Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

 

В продължение на повече от 2000 години виждането на Китай за самия себе си е било, че това е Небесната империя, страната, чийто статус е дарен от самото небе и чиито императори се опитват да възпроизведат небесната хармония на земята. Цял Китай блестял чрез отразената светлина, а чужденците били варвари отвъд границите на цивилизования свят, на които не би трябвало да се разрешава дори да изучат изкуството да говорят и пишат на китайски език.

Когато за пръв път посетих Китай през 2003 г., такива постулати от конфуцианската вяра изглеждаха безкрайно далечни, избутани назад от множеството изгубени войни и 26-те унизителни договори от 19-ти век, последващата комунистическа революция и сегашния икономически растеж, за който са свидетели автомагистралите в Пекин и небостъргачите в Шанхай. Това беше един нов Китай, който очевидно беше оставил зад гърба си преклонението пред каноните на конфуцианството и по-късните жестокости на Мао. Сега, три години и една книга по-късно, аз съм по-малко убеден в това.

Всички общества са свързани с миналото си чрез пъпни върви – някои очевидни, други скрити. Китай не прави разлика. Имперският конфуциански Китай, както и неговият комунистически наследник зависеха в еднаква степен от идеята за един безкрайно силен, непогрешим център, защото той беше виждан като претворител или на небесната воля, или на волята на пролетариата. В нито една от тези системи човешките права, системата на конституционен баланс на силите или дори някакви форми на демокрация, имаха някакво място. В резултат на това Китай разполага със слаба база, на която да изгради фината мрежа от институции на отчетност и контрол, необходими за справяне със сложностите на модерната икономика и общество. Рано или късно, този недостатък ще трябва да бъде поправен.

Китай е едновременно изпълнен със самоувереност относно скорошния си успех и с несигурност относно миналото – една странна смесица, която поражда както дълбока ксенофобия, така и плитка арогантност. През 2007 г. икономиката на Китай ще бъде почти девет пъти по-голяма, отколкото през 1979 г., когато Денг Сяопинг спечели битката с маоистите и стартира изключително успешната до този момент програма за икономически реформи – опипвайки в тъмното камъните, за да пресече реката, както той сам се изразяваше. В момента Китай е четвъртата по големина световна икономика – след САЩ, Япония и Германия – и по всяка вероятност тя ще бъде втората по големина след десет години. Около 150 милиона души са се преселили през това време от селата в градовете и около 400 милиона души – повече от цялото население на Европейския Съюз, са излезли извън границата на бедността. Това е едно главозамайващо постижение.

Китай е новият фактор в глобалната политика и икономика – и неговите ръководители, както и обикновените хора, знаят това много добре. В момента страната разполага с повече от един билион долара валутни резерви, най-големите в света. Тя е най-важният финансов поддръжник на САЩ и техния огромен финансов дефицит. Тя е вторият по големина световен вносител на петрол. Преди 2010 тя ще бъде най-големият световен износител. Миналата година, в доклада на Пентагона, Китай беше определен като силата, която с най-голяма вероятност „може да създаде военни технологии, които с течение на времето могат да изравнят и надминат военните предимства на САЩ“. Възниква нова велика сила – една сила, чието преследване на собствени цели издига принципната неморалност на властта на ново ниво. Не само китайците би трябвало да се чувстват загрижени за институционните и морални недостатъци на тяхната система. Това касае и нас.

В Китай новата самоувереност може почти да се помирише: тя е в небостъргачите, издигнати за броени месеци; тя е в стремителния и безсрамен стремеж за копиране и кражба на западни марки; тя е в дисциплинираното и неразгадаемо поведение на богатите бизнесмени, самоуверени бюрократи и хора от академичните среди.

Само преди около година седях в един пекински бар заедно с един от типичните представители на новата класа от богати бизнесмени, които обикновено са и членове на партията – една комбинация от политическа и комерсиална власт, която Китай познава добре под формата на стария конфуциански мандаринат, възпроизвеждаща се в момента по един странен начин, след като Мао се опита да я елиминира завинаги по времето на културната революция.

На удивително добър английски език, с личен Мерцедес, паркиран отвън, той хвалеше комунистическия режим на Китай и неговата странна смесица от капитализъм и комунизъм, с ентусиазма на тори-бизнесмен, хвалещ Маргарет Тачър. Китайска корупция? Ха, спомнете си за скандала с Енрон или ония за партийното финансиране в Лондон, обясняваше той. Двойни стандарти между комунистическа реторика и практика? А какво да кажем за инвазията на САЩ и Великобритания в Ирак, а Гуантанамо Бей? Онова, което аз не съм разбирал, настояваше той, демонстрирайки едновременно самонадеяност и неувереност, бил фактът, че Китай няма да позволи отново да му бъде отнета естествената лидерска позиция, която всъщност никога не би трябвало да е губил. Западните ценности, институции и политики се оказваха само привидности, опровергавани сега от надигащия се Китай и прагматизма на неговите комунистически водачи.

