Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

виа Пуджа 47
16131 Генуа

До др. Ангел Балевски
Председател на БАН
БАН
СОФИЯ


8. I.1981

Е-е-ех, др. Председател, къде беше Южна Франция, къде беше онуй китно савойско селце с ширналите се крушови градини и закачливия смях на гаронките и луарките измежду клонките на фиданките, къде е Кирилчо, милият Ки­рилчо, дето все през работно време му се досираше! Отиде си златната есен, окапаха листата, отлитна и цялата година – сякаш беше миг.

Мога ли да Ви разкажа всичко от октомври до днес? Къде ти, др. Председател – толкова вода изтече. Първо заваляха дъждовете. Тука (там, де, в Горна Савоя) законът е такъв – вали не вали, придадената стойност трябва да се кенза. „Бе как, викаме ний с Кирилчо, в ориентална България като се зададе облак тъмен и полето опустява – цялата сурия от бабета и женурия припка да се прибере на сушина, а бригадирът пред тях на кон препус­ка.“ „Че как? недоумяват гасконците с типичното селендурско тъпоглавие (критикувано още на времето от първоучителите – вижте том и страница), ами стоката?“ – „Първо, викаме, у нас стока няма, понеже стоката е потре­бителна стойност, произведена с предназначение за размяна, а у нас пот­ребителната стойност е предназначена за гниене, второ, майната А на сто­ката – стоката държавна.“ „А-а-а, клатят глави тъпоглавите, къде разбра­ли, къде не разбрали, стоката трябва на време да се прибере. Вижте, ви­кат, крушата като е зряла и я навали дъжда, пука се и зян става.“ И от­късват една от дървото за да онагледят казаното. „А нас като ни навали дъжда и се разкихаме, ние зян не ставаме ли?“ режем с Кирилчо с желязна пролетарска логика. „Че нали ви дадохме ботуши, гумени дрехи, шапки зюдвестки като на норвежки рибари.“ „Ха, че ние за какво се главихме – кру­ши ли да берем или риба да ловим?“ продължаваме с пролетарската логика. „Ето, сочим ние седмичния отчет с трудочасовете (тука отработеното време го мерят с трудочасове, трудоминути и трудосекунди, а не като у нас с трудодни за селяните и с лежомесеци за чиновниците и служителите от БАН), какво пише тука – Сирил Алеалашезов – тире – cueillieur, не пише – тире – pecheur[1]. „Кръгом, командвам на Кирилча, сваляй рибарските доспехи; до като трае потопа, ние сме в Ноевия ковчег, па гаронците и гаронките (чийто закачлив смях замря с първите дъждовни капки) нека се борят с вод­ната стихия.“ И се прибрахме на сушина.

След три дни, когато дядо Господ изкара един тигел по раздраното небе, и показалите се тук-там звездици обещаваха хубаво време, в седем нула-шест застанахме с Кирилчо край фиданките. Чорбаджията вече беше докарал първата партида щайги и беше разпределил работата. Когато към осем при­стигна с втората партида, минавайки на пет разкрача от нас, ни викна от трактора: „On est complet!“ „Вуи, вуи, отвърнахме бодро с Кирилчо, засу­кали ръкави – он е конпле, он е конпле.“ И сочим весело засмялото се слънце, което вече беше подало червеникава глава из-зад близкия баир. Но патронът спря малко рязко трактора, скочи и дойде при нас: „Messeurs, j’suis desole, mais j’n’ai plus b’soin de vous.“[2]

Така завършихме с брането на круши. „Още по-хубаво, рече Кирилчо, кой­то се е тренирал да посреща житейските перипетии с древно-индийско спо­койствие, поне ще си оправя корема, че от тия круши се раздрах.“ Метнахме се на кирилчовата каравана и дигнахме пушилката за Париж (доколкото така­ва, др. Председател, може да се вдига по тукашните шосета).

