Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Деде Агачко и Гюмурджинско

Беше началото на прелестната пролет на 1891. Даде ми се възможност най-после да предприема пътуване по някои малко известни за мен места в европейските вилаети на Отоманската империя. Жъден бях да видя много места и градове, да се запозная с много работи и условия. Желаех да посетя най-напред Деде Агачко, Гюмурджинско, Скеченско, Кавалско и после да мина в Драмско, Неврокопско, Мелнишко, Серско, Солунския, Битолския и Скопския вилает. С параходи и железници не ми се искаше да пътувам. Жъден бях да язда на кон, да се скитам по сухо, да мина пеши през гори и планини, за да видя от близо богатата южна природа, да пия студените планински води и да си почивам под дебелите сенки на клончестите дървета. Това ме привличаше и пътувание с подобна програма си начертах. Но не беше възможно да захвана пътуванието си на кон от самия Цариград, защото в такъв случай щеше да потрябва година време за скитание; и за това, два деня след обирание на трена при Синекли, тръгнах с железницата за Деде Агач.

Бях много радостен и доволен, макар че обикновеното при всяко търгвание на път стискание на сърцето не отсътствуваше. Знаеш, читателю, какво е това чувство. При всяко търгвание като че оставя человек частичка от своята вътрешност на града, с когото се прощава. И аз се прощавах, оставях Цариград и при всичко че временно, пак значителна частичка от едно вътрешно, дълбоко, непостижимо, сладко чувство остаяше след мен. Исках, но не можех да взема със себе си тая своя вътрешност. Тя беше право на красивата Босфорска столица, която ми е дала любезно гостолюбие в течение на толкова години.

Първият звънец удари. Всякой прибърза да си избира по-сгоден вагон, защото пред нас стоеше, освен дълг път и прохладна пролетна нощ, през която обикновено сладко се спи, а във вагона приятно се дреме. В пътувание человек печели добри познанства и всякога намерва другари. Още между първия и втория звънец се сложи ръка връз рамото ми. Обърнах се и познах г-н P., кмет в Б.: „Приятно ми е, че ще пътувами заедно!“ Случи се да бъдем във вагона двоичка. Тренът приближи да търгне и две черни очи се опитаха да се просълзят при сърдечното сбогом. Турнах червеното си фесче, ново купено за пътуванието и се подадох из прозореца. Насълзените очи се усмихнаха, защото не бяха ме виждали в такава красива червенина. „Сбогом, сбогом...“ – казах ми, и влака се повлече и потъна в нощната тъмнина. Запушихми цигарите като предисловие на уединения разговор, който главно се въртеше върху целта на пътуванието. Другарят ми изказа няколко комплименти, аз му заплатих със същата монета и се заехми да се настанявани по-охолно връз бархетната постелка на вагона. Приятен беше разговорът, но скоро се изчерпи. Зададох му няколко въпроси, той ми зададе няколко, удовлетворихми любопитството си върху една-две интересни работи, разискахми злобите на деня, мина политиката, мина положението и настана дремката. Ах, тоя сън и това дремание! Те владеят человеческото същество и при най-жизнените въпроси! Като че главното назначение на человека е да дреме.

Едва беше се пукнала зората, когато пристигнахми на станцията Кулели Бургас, от дето трябваше да взема влака за Деде Агач. Простих се с другаря си и последвах едно момче, което взе малкия ми багаж, за да ме заведе в гостилницата, където да чакам пристигванието на влака от Одрин за Деде Агач. За да отидем до гостилницата, минахми през една ливада, в която бяхми заставени почти да прекрачвами много спящи хора, които бяха предпочели да нощуват в полето на чист въздух, отколкото в стаите си, пълни с животни, създадени да се питаят с человеческата кръв. И те тъй сладко и тъй дълбоко спяха в това чисто поле, щото и шумът на влака, заминувающ край самите им нозе през ливадата, не бе в състояние да ги разбуди. Тъй нареченият „хотел“, в който ме водеха, се оказа едно невзрачно селско кафененце, в което се продаваха за долнята прислуга по линията вино и ракия; можеше человек да пие и едно кафе, но не беше сигурен, че това е действително кафе, а не саждева вода. Почтеният притежател на тоя „хотел“ още спеше; моето пристигание го събуди и той излезе, облечен в дълг кожух, полубос и със съвършено разкрити гърди, да ми предложи не обичам ли да ми направят кафе с мляко. Той гордо някак си ми правеше това любезно предложение, защото бе осъзнал вече, че за да може един „хотел“ да прави кафе с мляко значи, че е вкусил вече от цивилизацията на настоящия век и стои по-високо от обикновените механи. Но наместо да се съглася да ми поднесат каквото и да било питие, предпочетох да заведа разговор с разгърдения отпреди и облечения в тежък кожух отдиря хазяин на Кулели Бургаския хотел. И по причина че ми говореше по гърцки, тоже прибягнах до същия език за споразумение.

