Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

      

 
Интервюто протича под слабото, но ярко пекинско слънце в двора на студиото на Ай Вайвай в Каочангди – една прашна, полуиндустриална зона, която лежи между железопътен насип и новата магистрала, водеща към летището на изток от Пекин. Сградите на студиото са направени от сиви местни тухли и излъскан бетон, с огромни врати и прозорци, пронизващи стените. Група от седем или осем тихи и много съсредоточени млади асистенти привършват утрешната си среща и изчезват, за да вършат задачите на деня. Вижда се едно домашно куче, няколко котки с дълга козина и, близо до стената, мраморен саркофаг от династията Минг, както и серия от стари, украсени с мотиви на облаци остатъци от каменни колони. Казвам му, че когато за пръв път посетих това място през 2001, това беше единствената сграда от този тип сред безличните фабрики и жилищни комплекси: сега вече се виждат няколко изящни международни галерии, скрити зад дискретни стени; всички те наподобяват неговия стил. „Това е, защото аз ги проектирах“, отговаря той.

Докато разговаряме, той прави няколко снимки, използвайки малка дигитална камера. Импозантен, но с меки маниери, той обяснява: „Искам да сложа няколко снимки онлайн. Имам четири милиона посетители на блога и е добре за хората от отдалечените райони да видят какво прави този тип там. А когато се срещам с всички тия хора, за какво ли разговарям с тях?“

Саймън Кърби: През 2003 ти работеше за архитектурната фирма Herzog & deMeuron при изработването на печелившата концепция за Олимпийския стадион в Пекин. След това обаче ти оттегли поддръжката си за Олимпийския проект и започна да критикуваш начина, по който Игрите се използват за политически цели в Китай. По какъв начин се злоупотребява с Игрите?

Ай Вайвай: Да, аз направих дизайна. Това е една смела и уникална конструкция – и тя беше приета много добре. Аз съм много щастлив от това, без съмнение.

Стадионът беше замислен като съоръжение за Игрите, но за мен той е преди всичко едно градско съоръжение – място, което хората да ползват. Цялата шумотевица около моето отношение към Олимпийските игри започна от едно интервю, което дадох за
Guardian, поето по-късно от Reuters. Беше една година преди откриването на Игрите и бях запитан дали ще участвам в празненствата. По онова време вече бяхме свидетели на триумфалното обществено настроение и националистическото послание, изпращано от правителството. Беше малко преди откриването на 17-ия партиен конгрес и аз имах много силното усещане, че политически в страната не се е променило абсолютно нищо. Живях като индивид и артист през последните 30 години от Реформите и Отварянето в Китай [икономическите реформи на Денг Сяопинг], така че осъзнаването на всичко това беше огромно разочарование за мен.

Китай е изправен пред огромни проблеми, които са част от отварянето на този нов път; всъщност не само Китай се сблъсква с тези проблеми, целият свят е изправен пред тях. Но разликата тук е, че старата политическа структура си остава напълно недокосната. Аз вярвам, че главната грижа и основната битка вътре в тази структура е как да се запази контрола: и всичко, което се извършва вътре в нея е подчинено на тази мисия. За мен това е абсолютно смехотворно. Дори в една демократична структура е много трудно да се запази властта – а опитите за запазване на контрол създават повече проблеми, отколкото могат да бъдат решени.

Разбира се, всичко това има връзка с демокрацията, свободата на словото, личната отговорност и цензурата. Фундаменталният проблем е не в това, че има граници за изказването на мнения тук. Проблемът е в това, че цялото общество умира поради липса на отговорност или лично участие. Правителството трябва да бъде водещо при създаването на този усет за активна отговорност. То трябва да бъде избирано от хората и да действа според волята на хората. Но това е невъзможно, защото правителството не е било избрано от хората.

Това е главният проблем, пред който Китай е изправен днес в политиката. И този проблем засяга всяка област от националния живот. Мисля, че дори правителството разбира това, но трудността е в това, че тази система е здраво установена в продължение на толкова дълго време.