В Париж Кирилчо измъкна две каси йо-йо-та[3] от багажника: „Една на теб, една на мен – айде в метрото.“ Той беше купил във Венеция парчето за пет франка. На мен го даваше за десет. Той продаваше парчето за 15 фран­ка, аз го продавах за 20. Двамата печелехме наравно – нямаше експлоати­рани, нямаше ощетени. Застанах на „Конкорд“, дето пет линии се пресичат и тълпата тече като река: „Йо-йо-йо, йо-йо-йо, ме дам, ме дьомуазел зе месьо, фет вотър жо. Това е йо-йо автоматическо, електрическо, естети­ческо. Няма нужда от петрол, няма нужда от атомна енергия. Като се върти светка, като не се върти не светка. Може персийския залив да затворят, Баб-ел-мандебския пролив да минират, шейховете и зелените полковници вси­чки“ кранчета да затегнат, може автомобилите да спрат, централите да зам­рат, Жискар-жирафа и той да си разкрачи пергела по Шан-з-елизе, едно само йо-йо-то от криза не се бои. Ето вижте го как само си светка. Вечна нощ над планетата може да се спусне, но завъртиш ли йо-йо-то, то ще пръска светлина и ще гони мрака. Купувайте електрическото, автоматическо и ес­тетическо йо-йо. Последните бройки останаха. Разграбят ли се – край, и аз си отивам. Какъв ще е смисъла, господа, да стърча и дърдоря на вятъ­ра, след като си продам стоката? Така че, дорде съм още между вас, не тичайте като в захлас, а за минутка само спрете и йо-йенце от мен ку­пете. За учители от провинцията двайсе на сто намаление. Але-зи, месьо-дам.“ И алтавите парижани купуваха. За тая щуротия, др. Председател, по двайсе франка даваха, по две, по три ги купуваха, сякаш че са самуни то­пъл хляб. „Бе, щурчо, викам си на акъла, за тия пари 5 ананаса ще купиш, половин каса портокали, бе върви купи смокини, фурми, кокосови орехи, върви пий Пиня Колада, за какво ти е да въртиш туй шантово йо-йо. Една верижка навъртай около пръста си отляво на дясно и от дясно на ляво, эфекта е кажи-речи същия.“ Но парижаните не ми оставаха време да си изпея песента за петролната криза и за Жискар-жирафа, дето щял да си разкрачи пергела по Шан-з-елизе, когато отива и се връща от работа. До като зас­танаха пред мен двама набити мъжаги и обърнаха за миг левите си ревери. Отведоха ме в някаква стая наблизо и съставиха набързо протокол за кон­фискация на стоката. Опитах се да се поопра: „Не е ли срам, господа? Чифутите могат да търгуват с диаманти, със златни гривни, с крадени икони, тяхната стока не конфискувате, даже зъзнете денонощно около дюкяните им да ги пазите от други крадци, а мен, едва се изправих да продам едно-две йо-йенца, няколко мили парижанчета да зарадвам, и ме прибрахте. Къде са егалитето, либертето и фратернитето, или вече забравихме кои бяха Робеспиер и Дантон?“ „Или млъквай и си тръгвай веднага, или ще съжаляваш, че си си отварял човката, каза единият от мъжагите, ето вратата.“ Рекох си: я да си затворя тука човката, па след туй върху лист хартия пред другаря Председател да си я отворя. Той, милият, вече не може да ми я затвори. Тодорий високо, Ангеларий далеко...[4]

