Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Написах тия дни в моето си вестниче нещо в смисъл, че светът не знае нищо за нас, защото пък самите ние не знаем кои сме – и изглежда пообидих тоя-оня, защото поне един (гледам, като „Краско“ се е подписал), ми отговори така: „Ти ли бе, такъв-онакъв, ще ни разправяш, че не знаем кои сме? Ние ли няма да знаем, дето имаме толкова хора преуспели по света, за историята хич да не ти говоря, я вземи първо прочети едно-друго, пък тогава си отваряй устата.“ Доядя ме, не ще и дума, зачерви ми се гребенът и се напънах и аз да се изкукуригам както си знам в отговор, но – глава патила – знам какво следва от тия караници в Интернет, повишена опасност от ССЗ, тоест сърдечносъдови заболявания, нищо друго не следва, тъй че си премълчах и се опитах да последвам на човека съвета, тоест да попрочета нещо, пък ако ще и да не е точно по нашенска история.

Тъй. Премълчах си, ама сърце-чвор, не ще да си дойде на място, яде ме нещо отвътре и туйто. Въртях суках, даже да преспя една нощ се опитах, но не става, братко, гризе ме отвътре онова ми ти червейче и не ме оставя на мира, по едно време даже се улових, че и на сутринта все така диалози си редя с тоя мой Краско и тогава вече ми стана ясно, че така работа няма да стане, Златко, барнал те е човекът с подлютени пръсти по голо място, и да се въртиш, и да не се – все тая, а значи сядай си сега на онази работа и започвай да думкаш по клавишите, щото инак мира няма да намериш, това го знаеш не от вчера, хайде. Паре нема, действай!

И задействах, значи. А сега се опитвам да ви разправя какво мина през главата ми през всичките тия часове.

Добре бе, нека да приемем, че знаем кои сме. Герои дал Господ, не е като да си нямаме – и низвергнати даже, не е като да не можем, но в тая посока няма да отбивам, ялова ми се вижда, пък и не ща празни приказки да приказвам, не за това съм седнал тук. Всичко си имаме ние, това не го отричам и никога не съм го отричал, и аз като всички се прекланям и пред революционерите, и пред просветителите, тача паметта им, доколкото мога, на децата разправям – нищо, че небългарски ми излязоха, грях ми, признавам си го – с две думи, и аз като всички за българин се броя, германец не ща да ставам и, ако някога и може да съм опитвал, то е било само от зеленина и незнание, така ми се вижда откъм светлината на познанието, да ме прощава мъдрецът немски, че му крада думите.

Така. Имаме си, не го отричам. Ние че си имаме, имаме, ама да видим сега дали това все пак дава отговор на оня въпрос, дето в началото на това цялото размишление го зададох – и на вас, и на себе си. И, за да поясня какво имам пред вид, ще ви разправя тук една история, да видим дали ще успея да проясня малко нещата. Та, като бях значи в пети клас, това ще е било в 72-ра, имах една такава учителка по математика, другарката Колева се казваше, Иванка Колева, по-точно казано, едра жена, малко нервна, но със сърце, ще я помня до края на дните си, то се знае. Та тая жена имаше една такава приказка, тя не е много оригинална, но аз все пак ще я повторя тук, защото ми върши работа за целта на мойто си изложение… Та така, значи, казваше другарката Колева: „всеки човек, вика, е като обикновена дроб, с чертичка по средата. Онова, което е над чертичката, тоест числителят, е нещото, което хората мислят за нас. Другото пък, под чертичката, тоест знаменателят, е нещото, което самите ние мислим за себе си, онова, за което се вземаме. Ха сега направете си сметката дали е по-хубаво за човека да бъде правилна или неправилна дроб – и какво се получава, когато нараства, съответно, или числителя, или знаменателя. Увеличава ли се дробта или намалява? В кой случай – какво?“ Такива, значи, задачки ни задаваше другарката Колева в пети клас и – както, надявам се, виждате – уроците й ме съпътстват и досега, вече почти четиридесет години по-късно, а сигурно ще ме съпътстват и до края или докогато ми държи чивията, което дойде по-рано.

Ха сега, ако нямате нищо против, да приложим на другарката Колева мъдростта към народа български, тоест към самите си нас, да речем, и да видим какво ще излезе в резултат на упражнението това. Ние, не ще и дума, си знаем и героите, и злодеите – и си ги тачим, доколкото можем, народ сме все пак, а не лукова глава, това никой не го отрича. Това, по правилото на другарката Колева, ни е знаменателят. Малко-много, има го. Хайде сега още малко по-нататък… Числителят, както знаем, е онова, което другите мислят – да го перифразираме тук на „знаят“ – за нас. Каква, значи, излезе накрая дробта? Опалааа, ще възкликне тук сигурно някой зевзек вече, „ей ти бе, математико! Ами не те ли е научила твоята другарка Колева какво се получава в математиката, че и в природата, тоест в компютъра, при делене на нулата бе, човек? Хай сега, фасулски истини ще си разправяме!“

Е да, ама не! Чак до нула не сме стигнали, членове сме вече, пълни или, такова, не съвсем, тоест малко поизпразнени, да ме прощават уважаемите дами, искам само да кажа, все нещо подочува за нас Европата – я сересенца, я Камата нещо ще изръси на есперанто ли, не знам там на какъв точно език беше – имаме си и ние нещо, чак до нула не сме стигнали, стига толкова зевзеклък, тука сериозно щяхме да си говорим, омръзна ми вече от зевзеци, аман!

Аман! И на мен това ми беше приказката. И, за да подпъхна още нещо така, под чертицата, искам тук да ви разправя още една история, само още пет минути, не си гледайте така открито часовниците, моля, нали на европейски обноски ще се учим – ей така, направете се, че забърсвате нещо по маншета, та го погледнете скришом, това му се вика „маниери“, да не го бъркаме с нашенското „номера“, две различни неща са тия, но стига толкова.

И така. Това ми се случи по-наскоро, не е отпреди четиридесет години и не знам още колко му е стойността, във всеки случай не съм го забравил още, тоест все нещо ще да има вътре. Та, поканиха ме веднъж на вечеря у едно немско професорско семейство (Веси, не е твоето, то се не брои, щото е смесено, не че не ти уважавам половинката като професор, че и емеритиран на всичко отгоре). Работех аз доскоро в тясно сътрудничество с едно тук издателство голямо, та покрай тях все с такива хора си имах работа, професори, доктори – те немците тия неща много ги тачат, не ще и дума, ценят си титлите хората, не си ги крият като у нас, дето е вече срамота да се наречеш такъв-онакъв, кой ли му пука, парите – все тия, че и по-лоши – но да си дойдем пак на приказката, да не се отвличаме. Седим си значи, у господин професора, не особено чинно, не особено сковано, модерна Германия е това, страна либерална, американизирана, омесила е едно с друго цивилизация, култура и свобода, пък и парици си има, милата, тоест имаше си, тоест имаха си – и все още си имат – някои, а някои си нямат, то си е навсякъде така, а господин професорът очевидно си има, щото на стари години се е прехвърлил от Марбург в Берлин, и апартаментче богато си е купил, и книгите му навсякъде, то се знае, пък и той, и жена му, хора спортни, хора свободни, изтънчени, но не сковани, светски хора, кеф им до Париж отидат, театър да гледат, кеф им до Милано, за опера… Абе добър живот, буржоазен, но не дребен; немски, тоест в здрави рамки, но не дървен; цивилизован, но не даскалски. Добър е, дума няма.

И си говорим, значи, след вечерята – изтънчена, но не изобилна, с много и различни вина, според менюто (но никакъв твърд алкохол, най-много накрая да предложат коняк към кафето), потракваме с посудата сребърна, но не лъскава и неупотребявана, като за гости, а доста поизтрита и дори помътняла малко от времето – стари неща, поколения са ги ползвали, и продължават да ги ползват, всеки ден… Говорим си, значи, (А те, господин и госпожа професоршата, са специалисти по Клайст, и я зобят, значи, литературата класическа немска като мисирки – царевица… извинете тук профанния израз, но аз си го обичам Чудомир, нищо, че не е ядял със сребърни вилици и той… тоест разбират ги много нещата и понеже аз години наред правех издания на класическите немци за средните училища, та съм хвърлил бая пот над книжките на господин професора – с по 800! забележки под линия, за четири разказа на Клайст, дупе да им е яко на ученичетата немски – и тук вече съм напълно сериозен, не се майтапя, тоест и там дивотията понякога най-вече формата на забележки под линия взема, тоест пак оная приказка, за числителя и знаменателя, ама нейсе… та затова ме и поканиха накрая хората, да се отблагодарят, един вид.)

Та, докъде бях стигнал? Ах, да, до приказките. Говорим си ние. Между другото – това пак по темата за числителя и знаменателя – поклон доземи на нашата родна Алма Матер, добро образование получих там през осемдесетте години на миналия, това го казвам без срам и свян, добро е, та си ми е предобричко, много съм доволен и благодарен на всички хора, които по онова време така, като магаренца ни измъкваха всички от калта и ни отваряха очите, дано нещата не са се влошили прекалено много, щото все нехубави работи чувам, и от преса, и от стари приятели, дето днес там работят. Искам да кажа, не помня случай в живота си, дето да съм седял някъде с култивирани хора и да съм се чувствал като туземец, научиха ни и нас на това-онова и – поклон доземи! – гледаме да не се излагаме и ние, общуваме си като равни и с немци, и с американци, и с каквито там се случат други, свят голям… (Това уж между другото, но не съвсем).

Говорим си. И стигна, по едно време разговорът до темата „митология“, но не в класическия смисъл, тоест не си говорим за гръцки или зигфридовски там неща, а за по-нови, за модерната митология, за нещата, които всеки народ можел – а и трябвало – да противопостави на различните по-нови, най-често бая фалшиви, бая манипулативни, бая националистически идеологии (спокойно, няма да ви барам по темата Батак, знам и аз къде боли, не ми е сега за това думата). И, говори, разбира се, най-вече господин професорът – за немската идеология, най-хубавата, най-класическата, не оная на Адолф, то се знае, а другата, на Гьоте, на Шилер, на гнилите ябълки в чекмеджето и любовните елегии в главата – той говори, ние слушаме и кимаме в съгласие. Вярно, хубава идеология е това, дай Боже всекиму такава…

И тъкмо ми минават такива мисли през главата, а господин професорът – той дяволът си няма работа, то се знае – вече ме подпитва така, без да се подсмихва, без да намеква за нещо, с уважение, с почит, както си му е редът между образовани, взаимно зачитащи се хора. А кажете ми, вика, господин доктор Енев (те немците тия неща не ги пропускат от речта си и – видят ли ми визитната картичка – а, ей Богу, това пусто „Д-р“ единствено там го пише и никога, ама никога не съм го развявал наоколо, срам ме е, признавам си, щото знам как съм го получил тоя „доктор“ в 89-та, тоест баш на най-болния край на най-болното време, но това вече е съвсем друга история – та, видят ли я веднъж тая пуста картичка, отърване повече няма, до гроб). Кажете, значи, господин доктор Енев, сега нещо за българската идеология, но тая същата, дето на нашата, немската, отговаря. Да не си говорим един вид, за ханове и конски опашки, аз също не ви занимавах тук със Зигфрид и Брунхилде, нека все пак от малко се уважаваме, начетени хора сме всички, все пак. И – не ще и дума – ме хвана в небрано лозе, има си хас. И взех да се поизпотявам аз, няма да крия, но – Алма Матер ли да е жива или собственият ми корен, не знам – по едно време ей такива приказки започват да извират от устата ми, слушайте сега и вие, пък си преценявайте сами.

Аз, викам му, господин професоре, идвам от едно място, дето уж е много старо, ама всъщност е много младо и, ако го попитате, то тозчас ще вземе да се бие в гърдите и ще вземе да ви изрежда имена и дати от времето оно, и – като види, че не сте чували нищо, ама тонинко не сте чували за него си, сигурно тозчас ще се пообиди и ще посмени тона, тоест ще започна да вика нещо такова, приблизително: „Дали сме, далиии, нищо, че вие нищо не знаете и че кирилицата ви е като китайски йероглифи, че даже и компютрите си не щете да научите да я зобят, мамка ви империалистическа! Дали сме пък, нъй! Айнс-цу-цвай-цу-драй! Утепахме ли ви на световното, а? Утепахме ви. Хай сега сядайте си на гъзот и не ми клепайте така на дребно, щот не знаете нищо и за керемидите! Лакет!“ Нещо такова ще ви каже нашенецът, господин професоре, ама вие не се смейте така, та чак да се държите за корема, щото той, нашенецът, тия неща на български ще ви ги каже, не на немски, така че вие тъй или иначе нищо няма да му разберете и ще го припишете, тоест зачервяването на лицето му и фалцетирането на гласа, на поредния културен шок, така де… Щото ние българите, викам, сме малко нещо като пържените картофи на баба, не тия помес, дето ни ги пробутахте вие, тоест не вие де, американците ни ги пробутаха на всичките, ама това е вече съвсем друга история… та, като тия хрупкави пържени картофи сме ние, господин професоре – с твърда коричка, щото са в брашънце оваляни първо, я в брашънце, я в галета, а после на силен огън, бързо запържени, така че са отвън хрупкави, викам, а отвътре – меки и вкусни, ммммм, не ти е работа. Добър народ сме ние, господин професоре, добър и сговорен, не сме ножари, не сме кръволоци, да ме прощават съседите, най-много един на друг да си пуснем кръвчица от време на време, ама то и това време май, да чукам на дърво, започва да поотминава, днес вече само по Интернет-форуми се дърлим и бием, инак сме кротки и май бая дебелички, щото всите сал хамбургери дъвчем, но това вече е съвсем друга история… А дебелите хора, то се знае, са мирни хора, щото злобата и поразиите дупе искат, дупе, дето може да търчи, не ще и дума.

