Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Обещах да напиша серия с информация за образованието в САЩ и сравнението му с българското, но темата е толкова обширна, че ще трябва да я захапвам с отделни темички малко по малко. Освен това срещам и мнения в блогове относно „частните училища на Запад,“ които не отговарят на реалното състояние на нещата. Така че, мисля си, не е лошо първата такава тема да е за сравнението между частната и държавната система на образование; може за някой тази информация да се окаже полезна. Ще говоря преди всичко за гимназиите (средното образование). На първо място искам да отбележа, че за „образование на Запад“ не може да се говори, просто защото няма такъв събирателен образ. Всяка страна си има своя система с различна специфика, а аз ще говоря за САЩ и ще сравнявам с България, доколкото имам информацията. Всъщност, дори и за образование в САЩ е трудно да се говори обобщително, заради огромното разнообразие от подходи, структури и правила. Да, има държавни и частни училища, но всички те са толкова различни и съвсем не може да се каже, че „частните са по-добри от държавните“, а само „зависи“.

Има една стара, престижна група от частни училища, така наречените prep schools, които датират от основаването на САЩ и съответно носят славата на възпитаниците си, гордо изброени на училищния уебсайт. Това са училищата от лигата на Андоувър и Екзетър, Мидълсекс и Милтън. Те са основани като училища с пансион, в които са учили редица фигури от американската история, а днес учат младежи от цялата страна и от чужбина. Тези училища имат невероятно добра материална база, често сравнима с тази на доста колежи: библиотеки, картинни галерии, лаборатории, концертни зали, спортни съоръжения за чудо и приказ. В тях се влиза с прием подобен на кандидатстването за колеж, дори и когато става въпрос за шестокласници. Приетите са често 10% до 20% от кандидатите. Съотношението ученици-учители в класната стая достига до 12:1 и особено се цени възможността за дискусия и личен контакт между тях. Ученикът се смята за уважавана личност със свое виждане, което се култивира чрез образование на собствена инициатива, като се избягват строго определените рамки в учебната програма и се обръща внимание на личните склонности на всеки. Да не говорим, че самите учители са високо образовани и продължаващи да се образоват. Таксата за тези училища е висока и стига до $35 000 на година, но и доста ученици получават стипендии. Обаче тези училища не разчитат много на таксата за бюджета си; той се формира също от лихви от инвестирани капитали и от дарения на бивши възпитаници. Така те могат да си позволят да се рекламират като места за просвещение, където се влиза независимо от финансовите възможности, а заради умствените способности на учениците. Съответно и нивото на образование е високо.

Мнението ми за такива училища е амбивалентно. От една страна, наистина са достойни за възхищение предвид резултатите, които постигат. Наистина са средища на знанията, в които учението е просто върховно удоволствие, всяка любознателност се посреща с подкрепа, всеки интерес се култивира до максимален резултат. Учениците им в повечето случаи са брилянтни. В същото време, не знам дали бих могла да ги определя като „добри училища“ – не защото не са добри, разбира се, дори са превъзходни, но едно умно дете дори и пуснато в пустинята би се образовало добре. В този смисъл, каква е заслугата ти да образоваш изключително умни деца, освен че им предоставяш всички възможности и стимули те да се развиват. Освен това традицията да се дават стипендии на умни, но бедни ученици не е толкова отдавнашна. Допреди 30-40 години тези училища са си били гнезда на висшата класа. Дори ми се струва, че колкото и егалитарна да е атмосферата в тях сега, все пак едно дете на чистачка би се чувствало малко неудобно пред съквартиранта си с фамилия Рокфелър, който разполага с джобни за $300 на седмица (и това при положение, че храната и учебните материали са вече включени в сметката). Тези две деца може би никога няма да станат истински приятели. Все пак, при повторно замисляне си давам сметка, че това би се случило и в едно държавно училище, както и в живота по-късно и не трябва да виним училището за житейското неравенство.

Друга категория частни училища са тези на местно ниво, за местни ученици без пансион. Те също са с добра ориентация и принципи, но разбира се не могат да се мерят с prep schools, от една страна защото разчитат повече на учебните такси и също приемът им се базира повече на способността на родителите им да си плащат, отколкото на откриване на супер талантливи, макар и бедни ученици. Приемът се извършва на базата на по-ограничен брой кандидати. Разбира се, и в тези училища се влиза след сложен приемен процес, също се залага на индивидуалното внимание към способностите на всеки, обучението е творческо, а не наизустително. Да кажем, че тази категория се стреми да прилага принципите на prep schools, но не може да достигне тяхното изключително ниво. Съответно тук често попадат ученици, които не са толкова талантливи, просто имат нужда от малко повече помощ, внимание и индивидуална подкрепа от страна на учителите, каквато може би не биха получили в държавно училище, а родителите им могат да си позволят да платят за това. Такива училища не са лоши, но понеже в тях има повече почва за хлапашки прояви на богати глезльовци те не са ми особено симпатични. Бих казала, че в тях има повече класова сегрегация, отколкото в най-скъпите престижни училища.

