Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

(За девети пореден път около Нова година Иван Кръстев споделя пред „Култура“ свои размисли, идеи, хрумвания, аналогии, предизвикани от постоянните промени в света около нас.)

 
Мисля, че в нашите разговори винаги отделяме място на събития, показателни за търсенето на нов ред при преподреждането на света. През 2009 г. това бяха като че ли „основаването“ на Г-20 и приключилата с твърде противоречиви резултати среща в Копенхаген…

Деветата година и деветото интервю са естествен предел. В приказките на деветата година и след „девет планини в десета“ нещо се случва. В България, след нашето девето интервю, нищо няма да се случи (освен случки), така че навярно е време да сложим край на нашите психо-политически сеанси.

А иначе, през 2009 година се случи Копенхаген. В Копенхаген стана ясно, че Западът е изгубил монопола си да определя дневния ред на света и че развиващите се страни имат своя различна представа за бъдещето и за това, чие е бъдещето. Китай, макар и с нежелание, оглави бунта на развиващите се страни и е трудно да си представим колко време ще е нужно на света, за да намери ново равновесие. Мнозина се надяваха, че климатичните промени и страхът от екологична катастрофа могат да родят хармоничен световен ред. Но това е надеждата на победителя да убеди изгубилия, че и двамата са спечелили. В началото на XXI век Западът се опита да обедини света не като предложи нов голям проект, а като предложи голяма опасност. Но опитите да се обедини човечеството със силата на слайдове и графики, които предричат едно катастрофично бъдеще, се провалиха. И не защото хората не се страхуват от глобалното затопляне, а защото съвременното човечество се страхува от всичко и затова вече не се страхува истински от нищо, и времевият му хоризонт не надхвърля едно-две десетилетия. Страхът се банализира. Когато всеки ден гледаш филми на ужаса, ужасът губи своята ужасност. Провалът на Копенхаген трябваше да се очаква, първо, защото науката отдавна е под подозрение, и второ, защото развиващите се страни виждат в желанието на Запада да ограничи негативните последствия от индустриалното развитие опит да се ограничи растящата икономическа мощ на това, което до вчера беше просто „трети свят“. Успехът на Копенхаген би означавал, че човечеството признава общ враг, че е готово на общи и координирани действия – и всичко това в рамката на науката и държавата. Но Копенхаген се провали. Развиващите се страни декларираха, че не глобалното затопляне, а егоизмът на развитите страни е главната опасност за техните общества. И въобще, конференцията за климата в Копенхаген промени климата, но… политическия. Глобалната икономическа криза и провалът на Запада да наложи дневния си ред станаха катализатор на разпадането на западната хегемония. Това, което демографите отдавна очакваха, това, което икономистите прогнозираха, и това, което политиците отказваха да повярват, вече е факт: западно-центричният свят стана история. Западът или по-точно, Северът (САЩ, Европа, Япония, Русия), тотално доминираше XX век, но днес започва да губи позиции. И това се случва толкова бързо и се коментира с такава истерия, че се създава усещането за някаква лавина, която идва към нас. Всички ние дотолкова бяхме свикнали да мислим, че господството на западната цивилизация е естествено (в природата на нещата), та не си даваме сметка, че почти до 1800 година Китай и Индия произвеждат почти 40% от БВП в света. Но 2010-а, разбира се, не е просто връщане към 1800-та, защото тогава съществуването на Китай е любопитна подробност, а днес е част от нашето всекидневие. Историците наричат войната от 1914-1918 г. ту Европейската война, ту Първа световна. В света, с който сме свикнали, Европа и светът бяха синоними. В годините на Студената война противопоставянето между САЩ и СССР продължаваше да удържа европейското господство, защото и двете свръхсили са пряк продукт на европейската култура. Просто едните бяха законните, а другите – незаконните синове на европейското Просвещение. Всичко това е вече история. Светът вече е друг – пренаселен, по-богат, по-неравен и по-опасен. В България ние не обичаме да мислим демографски, но демографията има предимството най-добре да илюстрира мащаба на случващата се промяна. В периода 1900-2050 жителите на земята ще са се увеличили шест пъти и през 2050-а само 14% от населението ще живее в развития Север. Ако прогнозите на Goldman Sachs са верни, още през 2032 г. колективният БВП на страните от БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) ще е по-голям от БВП на най-развитите шест западни страни (включително Япония). И ако до срещата в Копенхаген някой е имал надежда, че този новопоявяващ се свят може да бъде обединен от споделена грижа за бъдещето на земята, то тази надежда е мъртва.

