„Либерален преглед“ – Съдържание

Не работиха ли и четиримата Бийтълси по песента, която вие написахте за Ринго през 1973?

Ленън: I'm the Greatest, да. Това беше репликата на Мохамед Али, разбира се. Беше перфектно за Ринго да пее нещо такова. Ако аз бях казал „Аз съм най-великият“, всички биха го взели прекалено сериозно. Но никой не се смущава, когато Ринго пее такива неща.

Беше ли удоволствие да свирите отново с Джордж и Ринго?

Ленън: Да, освен когато Джордж и Били Престън започнаха да повтарят: „Хайде да направим група. Хайде да направим група.“ Бях затруднен когато Джордж продължаваше да ме пита. Той явно се наслаждаваше на съвместната работа и духът беше много добър, но аз бях с Йоко, нали разбирате? Отделихме време извън онова, което правехме. Като си помисли само човек, че те дори си представяха, че мога да направя мъжка група без Йоко! Все още мислеха за това …

За да минем на любимата ви тема, какво ще кажете за предложението четиримата да оставите настрана личните чувства и да се съберете за огромен концерт с благотворителна цел?

Ленън: Не искам да имам нищо общо с благотворителност. Благотворил съм до смърт.

Защо?

Ленън: Защото това винаги са грабежи. Не съм свирил за лична печалба от 1966 насам, когато Бийтълс направиха последния си концерт. Всеки концерт оттогава насам Йоко и аз сме давали за някакви благотворителни дружества, освен един в Торонто, който беше рокендролско възраждане. Всеки от тях беше или бъркотия, или грабеж. Така че сега даваме пари на хората, на които сами искаме да даваме. Да сте чували нещо за т. нар. „десетница“?

Това е когато давате за благотворителност определен процент от приходите си.

Ленън: Точно така. Аз просто ще го правя частно. Няма да се оставя да ме завлекат в тоя бизнес за спасяване на света чрез сцената. Шоуто винаги е скапано, а артистът винаги бива изигран.

Но какво ще кажете за концерта за Бангладеш, в който участваха Джордж и други хора, например Дилан?

Ленън: Бангладеш беше боклук.

Имате пред вид заради въпросите, които бяха повдигнати, относно къде са отишли парите?

Ленън: Да, точно така. Дори не мога да говоря за това, защото то все още е проблем. Ще трябва да проверите как стоят нещата с майка (Йоко), защото тя е запозната с детайлите, аз не съм. Но това е грабеж. Така че забравете за него. Всички вие, които четете това, изобщо не се опитвайте да ми пращате всичкия този боклук за „ела да спасим индианците, ела да спасим чернокожите, ела да спасим ветераните от войната“. Всеки, когото искам да спася, ще получи помощ чрез нашата десетница, което е една десета от всичко, което печелим.

Но това не може да се сравнява с цифрата, която Сид Бърнстийн каза, че можете да съберете ако дадете концерт, излъчван по телевизиите в цял свят – свирейки поотделно или заедно, като Бийтълс. Според него вие можете да съберете над двеста милиона долара за един ден.

Това беше реклама за Сид Бърнстийн, написана с еврейска сантименталност и сълзи, падайки на коляно. Това беше Ал Джонсън. Така че аз не му вярвам. ОК?

Но двеста милиона долара, за някоя бедна страна в Южна Америка …

Ленън: Какво си позволяват хората, да твърдят, че Бийтълс трябва да дадат двеста милиона долара на Южна Америка? Виждате ли, Америка налива милиарди долари в места като тези. Но това не означава нищо. След като изядат това ядене, какво тогава? То трае само един ден. Какво ще стане след като свършат двестате милиона долара? Нещата се въртят в кръг. Човек може да налива пари до безкрайност. След Перу идва Харлем, след това Великобритания. Няма никакъв концерт. Ние би трябвало да посветим остатъка от живота си на едно световно концертно турне – и аз не съм готов за такова нещо. Не в този живот, във всеки случай. (Оно се присъединява към разговора).

Когато става дума за собственото ви богатство, наскоро New York Post каза, че сте признали, че имате повече от сто и петдесет милиона долара и …

Ленън: Никога не сме признавали нищо.

Вестникът твърди, че сте.

Ленън: Онова, което твърди вестникът … Добре, ние сме богати. И какво от това?

Въпросът е, как се съчетава това с вашите политически философии? Вие сте социалисти, нали така?

