Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

„Комплиментите ви са укори, благодарностите ви приличат на искания, надеждите ви се появяват немощни и замират още преди да успеят да се оформят, песните ви плачат, смехът ви предвещава нещастие, не сте доволни, не желаете да бъдете участници… Мои ближни, братя мои, причинявате ми болка.

България, мое страдание.“

Юлия Кръстева

Започвам поредното си писание към вас с цитат от известната „България, мое страдание“ на Юлия Кръстева – не случайно, разбира се. Работата е там, че аз споделям до голяма степен чувствата, изразени в онова есе. Познавам както мъките на това безутешно презрение, така и онези на несподелимата любов. Познавам ги, да. С една мъничка, но животоопределяща разлика: Юлия ви е отписала, тя се е отрекла от вас. На мен такъв лукс не ми е даден. Опитвал съм го повече пъти, отколкото болката ми позволява да си припомня. Зачерквал съм ви в съзнанието си по-често от алкохолик, отказващ се от пиячката. Дори съм заживявал без вас – веднъж в продължение на цели десет години – все с надеждата, че и аз като добрата Юлия ще успея да намеря някакъв модус на трептене, независим от собствения корен, от собствения дух и език.

Но не би…

Ако можех, бих ви забравил начаса, още в първата секунда от невъзможния нов живот, който никога няма да ми бъде даден. Бих ви захвърлил като пословичната кожа, оставаща зад гърба на онази машина за оцеляване, скрита под кожата на всяка змия. Не бих ви проклинал, не. Просто бих ви изличил от съзнанието си. Щрак. А след изщракването – червеи…

Но не би…

България, ти кислород, който прогаря дробовете ми… България, моя дребна, невидима и през микроскоп, Голгота… България, нищожен фокус на цялото ми съществуване… България, мое нескончаемо поражение…

С това писмо ви уведомявам, мои любими и омразни читатели, че около двадесет минути, след като го получите, „Либерален преглед“ ще престане да съществува. Не завинаги, надявам се, но не и преди да сте дали – на самите себе си, не на мен – някакво свидетелство за окончателния избор, чрез който бихте искали да оформите собственото си съществуване. Съжалявам, но не мога да ви спестявам повече този риск, тази конфронтация със самите себе си. В продължение на години залъгвах и вас, и себе си с мисълта, че е възможно, дори необходимо, дори най-най-естествено – от лайната да се пръкват цветя. Ей така, от само себе си, по волята на някакъв Господ, който държи всинца ни живи, напук на собствената ни омраза и, още по-лошо, безразличие едни към други. Не си задавах въпроси, приемах стрелите и камшиците на колективното ви презрение без да се оплаквам, но и без да правя от тях ракия-сладоструйница, в която да давя воплите на незадоволеното си его. Опитвах се да изуча живота без очаквания – такъв, какъвто го проповядват зен-майсторите – само за да стигна до извода, че все пак, в края на краищата, изправен пред безмилостните очи на мащехата-реалност, всичко, което върша, се оказва опит за ръкопляскане с една ръка…

Не може без вас, съжалявам. Няма как, с една ръка. Нужна е и вашата – а именно това е нещото, в което, боя се, няма да успея да повярвам никога. Разкъсван между непоносимия душевен сърбеж на презрението и също толкова непоносимата болка на изгледа да живея без вас, без нашия с вас език, днес се виждам принуден да заложа всичко на една карта. Ва банк – колко ме плаши, колко ме отчайва тази кратичка, изстреляна от дулото на един чужд език, куршумено-еднозначна фраза.

Нещата са пределно прости, пределно банални. В продължение вече на много години не върша нищо друго освен тази тук ежедневна борба срещу колективното безразличие, колективната невяра и развала на всичко… В продължение на години крещя, като някакъв луд мюезин, една и съща молитва, едно и също заклинание, едно и също проклятие, от минарето на доброволно приетата си самота. Велик е Бог, и той не ни е забравил, колкото и невероятно да изглежда това. Велики сме и ние, по простата неизбежност на обстоятелството, че сме народ, ако и сами да наричаме себе си мърша. Велик е и живота, когото давим, ден след ден, в мътилката на душевната си леност и безразличие. Велико е всичко, нъй, нъй, нъй! Ха сега идете и се удавете в сълзи, ако все още ви стиска!

М-да. Банална история. Когато човек си позволи да презре логиката на здравия разум, тя му отвръща със същото. Престанете ли да уважавате парите, те също престават да ви уважават. Заявите ли веднъж, гласно или не, че сте избрали най-безславния от всички човешки бунтове – онзи срещу посредствената сигурност на буржоазното битие – животът ви хваща за езика с нажежен керпеден и ви казва, хладно: „твоя си работа“… Оттук нататък всичко, което ви остава, е да се мятате колкото се може по-незабележимо и да не показвате никога, при никакви обстоятелства, нито дори в миговете, в които безверието ви затиска до задушаване, като задник на някакъв вселенски слон… Да не показвате, че ви се иска да се отречете от думите, от необратимия избор, от самия себе си… Никога, никога, никога!

Сам аз наричам всичко това „баналността на доброто“. Баналността на доброто, състояща се в невъзможния отговор на следния простичък въпрос: „как се продължава живота в един свят, чиято най-основна логика сте си позволили да низвергнете и презрете, публично?“ Как можете да участвате в нещо, което отказвате да приемете? И къде се намирате през цялото това – цялото оставащо ви – време? В кой свят, на коя галактика, посред коя вселена?

