Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Из сборника със свободни съчинения

Наскоро станаха 27 години, откак загубих жената, за която бях любимият мъж. Най-любимият, безценният, неповторимият, най. Майка ми отлетя към скутите на Бога едва на 50 години. Напусна ме, за да бъде по-близо до Твореца. И мой застъпник пред него, мой душевен посредник по сделката с греховете ми. Дълг срещу грехове, грехове срещу човещина на изплащане.

Не съм единственият, който рано е загубил своята света богородица, (пише се с малко „б“!). Всички малки същества – от змийчето до пиленцето, от бебето до червейчето, са по своему ангели. И по своему божии твари, с високонадежден коефициент. По-късно всички ставаме зверове. И маймуната в началото е богородица за своята рожба, и за рожбата тя е малка богиня, макар и с увиснали цици и неприлично зачервен задник. Да не говорим за зъбестия й сурат.

Но как стана тъй, че отвратихме децата си от майка България? Как стана, че сме като изтръпнал крак – вече не усещаме общата болка по нашето, по общото, по своето… Не мога да отговарям за другите, и при мен нещата са всьо не так, как надо.

Приятел доцент ме покани да изнеса няколко лекции пред студентите му по проблемите на поетическия превод от руски. Влизам в Университета и гледам некролог. Леля ми. Известяват на студентите, които въобще не я помнят, че вече 40 дни е оттатък небесния океан. В небесната Америка, във въздушната комуна, в космическото огледало… Преподаваше руски в Алма матер, подобно на майка ми, която пък учеше в школото децата на този език.

Студентите ме чакаха да им говоря за тайнствата на превода, за бардовите текстове и българските им превъплъщения, издрънках си за пореден път душата – повечето от бъдещите магистри филолози не знаеха и дума по московски.

След края на разговора между глухонеми, два часа по-късно си развях пеша и се забих директно в отрупаната със сняг Руска черква на „Цар Освободител“.

Дотук добре. Преминах с леден вид наглите просяци, дето само не ми бръкнаха в носа от желание да покажат мнимата си недъгавост (кога ли ще извъртя една тупалка на някой пореден разкекерчен инвалид, с мазна усмивка на страдалец?!), избутах тежката завеса след вратата на храма, охраняваща топлината, и запристъпях навътре.

Пред мен – въже. Свещниците изнесени в преддверието, пред гишето за свещи и кръстчета. В утробата на храма – жена с парцал и кофа вода. Мие, хигиенизира, шета. Празник ли е, делник ли е, санитарен полуден ли е, Путин ли е влязъл нелегално в Българско, или някой петролен бос ще коленичи пред амвона, чорт возмьот?..

Не питам, защото не съм дошъл да питам. Дошъл съм да се уединя и да потреперя вътрешно с върха на пламъчето от свещиците. Да помълча, защото всичко е казано, когато някой вече не може да те чуе. Или чува, ама ние не го чуваме.

Примирих се, че съм попаднал в неподходящо време и на неподходящо място, че се налага да се сбутам о другите дебели зимни палта, които също като мен търсят място пред трите сбутани една до друга икони, че ще изчакам реда си като пред обществена тоалетна, за да освободя съвестта си и да излея гузността си – канех се от сума ти време, мислех да се обадя на леля ми, старицата, ама не се обадих…

Но нещата не се сбъднаха както ги бях наредил, както се бях примирил. До гишето за свещи имаше друго стъкло, зад което едра мамаша въртеше степния си декарник. Нямаше да я забележа, въпреки обемите й, но тъкмо запалих за Бог да прости и цялата черква заехтя като женска обществена баня. Мамашата беше залапала слушалката на служебния си телефон и гръмко обясняваше нещо на някаква друга, която явно не разбираше от дума, та се налагаше да й се повтаря и потретя на нейния роден руски: когато се обади, ако се обади, може да се обади, но непременно й кажи, ако се обади, вместо мене й кажи, нали, да, добре, но ако не се обади... И всичко това отново. И пак отново.