– Какво название носи вашият хубав хотел? – го попитах.

– Той се нарича хотел, както и всичките други хотели по станциите, – ми отговори.

– А защо не сте го нарекли хан, а хотел?

– Защото ханищата дават прибежище и на коне и волове, а тука дохождат само хора; хотелите се различават по това, че са направени само за хора, докато в ханищата има обори, предназначени не за хора.

– Имате ли и други гости, освен мен, в хотела?

– Имами само един базиргянин (търговец), който ходи тука по селата и продава на селяните срещу яйца, вълна, жито и пр., разни бакалски стоки: сол, сапун, игли, конци и др.

Връз тезгяха в един ъгъл на кафененцето лежеше, с торбичката си за възглаве, един бос евреин. Това беше, освен мене, гостът в хотела. А вън, край вратата, дремеше вързано за клупа на хотела едно магаренце, което бе нещастно, че за него нямаше пригодни покои, защото хотела не беше хан, следователно имаше хляб за гостите, но не и сено за животните. Това беше хайванчето на базиргянина, с което носеше бакалската си стока по селата.

– А имате ли нещо за ядение? – попитах.

– Имами сирение и яйца, имами и прясна риба, сом, уловен вчера в Марица.

– В такъв случай да ми изпържиш малко от прясната риба, но с хубаво масло.

Хотелджията се зае да приготовлява закуската. Маслото му беше действително хубаво, селско. Това се позна от самото начало на пържението, защото по цялото малко кафененце се пръсна приятна миризма. След малко, пресният пържен сом ми се поднесе и гладно седнах да закуся. Но още първият залък ми показа, че това не само че не бе прясна, а направо горчива от сол риба.

– Абе, бае, това не може да се яде от сол.

– Прясна е, прясна риба, малко е по-солена.

– Как малко, дори горчи от соленина.

Впоследствие се узна, че рибата действително била прясна, вчерашна, но като я уловили, нарезали я и наместо да я посолят, както Господ дал, взели, та я хвърлили прямо в тагарчето със солта. И при пържението, хазаинът не намерил за нужно да я поизчисти и поумие, а из тагарчето я хвърлил прямо в тиганя. Така, щото се задоволих, наместо прясна риба, да хапна само сиренце.

– Позволи ми сега, след като похапнах, да те попитам от кое си село? – казах на хотелджията.

– Аз не съм тукашен, – ми отговори; – аз съм от горе, от Пловдивското, от с. Синджирлий, но съм задомен тука в Димотишките села; имам си деца, имам си от жената къщица, лозе, направих си сега и това хотелче и си поминувами, слава Богу.

– Значи, ти си българин. А защо ми не говориш на езика си?

– А белки ти знаеш български?

– Знам, зер.

– А де си се научил? Българският език се мъчно учи от чужденци.

– Научила ме е майка ми.

– Майка ти е българка?

– И майка ми, и баща ми.

– Значи ти си българин.

– Българин.

– Чудно, а аз те помислих за гърк. За това си такъв сладък и разговорлив.

– Ами децата ти знаят ли български?

– Не знаят, майка им говори гърцки, защото е гъркиня, но дъщерята си ожених за българин и внучетата ми сега говорят български; зетят ми излезе по-корав от мене.

– Слушай бе, чичо, я ми кажи, – ти имаш риза, имаш елече, защо не ги закопчееш, както Господ дал, ами ходиш тъй разгърден; що ще да ти послужи големият кожух на гърба, когато ти са голи гърдите и боси краката?

– Не мога да трая закопчан, – ми отговори, – защото ме задушва в гърдите; видиш, че имам кашлица, грухти в корубата ми; щом се закопчея и закрия гърдите си, задушава ме, тясно ми е, ще изскокна из кожата си, притъмнява ми; трябва да вземам въздух, да ми е открито и широко. А кожухът сгрява кръста и плещите ми.

Изслушах тая медицина, заплатих за прясната горчива риба и сиренцето и тръгнах за станцията, защото влака се зададе вече от Одрин. След четири часа, бях в Деде Агач.