Третата категория са училища основани от религиозни организации и църкви, в по-голямата си част католически. Те са парадоксът на частната образователна система, тъй като се смята, че правят чудеса от всякакъв материал, а не само от отбрания постъпващ в „нормалните“ частни. Някои от тези католически училища се смятат за престижни, но в повечето се влиза без особена приемна процедура. Таксата е много по-малка от другите (примерно може да бъде $2 000 – $4 000 на година), но стипендии почти не се предлагат. Интересното е, че голяма част от учениците в такива училища не са католици, макар че в програмата има задължително включени някои предмети с религиозна тематика. Защо родителите изпращат децата си в тях тогава? Децата не стават католици само по силата на посещението си на такова училище; дори католиците скоро след това „забравят“ да ходят на църква. Системата на тези училища работи, защото те дават дисциплина и възможност за съсредоточаване върху знанието на деца, които иначе биха се разхайтили на други места. Разбира се, боят с пръчки не се прилага, но когато на дисциплината се държи, тя става даденост неподлежима на съмнение, а важното става учението. В тези училища (като изключим „престижните“ между тях) учениците са от по-бедни семейства и дори такива, чиито родители са необразовани, но държат децата им да получат добър старт, какъвто не биха имали в едно държавно квартално училище с нулева дисциплина и мотивация. Базата им е общо взето оскъдна, но те умеят да я използват до последната капка. Аз много уважавам католическите училища, особено йезуитските; имат един възрожденски дух и желание за работа с малко средства. Може би това се дължи на религията, която ги крепи и им дава хъс да вървят напред макар и лишени от глезотии. Освен това специално към йезуитските имам слабост заради стремежа им към интелектуалност (независимо от задължителните часове по вероучение).

Има една основна разлика между американските и българските частни училища. По мои наблюдения, българските са основани като фирма и с цел печалба. Напуши ме смях преди време, когато гледах сайта на училище Ровел, което ясно и прямо си казва, че то е фирма, в което са вложили инвестиции даден брой акционери и успехът на училището се аргументира на базата на печалбата, очаквана от тези акционери в близко бъдеще. Американските частни училища не са основани с цел печалба, нямат истински собственик, макар че се управляват от борд (чиято главна цел е да се грижи за стратегическото развитие на училището и да набира средства за него). Директорът е много добре заплатен и също има тежка дума, но ролята му е на посредник между всички участници в образователния процес. Изобщо се смята, че дори и едно частно училище е всъщност една идея или един идеал, а не средство за печалба; нещо като идеята за училището през Възраждането в България. Затова и такива училища получават дарения от частни лица; ако целта на училището беше комерсиална, то нямаше да привлича добра воля с идеална, дори идеалистична цел.

Друга разлика между българските и американските частни училища е възможността в тях да учат деца на базата на собствените си способности, а не на базата на това дали могат да си платят. Това разбира се е относително, но пък в България, доколкото имам поглед, то е непозната концепция. В САЩ отново са по-големи идеалисти в това отношение и тези училища са много по-егалитарни, като се опитват да градят имидж на средища на знание, а не на места, където се подаряват оценки, защото родителите си плащат. Разбира се, съзнавам, че това ми представяне на българските училища звучи стереотипно, но все пак информацията за България е получена от втора ръка. Не изключвам в американските частни училища да има глезльовци, особено в училищата от втори тип, но те не се считат за мерилото.

