Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Демографската криза на Европа днес се счита за нещо, стоящо извън съмнение. Всъщност, ако трябва да бъдем искрени, вероятно именно това, а не постоянните бюрократични трудности на Брюксел, е най-важното основание за евроскептицизма. И наистина, как е възможно един континент, който – така поне изглежда в момента – постепенно се обезлюдява, обезкръвява, да посочва на света някакъв друг път, освен онзи на кризата? Та нали хората, ако действително биха били щастливи и свободни от страхове за бъдещето, с удоволствие биха се отдали на най-естественото и приятно от всички възможни занимания – продължаването на човешкия род, утвърждаването на властта на живота над смъртта, колкото и мимолетна да изглежда тя от пословичната философска гледна точка? Не е ли така? Не е ли?

Признавам, че нямам отговор на този въпрос. Откровено казано, самата думичка „криза“ вече ми се струва толкова изхабена от употреба, че неволно се опитвам да запуша уши всеки път когато я чуя. Тенорът на медиите се сменя непрекъснато, но посланието, така ми се струва, си остава едно и също: „страхувайте се и ще бъдете свободни!“ Или, казано другояче, тяхната работа изглежда е да ни плашат, а нашата – да не им обръщаме внимание. Така че аз отказвам да взема думичката „криза“ чак толкова на сериозно. Демографски проблем безспорно съществува – така говорят цифрите. Но дали това е криза и доколко тя е заплашителна си остава нещо твърде неясно – или така поне изглеждат нещата за мен, един мъж, който се опитва да отглежда двете си деца сам, тоест живее една донякъде женска съдба … Разбирате ли сега защо нямам време за песимизъм?

Но нека се върнем към фактите. Европейското ниво на раждаемост, по целия континент увиснало далеч под необходимите за запазване на рода 2,1 раждания на жена от населението (около 1,3 в южна, до 1,8 в северна Европа) не оставя никакво място за съмнение. Европа се обезлюдява – или по-скоро „обезевропейчва“, тъй като природата, която разбира се не търпи празни пространства, любезно изпраща в изпразващия се континент нови, идещи от други места жители. По този въпрос се пише много и ожесточено, едни са във възторг, други в ужас, самият аз предпочитам да не говоря за неща, които дават толкова лесна възможност за плещене на всякакъв род (някои от тях доста опасни) приказки. Единственото, което ме интересува, са причините за проблема (аз се залъгвам с мисълта, че съм практически настроен човек) – и именно затова днес започвам да пиша по тема, която очевидно се намира много далеч от нещата, за които пиша обикновено. Просто бях поразен от простичкото обяснение, което открих в последната статия, която преведох – и затова бързам да го споделя с вас, въпреки риска, че сигурно ще повтарям неща, вече казани на друго място.

И така, според установената мъдрост намаляването на раждаемостта е естествено следствие от модерността и свързаното с нея освобождаване на жените. По принцип това е безспорно и последните развития в бившия трети свят показват повече от ясно, че с навлизането на жените на работния пазар раждаемостта спада бързо, включително и по места, където това е в рязко противоречие с хилядолетни традиции, като например северна Африка или Близкия Изток. Но, оказва се, това обяснение вече не е достатъчно. Защото, противно на всякакъв здрав разум, днес именно онези европейски общества, в които жените са по-заети на работния пазар, имат и по-високи нива на раждаемост. Да, точно така: раждаемостта в скандинавските страни е далеч по-висока от онази в семейно ориентираната южна Европа.

Обяснението, което социолозите предлагат, е толкова просто, че както изглежда дори не се нуждае от доказателства: в едно общество, което на хартия им обещава всички права и свободи, притежавани от мъжете, жените отказват да имат повече деца, ако са принудени да носят товара по отглеждането им сами, без помощта на мъжете си. Именно толкова просто, именно толкова ясно! Модерността, оказва се, все още не е довела работата си докрай – поне не навсякъде – и безспорните достижения на жените, когато става дума за неща като образование и възможности за намиране на работа внезапно свършват рязко, когато нещата опрат до разпределянето на ролите в семейството и отговорността за отглеждането на децата.