Ленън: В Англия човек може да бъде само едно от две неща, по принцип. Вие сте или за работническото движение или за капиталистическото движение. Или ставате десен Арчи Бънкър (образ от известна американска телевизионна серия, пример за непоправим консерватизъм, бел. пр.) ако сте в класата, в която съм аз, или ставате инстинктивен социалист, което аз бях. Това означаваше, че аз смятах, че хората трябва да получават помощ за фалшивите си зъби и изобщо за здравето си. Но като се изключи това, аз работех за пари и исках да бъда богат. Така че, какво по дяволите – ако това е парадокс, то аз съм социалист. Но всъщност аз не съм нищо. Онова, което бях, беше човек с гузна съвест, защото имаше пари. Ето защо ги губех, като или ги раздавах или позволявах да ме шибат разни така наречени мениджъри.

Каквато и да е политиката ви, вие играете капиталистическата игра много добре, превръщайки авторските си права от Бийтълс в недвижима собственост, добитък …

Оно: Никой не отрича, че ние все още живеем в капиталистическия свят. Аз мисля, че за да оцелее и да се опитва да променя света, човек трябва първо да се погрижи за себе си. Трябва да оцелее. Преди време си казвах: „аз съм единственият социалист тук“ (смее се). Аз нямам и стотинка. Всичко е на Джон, тъй че аз съм чиста. Но аз използвах неговите пари и трябваше да се изправя срещу това лицемерие. Мислех, че парите са вулгарни, че артистът не трябва да мисли за пари. Но за да се променя обществото има два начина: или чрез насилие, или чрез силата на парите вътре в системата. Много хора през шейсетте преминаха в нелегалност и участваха в бомбени взривове и други актове на насилие. Но това не е начинът, поне не за мен. Така че, за да се промени системата – дори и ако искате да станете кмет или нещо такова – са ви нужни пари.

До каква степен вие играете играта, без да бъдете хванати в нея – тоест да правите пари заради самите пари?

Оно: Има граници. Може би това е подобно на нашето ниво на сигурност. Разбирате ли какво искам да кажа? Имам пред вид и нивото на емоционална сигурност.

Достигнато ли е вече това ниво?

Оно: Не, още не. Не знам, може и да е.

Имате пред вид със сто и петдесет милиона? Това точна оценка ли е?

Оно: Не знам колко точно имаме. Толкова е сложно, че за да разберем точната сума, десет счетоводители ще трябва да работят поне две години. Но нека кажем, че сега се чувстваме по-удобно.

Как инвестирате парите си?

Оно: За да печелите пари, трябва да харчите пари. Но ако ще печелите пари, трябва да ги печелите с любов. Аз обичам египетско изкуство. Опитвам се да купувам всякакви египетски неща, не толкова заради тяхната стойност, колкото заради магическата им сила. Всеки обект има определена магическа сила. Аз купувам само онези, които ние обичаме, а не нещата, за които хората твърдят, че са добри инвестиции.

Ако човек слуша вестниците, изглежда така сякаш вие изкупувате атлантическото крайбрежие.

Оно: Ако сте виждали къщите, сигурно ще ги разберете. Те станаха добра инвестиция, но те не са инвестиция, освен ако бъдат продадени. А ние нямаме намерение да продаваме. Всяка къща е като исторически паметник и те са много красиви.

Използвате ли ги всъщност?

Оно: Повечето хора имат парка, за да се разхождат и бягат. Паркът е огромно място, но Джон и аз никога не можем да отидем там заедно. Така че ние трябва да си създаваме собствени паркове, нали разбирате?

Говори се, че притежавате млечни крави за около шейсет милиона. Може ли това да е вярно?

Оно: Не знам, не съм калкулатор. Не си служа с цифри. Интересува ме същността на нещата.

Ленън: Шон и аз бяхме другаде през уикенда и Йоко отиде да продава оная крава и се шегуваше с това. Не бяхме я виждали в продължение на дни, тя беше заета с това през цялото време. Но след това прочетох във вестника, че е продала кравата за четвърт милион долара. Само Йоко може да продаде една крава за толкова пари.

За човек на изкуството, вашето усещане за бизнес изглежда забележително.

Оно: Правех го като игра на шах. Обичам шаха. Правя всичко все едно, че играя шах. Не като Монополи – това вече е прекалено реалистично. Шахът е по-концептуален.

Джон, наистина ли имате нужда от всички тия къщи в цялата страна?

Ленън: Те са добър бизнес.

Но защо човек трябва да се нуждае от сто и петдесет милиона? Не бихте ли били напълно щастливи със сто милиона? А с един милион?

Ленън: Какво ще предложите да направя? Да подаря всичко и да се разхождам по улиците? Будистът казва: „Освободи се от притежанията на мисълта.“ Дори да раздам всичките си пари, няма да постигна това. Това е същото като Бийтълс. Не можех да се разделя с Бийтълс. Това е притежание, което все още ме съпровожда, не е ли така? Ако се разделя с една къща или с 400 къщи, пак няма да избягам от това.

