От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

„Вярно е, защото ние казваме, че е вярно“ – с това вече е свършено.
2009

Големите икономически кризи като онази, през която минаваме в момента, не се появяват просто отнякъде, по всяко време; те са пълни с история. Те са кризи на капиталистическия етос.

Когато Макс Вебер избра калвинизма като източник на модерността, той беше неправ в концентрацията си изключително върху протестантската етика, но прав в откриването на един колективен морален ангажимент, насочен към поддържането на пазарните механизми. С войната от 1914–18 обаче, внимателният, пестелив буржоа отстъпи място на изплашения, разточителен буржоа. „Войната разкри възможността за консумация за всички, и суетата на сдържаността – за мнозина“, отбеляза Джон Мейнард Кейнс през 1920. „Работещите класи може би няма да желаят да се въздържат така масово, а капиталистическите класи, вече не толкова уверени в бъдещето, може би ще търсят начини да се наслаждават дори още повече на свободата да консумират, докато все още могат.“ По-късно, възходът на черния и червен тоталитаризъм изкара на бял свят една буржоазия, осъзнаваща, че не е вечна. Подобно на Новия Курс, европейската идея за социално регулирана пазарна икономика беше отговор на заплахата, в лицето на Хитлер и Сталин, за унищожаване на фундаменталните свободи. 

По-късно, след колапса на комунизма, една четвърта еволюция: буржоазията, за която казването е равносилно на правене. Берлинската стена беше паднала – да живее новия, помирен свят! Новата етика изостави всякакви страхове и упреци, и прегърна едно постмодерно кредо, утвърждаващо, че всички дяволи са мъртви. Пазарната икономика винаги беше релативирала стоките, разкривайки тяхната взаимозаменяемост, и Доброто – чрез толериране на неговата многостранност. Но нашето време е първото, осмелило се да обяви собствената си мощ да смали риска до нула чрез простото му разпределяне сред всички. Това е усмихващото се царство на „положителното мислене“ – с катастрофални последици, в края на краищата.

Онова, което доведе до настоящата криза, бяха не толкова погрешните финансови техники, които ние можем да обещаем да контролираме оттук нататък, а общоразпространената умонагласа, която позволи тяхното неконтролирано използване. Капитализмът, както би трябвало да си спомняме, включва едновременно разумната регулация и неразумното престъпване на стари правила, споделянето на рискове и дързостта да се рискува по-успешно от останалите. Икономическият прогрес не е мирен, той винаги се прехвърля между съзидателност и разрушение, докато старите производителни сили биват изоставяни и нови източници на богатство буквално експлодират. Но след края на Студената война обещанието за един умиротворен свят изглежда обявяваше блаженството на една постмодерна история без предизвикателства, без конфликт и без трагедия – една история, в която човек може да се измъкне от всякакво прегрешение. Ние берем плодовете на една прекомерна самоувереност, страдаме от липсата на Касандра.

Спекулативният балон се основаваше на едно обзалагане, което служеше като своя собствена основа. То беше „изпълнителско“, според терминологията на лингвисткия философ Джон Остин. „Това заседание е открито“, обявява председателят на едно събрание. Това е вярно, защото той го казва: тук реалността се основава на речта, докато при обичайните случаи речта се основава на реалността – тоест тя не е изпълнителска, а указателна. По един подобен начин, финансовият балон, натрупвайки един кредит върху друг, забогатя чрез собственото си самоутвърждаване. Той се основаваше на едно отношение към самия себе си, което е нещото, превърнало го в балон. Той постепенно елиминира принципа на реалността: нищо нямаше значение, освен финансовите продукти, изобретени от инвестициите на хората.


Small Ad GF 1

Илюзията за всесилие въодушевяваше не само борсовия търговец, но също и ония, които му позволяваха да върви по този път; не само главите на финансовите институции, но също и политическите, академични и медийни авторитети, които не виждаха никакъв проблем във всичко това. Всъщност, изпълнителската идеология – „това е вярно, защото ние казваме, че е така“ – управляваше озападняването на планетата от края на Студената война досега: поради това, че вражеският лагер се разпадна, бъдещето принадлежеше на нас и всички фундаментални опасности бяха изчезнали.

Постмодернизмът, който постави себе си „отвъд добро и зло“, отвъд вярно и погрешно, живее в един космически балон. Би било хубаво, ако страхът от всеобща криза би ни позволил да спукаме мисловния балон на постмодернизма – ако той би могъл да отмие еуфорията на нашите благочестиви желания и да ни позволи отново да виждаме ясно. Това може би не е нищо повече от още едно благочестиво желание. Но ние не трябва да се отдаваме, както го направиха толкова много хора през 1920-те, на едно усещане за катастрофа. Да, историята е трагична, както знаеха Есхил и Софокъл, И, да, тя е толкова глупава, колкото изглежда в продълженията на Аристофан и Еврипид. Никое хвърляне на зарове и никой акт на Бога или на математически изтънчени финанси не може да отмени случайността, корупцията или злополучието. Провидението на стоковата борса не може да ни спаси повече от онова на държавата. И нека тези редове на Платон бъдат изписани над входа на всяка бъдеща среща на G-20:

„Но не съществува ли вече една истинска монета, срещу която би трябвало да се обменят всички други неща? – Да, и това е мъдростта.“


Източник

Андре Глюксман (род. 1937) е френски философ и есеист, известен с критиката си срещу идеологическите корени на тоталитаризма. За главно негово произведение се счита философската студия „Майсторите-мислители“ ("Les maîtres penseurs"), за която, по собствените му думи, го е вдъхновило четенето на Архипелаг ГУЛАГ. Под „майстори-мислители“ Глюксман има пред вид немските философи Фихте, Хегел, Ницше и Маркс, които според него са направили „салонно-приемлив“ култа към „окончателната и тотална революция“ и резултиращата от нея тоталитарна държава.

Pin It

Прочетете още...