За онези от вас, които не са жени: нещата изглеждат малко трудни за разбиране докато човек не се е сблъскал сам със стената от безразличие и непризнаване на положените усилия, от която е заобиколена така наречената „женска работа“. С пониженото самочувствие, със загубата на социален статус, идеща от факта, че човек работи, но не печели пари, с пренебрежителното спокойствие, излъчвано от приятели, познати и роднини, за които всичко това се подразбира от само себе си. С факта, че човек автоматично се превръща в същество от „втора класа“, за което най-естественото нещо на този свят е да работи без да мърка, освен може би в леглото … Much pain, no gain … Дали наистина е толкова трудно да се разбере всичко това?

Вижте, аз разбира се не мога да съдя за това до каква степен промените от последните двайсет години са разрушили социалните и културни предпоставки за някакво равенство между половете, което социализмът без съмнение беше „насадил“ у нас. Но собственото ми усещане е, че нещата са се завърнали доста назад, към по-традиционните балкански представи за „женска“ и „мъжка“ работа, за обществото, семейството и ролите в него. Наблюдавам го при познати и приятели, наблюдавам го и при хора, които са ми напълно чужди. И, повтарям – наблюдавам го през очите на човек, който непрекъснато върши „женска“ работа, отначало по принуда, а междувременно и с не малко гордост. Множество промени, включително и такива в съвременния български език, от който постепенно сякаш изчезват съществителните от женски род, ме изпълват с неприязън. (Днес всички говорят до самозабрава за българина: „българинът“ това, „българинът“ онова; да сте чували някой някъде да спомене „българката“? Да сте чували наскоро съществителни като „професорка“ или „министърка“? И не ви ли звучат подобни думи някак несериозно, не бързате ли и вие – дори и ако сте жена – да използвате по-престижните и „по-сериозни“ форми като „професор“ и „министър“?) Да, промените ми се струват не само прогресивни, признавам …

Но нека отново се върнем към демографския проблем и поговорим малко за неговия български вариант. Изглежда безспорно, че в съвременна България децата са се превърнали във финансово бреме, чието носене е по силите само на малцина и което някак с неизбежност тегли семейството надолу, към бедността. Но дали това е единственото обяснение на нещата? И дали мнозина жени не биха размислили отново за повече деца, ако само – но това безспорно е едно огромно „само“ – собствените мъже (и донякъде обществото) биха им дали някаква гаранция за това, че ще споделят наравно с тях всички трудности по отглеждането? Прането, гладенето, готвенето, досадните самота и изолация, с които е свързано отглеждането на едно бебе, неизбежното стесняване на хоризонта, скуката на ежедневието, някак лишено от измерения като новост и изненада, затъването в един вид незабележимост за околните, от която доста време няма спасение? Как мислите, дали тук става дума за нещо по-малко от един вид еволюция на нравите, която – като всяка еволюция – вероятно изисква време с еволюционни размери? И дали бедността – ако само тя не е съпровождана от усещането за нечестно разпределение на ролите – всъщност не би трябвало да бъде пречка? Как иначе да обясним това, че България винаги е била бедна, но не винаги – бездетна? Или може би тук вече навлизам в спекулации, които звучат несериозно?

Добре, ще говоря тогава единствено за себе си. Казвам го за пореден път – за мен фактът, че гледам децата си сам е непрестанен източник на гордост, може би дори повече от текстовете, които пиша или списанието, което издавам. Досега никога не бях се замислял над такива неща, но в момента си мисля най-сериозно, че това сигурно би било невъзможно, ако по някакъв начин се чувствах задължен на някой друг за материалната си сигурност (да, междувременно аз печеля и пари, забравих да кажа).

Ха! Дойдохме ли най-после до нещото, което изглежда определя всички останали? Свободата, драги Санчо … Свободата от нуждата да бъдеш непрекъснато благодарен, от това да се чувстваш зависим, недооценен, непризнат, незначителен (всичко това в женски род, разбира се) … Е, не мислите ли, че именно тази свобода е най-важното условие за това човек да желае повече реализация, повече деца, повече живот, по дяволите?

Ах да, демографската криза … Да спомена ли, че с удоволствие бих имал повече деца … ако само можех да си го позволя, разбира се?

 

Искрено ваш,

Златко Енев