Но как можете да го избегнете?

Ленън: Необходимо е време, за да мога да се освободя от всичкия този боклук, който влияеше върху начина ми на мислене и живот. Много нещо зависеше от Йоко, която ми показа, че все още съм обзет от тия неща. Когато се влюбих в нея, това беше нещо физическо, но психически то ми отне десет години на борба. Научих всичко от нея.

Когато казвате това, то звучи като отношение на учител и ученик.

Ленън: Това е отношение на учител и ученик. Това е, което хората не разбират. Тя е учителят, а аз съм ученикът. Аз съм известният, онзи, от когото се очаква да знае всичко, но тя е моят учител. Тя ме научи на всичко, което по дяволите знам. Тя беше там, когато аз бях никъде, когато бях човекът-никъде. Тя е моят Дон Хуан, като при Кастанеда. Ето това е, което хората не разбират. Аз съм женен за един шибан Дон Хуан, това е най-трудната част от всичко. Дон Хуан не трябва да се смее, той просто е. И онова, което се случва около него, няма връзка с него.

Йоко, как се чувствате като учител на Джон?

Оно: Е, той е преживял достатъчно много, преди да се срещне с мен, един вид опит, който аз никога не съм имала, така че аз също научих много от него. Това върви в две посоки. Може би аз притежавам сила, женска сила. Защото жените развиват такива неща – и в тази връзка, аз мисля че именно жените притежават вътрешната мъдрост и те носят всичко, докато мъжете имат един вид мъдрост да се оправят в обществото, тъй като то е създадено от тях. Мъжете никога не са развивали тази вътрешна мъдрост, защото не са имали време за това. Така че повечето мъже зависят от женската вътрешна мъдрост, независимо от това дали го признават или не.

Йоко гуру ли е за Джон?

Ленън: Не, Дон Хуан няма последователи. Един Дон Хуан не стои по вестниците и няма ученици и не обръща хората в собствената си вяра.

Как ви учи тя?

Ленън: Когато Дон Хуан каза … когато Дон Оно каза: „Махай се! Няма да го получиш!“, това беше, сякаш бях изпратен в пустинята. И причината, по която тя не ме пускаше да се върна обратно беше, че аз не бях готов. Трябваше да подредя нещата вътре в себе си. Когато бях готов да се върна, тя ме пусна. И това е нещото, с което живея.

Вие говорите за раздялата си.

Ленън: Да. Бяхме разделени в началото на седемдесетте. Тя ме изхвърли. Изведнъж се намерих на един сал, сам, някъде по средата на вселената.

И какво се случи?

Ленън: Отначало си мислех, Юухууу, Юухууу! Нали разбирате, ергенски живот! Юухууу! И тогава се събудих един и ден и си помислих, Какво е това? Искам да се върна в къщи! Но тя не искаше да ме пусне обратно. Ето защо това бяха 18 месеца на раздяла, а не шест. Ние разговаряхме през цялото време по телефона и аз казвах нещо такова: „Това не ми харесва, имам неприятности и искам да се върна в къщи, моля те.“ А тя ми отговаря: „Не си готов да се върнеш в къщи.” Какво ще кажете, а? Хайде пак, обратно при бутилката.

Какво искаше да каже тя, че не сте готов?

Ленън: Ами тя си има нейните начини. Независимо от това дали са мистични или практически. Когато тя казва „не е готово”, това означава, че не е готово.

Обратно при бутилката?

Ленън: Опитвах се да скрия онова, което чувствах – в бутилката. Беше просто лудост. Това беше изгубеният уикенд, който продължи осемнайсет месеца. Никога през живота си не съм пил толкова много. Опитвах се да се удавя в бутилката и бях заедно с най-големите пиячи от бизнеса.

Като например?

Ленън: Като например Хари Нилсън, Боби Кейс, Кийт Муун. Не можехме да се измъкнем. Опитвахме се да се самоубием. Мисля, че Хари може би все още се опитва, бедният педал – Бог да те благослови, Хари, където и да си – но, за Бога, нали разбирате, че трябваше да се измъкна от това, защото някой щеше да умре. Ами да, Кийт умря. Беше нещо такова: кой ще е първият? За нещастие Кийт беше този.

Но защо такова саморазрушение?

