Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Стефан Маринов
Нидершьоклщрасе 62
8044 Грац

 

 До полк. Ангел Гогов
Зам.- Началник на
отдел „Паспортен“
бул. Г. Димитров
София


18. IX. 1982

Драги Гогов,

Година мина, откак не съм ти писал. Ще прощаваш – трябваше КЛАСИКЪЛ ФИЗИКС да напечатам, конгреса в Генуа да правя – минута свободно време не оставаше.

Да ти разкажа първо, Гогов, с няколко думи как съм се наредил тука в Градце-граде. Намерих един Бруно, който държи конюшна. Рина му на конете, зобец им давам, сенце – Бруно ми дава покрив, обяда и млякото, за закуска. Справям му също и бостана, а там я домат, я краставичка, я тикве винаги ще се намери. А като ида в Грац на Франц-Йозеф-плац на пазаря, български­те градинари винаги ще ми напълнят торбата, та има и за мен и за Бруновото семейство и за приятелите. Орехите, лешниците и кестените (за ябъл­ките да не говорим) са в извънмаргинално изобилие, така че според теори­ята на Бьом-Баверк ценността им е нула, като на въздуха, без който секун­да не можеш, а за цял живот макар че толкова хиляди кубо-метри изгълташ – лев не плащаш. Въпреки това аз си ги ценя много костеливите телца и щом почне корема да ме гъделичка, чукна си няколко и съм си весел.

Бруно ме води като „щалкнехт“. Викам му: „Бруно, а като „оберщалкнехт“ не можеш ли да ме водиш?“ „Може, вика, защо да не може.“ Така че титлата ми порасна и много се възгордях. Титлата, Гогов, много значи. В България такива дето моята работа вършат (ако намерят подобни балами) ги водят „коняр“, „ратай“ „оборен слуга“ (оборен теоретически и практически). – Долни думи, Гогов. А немеца като ти закачи едно „оберщалкнехт“ от полковник по-солидно звучи, или от италианското „ретторе маньифико“.

За чистия въздух, за тишината, за спокойствието – да не ти разправям. Чудя ти се аз на тебе – що си оставил ти божия рай в твоя бащин Кюстен­дилски край и си отишъл в престолния град да тормозиш софиянци и да се мъчиш с френската транскрипция на хорските имена. Какъв оберщалкнехт става от тебе, Гогов, – за чудо и приказ. И занаята, сигурен съм, къде-къде по-добре от мен ще го владееш. Аз съм гражданче – конете като дете повече на картинка съм ги гледал. И защо трябваше да си разменяме, Гогов, местата – не разбирам. Защо като луди побегнахте от туй село – и това не го разбирам. Добре че ние се връщаме в запуснатите ниви и порутените къщи (тая в която живея е от миналия век) да хвърлим храна на изпосталелите животинчета, че да спасим света от обзелото го безумие...

З. Х. 1982

Свърши се нелегалния период, Гогов. Пипнаха ме австрийските джандари за гушата. Дадоха ми ултиматум: Тъй като нямам редовни документи, до сед­мина да напусна страната или ще ме екстрадират със сила. Аз им казах: „Добре, ама в майка-България.“ Бац, облещиха се, синковците. И сега не знаят какво да правят – поставих ги направо в матово положение. Мина и седмица, и две – тия са се спотаили и се чудят какво да правят. Ще екс­традират! – я да ви видим къде – на Луната, ама за Луната пътните са мал­ко скъпички.

Въобще, Гогов, гледам, не ставам на никого за компания. При когото и да ида, всеки стол предлага и сяда да ме изслуша. Но още завършил, не завършил и реже: „Абе, я си таковай …“ Едни мои приятели-италианци ми казаха: „Иди при анархистите. Ти си човек само за тях. И на тях нищо не им уйдисва.“

Добре, отидох им в клуба. Сказчикът беше Луиджи Грасо, дето на процеса на четиринадесетте в Генуа заедно с Фенци[1] наскоро го бяха освободили по липса на обвинителни факти[2]. Говори ни Грасо за златото на цифром и словом шест души (двама професора по физика, една двойка дето се държаха цялото време за ръцете и някакъв субект с неопределена външност и вътрешност. „Злото, каза Грасо, идва от златóто. Няма ли го златото, ще изчезне и злото. Затуй, вика, ние анархистите като вземем властта и унищожим всякаква власт в Италия, и цялото злато ще унищожим.“ Стана малка дискусия: как. – Да го запалиш да изгори – не може, да го закопаеш в земята да изгние – пак не може. Остана като най-ефикасно да го хвърлят в Тихия Океан на дълбочина 9, 000 метра. Но тогава субектът с неопределена външност и вътрешност зададе въпроса: „Добре, ще го унищожим в Италия, но ще остане в швейцарските банки.“ Тука Грасо отговори, че ще бъдат прехвър­лени бойни групи в Швейцария, които да секвестират цялото тамкашно злато и после да ходят да го хвърлят на 9, 000 метра дълбочина[3]. Слушах ги как мъдруват, па рекох да си кажа и аз думата: „Компаньо, викам, къде ще ходите в Швейцария злато да секвестирате. Бе вий щури ли сте. Швейцар­ците с машин-геверите ще ви направят на решето още преди да успеете да си подадете носа от пограничния стълб.“ Погледна ме Грасо малко изпод вежди и попита: „А ти кой си?“ „Аз, викам, съм българче.“ „А какво правиш в Италия?“ „Гледам ако мога да секвестирам нещо златно – било монета, обица, било фалшификат, ама не ми се удава.“ „Бе, я си таковай …“ и Грасо продължи да умува над въпроса по секвестирането на швейцарското злато, върху което и Хитлер, макар да беше толкова щурав, и той не посмя ръка да тури, че Вилхилм-Теловците и неговите орди щяха да нашарят с машин-геверите[4].

Слушайки го този Грасо (иначе много мил и симпатичен момък), спомних си оная приказка, дето питали един шоп да каже има ли разлика между лъжец и идеолог. „Па има, отговорил шопа, како да нема: он лажецо, гяво­ло, знае дека лаже, идиотолого сам си верува, хаирсъзино.“

Ами ти бре, брате Гогов, кажи ти като лъжеш, вярваш ли си? Кажи в коя категория да те сложим. Ти ще кажеш: „Аз не съм идеолог – аз пердаша.“ Пердашиш – пердашиш, ясно, а стихчета не пописваш ли? – Значи идеологстваш. То едното с другото не върви – всеки го знае. Мирчо Спасов, ако че беше такъв дръвник, сам ти казал веднъж (както ти ми каза): „А6е, Гогов, от кога и ние, джандарите, почнахме хекзаметри да пишем.“ Ама ти – нà – не слушаш началника си, като те учи на ум и разум – хвърлиш бича и пал­ката, измиеш си ръцете от кръвта на пребития, па сядаш пред бял лист хар­тия и почваш рими да търсиш. Запламтяваш и ти като всички български пое­ти[5]. – Затова, Гогов, и такива пропуски допускаш в паспортните дела.

С много узы ни оплитат тия пусти музи. Мъчиш се с поетите от другите епо­хи да се сравняваш, а ти трябва по полицаите да се равняваш. Къде си тръг­нал Пушкина да гониш. Остави го ти тоя шантав граф – той освен Екатерина Велика да наклеца, за друго за какво е мислел? Сравнявай се ти с Гешев. Ето ти тебе образец и пример за подражание. А каква ти е приликата: само тази, че имената ви почват на буква „Г“. Ами то и говното тогава ще се обади: „И аз почвам на буква ге.“ Къде беше Гешев, Гогов, къде си ти. Гешев държеше партията в ръчичките си – с централните й комитети, с бойни­те й групи, с военната й организация (чети спомените на кака Цола), а ти един алтав дисидент, дето няма пет пари да си купи каиш да си препа­ше гащите, не можа да сгащиш, ами да вземеш, с кой акъл, бе Гогов, да го упущиш да щръклее по цяла Европа. Сега скимти същия алтав дисидент, иска пак да ти се напъха в ръчичките (чети, Гогов стр. сто осемдесет и шеста от настоящето Евангелие), а ти въртиш гегата и го пъдиш: „Къш да те няма, не те искаме.“ Представи си ти за миг, че Трайчо Костов отишъл при Гешев и му се плези: „Аде бе, Гешев, а вкарай ме в затвор, ако си ербап.“ А Гешев да се прави на три и половина, уж че не го забелязва. Ей, туй чудо, Гогов, не бяхме доживяли – до къде се изроди пролетарската диктатура, а хората още, като в братска Полша, й се плашат. Нормалното, Гогов, е по­лицая да пази волнодумеца да не излезе от затвора, а ти точно обратното: пазиш волнодумеца да не се напъха в затвора. Така е Гогов, когато почнат джандарите стихове да пописват[6]. Платон преди толкова века за какво мечта: поетите да управляват държавата. Да ми дойде сега тоя Платон и да види какво става държавниците (Мао) и полицаите (Гогов) като почнат хекзаметри да дращят. И толкова века, Гогов, главата на Платона я минават за гениална. Солженицин твърди, че корените на днешната каша трябва де се търсят в масалите на Бокачо и при голите мадами на Рубенса, а не виж­да, горкия, че те се крият още в платоновите недомислици...

 



[1] Фенци след това го пипнаха в една кола с Морети (la primula rossa и capo storico delle BR) с пищов в джоба. А братът на Фенци, Лоренцо, е библиотекар във Физическия Ин­ститут на Генуезкия университет, златен човек, сладък, мил – пръв мой приятел.
Искам да ти кажа, Гогов, две думи за Червените Бригади, понеже кръстосах пътища с много хора, които са живели дълго с тях, а и много статии по вестниците и списанията прочетох. Разказват всякакви работи за бригадистите. И ще разказват. Но колкото повече умуват, струва ми се по-далече отиват от реалността. В огромната си маса бригадистите са честни и свестни хора. Защо се хващат за пищовите? – На едни им е интересно да пра­вят нещо по-бамбашка, други викат – това е най-късия път да станем нещо, трети търсят в страховете и напрежението отдушник – от сивотата, от самотата, от безпаричието, чет­върти вярват, че само този е единственият възможен път да се сложи ред в света, и т. н. Компанията е същата както е била в Русия преди 17-та, както е била у нас преди 44-та, както е сега по Южна Америка. Моят граф това казва: „Le Brigate Rosse sono la conscienza d’Italia.“ Казах тия думи на моя Фенци преди да пипнат брат му. Той промърмори: „Ma una conszienza sporca.“ Когато прибраха брат му, повече тоя въпрос не зачеквах, неловко беше. Не е мръсна тая съвест, Гогов, не е мръсна, макар че в края на краищата само до мръсотии води. Аз при бригадисти, Гогов, знаещ, не ходя. Ристосчо нали е казал: Като те шляпнат по лявата буза, обръщай дясната, като те опердашат и по нея – подлагай гъза. Изпълнявам си му заветите и си ми е добре. „Ама тъй, викат, нищо не постигаш. За смях ставаш на кокошките да си подлагаш гъза да те ритат от ляво и от дясно.“ Абе, да ста­вам – мен нали котенцата ми е пулита. А който мисли света да оправя, той не на кокош­ките, на врабците за смях става. На тоз свят има само едно нещо за оправяне – собстве­ната душа. Тя като се оправи, погледнеш – и целия свят ти се струва оправен. Твоята ду­ша не е ли в ред, наоколо ти ако ще всичко по мед и масло да тече – черно ти е. И на наш Милча му разправям тия работи. Уж се съгласява, а, знам, не се съгласява – патлака му е все на кръста препасан.

[2] След тяхното оправдаване ил дженерале делла Киеза това беше казал: „Аз ги ловя и с вързани крачка й ги поднасям, а италианската юстиция отново ги пуска на свобода, за да не мога да си поема сулука и да трябва пак да ги гоня.“

[3] Брей, помислих си, и зетя в София ще изпищи.

[4] Владимир Ильич так говорил на собрании левьх социалистов в Швейцарии в 1916 г.: „Когда мы, русские левые социалиста, возьмем власть, из золота будем делать одни унитазы.“ Тогда кто-то из швейцарских левьк поднял сразу руку: „Ерго, вся продукция унитазов будущей социалистической России будет закуплена Швейцарией.“ Это не анекдот, Гогов. Это сущая правда. Неужели Владимир Ильич был такой же скицой как и Грассо? А ведь, как хо­рошо было бы жить без золота. И Христос бил против злата.

[5] Спомням си в Париж един българист от Екол де ланг-з-о това разправяше: „Какво става във вашата репюблик попюлер? Там поетите не живеят – те всичките горят: половината от полова любов, половината от ненавист и свещен гняв срещу класовия враг. Недай си боже, някой както се е разгорял, да пръдне – току виж станала експлозия, та избухнал.“ Затуй, Гогов, уместно е, мисля, да седнете с Мирчо Спасов и отговорниците от КАТ по пожарната част и да включите такава точка в правилника: „С цел за предотвратяване на евентуални пожари и експлозии по време на работа (стихоплетене), на българските поети се забранява да консумират боб в предработни дни.“

[6] Мирчо Спасов пишман стана, че не ти постави ребром въпроса: или палката или писал­ката. И ако вземеш нещо да увърташ, да те уволни от заведението, ама и нему, както тук подочуваме, духнали под опашката, че нещо много напряко тръгнал по капиталистическия път.

Стефан Маринов
Стефан Маринов (1931–1997) е български физик, писател – и не малък чудак – чийто „роман в заявления“ Изыди, Сатана!, издаден през 1981/82 от автора в Австрия, днес бива разглеждан от познавачите като върхово постижение на модерната сатира.
Други статии от този автор
Посетители: 85

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Сладур! преди 8 минути
  • Възражение! писа Още
    За Турция-тя наистина... преди 10 минути
  • Valpet писа Още
    Златко, 
    Вицът ти е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Докато позаглеждам... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
     Отрицателно...
    преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
    “Националистите в...
    преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    “Националистите в... преди 1 седмица
  • Извинете,Уважаеми! писа Още
    Valpet писа:
    Диалогът между...
    преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Диалогът между... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    И като споменах... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    На Запад... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Последният брой на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Това ми звучи малко... преди 2 седмици
  • Тихомир писа Още
          "GDPR [неотдавнашното законодателство на ЕС за защита на данните и неприкосновеността на личния живот на всички лица в Съюза] е едно добро... преди 2 седмици
  • Влади писа Още
    Определено съм... Петък, 15 Февруари 2019
  • ЖОРЖ писа Още
    ВЕЛИК ЧОВЕК Е БИЛ, БОГ... Понеделник, 11 Февруари 2019
  • Трезвомислещ писа Още
    Ами към България няма... Четвъртък, 07 Февруари 2019
  • Latinka Mircheva писа Още
    Ne e vajno kakav si po proizxod!Bajno... Петък, 01 Февруари 2019
  • стоян миладинов писа Още
    Всички от... Петък, 25 Януари 2019
  • Ангел Николов писа Още
    Този човек нищо не е... Вторник, 22 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Есето е много хубаво.... Събота, 19 Януари 2019
  • Броди писа Още
                     ... Петък, 18 Януари 2019
  • Камен писа Още
    Много, много... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • Александър писа Още
    Рядко хубав и спокоен... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Чудесно, цветно,... Неделя, 13 Януари 2019