Та ето – човката отворена. На изток – желязната завеса, на запад – американският противоатомен щит: чуруликай, птичко божия, цвърчи, гракай. Но получавам, др. Председател, едни такива ми ти писма от скъпата татковина: „Ти какво си се разпищолил, бе, нехранисинко, ти за нас не помисляш ли? Как можа такива да ги изплещиш и да си разиграваш магарето, където ти уйдиса. Леко ти е, че си се отървал, а че има хора, дето трябва да по­пълват графи „роднини в чужбина“, това през ума не ти минава.“ А братов­чедката Мириям така ми писа черно на бяло, като бях съобщил, че смятам да прескоча за ден-два до Софийско: „След всичко що изписа и изплю по ве­стниците, да знаеш, че от братовчедите никой ръка няма да ти подаде.“ Бац, др. Председател, до къде дойдохме – ръка нямало да подават. А братовчеди­те, знаете ги – Будевските – научно сътрудничат, в подопечното заведение директорстват, катедри водят. Досиетата им в несгораемия шкаф отдясно на бюрото Ви всичките под буква „Б“ ще ги намерите. – Преди девети бащите им фабриканстваха, търговия водеха, адвокатлък въртяха, и до сред нощ си деряха гърлата пред моите родители (майка ми е Будевска), че Хитлер ще стъпи на врата на Сталин. Моите си деряха гърлата за обратната теза – че Сталин ще стъпи на врата на Хитлер. До като танковите колони вършееха от запад на изток и от изток на запад по украинските и белоруски простори и милионите мряха като буболечки при степен пожар, у нас въпроса „кто кого“ си беше тема за храносмилателни глаголствания. Но когато Антоша Югов пип­на вътрешното министерство, облещиха се чичовците. Ей, др. Председател, мътно време настана, едва ги отървахме. Чичо Боби го писахме патриотичен индустриалец. Бе той и преди си беше патриотичен – работника беше оста на колелото, къде ти тринайста заплата, и четиринайста и петнайста даваше. Ра­ботниците за него мряха – децата си на имената на неговите деца ги кръ­щаваха. По фашистко Първи май, бойния празник на труда, празнуваше го във фабриката както днес никоя наша одържавена фабрика не го празнува. Сега или трябва да си платиш куверта, или зависимия профсъюз ще отпусне част от събраните членски вноски да се купят на глава по чифт мършави сосиски, а чичо Боби колеше по десет агнета (през купонната система), виното и би­рата с бурета се търкаляха, па хора се играеха, па танга се танцуваха, па румба-румба, па леля Ленче като разпънеше акордеона с онуй ми ти „Сложи главата си на моите гърди (ние, децата, го пеехме „Измий краката си на близката чешма“). Но след девети стана чичо Боби от патриотичен по-патиотичен (баща ми му беше казал: „Ще патриотстваш, Боби, па ако ще да ти се съдере дупето“). На работниците обяда го даваше безплатно. Къде днес, , др. Председател, ще намерите фабрика в Българско да си храни работния добитък безплатно. А той го хранеше – и то след девети, през купонната система, през недостига (имаше си подсобно хозяйство – тикви растяха, прасета грухтяха). Напълниш си чинията, още ти се доще – готвача пълни с черпака, сякаш че бърка в попски курбан. Като дойде национализацията – леко мина, и къщата отърва, и опела. Фамилното курубагларско имение[5] го минахме даже като „отчуждаване“ с обезщетение по не знам колко си лева за квадратен метър. Генчо и от фронта го отървахме[6], и в университета влезе. – А ако ги беше подхванало от дебелия край? – Изселване, изселване – то се ядва. Конфискация на цялото имущество като незаконно забогатели – и то се преглъща[7]. Ами затвор, ами бой – това др. Председател, яде ли се? А след девети пердаха беше як, не е като сега. Имаше ги някои от царската полиция, дето като специалисти ги оставиха на работа в народната милиция – те, за да се покажат по-усърдни в службата и да докажат безрезервна лоялност към новата власт, бая усърдно и безрезервно налагаха – хвърчаха свитки от зъркелите на българското чорбаджийство и на тия нещастници, дето бяха попаднали между чорбаджиите. Ама аз така й писах на Мириям: „Да им кажеш на всичките, като правите коледно събиране на братовчедите, че не ръка ще подават, ами може да се случи и да я целуват биля.“ Я ако фашагите вземат пак властта в Българско, кой друг ще ги отървава? Ами аз тука нали с техните шефове ям и пия. Цар Симеончо лични послания ми праща. Аз си го величая „Ваше Величество“, и както татко му навремето ходеше с Пелинко на лов за пъдпъдъци в Чам-кория, така и Симеончо все ме кани да ходим да бием фазани в Хуан-Карлосовите имения, като ми се случи път до Мадрид. А братовчедите, др. Председател, „ръка нямало да подават“. Не помислят ли тия братовчеди, че като се смени властта в България в Чернене бая души ще има да се почернят. В Чернене, викат тука шефовете, няма да е като в Белене. В Белене ги закопаваха да гушата в лайна, само главата да стърчи[8]. В Чернене щяло да бъде обратното – пак до гушата, но главата в лайната, а другото да стърчи[9]. Е кой ще ги отървава от Чернене, кой? Братовчедите си мислят, че като бивши възпитанници на немските и италиански гимназии, новата баш-народна власт ще ги мине за „свои хора“. Да не ми се надяват, др. Председател. И Вий тъй да му кажете на Баджо, като дойде на. заседания в Централното Ведомство. Тука са ги писали в гра­фата „колаборанти и перебежчици“ (мислите, че тука хората си нямат архи­ви, досиета, буквеници и несгораеми шкафове, че туй досието , да не би да са го измислили Ягода, Малина и генерал Солаков?) А спрямо ежко-бежко-перебежковците знаете как е. В едно задимено парижко кафене един от тукаш­ните така ми говори до сред-нощ: „Аз комунягите не виня. Видяха мътно в България, пипнаха калъчката. Няма да са улави да не я пипнат – толкоз години си точеха зъбите за власт. Ама на нашите – на нашите не-про-ща-вам! На Червения Вълк в краката му да идат да легнат, а сега четвърт век на правецкия говедар дупето да лижат. Имам ги, всичките имена ги имам. Же­стоко ще се отмъсти! Към перебежчиците в лагера на класовия враг милост няма да има.“ O-о-о-х, седя си и си мисля – тоз път бая тичане ще падне фамилията да отърваваме, сигурно с месеци по улицата ще трябва да се спи. Тоя път по 99.999% за антинародната власт гласуват, значи всички специа­листи в баш-народната полиция ще трябва да ги наемем от антинародната милиция и тежко им на тия гърбини, върху които ще си демонстрират усърди­ето и безрезервната лоялност бившите мильовци. Пък, недай Боже, др. Пред­седател, и Вие да попаднете между „перебежчиците“, ще тичаме, ще перебягваме, ще гледаме и Вас да отървем, зер от толкоз години епистоларно другаруваме, само да се молим Господ-Бог да поживи и да даде дълги дни на цар Симеонча.