Ленън: За мен това беше поради раздялата. Не можех да живея с това. Те си имаха собствени причини и това беше като: хайде да се удавим заедно. От моя гледна точка това изглеждаше така. Хайде да се убием, но да го направим като Ерол Флин, нали разбирате, мачото, по един мъжки начин. Неудобно ми е да мисля за този период, защото направих от себе си голям глупак – но може би това все пак беше добър урок. Тогава написах Nobody Loves You When You're Down and Out. Така се чувствах. Това изразява усещането за целия период. По някаква причина винаги си представях как Синатра пее тази песен. Не знам защо. Всъщност това не е песен от неговия тип. Но той би направил от нея великолепно нещо. Слушаш ли ме, Франк? Необходима ти е песен, която да не е парче от нищо. Но не ме карай да я правя.

Това трябва да е било времето, в което вестниците пишеха, че Ленън търчи наоколо с дамски тампон на главата.

Ленън: историите бяха много преувеличени, но … Бяхме в един ресторант, само пиехме, без да ядем, както обикновено за ония събирания, и аз отидох до тоалетната, а там лежеше една чисто нова дамска превръзка, а не тампон, върху тоалетната. Знаете ли го онзи стар трик, при който залепяте монета на челото си и тя стои там, без да пада? Бях малко пиян и си я плеснах на челото, а тя остана там, нали разбирате? И така, излязох от тоалетната с дамска превръзка на челото. Голяма работа. „Ха, ха, ха“, и тя падна, но пресата разду всичко.

Защо изхвърлихте Джон, Йоко?

Оно: Имаше много неща. Аз съм от типа момичета, които не стоят на едно място; на новия ни албум има песен за това. Вместо да се занимавам с проблемите във връзките, аз просто бягам напред. Ето защо аз съм една от малкото жени, които са оцелели като жени, нали разбирате. Жените са по-зависими от мъжете, обикновено, но аз не съм …

Ленън: Йоко гледа на мъжете като на асистенти … на различни нива на интимност, но по принцип асистенти. А тоя асистент сега ще отиде да се изпишка. (Излиза).

Оно: Нямам коментар относно това. Но когато срещнах Джон, за него жените по принцип бяха хора, които се намираха наоколо, за да го обслужват. Той трябваше да се отвори и да ме види – а аз трябваше да видя онова, през което той преминаваше. Но … Мислех, че отново трябва да бягам напред, защото страдах от това, че бях с Джон.

Защо?

Оно: Натискът от страна на публиката, образът на онази, която разруши Бийтълс и която направи за тях невъзможно да бъдат повече заедно. Моето изкуство страдаше, това също. Мислех, че искам да се освободя от това да бъда госпожа Ленън, така че смятах, че е добра идея той да отиде в Л. А. И да ме остави на мира за известно време. Много години бях се примирявала с това. Дори в ранните години, когато Джон беше Бийтъл, ние бяхме в една стая и Джон и аз бяхме в леглото и вратата беше затворена, но не заключена – и един от асистентите на Бийтълс просто влезе в стаята и започна да разговаря с него, все едно, че аз изобщо не съм там. Беше подлудяващо, все едно, че съм невидима. Хората около Джон виждаха в мен ужасна заплаха. Искам да кажа, по едно време чух, че имало планове да ме убият. Не самите Бийтълс, но хората около тях.

Как ви засягаха новините?

Оно: Обществото не разбира, че една жена също може да бъде кастрирана. Аз се чувствах кастрирана. Преди това се оправях добре, благодаря много. Работите ми може и да не са се продавали особено много, може и да съм била по-бедна, но имах собствена гордост. Но най-унизителното нещо е да бъдеш разглеждана като паразит. (Ленън се присъединява към разговора).

Ленън: Когато Йоко и аз започнахме да работим заедно, ние давахме пресконференции и обявявахме каквото там беше – че ще се пъхаме в чували или каквото и да било. И преди тази пресконференция един от асистентите на Бийтълс се наведе към нея и й каза: „Вижте, сега вече не е необходимо да работите. Имате достатъчно пари, сега когато сте госпожа Ленън.“ И когато тя ми се оплака от това, аз не можех да разбера за какво става дума. „Но този юнак“, казвах й, „та това е добрия стар Чарли, или който и да било. Той е с нас вече от двайсет години насам …“ Същото нещо се случваше в студиото. Тя например ще каже на някой от инженерите: „Искам малко повече високи, или малко повече баси“, или „тук има малко прекалено много от каквото там слагаш“, а те ще се обърнат към мен и ще ми кажат: „Какво каза, Джон?“ В онези дни аз дори не го забелязвах. Сега вече знам за какво говори тя. В Япония, когато помоля за чаша чай на японски, те се обръщат към нея и питат „Той чай ли иска?“, на японски.