Поговорихме си така, посмяхме се, но по едно време – от виното ще да е било, от какво друго – ме подхвана моята отвътре и започнах ей такива неща да му разправям на господин професора. „Ние, викам, като всеки друг млад и бая зелен народ, дето тепърва, ако му е писано, ще има нещо да каже на сцената европейска… ние, значи, сме принудени да се спасяваме поединично, когато стане дума за нещата, дето тук си ги обменяме, господин професоре. Нямаме си Гьоте, нямаме си и Шилер, имаме си там нашите хора големи, но традицията ни, ако питате мен, с хуманизъм и подобни неща само малко общо има, сигурно щото много са ни били, а той, битият човек, нали знаете, вари го, печи го, все бой му е на ума, каквото и да се случва… та затова всеки от нас, господин професоре, е принуден сам да си измисля митологията, дето на срама очите да измие или зъбите да избие, което човек предпочита. Така че, позволете ми тук, господин професоре, аз пък да ви разправя моята си митология, личната… И започвам значи така, изотдалеко – за мъжете, дето в моето семейство все прави умират, честен кръст!, за дядото, дето, болен-не-болен, трябвало на сватбата на племенника да танцува, хич може ли такова нещо, бай Ченьо, рода сме, да не се зачитаме толкова?, та станал значи, бай Ченю, някога прочут игралец-кючекчия а понастоящем – човек сто и трийсет кила, с болно сърце и едва дишащ, кючек да играе, почит да отдаде – и, както станал, тъй и повече не седнал, отнесла го хубавицата без зъбите, дето у вас е мъж, а у нас жена, господин професоре, това също не е случайно, забележете, моля… после, бащата, господин професоре, слънцето на моя живот, ако ми простите цветноватия израз, човекът, дето като него друг нито съм могъл да обичам, нито пък ще мога, не ми се вярва, през живота си… та, бащата, господин професоре, дето не искал да го носят на носилка, хем може ли такива срамотии, мъж съм, не съм такова де, на дъжд, та и той така – килн, на една страна, и, хайдееее, имаше бай Митко, няма го бай Митко, Бог да го прости, добър човек беше, добър и забавен, няма да се намери човек за него лоша дума да каже, ако и животът му да беше не съвсем без петна, това също няма да го отричаме. Ей това ми е на мен митологията антинационалистическа, антимитологична, анти-всичкоическа, мен ако питате, господин професоре, щото каквото и да ме сполети в живота, така да се каже, аз поглеждам към тия мъже, дето са наредени като икони, ама само вътре в мене, господин професоре, всичките – да ме прощават жените, не че не ги обичам и зачитам, но пък и аз съм човек на своето си време и своето си място, мъжете са ми на мен иконите, признавам го, дано ми е простено! – та, поглеждам аз, значи, и, ако се е случило така, че ме е ударил животът баш по онова място, дето мъж като го удариш няма как да не се простре на земята и да се заборичка за въздух, срам, не срам... Поглеждам, значи, и тозчас ми идва една такава сила отвътре, господин професоре, идва ми въздух, идва ми всичко, изправя ми се гребенът, скачам на най-близкия плет, значи, и, ей ме на: Кукуригууууу! Кукуригуууууу! Кукуригуууу! Това ми е на мен и митологията, и идеологията, и всичкологията, господин професоре.

А онзи помълча, помълча, па после вика: „Наздраве, господин Енев! Да пием, вика, за хората, дето могат да се изправят, каквото и да става!“

Толкова от мен за вас днес, милички. Наприказвах се, най-после. А вие, то се знае, можете да си правите каквито си искате изводи.

Хайде сега, със здраве!

24 януари, 2011

Златко Енев