Аз като си седя тука в Генуа и си мисля за Фиеско, така го измислих: Както след Девети не можеше да обезглавим габровската и сливенска инду­стрии, така и след Десети за да не обезпредседателстваме научните заве­дения, Апашките Предприятия на Комунистите и Асфалтираните Пътища Към, ще ви минем за „родолюбиви бюрократи и народобранни сановници“. Писах за тия мои идеи на Негово Величество. А те тъй ми отговориха: „Мъдро си го из­мислил, севастократоре Стефаниди. Да имам още две глави като твоята за болярския съвет, голяма благодат ще донесем на четвъртото българско цар­ство, втори златен век ще впишем в аналите на българската история.“ „Ще впишем, царю, отговорих му, как може да не впишем, че да не сме безграмотни, ама другите две глави къде да намерим?“

Другарю Председател, Вий като ми четете посланието, сигурно почвате да се понамръщвате: „Тоз монах втора степен[10] много еднопланово, едно-плоскостно и едно-гъзесто вижда нещата. Научна академия равно на богоугодно заведение, народна милиция равно на баш-народна полиция, патриотичен ин­дустриалец равно на родолюбив бюрократец, Ангел равно на Ангеларий, Ангеларий равно на Ангел – е чи пък не е съвсем еднакво – само първите пет букви си уйдисват, а опашките не.“ Прав сте, др. Председател, да не ставаме вулгарни материалите. Има си някои разлики. Ето, разправям им тука на италианците оня виц за капитализма и социализма, помните го, де, че при капитализма човек бива експлоатиран от човека, а при социализма е то­чно обратното. Позасмеят се кабарите, па се сепнат: „Точно обратното ли, ами че точно обратното, то пак същото.“ „Абе, викам, същото е, ама не е съвсем същото.“ „Е как да не е същото? – възразяват ми внуците на древни­те латински логици: – Ако при капитализма човек е експлоатиран от човека, а при социализма е обратното, то значи, че пак човек е експлоатиран от човека.“ „Е, викам, така е, ама не е съвсем така, понеже при реалния со­циализъм човек е екслоатиран не от човека, а от говедото.“ Тука внуците на древните логици вече съвсем недоумяват: „Че къде се е чуло и видяло човек да бъде експлоатиран от говедото.“ „Абе, викам, продължавайте да увеличавате бройките на ИКаПе-то в парламента, па ще видите и ще чуете.“