Оно: Така че няколко години такива неща ви кастрират. Аз винаги съм била повече мачо от типовете, с които бях, по някакъв начин. Аз винаги бях онзи, който печелеше хляба, защото винаги исках свободата и контрола. Изведнъж тук бях с някого, с когото изобщо не мога да се сравнявам по доходи. Накрая вече не можех да живея с това – или просто реших, че не искам да живея така. Бих имала същите трудности ако не бях се обвързала с, а-а-а …

Ленън: Джон … Името му е Джон.

Оно: С Джон. Но Джон не беше просто Джон. Той беше също и неговата група, както и хората около тях. Когато казвам Джон, не става дума само за Джон …

Ленън: Това е Джон. Д-Ж-О-Н. Идва от Йохан, предполагам.

Така че го накарахте да ви напусне?

Оно: Да.

Ленън: Тя не търпи лесно глупаци, дори и ако е женена за тях.

Как се събрахте отново накрая?

Оно: Постепенно започнах да разбирам, че проблемите изобщо не идват от Джон. Джон е чудесен човек. Всъщност обществото беше онова, което ни идваше прекомерно много. Сега се смеем над това, но тогава започнахме отново да си уреждаме любовни срещи. Исках да съм сигурна. Благодарна съм за интелигентността на Джон …

Ленън: Хей, редактори – запомнихте ли тая дума?

Оно: Че той беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че това е единственият начин, по който можехме да спасим брака си, не защото не се обичахме, а защото ми ставаше прекалено много. Нищо не би се променило, ако просто бях станала отново госпожа Ленън.

И какво се промени?

Оно: За мен беше много добре да поема бизнеса и да спечеля отново гордостта си относно нещата, които мога да правя. А за него беше много добре да разбере от какво се нуждае, тази смяна на ролите беше много добра за него.

Ленън: И ние научихме, че е по-добре за семейството, ако и двамата работим за семейството, тя вършейки бизнеса, а аз играейки ролята на майка и съпруга. Сменихме приоритетите си. Най-високият приоритет е тя и семейството. Всичко останало се върти около това.

Оно: Това е много трудно за разбиране. В наши дни цялото общество предпочита единични хора. Насърчението е да се разведете, да бъдете ерген или хомосексуалист – каквото и да е. Корпорациите желаят единични хора – те работят по-здраво, ако нямат семейни връзки. Те няма защо да се тревожат дали трябва да се прибират в къщи вечерно време или в уикенда. В живота им няма много място за емоции, свързани със семейство или лични връзки. Нали знаете, всичко онова, което казват на жените, които наближават 30 – че ако нямате бебе през следващите няколко години, ще имате неприятности, никога няма да бъдете майка, така че никога няма да бъдете реализирана в това отношение и …

Ленън: Само Йоко беше на 73 когато роди Шон. (Смее се).

Оно: Така че, вместо да обезсърчава хората, обществото би трябвало да ги насърчава да имат деца, това е важно за него. Това е отговорност на всекиго. Но то е много трудно. Една жена трябва да отрича онова, което има, утробата си, ако иска да постигне нещо. Изглежда, че в наши дни само привилегированите могат да имат семейства – може би хора като Маккартни или Ленън, или нещо такова.

Ленън: Всеки друг става работник-потребител.

Оно: А след това Big Brother решава. Мразя да използвам думите Big Brother ...

Ленън: Вече е късно – те ги записаха. (Смее се).

Оно: Но в края на краищата, обществото …

Ленън: Big Sister – чакайте само докато тя започне …

Оно: Обществото ще трябва да се откаже от ролите на мъжа и жената. Бебетата ще се раждат в епруветки и инкубатори …

Ленън: Сега стигнахме до Олдъс Хъксли.

Оно: Но не е необходимо да поемаме по този път. Не е необходимо да се отказваме от органите си, разбирате ли.

Ленън: Някои от най-добрите ми приятели са органи …

Оно: Новият албум …

Ленън: А, върнахме се на албума, това е много добре …

Оно: Албумът се бори срещу тия неща. Посланията са малко старомодни – семейство, връзки, деца.

Албумът очевидно отразява новите ви приоритети. Как вървят нещата за вас, откак сте взели това решение?

Ленън: Събрахме се отново, решихме, че това е живота ни, че за нас е важно да имаме бебе и всичко останало е второстепенно. Работихме здраво за това дете. Минахме през ада, опитвайки се да имаме бебе, през много спонтанни аборти и други проблеми. Той наистина е онова, което хората наричат желано дете. Докторите ни казаха, че никога няма да имаме дете. Ние почти се отказахме. „Е добре тогава, значи не можем да имаме …“ Казаха ни, че нещо не било наред с моята сперма, че съм злоупотребявал със себе си толкова много на млади години, че вече нямало начин. Йоко беше на 43 и те казаха „няма начин“. Тя беше имала прекалено много спонтанни аборти и когато е била младо момиче още не е имало хапчета, така че е имало много аборти; стомахът й сигурно изглежда като Кю Гардънс в Лондон. Няма начин, Но този китайски доктор в Сан Франциско ни каза: „Внимавайте добре. Никакви наркотици, яжте добре, никакво пиене. Вие имате дете след 18 месеца.“ А ние му викаме „Но английските доктори казаха ….“ Той казва „Забравете какво са ви казали. Вие имате дете.“ Така се роди Шон и ние изпратихме на китайския доктор една снимка на бебето точно преди той да почине, Бог да го прости.