**

Влакът пристигна в Деде Агач около полден. Един широк пайтон ме завози в гостилницата на барба Яни, ако помня добре името му. Непознат в града, аз се поумих, поизчистих и излязох да търся познанство. Към кого да се обърна в един чужд град? Намислих да отида най-напред в училището, което можеше да ми даде нужното упътвание, да ме научи на нещо, както учи и упътва младите ученици. Заварих децата в междучасие. Запознах се с учителя, който след малко издрънка звънеца, за да започне преподаванието си. Зарадваха ме малките дечица със своите отговори; зарадваха ме и с ревността си да се учат на матерния си език. Имаше 52 ученика, по-възрастните, от които повечето бяха от околните села. Тая беше първата година от отварянието българско училище в Деде Агач. В околните села е имало от няколко години напреж. Зарадваха ме най-вече разказите как селянчетата тичали да се учат в градското училище с надежда, че ще се научат повече от онова, което им е дал селския даскал. Някои от тях спят в долния, а се учат в горния кат на училищното здание; а други се квартируват в бедната стая на един дюкян, притежание на тамошен добър българин. Храната и облеклото на всичките иде от родителите им в селата. Бащите и майките им ежедневно или два три пъти на неделята дохождат от околните села в града нарочно или по разни свои работи и им доносят по нещичко за ядение. Храната им е хлебец, сиренце, пастармица, а понекогаш и топла пища. Тъй живеят, тъй се хранят и учат учениците в Деде Агачкото училище. Не мога ви каза дали храната и живота им се виждат сладки, но видех, че учението им иде много сладко. Те хвъркат от радост, че са дошли от селата да се учат в градското училище, дето се преподава по-дълбока наука. Разказваха ми, че една вдовица от селото Дервент със сълзи на очите си дошла да моли да приемат детето ѝ в Деде Агачкото училище, а сама си обещавала, че всякой ден ще бере по гората дърва, ще ги донося, за да ги продава в града и с това ще поддържа ревностния ученик. Детето се приело и майката продължаваше с потта на лицето си да му печели хляб, облекло и книжки. Полюбопитствувах да видя тая жена, но ми казаха, че сега е в полето по жътва, с която изкарвала повече, отколкото с бранието и продаванието на дърва. След жътвата, изново щяла да прибегне до обикновеното си занятие.

Що щях да кажа на тая добра българка, ако бях я видел? Щях да я потупам по рамото, но не бях сигурен, че възторжените сълзи щяха да ми позволят да ѝ кажа много думи. Вътрешно бях дълбоко трогнат от благородната ѝ постъпка. И тоя ученик, нейното дете, ще се изучи и ще стане може би един ден голям человек и ще разказва, че селската вдовица е брала и носила на гърба си дърва, за да го отгледа и възпита, за да може то да изучи сладката книга на матерния му език.

Случих се и при преподаванието на учителя по турския език, Емин ефенди, който в продължение на три месеца, беше научил учениците си да четат, да пописват и да поразбирват. Благородният турчин ми се похвали, че учениците му са селянчета, но че приемат, учат и напредват повече от гражданчетата. Гладно тичали на книгата, жъдно и лесно поглъщали всичко, щото им се разказвало. С прилежанието на учениците си той се хвалил в другите градски училища и призовавал висопоставени лица да видят успеха на класа му. Емин ефенди учеше учениците си по новата метода за преподавание и му се признах, че във време на нашето ученичество бяха нужни две-три години, за да може учителят да научи учениците си едва да прочитат печатано, но не и писано, турско писмо, когато той в три месеца, е научил толкова много младите селянчета.

