Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Хайдегер беше казал веднъж, че ние започваме да мислим за някой проблем само когато нещата изведнъж започнат да се държат странно. Само тогава ние се прехвърляме от сферата на handeln (действие) в сферата на verhandeln (водене на преговори). До този момент фактите са само част от нашия ежедневен опит и ние не осъзнаваме напълно тяхното съществуване. Само когато нещата се влошат, ние ги прехвърляме в областта на наблюдаемите неудобства и задачи. Те са се превърнали в проблеми, с които трябва да се занимаваме.

В последно време нещата си правят шегички с нас – и някои неща, които преди функционираха, вече не го правят. Нещо се е случило с гостоприемството.

Идеята за гостоприемството е много стара, но вниманието ми се насочи към нея чрез една малка книжка, която Кант е написал през 1784. Разглеждайки въпроса за die vollkommene bürgerliche Vereinigung in der Menschengattung („едно съвършено гражданско обединение на човешкия род“, от неговата „Идея за универсална история с космополитическа цел“), или накратко, гостоприемството, той разглежда взаимното гостоприемство като природен дар, който ни поставя върху повърхността на една сфера. Придвижвайки се върху тази повърхност, ние не можем да увеличим разстоянието помежду си – колкото повече се придвижваме в една посока, толкова повече се приближаваме едни до други от друга и, следователно, в някой определен момент от историята, сме осъдени на взаимно гостоприемство.

Тази книга гниеше по библиотеките, непрочетена и събираща прах, до скорошното й преоткриване. Изведнъж стана ясно, че гостоприемството е проблем, с който е необходимо да се занимаваме; че тя не е онова очевидно нещо, каквото изглеждаше по времето на Дени дьо Ружмон[1], който твърдеше, че Европа е открила континентите, а не континентите – Европа, че Европа е завладявала един континент след друг, но никога не е била завладявана от някой друг континент. В резултат на това Европа, и само Европа, е изобретила един начин на съществуване, считан за достоен да бъде последван от всички други континенти. Европа, от друга страна, никога не се е опитвала да последва някоя неевропейска нация.

Прогонените

Ришард Капушчински – когото аз считам за най-големия репортер на 20 век – притежаваше един изключителен инстинкт, който му позволяваше да прозира скритите тенденции в света. Преди около 10 или 15 години той забеляза, че отношението към Европа започва да се променя. Посещавайки за пореден път едни и същи страни, където хората преди го спирали по улиците, питайки: „Господин Капушчински, кажете ни какво става в Европа сега?“, той забелязал, че вече никой не го спира, никой не задава въпроси. Европа беше се превърнала просто в още една пешка на огромната шахматна дъска и вече не се очакваше, че оттам ще се появи нещо изключително.

Капушчински говореше и за качествена промяна. Имало е време, в което дори някой човек със средна квалификация, не особено известен в собственото си общество, незабавно би бил приветстван като господар и повелител в страни като Танзания или Малайзия. Той би получил ключови позиции, възстановявайки и повишавайки своята социална позиция.

Тези дни са отминали. В наши дни всяка страна по света притежава свой собствен образован елит и не очаква европейците да поднесат нови решения на проблемите, с които се бори тя.

Капушчински забеляза и някои заплахи. В миналото европейците бяха гледали на света като на своя игрална площадка, свое развлечение, докато днес навсякъде дебнат заплахи. Ситуацията е подобна на онази от времето на залеза на Римската империя. По краищата на нейните карти били написани думите „ubi sunt leones“ – там има лъвове – тоест там има диви същества и не е за препоръчване да се отива в тая посока.

Означава ли това, че сега пък ние сме затворени в собствения си заден двор? Че сме били прогонени завинаги? Наистина ли фазата от световната история, в която, за добро или зло, Европа диктуваше хода на глобалната история, е отминала завинаги? Никога повече ли Европа няма да срещне гостоприемство?

Завещание за планетата

Една от моите идеи-фикс е писането за Европа като за продължаващ проект, който никога не е бил довършен, но въпреки всичко е ускорил хода на промяната чрез задаването на хоризонтите, към които се е стремял. Питам се дали има хоризонти, към които Европа може да се стреми днес.

Немислимо е, че Европа би могла да възстанови военната си мощ до степен, при която да се състезава със САЩ – една страна, чиито военни разходи са равни на съвместните военни разходи на двадесет и петте страни, които ги следват в тази листа. Че европейската икономическа мощ би могла да се съревновава с онова, което се случва в Южна Америка или Китай, да не споменаваме Япония, е също толкова малко вероятно. Нито пък тя би могла да задава темпото за развитие на науката, изкуството, културните идеи и т. н.

Но какво тогава би могло да бъде нашето завещание за планетата? Можем ли да предложим нещо, от което другите се нуждаят или което биха могли да научат от нас?

Културният критик и учен Джодж Щайнер твърди, че задачата на Европа е от духовно и интелектуално естество. След като е изследвал общите отличителни признаци на европейските нации, включително и наследствата на Хеленизма и Юдеизма, той подчертава факта, че Европа представлява най-голямото лингвистично и културно разнообразие, една изключителна мозайка от начини на живот. На нашия континент често е възможно два напълно различни свята да се намират само на двадесет километра един от друг – и Европа ще изчезне, ако тя не се бори за своите езици, местни традиции и социална автономия.

Философът Ханс-Георг Гадамер гледа на разнообразието като на най-голямото богатство, което Европа е успяла да запази и което може да предложи на света. Да се живее с Чуждия и за Чуждия е основна човешка задача. Може би това е основата на уникалната сила на Европа – един континент, който е бил принуден да научи изкуството на този начин на живот. В Европа винаги е имало един Чужд някъде наблизо, видим или осезаем, както в метафоричния, така и в буквалния смисъл на думата. Нашият ландшафт се характеризира от многоезичност, от близкото съседство на Чуждия, но още повече от факта, че в нашето строго ограничено пространство ние гледаме на Чуждия като на равен.

Европа би могла да стане нещо като лаборатория, където един определен модел за начина на живот би могъл да бъде създаден и култивиран от хора с различни вероизповедания, езици и традиции. Мирното съ-съществуване е възможно не въпреки неравенството, а точно поради разнообразието. Именно разнообразието е основата на развитието, на еволюцията на възгледите и новите идеи. И то е вдъхновение при решаването на проблеми.

Един от експериментите, които сме провеждали в тази лаборатория, е опитът за намиране начин за прекосяване на границите, очертавани през по-голямата част от историята на модерната институция, наречена националната държава. Интеграцията на обществото и интеграцията на разнообразието (тоест изграждането на модерните нации и държави) са два паралелни, зависими един от друг, процеса. Бранденбургците и баварците внезапно станаха част от една и съща нация, а същото нещо се случи и на сабодийците и бретонците във Франия. Трудно е да си представим какъв пробив в мисленето на народите, разпилени из Европа, е означавал преходът от местна към национална общност.

Днес ние сме изправени пред една друга фаза от европейското приключение – преходът от формите на интеграция, които са ни познати от механизмите на Европейския Съюз, към създаването на стабилна обща база за решаване на проблемите на планетата и създаване на механизми за глобална човешка солидарност.

Кафка социологът

Имаме да изминем дълъг път, преди да достигнем тази цел. И все пак аз вярвам, че въпреки всички грешки, въпреки трудностите, които демокрацията изпитва в много страни, Европейският Съюз се опитва да намери начин за създаване на една определена форма на европейско гражданство – като същевременно зачита разнообразието, местната и национална автономия, и т. н. И в този смисъл онова, което се случва в Европа, може да се окаже голямата услуга, която тя ще окаже на целия свят.

Очевидно, когато гледаме към Брюксел или Страсбург, ние не откриваме някакви признаци за това, че някой мисли за каквато и да било услуга. В днешния Европейски Съюз се откриват две основни тенденции.

Първата е преходът от едно национално към едно трансконтинентално ниво. Днешният Европейски Съюз обхваща 27 държави, а броят им скоро може да достигне 30. Ако ние обединим всичките си фабрики и компании, бихме могли въпреки всичко да се състезаваме ефективно със САЩ, Китай или Бразилия.

Втората е една тенденция към експериментиране с различни видове кооперация, диалог и право на преговаряне, които могат да се окажат полезни на едно глобално ниво.

Франц Кафка, един от най-големите социолози, които някога съм чел, беше писал някога, макар и в по-различен контекст (онова, което той има пред вид, е не Европа, а човешкото състояние и човешката дейност като цяло): „И така, ако не откриете нищо по коридорите, отворете вратите, а ако не намерите нищо зад вратите, има още етажи, и ако не намерите нищо там, не се безпокойте, просто се изкачете по още едно стълбище. Щом само не спирате да се изкачвате, стъпалата няма да свършат, под вашите изкачващи се крака те ще продължават да се издигат нагоре.“

Ние трябва да продължаваме изкачването

За да опише какво се е случило в Европа от 17-ти и 18-ти век, историкът Райнхард Козелек използва метафората за планински проход, през който хората се опитват да се изкачат. Никой от ония, които са се опитвали да се изкачат до прохода, не е имал представа за това какво ще открие от другата страна; такива хора не биха могли да си представят днешна Европа, защото са им липсвали думите и понятията, за да опишат процесите, които са били поставени в движение.

Онова, което ме очарова в тази метафора не е, че от другата страна бихме могли да намерим рая на земята – няма как да знаем това – а фактът, че докато продължаваме да се катерим по един стръмен склон към прохода, сигурното е само едно: ние не можем да си позволим да спрем. Трябва да продължаваме напред, газейки през снега, защото ако разпънем палатките си на този склон, те ще бъдат отнесени от първия порив на вятъра.