Имаше ли проблеми поради възрастта на Йоко?

Ленън: Не поради възрастта й, а поради една тъпа грешка в болницата и поради шибаната цена на славата. Някой беше прелял на Йоко кръв от погрешна група. Аз бях там когато това се случи и изведнъж тя започва да се вцепенява, после да се тресе, от болки и от травмата. Аз бягам при сестрата и казвам „Повикайте доктора!“ Стискам ръката на Йоко докато този тип влиза в болничната зала. Влиза той, едва забелязва, че Йоко има шибани конвулсии, идва направо при мен, усмихва се, здрависва се и казва „Винаги съм искал да ви срещна, господин Ленън, винаги съм обичал музиката ви.“ А аз започвам да крещя: „Жена ми умира, а вие искате да говорите за музиката ми!“ Боже!

Сега когато Шон е почти петгодишен, осъзнава ли той факта, че баща му е бил Бийтъл или вие се опитвате да го предпазвате от славата си?

Ленън: Никога не съм му казвал нищо. Бийтълс никога не са споменавани специално за него. Нямаше причина да ги споменаваме; никога не сме пускали плочи на Бийтълс вкъщи, противно на историята, според която аз съм бил седял в кухнята през последните пет години и съм бил слушал плочи на Бийтълс, преживявайки миналото като някакъв Хауърд Хюз. Малкият гледа „Жълтата подводница“ при едни приятели, така че трябваше да му обяснявам какво търси в някакъв филм една моя анимирана фигура.

Разбира ли той какво са Бийтълс?

Ленън: Той не прави разлика между Бийтълс и татко и мама. Той мисли, че Йоко също е била Бийтъл. В неговия джу-бокс няма плочи на Бийтълс. Той слуша повече ранен рокендрол. Неща като Hound Dog. Той мисли, че там става дума за лов. Шон няма да ходи на държавно училище, между другото. Според нас той може да научи трите „р-та“[1] когато поиска – или когато законът каже, че това е задължително, нямам намерение да се боря срещу това. Инак не виждам защо трябва да се учи да бъде послушен. Не виждам никаква причина за това. В момента той има множество приятели-деца, за което всички казват, че е много важно, но той също прекарва много време с възрастни. Свикнал е и с двете неща. Причината, поради която децата са толкова диви е, че никой не поема отговорността да ги възпитава. Всеки се страхува от това да се занимава с деца през цялото време, така че ние ги отхвърляме, пращаме ги на други места и ги измъчваме. Оцеляват конформистите – техните тела са оформени според размера на костюмите им – това са ония, които ние наричаме добри. Ония, които не пасват в костюмите или биват пращани в лудници, или стават хора на изкуството.

Вашият син от първия брак, Джулиън, трябва сега да е тийнейджър. Виждали ли сте го в течение на годините?

Ленън: Хм, Синтия получи притежанието, или както там се казва това. Аз имам право да го виждам през ваканциите и както се прави това, но поне все още има отворена врата помежду ни. Това не е най-добрата връзка между баща и син, но тя все пак съществува. Той е на 17 години сега. Джулиън и аз ще имаме връзка в бъдещето. В течение на годините той беше в състояние да прогледне през имиджа на Бийтълс, както и през образа, който му представя майка му, съзнателно или не. В момента той се интересува от момичета и мотоциклети. Аз съм някаква фигура в небето, но той е задължен да комуникира с мен, дори и ако евентуално не иска.

Вие сте много откровен що се отнася до чувствата ви за него – до степен да твърдите, че Шон е първото ви дете. Не ви ли интересува дали не го наранявате?

Ленън: Няма да лъжа Джулиън. Деветдесет процента от хората на тази планета, особено на Запад, са били родени от бутилка уиски в някоя съботна вечер, без намерение да се раждат деца. Така че деветдесет процента от нас – и това включва всекиго – са случайности. Аз не познавам никого, който да е бил планирано дете. Всички ние сме съботен специалитет. Джулиън е от мнозинството, заедно със самия мен и всички останали. Шон е планирано дете и в това се състои разликата. Това не означава, че обичам Джулиън по-малко като мое дете. Той си остава мой син, независимо от това дали иде от бутилка уиски или защото в ония дни нямаше хапчета. Той е тук, той е част от мен и винаги ще бъде.