Българите в Деде Агач си нямат още собствено училищно здание. Училището им се помещава в една двуетажна наемна къща, зад която се намерва една широка ливада, купена от българската община и предопределена за църква. След като се запознах с порядъка в училището, помолих учителя да ме упъти в запознаванието ми с някои от по-видните български граждани. Той ми даде един от по-възрастните ученици, за да ме заведе при г-на Чопанова, виден търговец и председател на българската община, и при г-на Бобева, общински секретар. Г-на Бобева не намерихми у дома му, а г-н Чопанов любезно ме посрещна в кантората си. След доста любезни приказки и излияния на чувства, ний излязохми да се запознаем с града и разходките му. Деде Агач е съвършено ново пристанище и нов град, но расте и се развива търговски с неимоверна бързина. Той е изходната врата за производствата почти на целия Одрински вилает. По-голямата част от Румелийските жита излазят из тия врата. Малкото близко Енеско пристанище е запустяло вече. До преди да се направи железницата, в Деде Агач е имало няколко само къщя, а сега са повече от 600 и ежедневно се умножават. Населението на цялата Деде Агачка околност е турско и българско, но търговията в града е почти изключително в ръцете на гърцки търговци, между които има и доста богатички хорица. Има и няколко български търговски къщи, но те са сравнително малко, па и съвършено нови и слабички. Няколко от гърцките богаташи в тоя град са се обогатили най-вече чрез прекупуванието на така наречените паламуди, които много се търсят и скъпо се купуват от табаците в Европа. Тия паламуди служат за много добро средство при обработване и щавение на кожите. И главното е, че те се раждат само в Деде Агачката страна; неизвестно е да ли се намерват по други места на Балканския полуостров. Това е един вид плод, приличен на жълъда; ражда се на такива же големи дървета, каквито са дъбовите. Дърветата са останали от старо време и се намерват тук-там в нивите. Обикновено по-плодородна е оная нива, в която има от тия паламудови дървета. Паламудът се продава на ока. Любопитно е, че тия дървета не могат да се развъждат в настоящето време. „Мъчили сми се да ги развъждами, – ми отговориха, но не виреят.“ И за да порасте едно паламудово дърво и да започне да дава плод, изисква се едва ли не един век. Както се вижда, това е накарало населението да мисли, че е невъзможно да се развъждат тия дървета.

Хората днес въобще гледат какво могат да спечелят сами от труда си, а за потомството малко мислят. Защо им са тия дървета, когато не могат да порастат и да дадат плод в пет – десет години! А много жално ще бъде, ако се не вземат някакви мерки за бъдещето размножавание на тия паламудови дървета, защото те докарват голяма и без труд и капитал полза на селяните. Ако една нива от двадесет уврати (1 уврат еоколо 1 000 кв.м. – бел.ред.) се продава за 25 лири, подобна же нива с три – четири паламудови дървета се продава за 120 лири. Ако от житото на една нива от 20 уврата се изкарват в годината 30 лири, от плода на паламудовите дървета в нея се изкарват 130 лири. И главното е, че за спечелвание на тия 130 лири не се изискват нито волове, нито семе, нето труд. Трудът е само при обрулванието, когато втаса този плод. Жално е още, че не се обръща внимание при брулението, а заедно с плода се унищожават и младите клончета на дърветата, които следующата година биха дали още повече плод. Ако съществуваше порядък и умение в брулението и бранието, рожбата щеше де бъде двойна.

Във всякой случай, в населението се е вкоренило убеждение, че в настоящите лукави и грешни времена не могат да растат такива крупни дървета, които да докарват такъв добър доход и безгрижна поминувка; те са никнали и расли, когато и хората са били по-добри, по-справедливи и по-милостиви.

Днес хляба се изкарва с пот на лицето. Това е наследство от добрите стари времена, което, рано или късно, било осъдено да изчезне. Но въпросът е, да се намери средство да не изчезва това богато наследство, тая рядка растителност на богатата южна природа.

Но думата ми беше, че тия паламудови плодове са обогатили само неколцина гърцки търговци в Деде Агач. И това обогатявание е станало чрез експлоатация на простото селско население. Раздават, например, пари на селяните за плодовете, които ще се родят след две-три години, но ги раздават с определено условие, а именно, че ще им се дадат паламудовите плодове по еди-колко си пари оката. По такъв начин селянинът е свързан, а търговецът праща същите тия плодове в Европа 20 пъти по-скъпи. Тая експлоатация заслужва сериозно внимание.

**

Г-н Чопанов ме заведе да ме запознае с една от по-главните градски разходки връз брега на бистрото Мраморно море. Човешката ръка нищо не беше прибавила на естествените красоти на това място за разходка; тя не беше посадила поне едно дръвце, напротив, според разказите, унищожила е от петдесет години насам гъстите лесове в Деде Агачкото поле.

Ний седнахми край една маса и заръчахми пиво. От едната си страна имахми бистрото море, от друга – ясното поле, а в средата ний, край пенящето се мюнхенско пиво. И в това положение прекарахми доста въпроси. Говорихми за красотата на природата, а главно любезният ми събеседник ме запознава с българските работи в града и околията.