Бе, др. Председател, защо да хабим време и хартия и да обясняваме неща, които вече са обяснени, анализирани и възпети в стъпкована реч и то не от разни гламави гали, келяви келти и фанфаронстващи саксофонци, а от хора-българе. Отворете я, др. Председател, КНИГАТА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, то там всичко си е написано черно на бяло от аза и букито да „ъ“ твърдото. Зна­ете я, Вий, чели сте я Златната Книга, ама Да наредите да се издаде в академично издание със златни корици – това не. Ах, гиди, гиди, др. Пред­седател, знаете какво да се издава в златни корици, а какво да се оставя за храна на мишките. Ще се правим на три и половина, ще се правим на архимандрит-ангелариевци, а знаете, че ако за народ се милее, тоз народ трябва да се просвещава. Знаете много добре коя е чистата духовна храна, знаете кое е бълвоч и лиготни, а на тоя народ все лиготни му поднасяме. Защо трябва, др. Председател, тука от Генуа да пускам след-деветосептемврийското издание на Златната Книга с мое иждивение и безсъние и да пре­писвам от една изпомачкана тетрадка, пренесена през толкова граници[11], че бай-Стояновите зевзещини и зейбещини едва се разчитат, та след това педантите да ми тикат в очите грешките. Нали за туй е Академията – да съхрани мъдростта на народа, да я предаде от дедите на внуците, та вну­ците по-мъдри да станат ида не повтарят грешките на дядковците си. Защо ще трябва да търпим и да примигаме, когато бай Стояна Михайловски го пет­нят като „представитель болгарского чорбаджийства“ по големите съветски енциклопедии, а не вземем да издадем умотворенията му и да видим, джанъм, чий представител е, ако че врата му е дебел и як като на думбазин. Че кое дете в България не я знае баснята за бухала и светулката, кое не е декламирало: „ На върха на една ела във Стара-Планина“[12], а кой у нас е чел Златната Книга през последните четирийсе години, когато в България се свиваха сърми и разтягаха локуми. Ако сте я позабравил, др. Предсе­дател, дайте да си я припомним, дайте да пийнем бистра балканска водица, пък тук-там ако срещнем малко логомахия, на бай Стояна кусур да не връз­ваме.



[1] Кирилчо френския много не го чаткаше, та викаше „пишор“.

[2] „Дезоле“ според речниците значи „опечален, безутешен“. И не знам, др. Председател, тука като ти отказват нещо по най-брутален начин и прикачват тие „дезоле“, „сори, индийд“ и „ес тут мир Лайд“, дали го правят от етикет и благовъзпитание, или хем да ти се подиграят, хем да ти се изплюят деликатно в лицето, и хем ти гьк да не мож каза. Поискаш на някой немец две марки да си купиш сандвич, понеже цял ден не си ял, а той ти се усмихне мазно-мазно: „Es tut mir wirklich Leid, gnädiger Herr, aber leider habe ich keine kleine Monete.“ Ами ако толкова много страда, че не може да ти услужи с една дребна монета, да се бръкне да ти даде една банкнота, да си уталожи страданието – това не.

[3] Йо-йо-то е нещо като пумпал, вързан за връв. Електрическото йо-йо има батерия и като се върти, намотавайки връвта около себе си, от центробежната сила се прави кон­такт и то светка. Любо, брате, вместо да майсториш ампулки с кислород за домашни рибки в твоята кооперация, усвой това йо-йо, па ще видиш как след някой и друг месец бившите ти колеги от катедрите и от директорските кресла в БАН ще почнат да цъкат с език, да ти завиждат на заплатата и да псуват булевата алгебра и абелевите групи.

[4] Мъдър бил народът. Е как, бе, др. Председател? – „Бог високо, цар далеко“. Санким, да беше първия по-ниско, да беше втория по-близко, щяха да видят, да чуят, да разберат, да помогнат, справедливост да раздадат, злото да накажат, доброто да поощрят. Е този народ, ако е мъдър, не можа ли през многовековното си съществувание да разбере, че бог и цар само пакост правят. Колкото по-високо е единия, колкото по-далече е другия, тол­кова по-добре за тебе, бе, човече, разбери го. Ето като си ги гледкам бог, цар и отбор хитри министри отдалече, седя си на масата и си пишо-о-ора. А сатаната се е спотаил кротко край мене като кученце, и аз го дърпам за рогцата и си го чеша под гушата.

[5] Където сега КИНТЕКСО (Комунистическият интернационал ЕКСпортира Оръжие) върти тър­говията с африканските, азиатски и южно-американски главорези.

[6] Чинка Дима дойде у нас и легна на прага: „Ще тичаш, Галино, ще бягаш, до като не го спасиш, от тук не мръдвам – в къщата си няма да влезеш.“ А чинка Дима си беше бая ячка -цялата врата заприщи.