Йоко, отношението между вас и вашата дъщеря е много по-бурно.

Оно: Изгубих Киоко когато тя беше на пет години. Бях малко необичайна майка, но ние имахме много добра комуникация. Не се грижех особено много за нея, но тя винаги беше заедно с мен – на сцената или из галериите, винаги. Когато беше по-малка от година, аз я взех на сцената със себе си, като един вид инструмент – един много неконтролируем инструмент, нали разбирате. Моята комуникация с нея беше на нивото на споделени разговори и неща, които вършехме заедно. Тя беше по-близка с бившия ми съпруг поради това.

И какво се случи когато тя стана на пет години?

Оно: Джон и аз заживяхме заедно и аз се разделих от бившия си съпруг (Тони Кокс). Той взе Киоко със себе си. Случаят се превърна в родителско отвличане и ние се опитахме да я вземем обратно.

Ленън: Класически случай на мъж, който се държи като мачо. В края на краищата аз и Алън Клайн се опитахме да доминираме Тони Кокс. Неговото поведение беше: „Може да си взел жена ми, но няма да получиш детето ми.“ В тази битка Йоко и детето бяха напълно забравени. Винаги съм се чувствал много зле поради това. Стана като в онзи филм, Престрелка в ОК Корал: Кокс избяга в планините и се скри, а аз и шерифът го преследвахме. Първо спечелихме родителските права в съда. Йоко не искаше да се съди, но мъжете, аз и Клайн, го направихме въпреки това.

Оно: Алън ми позвъни един ден и каза: „Спечелих съдебното дело.“ После ми даде някаква хартия. Аз го попитах: „Какво е това? Това ли съм спечелила? Но къде е детето ми?“ Знаех, че едно съдебно дело ще ги изплаши и това наистина ги изплаши. Така че Тони изчезна. Той беше много силен, смятайки че капиталистите, с техните пари и адвокати и детективи, го преследват. Това само го направи по-силен.

Ленън: Преследвахме го по целия свят. Господ знае къде се е скрил. Така че, ако четеш това Тони, хайде вече да пораснем. Край. Не искаме да те преследваме повече, защото вече нанесохме достатъчно много вреди.

Оно: Ние имахме и частни детективи, преследващи Киоко, което аз също считах за лоша идея. Един от тях се обади веднъж: „Беше страхотно! Почти ги хванахме. Преследвахме ги в една кола, но те ни избягаха.“ Аз изпаднах в истерия. „Какво означава това, че почти сте ги хванали? Ние говорим тук за моето дете!“

Ленън: Беше все едно, че преследваме избягал затворник.

Бяхте ли толкова упорита, защото мислехте, че за Киоко е по-добре да бъде при вас?

Ленън: Йоко попадна в едно такова нещо, свързано с чувство за вина. Тогава тя мислеше, че ако не ги преследва с полиция и ФБР, не е добра майка, грижеща се за детето си. Тя продължаваше да настоява: „Оставете ги на мира, оставете ги на мира“, но те казаха, че това не може да се остави така.

Оно: За мен това е все едно, че те са изчезнали от живота ми. Част от мен си отиде заедно с тях.

На колко години е тя сега?

Оно: На седемнайсет, също като сина на Джон.

Когато порасне, може би тя ще ви потърси отново.[2]

Оно: Тя е ужасно изплашена. По едно време в Испания един адвокат и Джон мислеха, че трябва да я отвлечем.

Ленън: (въздиша) Трябваше първо да си направя харакири.

Оно: И тогава я отвлякохме и отидохме в съда. И там те направиха нещо много разумно – съдията я заведе в едно съседно помещение и я попита при кого от двама ни иска да остане. Разбира се, тя каза Тони. Ние бяхме я изплашили до смърт. Така че сега тя сигурно се страхува, че ако дойде да ме види, няма да види баща си никога повече.

Ленън: Когато стане по-голяма тя сигурно ще разбере, че бяхме идиоти и че знаем, че сме били идиоти. Може би тогава ще ни даде шанс.

Оно: Вероятно щях да изгубя Киоко дори и ако не беше заради Джон. Когато и да бях се разделила от Тони, щяхме да имаме трудности.

Ленън: Наполовина съм готов да се самоубия.

Оно: (към Джон) Нещата потръгнаха толкова зле отчасти защото в случая с Киоко ти и Тони си имахте работа един с друг. Мъже. При сина ти Джулиън това бяха жени – между мен и Синтия имаше повече разбиране.