Ето в това се състои многолемата (една дилема, поне на теория, може да бъде решена винаги; при многолемата решение няма, просто защото, подобно на пословичното голо дупе в коприва, както и да се въртите, болката си остава една и съща).

Но нека не губим време. Онова, което не може да бъде развързано чрез силата на интелекта, може – и трябва – да бъде прерязано чрез остротата на меча. Там, където логиката отказва да даде отговор, той трябва да дойде откъм абсурда. И така, днес аз избирам да се обърна към абсурда, какъвто ми се привижда възможността за изтръгване на някаква колективна реакция от спящата – като заклана, не като ангелче! – българска публика. Дотук беше с обещанията за вечна любов. Оттук нататък има само едно-единствено възможно доказателство. Голотата. Взаимната.

Ах, да, преди да сме започнали: фактите. В продължение на около година и нещо, щедростта на отделни българи – има и такива, факт – ми позволяваше да скърпвам ония около 500 евро месечно, които ми липсват – както и на вас – за да поддържам над водата самия себе си и двете деца, на които се е паднало да ме имат за баща (приблизително още толкова си доставям сам, благодарение на вълшебствата на времето и страната, в които живея – но БЕЗ социални помощи, да сме наясно!). Не се оплаквам, напротив – имам най-вълшебните деца, които мога да си представя. Синът ми дори заплашва да стане нещо подобно на баща си – перспектива, която ме еуфоризира и смразява, едновременно. Майка им – прекрасна жена, с която за съжаление не мога да живея, по силата на избора, за който говорих преди малко – прави всичко възможно, за да приема като естествено нещото, в което вижда единствено израз на нечия неутолима мегаломания (форма на психическо увреждане, както е добре известно). И не се скатава, напротив – тя също носи своята част от колективно-семейното бреме, поемайки почти изцяло грижата за аутистичната ни дъщеря. Но по принцип съществуването ми – също както и вашето – си остава ежемесечно упражнение върху въпроса за квадратурата на кръга.

Дотук всичко би трябвало да бъде ясно. От известно време насам – по-точно казано, от няколко месеца, напълно достатъчни, за да ме изправят пред перспективата на автомобилен манекен, който лети, оплетен от кабели, датчици и дори предпазен колан, срещу здраво-якичка бетонна стена – даренията секнаха. Година и половина – толкова се оказа времето, необходимо, за да се изчерпи наличния брой българи, склонни да споделят донякъде участието в един тъй безутешен експеримент – опита за запазването на някаква светлинка сред безбрежността на колективния – и силно анален – тунел. Няколко десетки, броейки и хората, които очевидно отделят късчета от вече многократно разпарчетосвания си залък.

Е добре. Но заедно с всичко това, и по едно и също време с него, логиката на „нормалността“ (която не важи за нашите с вас ареали, знам го) ми нашепва нещо много, ама много абсурдно. Като как тъй, сред около 100,000 месечни посетители и 16,000 абонати (неизвестно колко от които дори забелязват абонамента си), не могат да се намерят няколко хиляди души, които да заделят настрана пет или десет парични единици от страната в която живеят, за да подкрепят по някакъв реален начин инак тъй досадните си уверения в любов и преданост към списанието, на които дори не реагирам, тъй фалшиви и неприятни ги чувствам вече? Като как тъй, питам ви?

След което зачитам българската история и виждам, че нещата са такива не от вчера, а минимум от времената на инак тъй възпяваното ни Възраждане, по време на което не е имало почти нито едно издание, оцеляло в продължение на повече от плачевните средностатистически година и половина. Година и половина – толкова ни е периода на цяло-разпад (никакви полу-истории при нас, не и в това отношение).

Дотук всичко е ясно, хайде да заспиваме. Само че, бидейки човек, който е избрал абсурда като логика на съществуването си, аз нещо отказвам да се примиря с неизбежността на това тъй българско заключение. Няма да ви позволя да избършете уста (или …) с тази тъй многократно използвана салфетка, колективната ни национална съдба. Миналото, историята, лайната до шия – и така нататък… Не и в тоя случай, любезни мои. Не и преди да съм поставил, в един окончателен жест на абсурдна свобода, едно мъничко огледалце, пред собствените ви физиономии. Ваш си е изборът, този път реално. Няма как да не се видите в него – и няма как поне някои от вас да не се засрамят, поне мъничко. За останалите не ме е еня – те и без това са баласт, чието носене е неизбежно. Но ония, които все пак са способни на открито признат срам, пред самите себе си – в тях, признавам, все още храня някаква надежда. Погледнете се, и се засрамете: ден след ден ревете и оплаквате злощастната съдба, която ви е проклела да се родите сред народ и култура, които не могат да бъдат открити по никоя карта на реалността, но когато някой се хване на живот и смърт да покаже среден пръст на същата тая безутешна съдба, не се сещате дори и насън да му подадете ръка, да покажете на самите себе си, ако и без гигантски очаквания, че все пак заслужавате някаква по-друга, по-различна съдба… Е как тогава да стане, милички мои? Как така, хем сърцата в лой увити, хем душата – в рая?

Толкова от мен, няма да ви занимавам повече с въпроси, чиито отговор не знае никой, включително и аз. Помислете си, преценете си, решете и изберете. Ако искате дух и духовност, или поне нещичко, което да измива някакво ъгълче от иконата на колективния ни срам – покажете го. Ако не – признайте си открито, че имате точно онова, което заслужавате. И престанете да обвинявате съдбата или Другите. Те не могат да направят вашите избори вместо вас.

Ето тук номерата на банковите сметки. Избирайте сега. Себе си.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

35
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 3 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 4 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019