Ние имаме нация от 1,3 милиарда души, които уж всички желаят това огромно Олимпийско събитие – и изведнъж се появява този тъп артист, който е част от проектиращия екип. Аз не давам пет пари за тези празненства – защото те са безсмислени. Не вярвам, че това е събитие, което представлява националната воля. То е събитие, манипулиращо хората да вярват, че ние сме навлезли в един нов, успешен и хармоничен период от нашата история. Това не е вярно. Има твърде много фундаментални въпроси, които се нуждаят от отговори. Аз намирам този вид празненства безсмислени, срамни и отвратителни.

Твоята критика на олимпийските игри не се отразява от официалните медии, но блогът ти си остава онлайн. Каква е неговата цел?

Правя този блог, защото това е единственият възможен канал, по който човек може да изрази лично мнение в Китай. Никой вестник, списание или телевизионен канал не би представил вашите аргументи или идеи. Аз съм най-много интервюираният човек в Китай, дори и вътре в страната, но дори ако кажа нещо, то не може да бъде публикувано тук: така че говоря със самия себе си – това е абсурдно. И така си помислих, че един блог може би ще бъде добър начин да създам един форум, който да отваря малко умовете. И все пак всеки път, когато седна да пиша, аз все още се колебая: дали да го правя? Какви ще бъдат последиците?

Винаги изхождам от една много проста предпоставка: моят блог е продължение на моето мислене – защо би трябвало да изкривявам мисленето си, само защото живея под едно правителство, което поддържа идеология, която аз считам за напълно противоположна на човечността? В продължение на десетилетия много поколения в тази нация са били засягани от това: мнозина са мъртви, мнозина са изчезнали и много други са били увредени, независимо от това дали осъзнават тази реалност или не. Така че моята позиция е не просто странна идея на една личност – това са нашите животи и ние живеем в тази част от света. Хората от Лондон няма да заемат позиция – те си имат други грижи. Така че за мен това не е „отговорност“: това е част от живота. Ако живеете в самоналожено наказание или невежество или липса на самосъзнание, това истински смалява съществуването ви. Автоцензурата е обида към самия себе си. Боязливостта е безнадеждна като път напред.

При една скорошна визита до Сеул аз чух от някои хора, работещи в областта на културата в Южна Корея, че Олимпийските игри са имали положителен ефект по отношение на отварянето на политическия живот и либерализацията на социалната среда. Може ли това да се случи и в Китай?

Ние всички разбираме тази логика. Мисля, че Олимпийските игри принудиха китайското правителство да използва властта и силата си по-разумно, отколкото преди: да отпусне малко. Но промени се извършват и чрез усилията, които правя аз. Можем да кажем, че нещата са по-отворени сега – в края на краищата блогът ми все още е онлайн. Но ако хората вземат материал от моя блог, те намират блоговете си затворени. Отвореността няма истинско значение в реалния живот.

Защо китайското правителство иска да бъде домакин на Олимпиадата? За да бъде прието от международната общност. Китайците говорят езика на международната общност само повърхностно. Ако искате да станете реално по-малко безскрупулни, вие трябва да трансформирате всички схеми в живота си, трябва да слушате неща, които не искате да слушате, трябва да признавате грешки. Ако властта ви е за хората, то от какво тогава има да се страхувате? Това е основният въпрос. От какво се страхувате?

Китайските медии единодушно поддържат домакинството на Олимпийските игри, а и китайците, които човек среща, също са много ентусиазирани. Има ли китайци, които да се съгласяват с твоята гледна точка?

Мисля, че ако хората имат чувство за история, те ще се съгласят с мен. Вярвам, че много и много хора са съгласни с мен и ако човек е политически осъзнат, той ще се съгласи. Вярвам, че дори един селянин в провинцията осъзнава условията, в които живее и задава въпроси за тях. Изминаха вече 30 години от началото на процеса на Реформата и Отварянето в Китай и за мен това предизвиква някои прости въпроси: кой спечели и кой пострада? Как са спечелили парите си богатите? Как обществената собственост беше прехвърлена в частни ръце, за да се създаде тази версия на държавен капитализъм? И как те използват парите си?

Това са въпроси, които всеки гражданин би трябвало да зададе, освен ако не осъзнава абсолютно нищо. Трябва да призная, че по принцип аз не съм особено отговорен човек, но все пак се чувствам задължен да задавам такива въпроси.

Що се отнася до спонсорираните от държавата артисти, които са включени в тържествата около Олимпиадата, аз смятам, че независимо от артистичните им или естетически заслуги, обществено признание или награди, на тях все пак им липсва една основна морална преценка, в смисъла на добро и зло или на осъзнаването, че си личност. Единствената им перспектива е да се обвържат с една по-голяма сила и да станат част от нея. Така че за този вид артисти няма какво повече да се каже. Те заемат най-низката позиция, която човек може да заеме.

От какви политически реформи се нуждае според теб Китай?

Необходимо ни е едно много просто решение. Всичко е толкова сложно и обвързано едно с друго, толкова вкопано в историята, толкова дълбоко, тежко и трудно за разбиране; ние просто трябва да пресечем Гордиевия възел. Живеем в модерни времена и разполагаме с възможности, които не са имали други преди нас. Вече нямаме онези Запад-Изток, комунизъм-капитализъм конфликти – тези неща вече не са тук.

Аз смятам, че основната ценност на съвременната мисъл трябва да бъде установена в Китай. Трябва да създадем усет за добро и зло; да се научим да се изправяме лице в лице със самите себе си и с историята си; да дискутираме какъв вид нация и какъв вид правителство да създадем. Това са важни въпроси и те трябва да бъдат подхванати. Без това никое решение няма да достигне корена на проблема.

Тоталитарното общество създава едно огромно пространство, което е пустиня, както знаем. Големият успех на тази система е в това, че тя кара обществеността да се страхува от поемане на отговорност, от заемане на позиция или даване на определен отговор; тя се страхува дори от правенето на грешки. Няма друга революция като комунистическата революция. Просто изгаряте всички книги, убивате мислещите хора и използвате бедния пролетариат, за да създадете една много проста мярка за оценяване на социалните промени. Това е продължавало така за много поколения – само след две или три поколения, лишени от приемственост в образованието ние неизбежно биваме напълно откъснати от миналото си.

Например, децата в това общество дори не познават родителите си. Аз съм срещал млади хора, които ми казват, че бабите и дядовците им са умрели – и когато ги попитам кои са били тези хора и какво се е случило с тях, те просто отговарят: „Ами аз всъщност не знам, баща ми никога не е говорил много за това.“ И ако ги попитам: „Тъжно ли ви е?“, те просто свиват рамене. В едно реално общество хората биха казали „О, аз обичам баба си и дядо си.“ Това може и да са обикновени хора, но обикновените хора все още предават емоцията за това кои са те и откъде идват. Детето получава това усещане за себе си в процеса на израстване. Лично аз не познавам никого от бабите и дядовците си: в семейството ми никога не се говореше за тях, защото самите ми родители се намираха в критическо положение. Те не говореха за онова, което партията им е направила.

Няма приемственост на опита сред поколенията. Ние говорим за „престъпления срещу човечеството“: а не е ли това престъпление срещу човечеството? Не става въпрос непременно за убиване на хора, а за измъчване и изкривяване на основни човешки емоции.

В този процес ние драматично се оказахме в тази политика на Едното Дете и като резултат никой не знае откъде идва. А след това изведнъж заживяваме сред това радикално, ново, градско развитие: всеки е трябвало да се премести от старото си обкръжение и никой не познава никого в жилищните блокове. Населението се намира в постоянно състояние на принудително преместване. Нека се надяваме, че от това ще се получи някаква тотално нова култура.

Баща ти, Ай Кинг, е важен поет и човек, комуто не са непознати политическите репресии. Той е бил хвърлен в затвор първо от Националистическата партия или Куоминтанг през 1930-те. След освобождението той е бил жертва на анти-дясната кампания от късните 1950 години. По-късно, през Културната революция, той е преминал през жесток режим на „превъзпитание чрез работа“ в провинцията Синджян и строителната бригада, в която си израсъл самият ти. Въпреки тези преживявания, ти си оставаш много открит критик на правителството. Какво ти дава това самочувствие?

Заемам тази позиция, защото, трябва да го кажа, не се страхувам. Премислил съм какво имам да губя. Близките ми приятели казват „Вайвай, ти си глупав. Някой ден те ще те спипат.“ Но аз не съм наивен. Аз съм израсъл в тази система и баща ми беше жертва на тази система и тази история. Ако не потърсим правата си, това само прави властта им още по-силна.

Ти си известен като иконоборчески артист – мисля си например за ранните ти работи, които включваха потапяне на антични китайски вази в лакова боя или дори трошенето им, заснемано и документирано. Каква е връзката на това иконоборство с радикално-лявата политика на маоистките години – то отговор ли е или резултат? И до каква степен иконоборството характеризира творчеството на други артисти от твоето поколение в така наречения китайски авангард?

Не знам какво точно е радикално лявото, но Китай се опитва да се изправи лице в лице с миналото си дълго преди 1949. Още от Движението 4-ти май [социално и реформаторско движение от 1919 г.] ние се борим с въпроса за замяна на старото с ново. Тази дилема характеризираше тогавашното мислене по целия свят. И все пак предизвикателството все още не е било интелектуално напълно посрещнато. Това е само един формалистичен акт. Така че за артистите съвременната мисъл трябва да се отнася до предизвикателството срещу действителността и предизвикателството срещу властта. Винаги е било така в миналото на Запада. Ролята ни е да предизвикваме властта.

Използването на исторически обекти носи със себе си тежест и създава по-добро разбиране за това кои мислим, че сме ние. То може да представи гледната точка по-силно и по-ясно. Поради факта, че съм китаец и говоря китайски език, тези неща означават нещо за мен. Но всъщност използването на исторически обекти в работата ми е един мързелив акт. Могат да се напишат много неща, за да бъде обяснено то, но все пак то си остава един мързелив акт.

Китай се намира в период на безпрецедентен икономически растеж и всевъзможни предприемачи, включително и артисти, правят големи състояния. По международните стандарти, правилата на този нов капитализъм в Китай все още се създават, включително и в областта на изкуствата. Кои са според теб основните дилеми, пред които са изправени хората на изкуството в това отношение?

Мисля, че най-голямата трудност се състои в това, че творчеството на един артист започва да се асоциира прекалено тясно с огромното темпо на промените. Сама по себе си промяната не притежава някаква фундаментална философска или естетическа база. Например, настоящият процес на промени се основава най-вече на много простата идея „да се оставят някои хора да забогатеят бързо“
[фраза, приписвана на Денг Сяопинг]. Нокойзабогатява? Икакзабогатява? Тези въпроси никога не са били обяснени.

Изкуството и културата тук са свързани с публични дебати. Това се отнася и до политическия ландшафт. Така че, какво можете да очаквате? Ние виждаме голямо количество произведения на изкуството, които отразяват повърхностно социалните отношения, но много малко неща, които поставят под въпрос фундаментални ценности.

Китайската комунистическа партия (ККП) притежава безспорен и пълен контрол над правителството в Китай. По природа ККП е много консервативна. Междувременно, възходът на Китай на сцената на международното съвременно изкуство е безпрецедентен и се случва най-вече извън контрола на правителството. Какво е отношението между ККП и правителството от една страна и света на международното съвременно изкуство, от друга?

Мисля, че всяка власт или структура, която се опитва да запази пълен контрол и по никакъв начин не се отваря за идеята да разхлаби властта си, в края на краищата прави самата себе си смехотворна. По отношение на съвременното изкуство и партията това създава невъзможната ситуация, която ти описваш: това е като оцет и олио – те никога не могат да се смесят.

Процесът на създаване на отношения между двете страни досега не се е основавал дори за миг на добра воля, а само на много практическия импулс да се печелят пари, който произхожда от същата стара система. Да се построи един мост или път е нещо, което ще създаде известна печалба – работниците и техниците са на мястото си и знаят как да изпълняват ролята си. Но всяка ситуация, която изисква създаването на нова система бива автоматически отхвърлена. Само когато се появят огромни проблеми, като появата на по-евтина работна ръка на друго място, властите ще кажат нещо като „а, Китай няма творческа индустрия – значи трябва да създадем такава!“ Тогава всеки град развива комунистическа политика, предназначена да представи начини, по които да се печели от творческите индустрии. Някой предприемач например ще промени плановете си и ще създаде „зоопарк на творческата индустрия“ или „творчески район“. Това носи печалба, ясно е.