Човечеството няма общ враг – глобалното затопляне, и няма легитимна глобална структура, в която да разрешава своите противоречия. ООН все повече е музеен експонат от един отишъл си свят, свят, роден от края на Втората световна война. Г-20 не е нова институция, тя е преходно явление, квазиинституция, която се опитва да запълни съществуващия вакуум.

Нещо като Кръглата маса тук.

Сравнението между Г-20 и Кръглата маса ми се вижда много точно. Г-20 е глобална кръгла маса, а развитият Север е изправен пред много от проблемите, пред които бяха изправени бившите комунистически партии в деня след падането на Берлинската стена – Западът (подобно на бившите комунистически партии) контролира военната сила, но не може да я използва ефективно и без риск от глобален сблъсък, той знае как да работи с институциите, но не може да контролира глобалната улица, Северът е партията на страха, а Югът – партията на надеждата. Нещо повече, подобно на Кръглата маса, Г-20 се опитва не толкова да представлява новото съотношение на силите, колкото да го създава. И въобще, ако има призрак, който броди по света, това е призракът на глобалната неуправляемост. Днес повече от всякога опасността е от ентропия на политическото пространство.

Какво прави ЕС в тази ситуация?

ЕС прилича на герой, излязъл от страниците на модернистичен роман – всичко, което прави, го прави във въображението си. В интелектуален план икономическата криза потвърди верността на много от страховете и критиките на континентална Европа по отношение на американския модел на либерален капитализъм, но в момента на „падането на Уолстрийт“ се оказа, че европейската икономика ще понесе по-големи щети от американската; и че Европа не предлага решения, а само спомени и страхове. И въобще, ЕС се е вгледал в себе си от нежелание да се огледа около себе си. Всяка от великите сили на Запада намира свой начин да се справя с усещането за изгубено господство. Американците отчаяно се съпротивляват и търсят начин да запазят максимално влияние в ситуация, в която са загубили хегемонията си. Япония предпочита да излезе в пенсия и все повече се държи като пенсионирана Велика сила. Русия е в особено положение. Преди кризата Москва се беше вкопчила в идеята за БРИК и се опитваше да убеди себе си и другите, че Русия е част от новия смел свят. Днес навярно никой в Кремъл не вярва в това, че развитието на Русия може да следва траекторията на Китай или Бразилия. И Русия, по ирония на съдбата, е изправена пред перспективата да стане част от Запада (нейна историческа мечта) едва в момента на упадък на Запада. Много неща, разбира се, могат да се променят в света и сегашните представи да се променят радикално – Китай може да се взриви от вътрешни противоречия, това може да се случи и на Индия, но поне засега центърът на света се отдалечава от Европа, а Русия остава предградие на Европа. Парадоксът е, че това, което прави ЕС, е да не забелязва драматичните промени, които предначертават икономическата и политическата карта на света.

ЕС се „изгуби“ в новия свят. През последните четири века Европа винаги е била център, а сега започва да открива себе си като периферия. Ние не просто не сме тези, които случват нещата, ние дори не сме мястото, където нещата се случват.

За отбелязване е, че Централна Европа ще е последната, която ще разбере, че Европа е станала периферия. Хайне беше казал някъде, че ако наистина идва краят на света, то той би искал да го посрещне в Амстердам, защото там нещата винаги се случват с 20-годишно закъснение. Така че, ако искате да не забележите маргинализацията на Европа, най-добрият начин е да гледате света с очите на източноевропеец.

Не е ли идеологическата близост между САЩ и ЕС възможност за Европа да запази позициите си на център?

Идеологическата близост между САЩ и ЕС загуби част от значението си, защото новото американско-китайско съперничество не е идеологическо по своя характер. Китай, за разлика от някогашния Съветски съюз, представлява не толкова алтернатива, колкото друг вариант, друга форма на глобален капитализъм. Китай не иска да променя света, а просто да усилва позициите си в него.

Защо неолибералният модел изглежда безалтернативен?

Неолиберализмът като икономическо мислене надживява краха на „Уолстрийт“, защото той е не толкова идеология на бизнес елитите, колкото идеология на икономическите департаменти на университетите по света. Именно академичните икономисти, а не бизнесът или политическата класа, гарантират влиянието на неолибералното мислене за икономиката и обществото. За икономическите факултети по света неолиберализмът е привлекателен, защото създава един универсален, глобален пазар на икономисти, за които преминаването от един университет в друг не е проблем. Неолиберализмът е проблем главно за Европа, защото той отхвърля модела на социалната държава, появила се на стария континент като идеал, към който другите се стремят. Симптоматично е, че кризата не роди никакви алтернативни визии за свят, които да завладеят въображението на масите или на елитите. Департаментите по икономика и икономистите много повече от бизнеса имат интерес от запазване на интелектуалната парадигма, в която функционираше и се обясняваше икономическия живот през последните 10-15 години. Икономистите са влиятелни в модерната политика не защото имат работещ план за това, което трябва да се прави, а защото са единствените, които имат план.

От друга страна, не се ражда нещо, което да ги опровергае.

Английският социолог Кристофър Худ преди години се опита да отговори на въпроса как изчезват динозаврите, как господстващи парадигми, като например Кейнсианството през 70-те години, изведнъж слизат от интелектуалната сцена. В неговата интерпретация никоя теория не си отива, опровергана от реалността. Няма теория, която да не може да обясни всяка реалност. Красиво е да мислим, че марксизмът си отиде, защото не можеше да обясни това, което се случи през 1989 година. Но истината е друга – марксизмът си отиде, защото вече никой нямаше желание, търпение или интерес да обяснява света в категориите на марксизма. Обикновено промените на интелектуалната парадигма са свързани със структурни промени вътре в елита. Но никога просто с факта, че нещо се е случило в действителността и господстващата теория не може да го обясни. За неолиберализма няма никакъв проблем да обясни сегашната криза. А и проблемът с кризите обикновено е не, че не могат да бъдат обяснени, а че не могат да бъдат предсказани.

Може би следващия път, следващите поколения ще са си взели поука


Какво знаем за това следващо поколение? В последно време се разгаря спор дали Интернет променя начина, по който мислим. Мнозина са убедени, че дигиталните туземци са способни да преработват повече информация, но губят способност за рефлексия, и че привидната свобода на Интернет пространството поражда не повече плурализъм, а повече конформизъм и радикализъм (като резултат от конформизъм към малката ти група). Знаем, че това ново поколение като правило не се интересува от история и че то преживява колективните си идентичности в голяма степен виртуално. Знаем, че то в голяма степен мисли собствената си свобода в категориите на потреблението. Или, с други думи, ако е недоволно от нещо, предпочита да посегна към друго нещо, а не да промени това, което не му харесва. Нежеланието на следващото поколение да мисли през историята, да общува с предните поколения, според мен, е много по-силно, отколкото в предишни периоди. В момента, благодарение на новите технологии, общуването се разширява географски. В същото време, много се стеснява исторически. И затова е трудно да си представим каква идея за социална промяна ще се роди в рамките на това ново поколение.

Каквото и да говорим, то е израснало в безкризисно време.

Голямата рецесия е първата криза, която разклати идеята за „нормалност“, победила в нашите общества след падането на Берлинската стена. Източноевропейците за първи път разбраха, че победителите в предишната война не са непременно победители в следващата. Това взриви „идеологията“ на нормалността. И най-големите губещи се оказаха поколението на 40-50 годишните, тези, които веднага след падането на Берлинската стена бяха в най-добри позиции да спечелят от промяната. Това поколение не просто живя прехода, то символизира прехода. Това е поколението, което свободно излезе на Запад, но не покори Запада, поколението, което беше енергийният източник на политическите ни дебати, но не роди политическа визия, поколението, което изглежда спечелило в очите на другите, но е изгубило в собствените си очи. Това поколение в момента разказва собствения си провал като край на света. Новите поколения не отиват на Запад, за да покорят Запада, а за да живеят добре там; и не се връщат у нас, за да празнуват своите победи. Те предпочитат да не забелязват кризата на обществото, в което живеят, и нямат амбициите да променят това общество.

В глобален план кризата се превърна в провал на меритократичните елити – тези, които бяха успели с талант и образование и затова мислеха, че могат всичко и не дължат нищо на никого. Именно най-добре образованите, най-талантливите, най-амбициозните повярваха, че вече няма бизнес цикли и че банкерите са новите господари на света. Една от причината за появата на все по-нови финансови инструменти, които имаха ефекта на оръжия за масово унищожение по отношение на глобалната икономика, е, че никога до сега в историята на света толкова талант не се е съсредоточавал в банките и инвестиционните фондове. Това, което не искаме да видим, е, че именно меритократичните елити причиниха последната криза.

Но светът е гневен на банкерите. И на техните възнаграждения.

Именно защото вярваха в легитимността на своя успех, меритократичните елити бяха и продължават да са убедени, че всичко, което получават, им се полага, че е несправедливо да им се отнемат бонусите. Тяхната идея за легитимност се сблъсква с представата на обществото за справедливост.

И въобще, голямото противоречие на глобализацията е, че появата на нови демократични режими по парадоксален начин доведе не до намаляване, а до увеличаване на социалното неравенство. Всички предни вълни на демократизация бяха правили обществата икономически по-равни, сега те станаха по-неравни. Глобализацията доведе до увеличаване на броя на хората, които могат да бъдат определени като средна класа. В Китай, Индия все повече и повече хора идентифицират себе си и могат да бъдат идентифицирани отвън като средна класа. В същото време, обаче, глобализацията доведе до тотално рухване и криза на обществата на средната класа. Вътре в рамките на самите тези общества големината, ролята и значимостта на средните класи започна да намалява. Това може да бъде видяно в Америка, това може да бъде видяно в Европа.

Ако се опитаме да сравним идеологията на модернизация от 50-те и 60-те години на XX век с това, което се случи през последните 20 години, ще видим, че господстващата тогава на Запад модернизационна теория беше елитарна и егалитарна. Модернизиращите елити се мислеха като основните фактори за обществена промяна, а почти всички западни теоретици (хора като Хънтингтън, Ростоу и Бжежински) бяха убедени, че намаляването на социалното неравенство е важен фактор за легитимиране на модерността. Това, което наблюдаваме през последните 20 години, е процес, при който сме свидетели на господство на антиелитарни и заедно с това – антиегалитарни нагласи. В резултат на тази промяна елитите никога не са живели така добре и, в същото време, никога не са били толкова нелегитимни в очите на обществото. Глобализацията се превърна в освобождение на елитите. Те са свободни от идеология, от лоялност към националната общност, от необходимостта да плащат данъци… Но цената, която плащат за тази свобода, е омразата на обществото. Днес като че ли елитите са по-сигурни от всякога – те не се страхуват от революция, от национализация… но в същото време са лишени от доверие и затова просто не могат да управляват.

Това няма ли да доведе и до идейни поляризации?

В различните общества навярно ефектите ще са различни, но в България особеното съчетаване на антиелитарни и антиегалитарни настроения доведе до ситуация, в която политическият процес е сведен до замяната на едни лица във властта с други. В България делението е не ляво – дясно, а ново – старо. В течение на 10 години на два пъти извънпарламентарна партия печели изборите – първо царят, после Борисов. Тези малки електорални революции водят до генерална подмяна на хората във властта. Както преди повече от век беше забелязал Иречек, в България всички са бивши, настоящи или бъдещи министри. Но това временно получаване на VIP карта на практика разруши самата идея за елит като по-компетентна и отговорна част от обществото. Перверзният ефект е, че почти няма възможност за професионализация на политическата класа, а в същото време, колкото повече се сменят лицата във властта, толкова повече се засилва усещането на избирателите, че истинската власт е някъде другаде.

И какво ще правим сега, завърнали се в периферията, от която се опитахме да избягаме? Какво правят интелектуалците, експертите?

Интелектуалните ни елити, доколкото ги има, са раздирани между самосъжаление и самоомраза. Публичното ни пространство е откровено таблоидно, което се изразява във факта, че никой не спори с идеи, всички спорят с хора (тела). То не предлага решения, а обвинения. Никой не вярва на експертите (и на това, че има експерти), а политическото говорене е наводнено от странна смесица между битов цинизъм и неискрено морализаторство. Най-характерен пример са два дебата, които като че ли представляват двете крайни точки на политическото у нас. Единият е символ на популизма – дебатът за забрана на новините на турски език; другият е символ на експертност и не-популизъм – дебатът за валутния борд. Нека първо се опитаме да анализираме вътрешната логика на дебата за новините на турски език. Преди време партията „Атака“ предложи, а премиерът почти прие да организира референдум за новините на турски език. Това, че една националистическа партия иска забрана на малцинствен език, не трябва да ни учудва, защото такава е логиката на една националистическа политика. В действителност, „странното“ в позицията на „Атака“ е, че предлаганата забрана е националистическа само на символическо ниво, а в действителност допълнително отслабва влиянието на българската държава върху турското малцинство. Реалността в България е такава, че в момента една част от населението все по-трудно и все по-малко използва българския език. Основната информация, която това население получава в момента, е на турски и то от турски медии. И естествено, това е информация за Турция или пречупена през турския дебат за света. Днес в турските райони навярно има повече сателитни чинии на глава от населението от всяко друго място в страната. В тази ситуация това, което би трябвало да извърши националистически мислещият политик, е да се опита да замени турската картина на света, която идва от турските частни телевизии, с българска интерпретация на това, което се случва, дори то да става на турски език. Следователно, той ще се бори за увеличаване на програмата на турски език. Това е единственият начин тези хора да останат част от българска политическа общност. Защо тогава „Атака“ иска този референдум? Ами защото публичното говорене в България не се опитва да обсъжда реални проблеми или да ги решава. То се използва само за да могат говорещите да преповтарят табелките, с които участват в публичния живот – съответно „Атака“ не се интересува дали провежда националистическа политика, а дали я виждат като националистическа партия.

Подобна е и логиката на дебата около Валутния борд. Поне в момента, запазването на Валутния борд е една от политиките, подкрепена от всички политически сили. В експертната общност също съществува консенсус, че всяка игра с борда би имала катастрофални последици. Защо тогава в България непрестанно се настоява, че бордът е в опасност и че той може да бъде разглобен всеки момент? Дебатът изглежда още по-абсурден, ако прибавим, че истеричното говорене за борда е една от опасностите за борда. Защо тогава рационални икономисти и политици с икономическо образование непрестанно карат обществото да защитава нещо, което никой открито не атакува. Причините сигурно са повече от тези, които ще изброя, но това, което за мен е важно, е да се опитам да откроя някои от патологичните характеристики на публичния ни дебат. И така, либералните икономисти защитават нещо, което никой не атакува, по три основни причини. Първата е, че дебатът за борда трябва да не дисциплинира политическото тяло и да не позволи дебат по никакви икономически теми. Дори някои от тях да мислят, че теоретично са възможни по-добри решения в една или друга област на водената от правителството политика, тяхното усещане е, че всяка промяна може да е само за лошо, защото България е населена с безотговорни политици, безскрупулни бизнесмени и граждани, които не разбират стратегическия си интерес. Втората причина е дълбокото им убеждение, че проблемът на България не е да дискутира икономически политики, а да прилага това, което се вижда като реформаторски политики. Или, с други думи, единственият начин в България да има реформаторска политика е тя да се защитава не като по-добрата политика, а да се представя за безалтернативна. И трето, защото само дебатът за борда представя всяко различие като престъпление. Анализирам всичко това, защото тази структура на експертен дебат може да има полза в краткосрочен план, но тя е опасна в дългосрочен. Като всеки нормален човек, и аз мисля, че това, от което България няма нужда, е промяна на борда, но това, което ме плаши, е, че ние сме на път да криминализираме експертните си различия, а това вече е опасно, защото, както показват изследванията на икономистите, фирмите, в които повечето решения се вземат единодушно от бордовете, печелят по-малко от тези, в които няма единодушие. Периферията много често е мястото, където верни теории се превръщат в карикатури.
Разговаря Христо Буцев
 

 

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор

Посетители

27
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 2 дни
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019