Моите хербаризирани прозрения. Долетели неизвестно откъде, уловени без мрежа, летящи накъдето си поискат...

On the Road – Има една странна порода човешки същества, които успехът изпълва не с нормалното усещане за удовлетворение и щастие, а напротив, ги кара да се чувстват изпълнени с несигурност и чувство за застой, стагнация. Там, където останалите виждат източник на себеутвърждение и удоволствие, те откриват единствено повод за раздразнение и търсене на начини да се измъкнат от примката на определеността. Липсата на успех е нормалното жизнено състояние за тези хора, просто защото това е единственият модус, в който те се чувстват при себе си, което ще рече „на пътя“. Защото липсата на успех им дава единственото нещо, от което те имат нужда – търсенето, усещането за движение и развитие, които по собственото им усещане „успехът“ им отнема. Нещата са сравнително прости – за този тип хора няма щастие в покоя и, бидейки осъдени на вечно трептене, те се виждат принудени да търсят щастието в онова, което им е дадено: движението, пътя, търсенето. В известен смисъл това вече не е живот-път. Това просто е живот НА пътя…

 

Lappétit vient – Ако е вярно това, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха, то двойно по-вярно е, че пътят към сърцето на жената минава през смеха. Успееш ли да разсмееш една жена – повече от веднъж! – нещата обикновено са на правилен път.

 

И отново за Perpetuum mobile Изкуството е единствената форма на perpetuum mobile, достъпна на човека. Когато, далеч след смъртта на артиста, някой непознат се докосне до неговите творби, той се вълнува, а значи бива приведен в движение, не защото е под влияние на някакъв вид магия, а просто защото – ако са истински – творбите представляват запечатана частичка живот, тоест чисто движение.

  

Поблагодарете им! – Чета отново най-популярните за деня истории – което, както винаги, означава, изпълнените с най-много омерзение, отвращение и погнуса истории – и се питам къде е спасението? И единственото, което успявам да открия в собствения си живот, е това: колкото и омерзителен, гнусен и отвратителен да изглежда, животът продължава да има смисъл, но само докато човек има някого, ЗА КОГОТО МОЖЕ ДА СЕ ГРИЖИ. Изгуби ли и това, той изглежда губи всичко.
Използвайте мига – и поблагодарете на ония, за които се чувствате отговорни! Те са вашето спасение. Единственото...


Small Ad GF 1

 

You cant always get what you want… – В кратките мигове, когато успявам да осъзная, че животът винаги ми праща това, от което имам нужда (не непременно онова, което си желая), аз успявам да постигна нещото, наречено „спокойствие“... До следващия момент, в който отново се развикам – защото животът не ми праща онова, което си желая...

 

Синдромът на Аспергер – Цял живот съм предпочитал компанията на мъртвите пред онази на живите. И досега, вече над петдесет, мислите на някой мъртвец с трудно произносимо име, ми доставят далеч по-голямо удоволствие от сладкото чуруликане и на най-красивата и сладкогласна птичка, която светът може да изпрати на пътя ми. Сигурно е увреждане. Няма как да не бъде.

 

Проклятието на направения избор – „Изборът на Софи“ е нещо, което засяга не само отделни личности. То засяга и големи групи от хора, понякога и цели народи. Защото оцеляването в и с безчестието, оказва се, е нещо, което отказва да си отиде. То остава, за да преследва всички – като необяснима меланхолия, като несигурност, като страх от живота и битието, като неувереност в собствените сили, като всераздираща сила на отрицанието, чийто единствено валиден крясък си остава „Няма пък!“.
Но дали такъв един живот, такова непрестанно оцеляване, си струва? Дори и ако продължава цели хилядолетия?

 

Подводните скали на надеждата – Надеждата, както и всяка друга животоподдържаща емоция, може да бъде силно и опасно лекарство. Животът без надежда е трудно възможен, разбира се, но има и ситуации, при които тя може да докара човека до полуда. Проблемът е в непосилната тежест на ОЧАКВАНЕТО. Ако не успеете да осъзнаете навреме, че повечето важни неща в живота се случват по непредсказуеми начини, очакването със сигурност ще ви подлуди. Големите майстори на съществуването (Августин, Толстой, донякъде Камю) винаги са знаели, че между надеждата и очакването трябва да се построи солидна преграда, ако човек би желал да продължава до самия край. В противен случай той не може да издържи и се предава...

 

За границите ни – Струва ми се да е базисен факт, че, ако някой от нас е в състояние да даде някакъв вид сметка, отчет, за живота си, то това вече означава, че светът е бил милостив и му е изпращал само изпитания, с които той или тя е бил в състояние да се справи. Инак, при непоносимите изпитания, човек обикновено губи способността да говори (а вероятно и чува). Едно от основните следствия от неспособността за справяне с живота е парализата на сетивата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Справедливостта на културата – Всеки народ си има онзи Набоков, когото заслужава!

 

Бум! – Внимателно с насмешките: всеки невалиден сарказъм автоматично се превръща в бумеранг...

 

Вярата като поглед отвъд хоризонта – Лесно е сега, седемдесет години след смъртта на Вапцаров, да се надсмиваме над Вярата му, защото всички разполагаме със знание, което той не е могъл да има. Но колцина са в състояние да разберат, че без тази Вяра него изобщо не би го имало? И колцина от нас са в състояние да повярват в невъзможното – защото всяка истинска вяра е именно това, увереност в достижимостта на невъзможното?



За съдбата на отличниците – По принцип нас всички ни учат на едно и също в училище. Само че: умната, защото на някои места по света отличниците после ги съдят...

 

Началото на всяка вечност е днес – Най-простият начин да убедиш опонентите си е да ги надживееш...
Помислете за това (докато вечеряте).

 

За мощта на немощността – Неспособността за срам и покаяние очевидно блокира в огромна степен и простичката способност за употреба на собствения здрав разум. Срамът, избутван назад и отричан „до гроб“, се превръща в сив кардинал, който управлява всичко останало, изотзад.

 

Кой се страхува от липсата на преклонение? – Само талибаните на тоя свят си желаят да изтрепят (по възможност с камъни) хората, които се шегуват със светините им. Останалите вече отдавна са разбрали, че светините се нуждаят от покой, а не от преклонение.

 

Обмен да, но на какво? – Собствената ми способност за вяра в демократичната игра на обмен на мнения е силно ограничена от едно простичко съображение: още никога не съм чувал двама души да са се променили взаимно чрез обмен на плюнки. Казано накратко, възможностите на демокрацията се изчерпват там, където започват плюнките. Нека най-после станем реалисти, по дяволите!

 

А как са ми скъпи, Господи, болките… – Перлите, както всички знаем, са едно от най-ценните неща на този свят. Но само мидата, в която е попаднала онази – ах, толкова болезнена! – песъчинка, знае какво й струва да направи от песъчинката перла и от болката – блясък...

 

За границите на мерака – Истинските неща на тоя свят не стават с искане. Единствено реалното нещо е да не искаш, но да не можеш другояче. Останалото са мераклийски приказки.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.