на малкия принц. Нали си спомняте, там, където опитомяването става бавно, мъчително сладостно и за опитомявания и за опитомяващия… Това е тайната на дългата обич – хем да си свободен, хем да си подчинен… да си нечий.

Получих поредното потвърждение на вече проумяното от мен правило, че нещата се наместват в точния момент, по неведоми пътища, когато в една от сутрините на първата седалка на автобус 72 седяха момче и момиче, трогателно мили в неумелите си 16-годишни опити да се целуват до бездъх. Поемаха си дъх, а очите им се смееха. Усмихваха се и други от пътниците, вероятно засечени от вълните на лекокрилата целувка. Прав беше магьосникът Маркес – една измислица, една нережисирана игра можеше да запълва празнини.

Тъгата ми заради неводършения край на несъстоялия се разговор с познанйниците на Маркес се сви на кълбо, когато си тръгвах от Александровска болница. На същата седалка, оная, заразяващата с любов без необходимост от холера, мъж и жена режеха с очите си късове омраза, а ръцете им стреляха без куршуми, само с гневно изпънати показалци. Застрелваха всичко, което някога беше раждало любов...

В автобус 72 имаше крещяща нужда от обявяване на Холерна Епидемия. В името на любовта.