Града Деде Агач е на равнище, но има вид и положение красиви; от едната си страна има морето, а от другата полето с вековен, при всичко че оредял, паламудов лес. След полето, което едва държи час и половина или два, идат ред планини, които венцеобразно са обсадили местността. Това море, това поле, тоя лес, тия върхове са редки преимущества. Не ти харесва морето, иди в полето, в леса, който е три минути от града; иди още по-нататък и се катери по горите. Не ти се понрави разходката и поезията по сушата, ето пред тебе е морето, хвърли се връз неговите вълни.

Между другите работи, върху които почтеният мой събеседник обърна вниманието ми, беше и това, че в тоя важен търговски пункт българската търговия и българските търговци държат много незавидно място. Съществува въобще мнение, че би трябвало в това пристанище да се отворят няколко български търговски и комисионерски кантори, които без съмнение ще намерят добра работа и печалба и ще водят успешна конкуренция с гърцките, защото житата, които въобще минуват през тоя град, идат от България, а при това и околното население е само турско и българско.

Наистина от седем-осем години насам, българщината е направила нещичко в това отношение, но то е много малко. Единствената състоятелна търговска и комисионерска българска къща в Деде Агач е къщата на г-н Чопанов, който е родом от Ференските български села. Отворили са се и други още няколко търговски дюкяни и бакалници за разни колониални стоки и успешно търгуват с околното население, което се радва, че има вземание-давание с хора, които разбират от езика и живота му, но те са още в самото начало на съществуванието си.

Във всякой случай, Деде-Агач е пристанище, което има и ще има голямо значение в търговско отношение и трябвало би да има български търговци и комисионери, защото търговията се върти повече с България и българи. Това за сведение на интересующите се.

Деде Агач е важен пункт и в друго отношение, именно в църковно – училищно. Одринският вилает, освен града Одрин, има три други важни в църковно-училищно отношение центра, които са: Деде Агач, Гюмурджина и Лозен град. Струва ми се, че Деде Агач ще има първо място между другите два центъра, защото оттам сполучливо могат да се ръководят и управляват църковно – училищнит работи на Деде Агачко, Гюмурджинско, Ференско, Енеско, Димотишко, па и на Скеченско. Едно добре уредено петокласно училище ще служи за всичките изброени местности. Иначе не се и може. Казаните околии се нуждаят от един по-силен център, от една духовно-училищна точка, която да стои в нещо по-високо. Тая точка не може да не бъде освен Деде Агач. Християните в Гюмурджинско, Ференско, Димотишко, Енеско и Скеченско могат да имат своите първоначални и еднокласни училища, петокласното обаче естествено трябва да бъде в Деде Агач; там трябва да бъде и главното архиерейско наместничество, което да управлява духовно християните от всичките изброени околии. Така, щото, виждате, че и в това отношение Деде Агач заслужва грижи и внимание, заслужва организирание. Тоя център трябва да се сдобие с добра църква, с по-добричко училище, с по-добро наместническо духовно управление, защото влиянието му е и ще бъде важно за населението на всичките други околии.

Доста поизприказахми ний връз тихия бряг на Бялото море. Слънцето беше вече зашло, когато станахми да влезем в града. В полето царуваше тишина и самотия. В отдалеченото кафене само се слушаше гласа на гърка, който ни донесе бирата. Предполагах, че сми само ний в това тихо поле, но на разстояние забележих, че сми имали зад себе си и други другари. Един черноок и пригладен момък седеше с една двадесет годишна симпатия; и двоицата, възслонени не на столовете, а и с двете ръце връз масата – за да бъдат главите им по-близо и шепнението им по- внятно. Те бяха предпочели да поискат по една мастика, неразделният спътник, на която е печеният чироз. Не знам дали другарят ми обърна внимание на позицията, избрана от тая приятна двоица, но аз предпочетох, при тръгванието си, да заминем по-далечко от тях, за да не смутим приятното им вечерно шепнение. Пообърнах се и забележих, че край двете пълни още с мастика чашки лежеше непокътната още и чироза, връз когото именно бяха наклонени и като че размишляваха главите. Що разсъждаваха тия млади във вечерната тишина? Какви думи си повтарвяха, какви тайни къпеха в тихите морски води?

Ний препречихми през средата на града и отидохми в градинката на г-н Чопанова, дето трябваше, край шадраванчето, да събудим охотата с по няколко ракии. Донесоха за мезе и печени чирози, които ми докараха на ума младите връз брега на Бялото море. Додоха някои граждани, срещнахми се и с г-на Бобева, един от привязаните на своята народност българи. Не след много, заедно с г-н Бобева отидохми в гостилницата да се погостим и да поговорим. В същия ресторант имаше доста гладни гости, между които особено привличаше вниманието една дружина, в която беше взел участие и един млад гърцки священик. Дружината се виждаше весела, разискваше живо, шумно; в разискванията се слушаше гласа най-вече на священика, който ядосано се захвалваше, удряше по масата, движеше се безспокойно. Лицето му беше запалено и виждаше се, че вътрешността му се вълнува. Що търсеше тоя отец във веселата тая дружина и що го вълнуваше?