[7] Не го разбирам, др. Председател, тоя израз „незаконно забогатял“. Че може ли законно да се забогатее, джаньм? – Ясно че не може. Значи всеки, който е забогатял, е незаконно забогатял. Чунким не беше казало говедото Наполеон още на времето си: „Всеки интендант след 6-месечна служба го окачвай с чиста съвест на въжето.“ (Интересно, че за шефа на интендантите, който се нарича император, говедото не се е изказало, там колко месеца ще трябва да се броят.) Че да тръгнем с Вас, др. Председател, и да съберем адресите на тия с вилите около Бояна (пардон, ако Вашата е в Бояна, да картотекираме тия в Драга­левци) ; ами с чиста съвест можем да пращаме милицията да ги измъкне по роса от софий­ските им апартаменти или от будоарите на метресите им. Кажете, Вий поне сте човек поч­тен и безпристрастен, с едного барем ще сбъркаме ли? Вий, възможно, ще възразите: „Е-е, Маринов, попрекаляваш. Че може и законно да се забогатее“. Пък може да приведете като довод и новоиздигнатия лозунг от наследниците на безсмъртния Мао „богатеть – хорошее дело“ (старият беше краткия и лаконичен бухарински повик „обогащайтесь“, които през тъмното сталинистко минало толкова го оплювахме). Ще кажете: „Ето ти, Маринов, като вземеш нобеловата награда, няма ли да е законно? Ако я вземеш сам 200 хиляди долара са това. Ако я делиш с друг – сто ще вземеш. Ако я делиш с двама, пак под седемдесе бона няма да паднеш. 70 щатски бона са това, не е ли богатство, не е ли законно? Че ти тия пари като ги минеш тука един гущер за три лъва, три вили отзад Бояна ще купиш.“ – Че е богатство, др. Председател, богатство е, особено ако решат от кралската академия да не ми я делят с един или с двама саксофонци. Но че не е законно, не е законно. Оборил Маринов Айнщайн – гол-ляма риба работа. Ами тия дето решават ребусите по вестниците -що не им дават и на тях нобелови награди. Какви ребуси има – осукани, засукани, опле­тени, преплетени, не за седмица, и за месец не мож ги разгада. А мойто да не е друго. Нямал си Маринов работа, зарязал жени, деца, умувал, драскал, писал – оборил Айнщайн. Хубаво – окачи му един медал от тиква, върбово клонче сложи на главата му. Ами тия стотици хиляди долари (мамка им на викингите, ако ме остават да падна на 70!) нали те тряб­ва от нечий джоб да се измъкнат. Те тия долари така, джаньм, да не би в Стокхолм от небето да капят – колко ли майки по света са били разплакали да се съберат. Вий поне, смятам, подочули сте нещо за целокупния процес на обръщането на капитала. Не, др. Пред­седател, по това да сме наясно – законно забогатели няма. Всеки забогатял окачвай го с чиста съвест на въжето – бил той келнер, магазинер, адвокат, директор на научна ака­демия или председател на държавен съвет на анти-народна република.

[8] Както разказваше Денчо Знеполеца, че стояли по три дни с генерала и при това трябва­ло да викат: „Аз съм англо-френски агент с шопска глава, мръсен предател и долна гадина.“ А ако не повтарят, ги бият със сопата.

[9] А виканката щяла да бъде следната: „Аз бях говедарско мекере и занзибарска маймуна“ А като не повтарят ще ги бият по петите с КДС-ешките бичове АЗ ЗНАМ ВСИЧКО, та да няма. нужда да се закупуват нови биячески тъкьми и да се харчи безоснователно народна пара. На разбрах само, след като устите на занзибарските маймуни ще бъдат във фекалната маса, как ще могат от там да излизат думи с нужното ниво децибели, или цялата процедура ще се превърне в плюене на трийсетгодишно дъвкани лайна.

[10] A propos, виждам, че съм пропуснал да отбележа до сега в тази книга, че във Физи­ческия институт бях назначен на длъжност „физик втора степен“, тринайсе години все на тая втора степен си седях. (Бележка от 1982 г.)

[11] Колко пъти гащи и ризи съм изхвърлял от куфара да му намаля теглото, като го нарамя немил-недраг за нанякъде, ама Златната Книга никога не е била пожертвала, др. Председа­тел, НИКОГА.

[12] Чунким не лази по елите на Родопа, Рила и Пирина същата от змията по-долна гадина. А Радойчо, сукиният син, взе та възкикерчи на върха на елата без всякакво пресмыкательство и пьлзенье даже Принцесата.