Но западните ценности и институции не са опровергани. Страната се разви до степен, при която комунизмът е отстъпил и донякъде се е придвижил по посока на западните практики, но съществуват ограничения за степента, до която реформаторите могат да стигнат, без да се откажат от основата за политическия контрол на партията. Консерваторите сред тях настояват, че още малко и способността за контрол над страната ще бъде непоправимо повредена; че една граница вече е достигната чрез, например, даването на автономност на професионалните съюзи и повече права на акционерите. Това е най-острият политически дебат в момента.

Напрежението между реформатори и консерватори се чувства навсякъде. Например, ангажиментът, с който сега се обвързва партията, вече не е изграждането на една планова комунистическа икономика, а на „социалистическа пазарна“ икономика. Двадесет и шестте хиляди комуни в селски Китай, които преди се считаха за авангард на комунизма, бяха пометени от самите селяни между 1979 и 1982 – най-големият спонтанен акт на деколективизация, който се е случвал някога. С помощта на дългосрочни заеми стотици милиони селяни отново обработват парчета земя, които техните предци са обработвали в продължение на хилядолетия. Държавните предприятия в Китай вече не гарантират заетост до живот или социални осигуровки; сега те са автономни компании, до голяма степен свободни да определят цените на стоките си в една отворена икономика и прогресивно освобождаващи се от социалните си задължения.

Също толкова невероятно, китайските комунисти обявяват, че класовата война е свършила. Сега вече партията претендира да представя интересите не само на работниците и селяните, но и на предприемачите и бизнесмените, които тя приветства с добре дошли в нейните редици. Тази метаморфоза бива обозначавана с наименованието „трите репрезентации“, което означава, че в наши дни партията представя „напредничавите производителни сили“ (капиталистите), „преобладаващото мнозинство“ от китайците (а не само работниците и селяните) и „напредничавата китайска култура“ (религиозни, политически и философски традиции, различни от комунизма).

Партийните представители казват, че страната вече няма за цел да се бори с международния капитализъм до смърт, а вместо това желае да се развива по мирен начин. Китай се присъедини към Световната Търговска Организация и е здравомислещ член на Съвета за сигурност на ООН, използвайки ветото си най-вече по въпроси, които го засягат непосредствено, като например Тайван.

Но въпреки всичко това страната си остава комунистическа. Принципите на Марксизма-Ленинизма-Маоизма си остават в сила, колкото и партията да се опитва да разшири границите им, защото те са основата за еднопартийното управление. И така получилата се система вече достига границите си. Например, държавно притежаваните банки не могат до безкрайност да помпят пари за финансирането на инфраструктурата и тежкото индустриално производство (някои икономически отрасли, разглеждани като ключови, са все още недостъпни за частния капитал в Китай и са държавен монопол – банковото дело е сред тях, бел. пр.) Заемателите редовно пропускат да плащат лихви и рядко изплащат дълговете си, дори и когато планината от дългове заплашва да експлодира. Финансовата система е уязвима и за най-малкото забавяне в икономическия ръст.

По същия начин Китай достига и границите на способността си да увеличава износа на стоки (който през 2007 г. ще достигне 1 билион долара), с досегашното темпо от 25 % годишно. С настоящото темпо те ще достигнат обем от 5 билиона долара някъде около 2020 г., с което ще представляват повече от половината от настоящата световна търговия. Дали това е много вероятно? Има ли достатъчно кораби и пристанища, за да се придвижват такива обеми – и ще си остават ли западните пазари безкомпромисно отворени? Всяка година Китай натрупва валутни резерви от около 200 милиарда долара, като изкуствено поддържа ниска стойност на паричната си единица, за да поддържа стоките си на конкурентно ниво. Но може ли дори Китай да изолира вътрешната си финансова система от такъв фантастичен растеж и да не позволи на инфлацията да нараства? Вече са налице признаци, че инфлационният натиск се увеличава.

Тези злини имат комунистически корени. Липсата на независими контролиращи органи стои зад масивното разхищаване на инвестиции и унищожаването на околната среда, с които Китай е печално известен. Скоростта на опустошение (появяване на нови пустинни области) се е удвоила през последните 20 години, в една страна, в която и без това 25 % от земята вече е пустинна. Замърсяването на въздуха води до преждевременна смърт на 400 000 души всяка година. Режещата кашлица в Пекин или вонята, която се носи над Шанхай, когато вятърът идва от север, са само две от напомнянията за това колко дълъг път има да извърви още Китай.

Енергията се пилее в епични пропорции. Но най-тежкият проблем е този с водата. Една пета от 660-те града в Китай страдат от извънреден недостатък на вода и около 90 % имат проблеми със замърсяване на водата; 500 милиона души в селските райони нямат достъп до гарантирано чиста питейна вода. Нелегалното и необуздано замърсяване, крайният недостиг на пречиствателни инсталации и все по-нарастващият обем на химически замърсители продължават да деградират водните запаси на Китай. През есента на 2005 в два от главните градове – Харбин и Гуангжу, водоснабдяването беше прекъснато в продължение на дни, поради това, че речните източници на двата града бяха недопустимо замърсени с отпадъчни води от държавни предприятия.

Предприятията не дължат отчетност за действията си никому освен на комунистическата партия; не съществува мрежа от граждански организации, институции или независими медии, които да създадат натиск върху производителите и да ги направят екологично ефективни. Независимите организации и контролируемото правителство са не просто неща, добри сами по себе си; те са средства, с помощта на които капитализмът се принуждава да работи честно и ефективно, не за сметка на околната среда. … Това е тази „просветена структура“, която аз считам за съществен признак на едно общество с добро здраве, както на запад, така и на изток. Един човек, държан в продължение на години в затвора без справедлива присъда е израз на същата онази злокачествена система, която не позволява и на една фирма да се надява на изправяне на нанесените й щети в съда, ако това противоречи на партийните интереси.

Въздействието на такива фактори е гибелно. Причината, поради която толкова малко англичани могат да назоват някоя известна китайска марка или компания, въпреки успехите на китайския износ, е че такива просто не съществуват. Китай трябва тепърва да ги създаде, но да се направи това в еднопартийната държава, където партията се намесва в бизнес-стратегиите поради идеологически и политически причини е невъзможно. Във всеки случай почти три пети от общия износ и почти целият високотехнологичен износ на Китай се произвеждат от чужди, не-китайски фирми – още един израз на китайската слабост. Държавата все още притежава лъвския пай от бизнеса в Китай, а за онова, което не притежава директно, тя си запазва правото да го контролира политически.

Марк Кито, един бивш гвардейски офицер от Уелс, е изпитал на собствения си гръб колко трудно е да се притежава частна собственост в Китай. Той е създал еквиваленти на градското списание Time Out в три китайски града, Пекин, Шанхай и Гуангжу, но след няколко години на успешен издателски бизнес, миналата година внезапно узнал, че ще трябва да стане партньор на държавата. Единственият начин да продължи лицензията си, оказало се, бил да приеме едно фактическо изкупуване на бизнеса си от страна на China Intercontinental Press, фирма контролирана от китайския Държавен Съвет за Информация, пропагандният микрофон на комунистическата партия. Нямало никакво значение, че той притежавал всички акции, искал да запази независимостта си и винаги внимавал да не влиза в конфликт с партийните насоки за издателския бизнес. Партията сега искала да притежава неговите списания – и просто си ги взела. Това е един многократно повтарян пример.

Китай трябва да стане по-нормална икономика, но партията не го позволява. Китайските потребители трябва да пестят по-малко и да харчат повече, но потребители без право на собственост или функционираща система за социално осигуряване са много предпазливи. Да им се даде повече сигурност означава да се създаде данъчно облагане, финансиращо една работеща система за социално осигуряване, както и създаването на право на собственост. Но това би създало една по-силна средна класа, която ще се интересува от това как се харчат техните данъчни пари. Компаниите трябва да бъдат подложени на независима от държавата отчетност, но това пък означава създаването на нови центрове на власт. Политическите последици са очевидни.

Бъдещето на Китай е забулено в неяснота. Моето убеждение е, че онова, което не може да бъде поддържано, в края на краищата и не бива поддържано. Промените дойдоха в Съветския Съюз на петото поколение след революцията; петото поколение китайски ръководители ще наследи днешния президент Ху Джинтао през 2012 г. Политически промени няма да се случат дотогава, но моето предположение е, че някъде около 2010 г. нарастващата средна класа в Китай ще започне да изисква от политиците в страната отчетност за това как се харчат данъчните пари. Онова, което никой не може да предвиди е дали това ще доведе до нов Тянанмен или дори гражданска война, ако комунистите настояват да запазят властта си, или по-скоро до една кадифена революция по примера на източна Европа, последвана от политически свободи. Но и в двата случая развитието на Китай по пътя към достигане статуса на световна сила едва ли ще бъде просто праволинейно продължение на тенденциите от момента.

Източник

Уил Хътън
Уил Хътън е английски автор, седмичен колумнист (преди това – главен редактор) на лондонския Observer, а понастоящем – екзекутивен директор на The Work Foundation. Анализът в неговите книги се характеризира чрез поддръжка за Европейския съюз и неговия потенциал, както и чрез презрение към това, което той нарича америкаснки консерватизъм – определян като специфично отношение към неща като пазари, собственост и социален договор, между другото. През 1992 той спечели годишната награда за журнализъм What The Papers Say.

Посетители

19
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 18 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019