Доколкото разбирам, в България учителите в частните училища получават по-голяма заплата от тези в държавните. Може би заплатата не е чак толкова голяма, като се има предвид мизерната такава в държавните… но все пак е по-голяма. Макар и парадоксално, в САЩ е обратното. Като изключим тази шепа частни училища от „голямото добрутро“, в повечето случаи учителите съвсем не получават по-големи заплати. Това се дължи на факта, че в частните на учител се падат по-малко ученици, а приходите не идват от общинския бюджет, а от такси, които не могат да се увеличават до безкрайност, като в същото време трябва да се поддържа материална база, учебни материали, etc. Съответно заплатите страдат. В католическите училища пък положението със заплатите е още по-зле. Тъй като традиционно техният финансов модел се е основавал на принципа учителите да са монахини или мъже от свети ордени, за които заплатите не са никакъв приоритет, сега много от тях изпитват финансови затруднения: на днешно време монахините са рядкост сред учителските колективи, а светските учители искат да издържат семействата си. При всички случаи това желание остава неосъществено. Защо все пак учителите се цанят да преподават там, макар и на по-ниски заплати? Причините са различни. Някои го правят заради мисията на училището, за идеята, защото самите те са учили в такова училище и им харесва атмосферата в него. Други го правят, защото дисциплината в такива училища е по-добра, работи се с по-малко ученици в клас, виждат повече резултати, програмата им е по-гъвкава и имат повече професионална свобода, съпруг/зите им печелят добре и не се налага те да издържат сами семейство или пък защото като учители децата им могат да го посещават с по-малка такса и така нататък.

Общо взето, частните училища в България са в пелени и е съвсем разбираемо все още да налучкват подхода, принципите си, дори философията си. (Изключвам в това ми писание Американския колеж в София, защото приемам, че той си е американско училище.) Едно голямо пожелание за развитието им е да разработят система за стипендии и да се отърсят от комерсиалността си, като залагат на една по-идеалистична мисия. И този идеализъм да не се свежда до посещение на детски домове и събиране на стари дрехи за тях, някакво примитивно показно милосърдие. Да насочат вниманието си към важните въпроси за смисъла на знанието, уважението към себе си и другите, усъвършенстването, толерантността и любопитството към различното, и други ценности. Харесва ми например философията на Училище Рьорих, струва ми се, че то е на прав път. Най-важното е не учениците да получат най-висок възможен брой точки на някакъв изпит и да бъдат приети тук и там, а да открият себе си като личности, да обмислят мястото си в света, да се научат да преодоляват себе си.

Защото според мен най-важната образователна степен е гимназиалната, времето, когато човек открива най-важните истини, а след нея всичко друго е просто натрупване. Би било жалко тези истини да са ограничени до добро владеене на английски и информатика (според рекламата, която училищата слагат за себе си в интернет).

* * *

И така, след частните училища в САЩ продължавам с държавните. Те също не могат да се обобщят с един етикет и са изключително разнообразни. Варират от престижни, в които се влиза с изпит, до такива с допотопна учебна база, от които по-голямата част от учениците отпадат преди завършването. Най-важният принцип, определящ едно училище е къде се намира то, тъй като те се финансират от общината, което ще рече от данъците на хората живеещи в даден град или квартал, което ще рече, че само децата в него имат право да го посещават, което пък ще рече, че училищата до голяма степен са разделени по социален признак. В богатите райони имат по-добра материална база, но също така и родителите са от съответната социална класа, имат не само повече средства да влагат в образованието на децата си, но и държат повече на него, издигнали са го в култ в живота и всячески подкрепят образователните им усилия. В края на краищата това си казва думата. Както се изрази една моя приятелка, едно училище е толкова добро, колкото добри са родителите на посещаващите го ученици.

Т. нар. градски училища изобщо не отговарят на българската представа за „градски“; на английски всъщност думата е „urban schools“, което автоматично извиква представи за ученически банди, разпадащи се сгради и никакво учение. Те са училищата в големите градове, а в много от тях жителите са бедни. Средната класа живее в предградията, което оставя бедните в нещо като градско гето. А градските семейства с достатъчно средства обикновено пращат децата си в частни училища. Urban schools често разполагат с малко средства. Сградите не се поддържат, учебниците са стари и недостатъчно. От друга страна, учителите са добре заплатени, дори по-добре от останалите видове държавни училища, иначе би било доста трудно да се набират преподаватели за тях. Дисциплината в такива училища е лоша, често има насилие, отсъствия, ненаписани домашни и учебните изисквания към учениците са много ниски.