Както робството, така и невежеството са в огромна степен части от човешката история, те са части и от нашата традиция. Идеята за индивидуално съзнание е много нова, развита в последните 100-150 години. В Китай това е една все още недоразвита концепция. Ако се разходиш из този град, ще видиш, че той се строи от работници, идещи от други места – хора, които нямат имена, нямат власт, няма къде да отидат. Кой се интересува от това какви са семействата им, кои са децата им? Това е реалността на прославата на глобалната икономика – как да се използват работните пазари от третия свят в Китай, Индия, Русия и по други места, за да се създават нови пазари за увеличена консумация.

Пред лицето на огромни предизвикателства китайското правителство доказа в много области, че може да бъде много способен администратор. Можеш ли да опишеш естеството на неформалните механизми, които свързват държавната администрация с отделните артисти или кръгове от артисти – особено ония от независимия сектор?

Правителството може и да е съставено от умни способни хора. Но ако те не вярват в основните човешки добродетели, то колкото по-способни или ловки са, толкова по-голяма ще бъде трагедията, която ще създадат. По-добре да имаме един умствено изостанал президент, който зачита човешките ценности, отколкото едно умно правителство без човешки ценности.

Системата се основава на индивиди и повечето китайски ръководители идват от техническите дисциплини. Не знам колко от тях имат ренесансови идеали или разбиране за природата, и дали тези неща присъстват изобщо някъде в тяхното образование. Като цяло Китай е нация, която винаги е била дълбоко практична. Погледнато исторически, ние имаме много богата традиция на зачитане на културата и учеността, но в последно време това уважение липсва. Китайските власти гледат на хората на изкуството като на проститутки. И това всъщност е истина: в комунистическата система хората на изкуството представляват точно онова, което системата на властта иска от тях да представляват. Това е проституция.

Не мисля, че те са в състояние да направят нещо истински драматично. Те представят една ситуация, която се разпада от корупция, те не притежават лоялност или честност – а тези ценности са много важни за една нация.

Какво точно трябва да премисли един артист в Китай, когато представя едно произведение на изкуството в публичното пространство?

Тук няма публика. Не можете да очаквате хората да се ангажират с художествени работи, нито пък да имате каквато и да било смислена дискусия относно онова, което вършите. Така че да бъдеш артист в това обкръжение вече означава да се откъснеш от реалността и да бъдеш арогантен и лишен от илюзии. Естествената аудитория за съвременно изкуство е на запад, там хората култивират любопитство относно онова, което върши артистът.

Мислиш ли, че западните политически коментатори и специалисти по изкуство не разбират съвсем какво се случва на културната арена в съвременен Китай?

Трудно е да се каже – аз не мисля, че има някаква особена мистерия относно съвременното изкуство в Китай, дори и ако то може да бъде трудно за обясняване. Когато се стигне до „фундаментални ценности“, те си остават едни и същи, независимо от това как точно хората ги интерпретират.

Талантливите китайски артисти, дори и съвсеммладите и сравнително неопитни сред тях, са обект на постоянно търсене от страна на галерии и музеи, от обществени и частни колекционери. Какъв ефект има това търсене върху създаваните произведения?

На запад няма ситуация, при която идеите и разбиранията на цялото по-старо поколение са мъртви. Или ситуация, при която нищо ценно не се предава на младите. Младите тук си мислят, че светът започва с тях. Няма друго място на света като тук: на други места хората са свързани с миналите преживявания чрез едно усещане за приемственост, докато в Китай ни сме били откъснати от миналото в продължение на много години. И сега това скъсване с миналото в Китай се провежда още веднъж.

Ти каза, че публиката за произведенията на изкуството е на запад. Може ли съвременното изкуство да повлияе силно върху китайското общество?

По някакъв начин то все още го прави, охотно или не, съзнателно или не. То е много далеч от мейнстрийма, но все пак то може да достигне хората, много бавно: чрез младите хора и може би чрез модата. Ние трябва да подлагаме на изпитание интелигентността си. Трябва да бъдем позитивни.
 
Източник