– Предметът на разговора им сми ний, – каза другаря ми.

– Не ще да е тъй, те не ни познават, па и никаква причина не сми им дали, – отговорих аз.

– Священикът е от крайно буйните патриоти, познавам го, защитник е на правата на гърцката народност; предметът на разговора им са народните гърцки работи; струва ми се, че в тоя разговор смесват и нас.

Барба Яни, хазяинът на гостилницата като че усети и забележи нещо, защото доде, седна при нас и любезно заговори. Разговорът ни се продължи около половин час, след което предпочетохми да оставим веселата дружина под председателството на священика да пие и разисква насаме. Аз пожелах на другаря си легка нощ и се оттеглих в стаята си. При всичко, че пътуванието, разговорите и разискванията бяха ме уморили, аз взех „Пътуванието на Гъливера“, от неподражаемия Свифт, когото намерих забравен от някой пътник в гостилницата на барба Яни, и започенах да чета в леглото с намерение, че сънят скоро ще ме унесе и ще грабне фантастическата книга из ръцете ми. Прелистих насам-нататък и прочетох няколко страници там, дето малките човечета нападат спящия Гъливер, навлазят в джебовете и по всичките части на дрехите и тялото му, за да правят обиск, и сънят затвори очите ми при тая именно борба на пътника със задокеанните. Фантастически човечета, които били толкова дребни, щото могли да влазят и в дупките на носа, за да видят да ли не ще изнамерат нещо скрито и там. Колко време съм спал не знам, но по едно време почувствувах, че цялото ми тяло е рукнало в огън и че ме щипе, лази, хапе, пари нещо. Всевъзможни неясни сънища, свързани с пътуванието на Гъливера, с моето пътувание и с безспокоителните хапания и щипания по тялото ми не ме оставяха и минута. Аз простирах ръце да се чеша, но сънувах, че това не бях аз, а Гъливер, който се защищаваше от нападенията на човечетата; че това не беше моята ръка, а Гъливеровата, която немилостиво мачкаше дребните нападатели. Най-после една остра и отвратителна миризма ме събуди и станах.

– Господи, дали не са нападнали и мен Гъливеровите човечета!

Запалих свещта и видях най-напред ръцете си, че са кървави. Погледнах в лѣглото и що да видя – хиляди дървеници. И щом видяха светилото, разбягаха се по всичките страни. Седнах и започенах да мисля какво ще се прави сега. Да чистя беше нещо непостижимо, защото дървениците валяха и от дъсчения таван. Припомнювах си разни лекарства против тия кървопийни животни; доде ми на ума, че някой изказваше мнение, че за да се избави човек от това ужасно страдание, трябва да измени миризмата на тялото си, тъй любима и тъй привличающа тия животни.

Но как, с какво да измени миризмата на тялото си? Как да започена да мириша не на человек, а на друго нещо? Тука можеха да послужат разни духи, миризми, леванти и помади, но от де да ги взема в среднощ? Мина през ума ми разказа, че някой се мазал с газ, за да скрие от дървениците действителната миризма на тялото си, с което и сполучил, защото проклетите животни не могли да подушат в кой ъгъл на спалнята се намерва търсената жертва. Но не бях наклонен да направя и аз подобно нещо. Предпочетох да седна на стола и да философствувам, да сравнявам положението на Гъливера със своето. Дремката страшно натискаше клепачите ми. Заобиколих леглото и не видях нито една дървеница. Всичките бяха успели да избягат, защото свещта светеше. Тъй тия нощни кървопийци се боят от светлината; тяхното царство е нощта, тъмнината. Стой, за лекарство ще употребя светлината. И запалих две свещи, които поставих от двете страни на леглото; едната откъм главата, другата откъм краката. Легнах, но ме хвана смях, защото бях заприличал на покойник със свещи на главата и краката. По такъв начин дремах цяла нощ.

Сутринта се оплаках на барба Яни, но той хладнокръвно погледна на въпроса. Това нещо било обикновено в гостилницата му.

Откъсът, публикуван тук, е от едноименния пътепис, публикуван от издателство „Факел“, 2011.
Благодарим на издателите за съдействието.