Някой би казал, че бедността не е оправдание положението да е толкова трагично, мотивацията обидно ниска, а изискванията никакви, всичко това при хаос и печална дисциплина. Но за съжаление връзка има и тя е много логична. Тези ученици не са израснали в среда, в която образоваността е издигната като ценност или средство за социална мобилност. Когато им се налага да работят, те виждат спечелените пари като моментален инструмент за постигане на статус (лъскави дрешки и дрънкулки) и не виждат смисъл да жертват време и усилия за образование, чиито плодове евентуално ще берат след доста време. Родителите им, освен че са бедни, са необразовани и не са в състояние да помагат и насочват децата си, нито да компенсират проблемите в учението им с частни учители, допълнителни занимания, уроци по интереси. Често те са оставени на самотек следобед, при което се плъзгат по наклонената плоскост към разхайтеност и невежество. Изобщо не помага, когато олющените стени, морално остарелите учебници, учителите вдигнали ръце сякаш непрекъснато им казват: образованието не е важно, на никой не му пука за вашето, интересното е само в дрехите, електронните джаджи, мускулите и насилието. Обратното на България, ниската образованост и бедността в САЩ са пряко свързани, което може би е справедливо според заслугите и положените усилия, но в същото време затруднява социалната мобилност и образователната мотивация на бедните ученици, които няма от кого да се учат и попиват опит, че чрез образование могат да постигнат успех. А това пък е лошо за цялото общество (пример: ромите в България).

Обаче тези градски училища имат едно светло изключение и всъщност между тях се намират някои, които не само че са добри, но и са измежду признатите за най-добри държавни училища в страната. Това са например Lowell High School в Сан Франсиско, Stuyvesant High School в Ню Йорк, Boston Latin School в Бостън. В тези училища се кандидатства с приемен изпит, конкуренцията е голяма и макар че „учениковият материал“ влизащ в тях e от същата социална среда от същия град, тези училища са с добра база, амбициозни учители, висок университетски прием, отлични резултати на национални изпити. От една страна това е така, защото в бюджета на училището постъпват не само средства от общината, но и от бивши възпитаници, които с дарения компенсират недостига. Освен че имат много голям контингент от който да подбират питомците си по критерий способности (а с такива подбрани се работи лесно), те са си създали репутация, че в тях се отива да се работи здраво, учението е най-важното и съответно тази репутация се подплатява с ежедневно повтаряне на това послание във всичките му форми. Непрекъснато се говори за задачите стоящи пред учениците (кандидатстването в колеж) и необходимите стъпки за него (усилия в учението). А когато пристъпиш прага на училището с такава нагласа, резултатите са налице. Тези способни ученици, показали добри резултати на приемния изпит, получават големия си шанс в живота и после могат да продължат в добри университети. Такива училища на практика „спасяват“ талантливите ученици от беден произход наред с останалите в града среднокласни. От една страна това е чудесно като функция на меритокрацията. Но от друга страна пък учениците от останалите пропаднали градски училища се лишават от примера, който биха представлявали те за по-скромно надарените си съгражданчета. Те се лишават от такъв модел и виждат пред очите си само алтернативата да работят нископлатена работа и да поставят учението като последен приоритет.

Следва другата важна група, училищата от предградията (suburban schools). Те са територия на средната класа, добре финансирани не само с данъците, но и с допълнителни средства, събрани от активни родители. Родителите са много ангажирани в образованието на децата си, следят отблизо развитието им и им помагат, осигуряват им разнообразни допълнителни възможности да се учат (клубове, пътувания, летни курсове…). Съответно връзката между репутацията на училището в дадено предградие и цените на имотите в него е много тясна. Колкото е по-добро то, толкова по-голям наплив има за желаещи да живеят в него, толкова повече растат цените там, толкова по-недостъпно става то за амбициозни, но по-бедни родители, толкова по-големи са очакванията на родителите и като следствие репутацията му расте още повече и така се завърта порочният кръг. Ако тези училища нямат голямата слава на изпитните от по-горната точка, то е защото те са задължени да обучават всички ученици от даденото предградие, а не само подбрани отличници. И все пак го правят много добре. Талантливите имат възможност да развиват способностите си, но и на изоставащите се помага индивидуално, а освен това могат и да се учат от досега с по-добрите. Осигурени са добри преподаватели, нови учебници, предметите се преподават на по-напреднало ниво (AP courses), има голям избор от всичко според интересите на учениците. От всички държавни училища тук най-често се среща породата „глезльовци“ смятани за непризнати гении от родителите си и свикнали на непрестанно внимание.

Трета група училища са селските (rural schools). Те са нещо средно между градските и от предградията. Обикновено по-малки, не разполагат с много средства, нито учениците им виждат пред себе си големи перспективи за живота си. Изискванията не са особено големи, напредналите предмети почти липсват, мотивацията клони към ниска. Но в тях обикновено няма насилие като в градските.