Може би съм мечтател, или роден оптимист, но надеждите ми се основават на логиката на развитието. Не толкова поради добрата воля на европейците, колкото поради факта, че просто няма друго решение, защото, имайки пред вид настоящата взаимозависимост на всички народи, населяващи тази планета, нейното бъдеще зависи от това дали ще бъдем в състояние да си сътрудничим. Това е въпрос на живот и смърт.

При настоящото ниво на глобализация никоя страна не в състояние, сама или дори като част от група страни, работещи заедно само в една част от планетата, да определи човешките ценности и да бъде сигурна, че демокрацията и нашият предпочитан начин на живот се намират в сигурност. И, гледайки назад към европейското приключение, ние знаем, че глобалният начин на мислене винаги е бил много силна част от европейския начин на живот.

Що се отнася до конфликтите … Чудя се дали те са резултат от създаването на националните държави и дали могат да бъдат също толкова тежки когато се случват вътре в една нация; мисля си например за конфликтите между „оси“ и „веси“ в Германия. Ние вече сме се научили, повече или по-малко, да решаваме този вид конфликти вътре в националните държави; сега е нужно да се научим да ги решаваме на едно по-високо ниво.

Това е въпрос на количествена разлика. А може би и качествена. Това е напълно сигурно. Какво може да се намира от другата страна на планинския проход – нямам представа. Но съм сигурен в едно: онова, което ще видим там, няма да има нищо общо с институциите, с които сме свикнали да идентифицираме същността на демокрацията, мирното съ-съществуване и т. н. Сигурно дори ще забравим, че те са били нашият собствен избор – макар и, досега, един много краткосрочен избор.

Ако Аристотел би бил поканен в Бундестага или в Сейма, процедурите вероятно щяха да възбудят интереса му. Може би той дори би се втурнал за вкъщи, за да напише нов том от своята Политика. Но ако разбереше, че това е демокрацията в действие, той сигурно би останал много учуден, тъй като демокрацията, описана от него, няма никаква прилика с онова, което се случва в Бундестага или Сейма.

Ако не ЕС, то тогава какво?

Трябва да се научим да създаваме еквиваленти на институциите, които Европа успя да създаде на първо място в модерната история – еквиваленти, които ще осигурят представянето на хората, представянето на интересите и мирните средства за решаване на конфликти. Фактът, че съществуват толкова много конфликти и че те се случват на толкова много нива, всъщност е успокояващ, защото той показва, че не съществува една ясна линия, поставяща две различни системи или блокове едни срещу други. Но налице е един функциониращ мотив, който позволява определен брой изменения, едно пресичане на съюзи и антагонизми – и това от своя страна е един смекчаващ ефект, защото при всеки конфликт има нещо, което, от друга гледна точка, обединява противниците.

Ако някой би ми казал: нека забравим Европейския Съюз, нека намерим друг начин за разрешаване на расовите, национални, културни, исторически, религиозни и други конфликти, аз целия бих се превърнал в слух, но поне в момента не виждам никаква алтернатива.

Негативната глобализация

Хората често подчертават, че единственото, което движи Европейския Съюз е свободната търговия, и че другите аспекти на общността не могат да поддържат темпото. Но това не означава, че системата на ЕС е или брилянтно измислена, или погрешна. В наши дни същото нещо се случва навсякъде по света.

Аз използвам понятието „негативна глобализация“ доста упорито, защото онова, с което си имаме работа тук, е една глобализация на всички ония сили, които правят пропускливи границите на локалните институции – глобализация на капитал, финанси, търговия, информация, тероризъм, търговия на дрога, както и мафията. Но тази негативна глобализация не е балансирана от някаква положителна такава, тоест няма глобализация на юридическите, политически и съдебни институции, които биха могли да сдържат силите, разпростиращи се по цялото земно кълбо. Тук отново ние срещаме трудността, с която европейците се опитват да се преборят. Не твърдя, че те са намерили решението, но мисля, че ще трябва да го търсят, независимо от това дали им харесва или не.

Съгласен съм с политолога Клаус Офе, че едно разделение на оптимисти и песимисти оставя и двете групи извън кутията, че никой от нас не пасва вътре. В края на краищата, какво е един оптимист? Някой, който вярва, че ние живеем в най-добрия от всички възможни светове. А какво е един песимист? Някой, който подозира, че оптимистът може и да е прав. И двамата вярват, че светът може да бъде по-различен от това, което е – и ставайки по-различен, той би могъл дори да стане малко по-добър.


Източник



[1] Дени дьо Ружмон: (1906–1985): швейцарски политически философ. Бел. пр.

Зигмунт Бауман
Зигмунт Бауман (род. 1925) е известен полско-британски социолог, който живее от 1971 г. насам във Великобритания, след като е бил прогонен от Полша в резултат на антисемитските чистки, проведени от полската комунистическа партия през 50-те години. Той е професор по социология в унивеситета в Лийдс (от 1990 – emeritus professor). Бауман е най-добре познат с анализа си на връзките между модерността и Холокоста, както и на постмодерния консумеризъм.
Други статии от този автор

Посетители

27
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 2 дни
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019