Можете ли да обясните това?

Оно: Например, на един от рождените дни на Киоко ние бяхме поканени, но Джон се чувстваше много напрегнат и не дойде. Не искаше да си има работа с Тони. Но на рождения ден на Джулиън отидохме и двамата.

Ленън: Господи, всичко се разкрива.

Оно: Или когато бях поканена от Тони сама, не можех да отида, но когато Джон беше поканен от Син, той отиде.

Ленън: Едно правило за мъжете, друго за жените.

Оно: Така че за Джулиън беше по-лесно, защото аз позволявах нещата да се случват.

Ленън: Но аз съм казал един милион молитви. Какво друго, по дяволите, мога да направя?

Йоко, след този опит, как се чувствате, оставяйки възпитанието на Шон в ръцете на Джон?

Оно: Аз съм напълно наясно с емоциите си в това отношение. Не се чувствам виновна. Правя го по мой собствен начин. Може и да не е като при други майки, но аз го правя така, както мога. По принцип майките изпитват силна обида срещу децата си, при всичките хвалебствия по отношение на майчинството и как майките наистина мислят за децата си и как те наистина ги обичат. Искам да кажа, това е вярно, но не е човешки възможно да се запазят емоциите, които се очакват от тях в това общество. Жените просто са прекалено разпънати в различни посоки, за да запазят положителните емоции. От тях се изисква прекалено много. Така че аз казах на Джон …

Джон: Аз съм нейният любим съпруг …

Оно: „Аз нося бебето девет месеца и това ми стига, така че след това ти ще се грижиш за него.“ Това звучеше доста грубо, но аз наистина вярвам, че децата принадлежат на обществото. Ако майката износва детето, а бащата се грижи за него, отговорността е споделена.

Подразни ли ви това, че трябваше да поемете толкова много отговорност, Джон?

Ленън: Хм, понякога тя идва и казва „Уморена съм“. А аз й отговарям, шегувайки се само отчасти: „Какво по дяволите мислиш, става с мен? Аз съм с бебето по 24 часа на ден! Да не мислиш, че това е лесно?“ Или пък казвам. „Трябва да се интересуваш повече от детето.“ Не ме интересува дали става дума за майка или баща. Когато аз се занимавам с пъпчици и кости и колко телевизия да му позволявам да гледа, аз просто казвам: „Слушай, това е важно. Днес не искам да слушам за твоята сделка за двайсет милиона!“ (Към Йоко) Искам и двамата родители да се грижат за детето, но как, това вече е друг въпрос.

Оно: Обществото трябва да осигурява повече помощ и разбиране.

Ленън: Това е вярно. Поговорката „Ти си изминал дълъг път, малкия“ се отнася повече до мен, отколкото до нея. Както казва Хари Нилсън: „Всяко нещо е противоположно на това, което е, нали?“ Мъжете са изминали дълъг път откак дори започнаха да се замислят за равенство. Но макар че има такова нещо като женско движение, обществото взема разслабително, но засега само пърди. Още не са стигнали до момента, в който ще се изакат добре. Семето беше посято някъде през шейсетте, така ли е? Но истинските промени ще идват тепърва. Аз съм изминал дълъг път. Аз бях прасето. И за мен е облекчение да не бъда повече прасе. Напрежението да бъдеш прасе беше огромно. Не изпитвам никакъв копнеж по това да бъда разглеждан като секс-обект, мъжкар, мачо, рокендрол певец. Отдавна съм надраснал това. Дори не ме интересува да го излъчвам. Така че искам това да се знае добре: Да, аз се грижех за бебето и правех хляб и бях мъж-домакин и се гордея с това. Това е пътят на бъдещето и аз се радвам да бъда част от авангарда.

Оно: Така че може би ние и двамата научихме много неща за това как мъжете и жените страдат поради съществуващите социални структури. И единственият начин да се промени това е то де бъде осъзнато. Звучи простичко, но важните неща са прости.

Джон, необходимо ли беше наистина да се преобърнат ролите, за да го разберете?

Ленън: За мен – да. Но не забравяйте, че аз бях този, който имаше най-голяма полза от това. Сега мога да се огледам и да кажа, че Шон скоро ще бъде на пет години и че аз прекарах заедно с него първите пет години и че съм много горд от това. А като си помисли човек, скоро ще бъда на 40, а хората казват, че животът започвал на 40. И аз също мисля така. Чувствам се добре и съм много развълнуван. Сякаш съм, нали разбирате, на 21 и си казвам „Хей, какво ли ще се случи оттук нататък?“ Само че тоя път сме заедно.

Оно: Ако двама души са заедно, те могат да направят всичко.

 

Източник