Бих казала, че българските държавни (общински) училища приличат на американските, но не съвсем. Може би гимназиите, в които се влиза с изпит, са като градските изпитни училища в САЩ. Кварталните гимназии в България биха отговаряли съвсем ориентировъчно на типичните американски градски училища. А тези в малките градчета и селца биха могли да са като американските селски училища. За съжаление, не познавам отблизо сегашното положение в българските квартални и селски училища, така че не бих могла да твърдя, че приликата е абсолютна. Може би само тенденцията за развитие е такава. Ако е така, за да бъде предотвратен процеса на тотално заприличване на тези негативни американски примери, би могло те да послужат за предупреждение какво може да се случи, ако продължава социалната сегрегация в училищата. Да се замислим върху американския опит: перспективата, която вижда пред себе си един млад човек директно влияе върху мотивацията и оттам образованието му. Не наблюдаваме ли нещо такова и в България, без да успяваме напълно да напипаме причината за ученическия безинтерес и нехайство?

Освен това проблемите и дилемите, с които са се сблъсквали и (не)разрешили американските образователи биха могли да послужат като опит за българските. Особено такива, разпалено поставени и защитавани при учителската стачка. Например, настояваше се учителите да получават заплащане според качеството на преподаване. Един поглед към Щатите би могъл да даде представа колко трудно е да се определи това качество. Може ли това да стане например според броя на учениците, подготвени за олимпиада, когато не става въпрос за математическа гимназия? Как се изчислява качеството на преподаване, когато училището се населява от ученици с трудна семейна среда, със скромни способности или с необходимост да работят? Ако резултатите не изглеждат блестящи, как да разберем доколко причината е в условията и материала, с който работят учителите и доколко е в тях самите? Американските учители вече са се сблъскали с тези питанки и според техния опит учителите в такива училища не само че не трябва да получават по-ниски заплати, а дори обратното, за да бъдат привличани най-добрите от тях, както и да получават адекватна методическа подкрепа. Защо пък да не се поучим и дори научим от тях? Защо да преоткриваме топлата вода, или поне защо да я търсим там, където други вече са открили, че я няма?

В България няма тип училища „от предградията“, тоест такива, които обучават ученици с всякакви способности, но чиито родители са живо заинтересувани от образованието на децата си и сравнително имотни, за да могат да си позволят да подплатят със средства допълнителните им нужди. Ако имаше, може би би бил ясен ефекта на заинтересуваните родители. Тук не става толкова въпрос за частни уроци, колкото за хилядите други начини, по които един ученик научава повече. Родителите му могат да му купят компютър, видеокамера и медиен софтуеър ако има творчески интереси. Да ходят заедно да снимат и монтират, да му се възхищават и съпреживяват от творческите опити. Могат да го пратят във Франция на ваканция ако иска да научи по-добре френския. Могат да му потърсят специалист, ако има проблеми с дислексията и да го окуражават, както и търсят поприща, където би могло да се изявява въпреки нея. И всичко останало, което не се предлага в едно обикновено училище, но би имало голямо влияние за лично развитие.

От своя страна пък в Щатите почти няма специализирани училища. Освен някои най-общо по изкуствата и известен брой ориентирани към природонаучните дисциплини, няма хореографски и спортни училища, езикови, класически, хуманитарни гимназии. Въпреки това учениците с изявени интереси нямат пречки да развиват уменията си, без да се специализират тясно и еднопосочно в такава млада възраст. По мое мнение това е прекрасен подход. От една страна, трудно е на 14 и по-малко години едно дете да избере област, с която до голяма степен предопределя бъдещето си, като изостави всички други, които в специализираното училище ще бъдат на заден план. Интересите се променят, а и не е необходимо да се избира само един. Задълбочаването без ограничаване е възможно в американските училища, тъй като те са големи (средно около 2000 ученици на гимназия) и могат да си позволят специализирани изборни дисциплини за интересуващите се от напреднало ниво на латински, история на изкуството и числен анализ. Като в същото време в класа по английска литература математиците са заедно с художниците, което е хубав начин на вторите да се заинтересуват от гледната точка и опита на първите, и обратно. А и защо едно математиче да не учи напреднало и друг предмет, например музика, щом му харесва и това развива в него и друг вид мислене? Ако ли не, следобед математиците могат да се запишат в клуба по танци, където репетициите са всеки ден и заниманията са сериозни, да участват в състезания по танци и дори да продължат професионално с това след завършването си, ако решат. Това е американската представа за хармонично развитие, което толкова много се търси при кандидатстването в колеж…

И още нещо, което би могло да е любопитно за сравнение. В държавните американски училища учебниците са безплатни за всички класове.


Източник

Ели Иванова
Ели Иванова живее в САЩ, където е преподавател по литература и култура. Освен в книги, хора и техните светове, тя се задълбава и във фотографията, човешките права и дребните незабележими неща.
Други статии от този автор

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици