Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Странно нещо, вчера се събудих и открих, че светът е хубав. Не съм пушил нищо, уточнявам веднага. Просто отворих очи – навън беше едно такова мърляво и сиво утро – изхлузих се от леглото, почесах се там където човек се чеше сутрин … и изведнъж започнах да разбирам Кандид. Светът, моят исконен противник, нещото, с което се боря настървено поне откак напуснах милото си родно градче преди близо трийсет години, изведнъж ми показваше не зъби, а усмивка. Не особено ведра, не особено приятелска, може би дори не предназначена за мен, но все пак истинска, непреднамерена усмивка.

Не бих казал, че това ме шокира. Дори не съм сигурен, че го забелязах по начина, който описвам тук. Усещането беше някъде вътре в мен, в това няма съмнение – но усещанията са си усещания, а сиренето, както добре знаем, е с пари, така че аз се напънах да го избутам назад и да започна обичайното надбягване с времето – първо, да заведа малката на училище, после да оправя кухнята, която сутрин винаги прилича на детска рисунка, после да напазарувам, да наготвя, да свърша дори и най-омразната от всички работи – гладенето, което винаги отлагам със седмици, докато не ми остане нито една риза и накрая се принудя да размахам ютията … ах да, след това да седна и да затракам по клавишите, трака-трака, трака-трака, иде ли влака, иде ли влака? А влакът все не идва и не идва.

Искам да кажа, това се опитах да направя. Нормалното и познато до омразност ежедневие на един леко невротичен, леко застаряващ и силно дебелоглав български мъж, който играе ролята на това, което в Германия се нарича „самостоятелно възпитаващ родител“. Но този път нещо не се получаваше. Нещо липсваше, нещо не достигаше, като в някоя от импровизираните ми манджи, които никога не мога да сготвя по два пъти. Траках и мислех, траках и мислех, накрая бутнах клавиатурата назад и се запитах на сериозно „Абе, какво ми става днес?“ Отговорът беше очевиден, той отдавна вече се въртеше из съзнанието ми и се хилеше нахално, но пък инак изглеждаше толкова невероятен, че поне до този момент аз бях отказвал да погледна към него.

Невероятно, но факт – липсваше лошото ми настроение, онова нещо, което от години насам ме кара да ставам сутрин с един и същи въпрос в главата: „сега пък защо съм кисел, сега пък на кого съм ядосан?“ Да, то липсваше и дори ми се работеше с кеф, а не само защото „който не работи …“ Поотърсих се малко, казах си „Добре бе, влачи. Да видим колко ще изтраеш“, а след това продължих да работя.

Но доброто настроение не искаше да се маха. Не че ми пречеше – напротив, опазил ме Господ! – но когато човек е поотвикнал от такива неща, то понякога и хубавото започва да изглежда странно, не си свикнал на такива глезотии, все чакаш да те удари отнякъде следващата изненада, присвил си се като таралеж и друго освен бодли никому не показваш, нищо че отвътре всичко меко като душата на баща ти, Бог да го прости … Буташ, с една дума, оня камък, за който Камю цяла книга написа – и му викаш „живот“, къде ще ходиш иначе?

И все пак този ден изглеждаше различен. Из главата ми се въртяха странно простички мисли – от ония, които майките и бащите ни повтарят до омръзване, докато ние най-после окончателно и завинаги откажем да им вярваме – нали сме по-различни от тях, нали сме интелектуалци, нали бутаме напред Просвещението и Прогреса …

„Гледай колко хубав е светът. Гледай, момче, гледай истински, а не само за да отбиеш номера. Виждаш ли ония две пилета навънка? Гушкат се и се целуват, нали?“

„Абе, пилешка им работа.“

„А, не, не ми излизай с тоя номер, не се прави на човек, когото нищо не може да учуди. Признай си, че ги виждаш за първи път, не е ли така?“

„Добре де, така е. И какво от това?“

„Ами знаеш ли, че тези две пилета се гушкат и целуват пред прозореца ти вече цяла седмица, само дето ти си сляп и не можеш да ги видиш?“

„Е, това вече го знам. Сляп съм – и с очила и без тях. Тук вече не ми казваш нищо ново. Плюс това за гушкане и целуване не ми приказвай – знаеш, че не му ща ни меда, ни жилото. Хайде, писна ми, остави ме сега на мира“.

Гласчето отвътре си замълча, но продължи да трополи из главата ми с подковани ботушки, не ще и не ще да ме остави на мира.

„Абе, човек, ти знаеш ли, че всъщност си голям щастливец?“

„Аз – щастливец? Гледай сега, аз имам работа, не виждаш ли?“

„Разбира се, че си щастливец. Жив си, все още си здрав, не си беден, не си богат, имаш две деца да се грижиш за тях. Ако имаш късмет, някой ден може дори да прогледнеш. Това да не е малко?“

„Казах ти вече, че имам работа.“

„Вчера в Лондон обезвредили две коли-бомби. Ти чу ли за това?“

„Чух, разбира се. Снощи нали само за това приказвахме с …“

„Е, знаеш ли сега колко хора можеха да бъдат мъртъвци, а пък не са?“

„Е и какво?“

„Много просто. Ти също можеше да си мъртвец, ама не си.“

Хе, на мъртъвството не му знам зъбите, но това тук всеки ден го сърбам, знаеш вече.“

„Дрън, дрън, че пляс, момче. Хайде сега, погледни отново през прозореца.“

„Пилетата ги няма вече.“

„Разбира се, че ги няма – и те работа имат, много повече от теб. И пак намират време за всичко. Но аз не за тях говоря.“

„За какво тогава?“

„Гледай, гледай пак.“

„Какво толкова да гледам? Въздух, облаци, звън на камбани …“

„А, а, а. Ха така. Тия работи виждаш ли ги? Въздуха, облаците, камбанения звън?“

„Мисля, че да.“

„Добре тогава. Хайде сега, марш навън, излизай и покажи на хората, че си видял нещо.“

„Що им е на хората да се занимават с мене? И те работа си имат.“

„Щото това им носи радост бе, човек! Ти знаеш ли какво чудо е някой да носи в себе си камбанен звън?“

„Нося аз – дренки! Те хората там навън за мен вече размитат.“

„Хайде стига толкова приказки! Марш навън и покажи на всички какво си видял!“

Надви ме значи моето гласче, излязох навън, а там – чудо! Хората едни хубави, всичките засмени, всеки от тях по едно чудо в себе си носи. Кеф, не ти е работа! Седнах в парка, изпих едно кафе, радвах се на майките с колички и на дядовците. Брей, че хубава работа. Какво ли имаше в това кафе?

* * *

Тъй. Ще ви кажа сега, че предната вечер бях с една жена.

Оплесках ли вече всичко? Няма романтика, няма тайна, топнал го момъкът и естествено сега преживява пост-коитално щастие. Язък му за многото приказки.

Е да, ама не. С дамата само си говорихме, при това без ни най-малък флирт. Най-вече спорихме, защото и тя е българка, а това значи, че и тя като мен по-скоро ще си отхапе езика, отколкото да каже „имаш право“. Плюс това, също като мен очевидно страда от attention deficite syndrom, тъй че разговорът си тече цяла вечер, но дали някъде се срещна със себе си, тъй и досега не знам.

И все пак нещо се е случило, това е повече от очевидно. И отново нещото не е това, което се подразбира от само себе си. Няма влюбване. В тази дама вече съм бил влюбен, преди двайсет и кусур години, после тя направи някои неща дето сигурно изобщо не си спомня за тях и аз, както си ми е тертипът, я зачеркнах от вътрешното си тефтерче. После, не сме се виждали от около двайсет години, всеки от двама ни е минал през каквото ти дойде на ума, тя развеждана сто пъти – мноооо борбена жена! – аз пресен-пресен от моята си история … Плюс това, като чуя някой да нарича себе си „мъдър“ все се хващам за устата, да не прихна от смях. Накратко – забравете романтиката. Аз съм от оня тип мъже, които се влюбват само и единствено – ама наистина единствено – когато любовта няма ни най-малък шанс да бъде споделена …

Добре де, но какво се е случило все пак?

Простички работи, така ми се струва. Тя е сред ония, оцелелите от Лондон – и като ми го каза това нещо, какво щастие е изобщо да бъдеш един от живите, някак напипа вътре в мен нещичко. Не беше откровение, не беше като онова, което описва Паскал в „Мислите“. Простичко нещо беше. После и други простички неща ми каза – за това какъв кеф е да се почувстваш стар, докато все още можеш да си го позволиш, да нямаш нищо за постигане, за извоюване, за доказване. Да не мислиш, нито пък да вярваш в това, че можеш или трябва да впечатляваш някого си. Да слушаш, да попиваш и да се радваш – ей така, просто да се радваш – че все още си част от нещо си, че все още си тук. Да се чувстваш свободен – кеф ти флиртувай, кеф ти недей, кеф ти пътувай, кеф ти пей, прави каквото си искаш, никой не ти се меси в живота. Но всичко това – всичко, всичко, всичко – само ако преди това си се осмелил да излезеш от трапа, дето си го изкопал сам, без да си оставиш стълбичка за излизане. Упс, тук сбърках – да успееш да видиш, че от стълбичка нужда няма – трябва само да отвориш очи, да разпериш ръце, да се напънеш съвсем мъничко – и ей те на, жив-живеничък и весел, какъвто не се помниш от не знам кога. И най-вече: навън, навън от трапа.

А днес отивам на танцова забава.

Искрено ваш,

Златко Енев