От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Точно преди година учителският синдикат обяви 20 септември за ден на мълчанието. Учителите, поне според решението на синдиката, можеха да пишат на черната дъска, но не и да говорят. Така те приеха да изразят протеста си преди да преминат към ефективни действия. Лошо няма. Освен, че търсеният ефект получи нетърсено измерение – докато чаках пред класната стая на моята първокласничка, защото учителките ГОВОРЕХА на малките, дочух коментар на тийнейджърки: „И аз като се разсърдя, млъквам и не говоря. Особено у дома. И накрая на нашите им писва, и ми разрешават да закъснея! Елементарно, Уотсън!“

Едва ли е толкова елементарно, ако погледнем от друг ъгъл какво „казва“ мълчанието. Кога мълчанието е злато? И крачка ли е разстоянието от златото до Мълчанието на агнетата?

Година след 20 септември 2007 влязох на родителска среща. Децата малки, няма къде да останат и класната разреши да седят зад чиновете и да видят „Колко послушни са родителите!“ докато обсъждат на чиновете един отговорен проблем. Училището предлага униформа, изработен е проект на костюмчетата, разясняват ни, че ако по-голямата част от родителите подкрепи идеята, проектът ще се реализира, училището ще получи средства, децата ни ще бъдат като в европейските училища, две трети от цената ще се плати по проекта, родителите ще се бръкнат само за около 30 лева. Двадесет родители двадесет коментара на глас, че идеята е добра, но някак си са притеснени малките да имат един чифт панталон през зимата, притеснени са за бройката – само две ризки, за неудобството да се пере класически ушитото сако, което малкият ученик най-вероятно няма да опази чисто, за нуждата на дълго палто за момиченца с полички в студа и т. н. Все родителски страхове и притеснения. Децата слушаха с интерес дебатите- нали говорехме за тяхното облекло! Много от майките попитаха защо да не бъде по-раздвижена и по-цветна униформата, други изразиха гласно неодобрение и несъгласие, но… когато пуснаха за подпис декларации за приемане, всички наведоха глави, замълчаха, повъртяха химикалите „то… така и така ще стане задължително“ И се подписаха. Не зная за другите класове, но в нашия децата получиха добър урок по мълчание. И по послушание на родителите!

Може би случката ще накара доста от читателите да махнат пренебрежително с ръка. Хайде сега, голяма работа! Стига са ходили разголени и развлачени като битници! Да. Така е. Но не за това иде реч. Момиченцето на жената до мен се обърна остро към майка си Ти защо не се подписа, защо не си послушна? Нали ми казваш да слушам госпожата и да изпълнявам всичко! Вярвам, че майката е намерила своя отговор- правилен или не. Както вярвам, че никой не иска детето му да научи таблицата, химичните съединения и екологичните катаклизми, а да пропусне урокът по изразяване на собственото мнение.

Че е злато мълчанието, излишно е да се твърди. Макар да е вярно само в дадени ситуации. Че е знак на съгласие всички казват така, макар да е условно вярно и в повечето случаи невярно.


Small Ad GF 1

В културната памет на един народ мълчанието е натоварено с какви ли не смисли. В историята на нашия народ МЪЛЧАНИЯ колкото щеш. Като онова лепкаво мълчание и срамене да се наречеш българин, срещу което Паисий вдига глас. Като удобното „Преклонена главица сабя я не сече“ демек, ако си мълчиш и траеш, си подсигуряваш наличието на глава на раменете. Като невъзможното мълчание на Балканджи Йово, стъпило върху отрязаните ръце и нозе, за да устои на себе си и да се превърне в свобода на духа. Като тъмното мълчание на треперещите люде, здраво залостени зад портите и скрити зад дуварите си, докато „лудите“ глави тръгвали с черешови топчета срещу вековни империи. Като разтърсващото мълчание на Вълкадин, който говори само с бога, защото човеците са разрушили хармонията в света, защото идва момент, когато думите не са думи, а гранични бразди в душите човешки.

Прочетох, че мълчанието бива най-различно мълчание по рождение, по необходимост, по желание, по принуда, от безразличие, мълчание заради нечия тайна. Кармата да мълчиш по рождение е страшна в света, в който говоренето е начало и край. Да мълчиш по собствено желание е повече от изкуство. Да владееш мълчаливото „говорене“ е съвършенство, което не всеки владее. От древни времена в Хималаите живеят мистици, наречени муни. Те никога не говорят, макар че живеят като всички хора. Често обаче живеят по-дълго, отколкото останалите: триста и повече години. Звучи фантастично, но обяснението е, че при въздържане от говор дишането остава равномерно, не се изразходва енергия и жизнена сила. Муните винаги са му отделяли голямо внимание и са превърнали неговото изучаване в основен момент от своите практики. Онзи, който е овладял мълчанието, е овладял дишането и следователно собствения си живот. Мълчанието е начин за релаксиране на ума и тялото. То лекува. Силата на мълчанието е много голяма не само от гледна точка на получаване и натрупване на енергия и жизнени сили, но и от морална гледна точка – понякога думите се оказват по-ценни от всички съкровища на света, понякога мълчанието е повече от злато.

Страхувам се от другото мълчание. На агнетата, безропотни, когато се приближава ножът. Мълчанието, което е липса на говор, а не на чувства или мисли. В измамната му тишина масата с дебели вратове и черни джипове решава, че те е победила и мълчанието е съгласие с безумието на наложените норми. Страхувам се, когато в клаустрофобната тишина на неговоренето се блъскат мисли и думи, които не са успели да излязат навън. Привидната тишина на мълчанието е най-страшното, с което можеш да се сблъскаш, защото поставя под общ знаменател всичко- свободното слово, свободните медии, свободния дух, свободната съвест. Мълчалив народ сме, когато не викаме по митинги и стачки. Когато не сме будни, а сънуваме, че като погледнем назад – зад нас стои друг българин, зад него трети, пък зад него ехееееей цяла дружина. И точно защото сме мълчалив народ, не питаме сън ли е или е истинска дружината, с която ще местим планината. И тъй, с мисълта за пушка и сабя, за „тиха, бяла Дунава“ неговорещият българин напуска пространството на съня, за да влезе в това на действителността – сам, с голата истина за българското търпение, примиренчество и изчакване. И пак не говори. Чака да му дойде времето. Но докато времето идва, вкъщи той смело ръкомаха, пени се на новинарските емисии и коментира как управниците окрали България, как българският съд пазел престъпниците, как властимащата върхушка била недосегаема, как народните избраници спели в Народното събрание… и т. н. и т. н. И това слушат децата ни вкъщи ежедневно и го приемат за нормално.Чуват за поредния абсурд – за доклад на ОЛАФ, за корупция на съдебни магистрати, за източени средства, за политически провокации. Чуват ГОВОРА НА МЪЛЧАНИЕТО: „Вкъщи викай срещу Михаля, вън си мълчи – от неудобство, от възпитание, от интерес! Никой не е оправил света, че аз ли… или ти! Не се хаби нахалост!!“ И влизат децата ни в света на Голямото мълчание. Там се ширят алеи на леност и равнодушие, магистрали от безразличие и нихилизъм. Там можеш спокойно да се плацикаш в собствената си самовлюбеност и ограниченост. Там можеш да скриеш страха, че ще те вземат за смешен идалго, тръгнал против вятърни мелници. Там можеш да се слееш с останалите и никога да не бъдеш нарочен за „черната овца“.

От това мълчание се страхувам. То, ако не превръща децата ни в зомбита, със сигурност ги превръща в емигранти.

Вероятно читателят не би се съгласил с мен. Всъщност това търся у всеки един. Да отрече думите ми, за да повярвам, че в тази абсурдна действителност млъкналият е млъкнал не защото „дума дупка не прави“, а защото търси онези думи, които да направят дупките в нашето битие. Да повярвам, че мълчанието може да бъде и вик на протест, белег по рождение на силен човек, който се дистанцира от хаоса, за да открие пътя.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И защото съм жена, родена от жена, която също е родена от жена, нека да напиша и за онова мълчание, единственото, на което си струва да учим децата си. Мълчанието на две преплетени ръце, на думите, заменени с поглед, на прегръдката, укротила хаоса. Мълчанието на влюбените, от което се ражда светът.

Албена Прокопиева е завършила българска филология, а после социални дейности. В момента  тя работи като социален работник в България, където, по собствените ѝ думи, „е моето място“.  

Pin It

Прочетете още...