Постоях празен като улук, в тенекиено настроение и зачаках тая овца да спре, за да мога за миг поне да си представя лицето на мама, на леля ми, на две рускоезични жени, българки, вадили хляб си с този език, от който сега ми се драйфаше… Стисках зъби, и си виках, Боже, прости й, тъпа е горката, не знае, че е тъпа, че е отблъскващо тъпа, майната й, не съм дошъл тук да се гневя, не съм дошъл да се дразня, ей сега ще млъкне курицата й с курица, и ще настане малката тишина за мигновеното усамотение.

Но не би. Петите ми се качиха в ушите, идваше ми да викна: „Млъкни ма, мамуня!“, ама щях да сепна и останалите човеци от групата, въртяща се около трите почти недостъпни икони. Явно е трябвало да преживея и този срам – Господ да отблъсне молитвите ми, и то чрез една едрогабаритна директорша на храм. Дали защото съм кофти племенник или недотам покорен в скръбта си син, или и двете заедно? Все едно – до мигновение не се стигна.

Все пак се приближих до руската мадона с кофата и парцала и просъсках нарочно на български: „Тая вече половин час дрънка по телефона, това все пак е църква, а не махленска баня. Кажи й веднага да млъкне!“ Оная със слушалката беше обърнала мощен гръб на молителите и продължаваше да трака като шевна машина. Мадоната на мизерията изостави парцала си и отиде при безкръстната крестьянка и й прошепна нещо на свободното ушно отвърстие. След миг громкото ехо намали децибелите си, но интересният разговор продължи: ако се обади, кажи й, че аз не можах да се обадя, но много исках да се чуем, непременно й кажи…

Е, нищо не помага на кроткия човек.

Извъртях се на пета, взех кръгом марша на един крак и се понесох навън. Иначе щях като Разколников да й строша телефона в кухата кофпомпа. И да ида да се предам в първия царски участък.

Явно от мен не става приличен християнин. Дали да не взема да се обрежа? Не, малко ми е късно да рискувам с остатъка от интимната си кожа. Дали да не туря ножа на православната си душа и да й метна едно римо-католическо расо? Не, няма да й отива, късно ми е да ставам папа, а можех…

Най-добре е да се посветя на някоя от многото църкви в протестантската гвардия – няма кадилници, няма икони, няма мамаши, няма разни мазни раса, килимявки, развети като перчатки бради, а е просто, просторно, чисто и ясно – Бог е с якичка, може и да е бърнест негър, пее и танцува, държи проповеди и защото е навсякъде и аз навсякъде мога да му поискам помощ, прошка, да изпадна в молитвена промисъл, да му дам пет лева, или просто да си подумаме…

И това не става – ще рипнат: предател, изменник, сектант, славянофоб, щатски агент, евангелист нещастен, вън от чадъра, жалък провокатор, македонстващ с руска фамилия, декларира ли хонорарите си от КГБ...

И защо ли, Боже, всички тези помисли и вълнения, заради една атеистка в храма, заради една случайна телячка в банята за обща душевна хигиена, заради една вулгарна вулва?

Няма скоро да стъпя в Руската църква на бившия булевард „Руски“. Само с краката напред, ако ще съм за малко умрял, но не и ако получа спазъм от българската си меланхолия и да трябва непременно да остана сам пред Бог и пред себе си. Не от инат, а от отврат, не от яд, а от страх – толкова много отрова събрах за толкова кратко време, че ако изплювам в шепата на някой проспериращ просяк пред храма, ще го галванизирам от кръста до рамото, че и по-надолу.

За това – ходи си, Румене, по нашенските черквици, там си стопанин, можеш и тежка забележка да сториш, да изшъткаш леко, да се поизкашлюеш по старомодному, да запратиш син пламък с поглед суров и презрителен. Ще те разберат на мига, ще се засрамят, ще поруменеят страните на стринките, ще наведат виновно главици и никогаш няма пред тебе да го повторят… Е, щом си излезеш – шепотът пак ще започне да пълзи към иконостаса, да лази, да шета и да набира скорост, сякаш мястото пред олтара е място за топлене и чоплене на семки, сякаш е селска чакалня за последния влак към градските дивотии и дяволии, а не осветено място за безмълвен диалог с Онова, и с Това, и с Другото, и за Другото…

И за това вече не сричам никога с-богом, а на ум си казвам молитвената надежда за новото свиждане: „До скоро, милички, мои мъртви момичета, дано се срещнем отново в яйцеклетката!“

Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

48
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 4 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици