Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Дюстабан съм. Плоско ходило. Не мога да стоя дълго време права, а камо ли с часове да марширувам. Получавам силни болки в прасците. Не е за разправяне. В началото на тази седмица обаче изведнъж, както си стоях на място пред телевизора, болката пак се появи. Потегли от петите нагоре. Разбрах и причината – по телевизията министърът на образованието ни поздравяваше със светлия празник на културата и славянската писменост 24 май. Мърдаше очила и мустаци също като Граучо Маркс. Уж говореше за възвишената роля на образованието, а най-отпред на катедрата му се мъдреше знамето на НАТО.

Какво общо има с болката в краката ли? Ами тя се появяваше в ученичеството ми винаги около 24 май. Седмица преди това ни строяваха в двора на гимназията и почваше маршировка. Подготовка за манифестацията. Учителят по военно подскачаше около ни и се дереше. В тия дни човечецът даваше всичко от себе си, само и само редиците да са прави като конец. Както на повечето учители по военно и на този се приписваха думите „Ще марширувате от оградата до обяд“. Ние наистина го правехме. От оградата – докато почнат да ти се вият цветни кръгове пред очите. Това обикновено се случва по пладне, когато слънцето се вдигне.

След празника учителят по военно идваше с кърпа, увита около врата. Шептеше. Звездният му миг бе преминал и силите го бяха напуснали след манифестацията. Съжалявах го, но в същото време дълбоко го ненавиждах. Заради дюстабана ми.

Мислех, че всичко това е вече минало. Но телевизорът ме опровергава – пред образователния министър стои военно знаме. Преставам да го слушам, защото явно думите му за българската наука ще са предпоследни. Замирисва ми на военно обучение. На трамбоване от оградата до обяд.

Вече пети ден болката в краката не ме отпуска. Но пък от друга страна стойката ми се изправи. Ранете назад, коремът глътнат. Усещам, че се движа из къщи с бодра стъпка.

Онзи ден малкият ми син се прибира у дома и размахва знаменце на НАТО. Раздавали им ги в училище. Гледам го – и той ходи бодро. Може би това да е смисълът на образованието, казвам си. Да ходим бодри и изпъчени.

Вечерта двамата ми сина се скарват над кое легло да виси знаменцето. Детска им работа. Уж пораснаха, пък още се дърлят за глупости. Малкият е много ядосан. Взима лист хартия и му написва гневна бележка: „Бате, ти си масен къртов“. Искал е да каже „мазен картоф“, но какво значение има вече правописът в система, където маршировката стои на по-почетно място от знанието. Още повече, когато ти се налага да отвоюваш своето с юмруци. Големият му се присмива за невежеството. Но малкият успява да го измами и да му свие знамето. Победителите не ги съдят, ако и плоскостта да не е в ходилата, а в главата.

По телевизията върви анкета с възторжени граждани. Репортерът ги пита колко букви има в българската азбука. Гражданите се колебаят между 28 и 32.

Стига си затъпявала с тая телевизия, казва мъжът ми. Марш в кухнята, шегува се той. Краката ме наболяват, но тръгвам. Нали не искам да ме изхвърлят от строя. Дали да не измоля знаменцето от детето и да го закача в кухнята. Ще ме държи изпъчена. Ще си обознача територията. Ще бъда като министър на образованието.

Хайде, чао, че ще ми изгорят къртовите…