Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2019 08 Population bust

 

През по-голямата част от човешката история населението на света е нараствало толкова бавно, че за повечето днешни хора то би се почувствало статично. Между годината 1 и 1700 г. човешкото население е станало от около 200 милиона до около 600 милиона; до 1800 г. то едва е достигнало един милиард. Но след това то е експлодирало, първо в Обединеното кралство и САЩ, малко по-късно и в голяма част от останала Европа, а накрая и в Азия. Към края на 1920-те години то вече е достигнало два милиарда. Цифрата три милиарда е достигната около 1960 г., а след това четири милиарда към 1975 г. Оттогава насам то почти се е удвоило. Сега на планетата живеят около 7,6 милиарда души.

Но точно когато голяма част от света е започнала да приема бързото нарастване на населението като нещо нормално и очаквано, тенденциите отново се изместват, този път в обратна посока. На повечето места по света хората са свидетели на резки и внезапни свивания или в раждаемостта, или в абсолютните цифри на населенията. Единственото, което пречи на населението в много страни да намалява още по-бързо е, че смъртността също намалява, защото хората навсякъде живеят по-дълго. Тези колебания не са лесни за управление във всяко общество. „Бързото ускоряване и забавяне на ръста на населението са неща, които изпращат вълни по целия свят, където и да се появят – и те оформят историята по начини, които рядко се оценяват“, пише демографът Пол Морланд в „Човешкият прилив“, неговата нова история на демографията. Морланд не е съвсем уверен, че „демографията е съдба“, в съгласие със старата поговорка, погрешно приписвана на френския философ Огюст Конт. Нито пък го правят Даръл Брикър и Джон Ибитсън, авторите на „Празната планета“, нова книга за бързо променящата се демография на двадесет и първия век. Но демографията очевидно е част от съдбата. Ако ролята ѝ първо за издигането на Запада, а сега и за възхода на останалите, е била недооценена, то потенциалните последици от забавянето, а след това и свиването на ръста на населението през следващите десетилетия, са почти изцяло игнорирани.

Несъответствието между очакванията за бързо нарастващото глобално население (и всички съпътстващи ефекти върху климата, капитализма и геополитиката), и реалността – както онази на забавените темповете на растеж, така и на абсолютното свиване, е толкова голямо, че то ще представлява значителна заплаха за идещите десетилетия. [През последните десетилетия] правителствата по света са се развивали най-вече по такъв начин, че да се справят с предизвикателството как да управляват все повече, а не по-малко и не преди всичко възрастни хора. Капитализмът като система е особено уязвим в един свят с по-нисък ръст на населението; значителна част от икономическия растеж, който е задвижвал капитализма през последните няколко века, може би е бил прост резултат от наличието на все повече и по-млади хора, консумиращи повече неща. Ако в света, който ни очаква, има по-малко хора, то дали в него ще има и реален икономически растеж? Ние сме не само неподготвени да отговорим на този въпрос, а дори и не сме започнали да си го задаваме.

Възход или спад?

В основата на „Човешкият прилив“ и „Празната планета“, както и на демографията като цяло, е залегнала странната, но завладяваща теория на британския учен Томас Малтус от осемнадесети век. Изложена от Малтус през 1798 г. в Есе върху законите на населението, тя твърди, че нарастващият брой на хората представлява все по-голяма заплаха за социалната и политическата стабилност. Той е убеден, че хората по неизбежност ще създават повече себеподобни, отколкото светът е в състояние да изхрани, обричайки по-голямата част от обществото на недостиг от храна, докато богатите правят всичко възможно да осигурят, че собствените им нужди ще бъдат задоволени. По мрачното убеждение на Малтус, това би довело до глад, лишения и война, а в крайна сметка и до свиване на населението, след което депресивният цикъл ще започне отново.

Но в същото време, в което Малтус прави заключенията си, светът започва да се променя. Повишените добиви, подобрените санитарни условия и ускорената урбанизация довеждат не до безкраен цикъл на обедняване и свиване, а до експлозия на глобалното население през XIX век. Морланд предоставя строг и подробен отчет за това как през XIX век глобалното население е достигнало пълно освобождаване от хилядолетията на предишната човешка история, по време на които населението се е намирало в цикли на застой, свиване или изключително бавен напредък. Той започва с наблюдението, че населението започва да нараства бързо, когато детската смъртност намалее. В крайна сметка, в отговор на по-ниската детска смъртност плодовитостта спада – но това се случва изключително бавно, което обяснява защо обществата в съвременния свят преживяват такива резки и екстремни скокове на населението. Докато детската смъртност е висока, жените са склонни да раждат много деца, очаквайки поне някои от тях да умрат, преди да достигнат зрялост. Когато детската смъртност започне да намалява, са нужни няколко поколения, преди да намалее и плодовитостта. И така една жена, която е родила шест деца (в очакване, че от тях до зряла възраст ще достигнат само три), изведнъж има шест деца, които оцеляват до зряла възраст. Дъщерите ѝ също могат да имат по шест деца, преди следващото поколение да се приспособи, решавайки да има по-малки семейства.

Нарастването на глобалното население през последните два века следва почти точно моделите на индустриализация, модернизация и най-важното – урбанизация. То започва в Обединеното кралство в края на деветнадесети век (оттук и притесненията на Малтус), преди да се разпространи в САЩ, а след това във Франция и Германия. Малко  по-късно същата тенденция достига Япония, Индия и Китай, след което си проправя път към Латинска Америка. Най-накрая тя пристигна и в под-сахарска Африка, където нарастването на населението също е факт, благодарение на подобренията в медицината и хигиената, но все още не са достигнати фазите на индустриализацията и бързо растящата средна класа.

С експлозията на населението идва нова вълна от малтусиански страхове, олицетворена от книгата от 1968 г. „Населението-бомба“, от Пол Ерлих, биолог в Станфордския университет. Ерлих твърди, че намаляването на смъртността е създало неудържима ситуация, при която в света има твърде много хора, които не могат да бъдат изхранени или подслонени. „Битката за изхранване на цялото човечество приключи“, пише той. „През 1970-те светът ще претърпи поредица от гладни кризи – стотици милиони хора ще гладуват до смърт, независимо от спешните програми, предприети сега“.

Пророчеството на Ерлих, разбира се, се оказва погрешно поради причини, които Брикър и Ибитсън описват елегантно в Празната планета. Зелената революция – поредица от иновации в селското стопанство, започнала в началото на ХХ век, се ускорява до такава степен, че добивите от култури стават напълно адекватни за подновените нужди на човечеството. Нещо повече, правителствата по света успяват да преодолеят най-лошите ефекти от замърсяването и влошаването на околната среда, поне по отношение на ежедневния стандарт на живот в множество мегаполиси, като Пекин, Кайро, Мексико Сити и Ню Делхи. Тези градове са изправени пред остри предизвикателства, свързани с изчерпаните водни маси и индустриалното замърсяване, но никога не е имало криза, подобна на очакваните.

И все пак визиите за дистопично разрастване на населението си остават дълбоко вкоренени, включително и в самия център на изчисленията в световен мащаб: прогнозите, редовно публикувани от ООН. Днес организацията прогнозира, че до 2050 г. глобалното население ще достигне близо десет милиарда. Съдейки по доказателствата, представени в книгите на Морланд и Брикър/Ибитсън, изглежда доста вероятно тази оценка да се окаже превишена, може би дори прекомерна. Не че някой нарочно раздува числата. Правителствените и международните статистически агенции не играят на лотария; те използват формули и предположения, чието формализиране е отнело години, и вероятно ще отнеме също толкова години, за да бъде променено. До съвсем скоро предположенията за населението, вградени в повечето модели, отразяваха случващото се сравнително точно. Но внезапното нарастване както на раждаемостта, така и на абсолютния прираст на населението, се е случило прекалено бързо, за да може моделите да се приспособят в реално време. Както обясняват Брикър и Ибитсън, „ООН използва дефектен модел, основан на предположения, които са действали в миналото, но може и да се окажат неприложими в бъдеще.“

Очакванията за населението са не само от академичен интерес; те са ключов елемент в начина, по който повечето общества анализират и мислят за бъдещето на войната и конфликтите. По-конкретно, те предизвикват опасения за изменението на климата и стабилността на околната среда – особено тъй като новопоявилата се средна класа, наброяваща милиарди, изисква електричество, храна и всички останали атрибути на съвременния живот, поради което произвежда все повече емисии и поставя по-голямо напрежение върху стопанствата с изтощена почва и изчезващи водоносни слоеве. В комбинация с предизвиканите от затоплянето суши, бури и изместващи се метеорологични модели, тези тенденции изглежда говорят за някои наистина лоши времена напред.

Освен ако, твърдят Брикър и Ибитсън, тези числа и всички сценарии за деня на страшния съд, свързани с тях, се окажат погрешни. Както пишат те, „Ние не сме изправени пред предизвикателството на населението-бомба, а онова на свиващото се население – едно безпрестанно, поколение след поколение намаляване на човешкото стадо.“ Дори и в наши дни признаците на наближаващия спад са ясни, поне според данните, които Брикър и Ибитсън представят. Почти всяка държава в Европа има коефициент на раждаемост под онези 2,1 деца на жена, които са необходими за поддържане на статично население. ООН отбелязва, че в някои европейски страни раждаемостта се е увеличила през последното десетилетие. Но това просто изтласква общата европейска раждаемост от 1,5 до 1,6, което означава, че населението на Европа ще продължава да остарява и да се свива през следващите десетилетия, тъй като новите раждания не могат да компенсират смъртите. Тази тенденция е добре видима в Япония, чието население вече е достигнало най-високата си точка, както и в Русия, където същите тенденции, плюс високата смъртност сред мъжете, са довели до намаляване на населението.

Поразителното е, че спадът на населението се развива в глобален аспект почти също толкова бързо, колкото и бумът на населението от ХХ век. Коефициентът на плодовитост в Китай и Индия, които взети заедно представляват близо 40 процента от населението на света, сега се намират на или под нивата на равновесие. Такива са и равнищата на плодовитост в други високо населени страни като Бразилия, Малайзия, Мексико и Тайланд. Под-сахарска Африка си остава по-различна по отношение на демографията (същото важи и за някои страни от Близкия Изток и Южна Азия, като Пакистан), но и по тези места тенденцията към свиване е въпрос само на време, като се има предвид, че все повече жени получават образование, повече деца надживяват ранните си години и повече хора се преместват в градовете.

Морланд, който за разлика от Брикър и Ибитсън е демограф по образование, е скептичен по отношение на тезата, че човечеството се намира на върха на тектоничен обрат в тенденциите, касаещи населението. Той е съгласен, че те са се променили, но е по-малко предразположен към твърдата сигурност на Брикър и Ибитсън. И причината за това не е, че той използва по-различни данни; той просто признава, че очакванията за развоя на населението често са били обърквани в миналото и че всякаква сигурност по отношение на бъдещите тенденции е нещо неразумно. Морланд посочва правилно, че дори ако процентите на раждаемост спаднат драстично в Африка, ще изминат десетилетия, преди днешното свръхизобилие на млади хора започне да бъде компенсирано от смъртни случаи. Тъй като е по-сдържан в оценката си за неяснотите и несигурността на данните, Морланд е склонен да бъде по-внимателен с драматичните изводи. Той предполага например, че населението на Китай ще достигне максимален брой от 1,5 милиарда през 2030 г., а след това ще изпадне в застой, с постепенно застаряващо население и абсолютен спад. Брикър и Ибитсън, напротив, предупреждават, че равнището на раждаемостта в Китай, което вече се намира в процес на свободно падане, всъщност може да се влоши много по-бързо (ако може да се съди по примера на Япония), което ще доведе до свиване на населението на Китай до по-малко от 700 милиона души през втората половина на века. Но Морланд се съгласява с Брикър и Ибитсън в един важен пункт: що се отнася до глобалното население, то единствената парадигма, която всички познават от два века насам, е на път да се промени.

Големите надежди

Последиците от спада на бъдещото население заемат голяма част от книгата на Брикър и Ибитсън, а би трябвало да заемат и много по-голяма част от колективния дебат за бъдещето и как да се подготвяме за него. Всички базисни идеи във връзка с тази тема: основните двигатели на капитализма, усещането, че конкуренцията за ресурси и недоимъкът определят естеството на международните отношения и вътрешните напрежения на отделните страни, както и страхът, че изменението на климата и деградацията на околната среда се намират в момент на почти съдбовно прекършване – всички те са били формирани от представата за постоянно увеличаващото се население от последните два века. Но ако населението на планетата е на път да намалее също толкова бързо, колкото се е увеличило, то тогава всички тези системи и предположения трябва да бъдат подложени на преосмисляне.

И в двете книги се отбелязва, че демографският срив може да се окаже сериозна надежда по отношение на изменението на климата. Като се има предвид, че въглеродните емисии са пряк резултат от това, че все повече хора се нуждаят от и изискват все повече неща – от храна и вода до коли и забавления – то би следвало, че по-малко хора ще се нуждаят от и изискват по-малко. Нещо повече, все по-големи части от населението на планетата ще остаряват, а опитът на Япония и Съединените щати показва, че хората консумират по-малко с напредване на възрастта. Едно по-малко и по-възрастно население при всички случаи предполага известно облекчение от огромното напрежение върху околната среда, произтичащо от факта, че толкова много хора живеят на планета с ограничени физически измерения.

Това е положителната страна на демографската дефлация. Дали съпътстващото екологизиране на света ще се случи достатъчно бързо, за да компенсира най-лошите климатични сценарии, е отворен въпрос – въпреки че настоящите тенденции предполагат, че ако човечеството успее да премине през следващите 20 до 30 години, без необратимо да навреди на екосистемата, то втората половина на двадесет и първи век може да се окаже значително по-благоприятна, отколкото повечето от нас предполагат днес. Отрицателната страна е, че внезапното свиване на населението ще постави под значително напрежение световната икономическа система. По самата си същност капитализмът е система, която е предназначена за максимално увеличаване на продукцията – повече производство, повече стоки, повече услуги. И това винаги досега е имало смисъл, като се има предвид, че еволюцията на капитализма съвпада по времетраене със скока в прираста на населението. Успехът на капитализма в предоставянето на все повече неща за все повече хора е неоспорим (както са и очевидните му недостатъци в осигуряването на достатъчно много за всеки отделен индивид). Ако глобалното население спре да се разраства, а след това започне да се свива, то капитализмът – система, по същество предназначена за посрещане нуждите на един непрекъснато нарастващ брой хора – вероятно няма да може да процъфтява в досегашния си вид. Остаряващото население ще консумира все повече от определени стоки, като например здравеопазване, но като цяло остаряването и намаляването на населението ще доведат да по-слаба консумация. Основната част от консумацията се случва в началото на живота, тъй това е периодът, през който хората имат деца и купуват жилища, коли и домашна техника. И това е вярно не само за по-заможните части на света, но и за всяка страна, в която се наблюдава увеличение на средната класа.

Но какво ще се случи, ако тези тенденции се спрат или се преобърнат? Помислете за бъдещата цена на капитала и предположенията по отношение на инфлацията. Никоя капиталистическа икономика не работи въз основа на презумпцията, че ще има нулев или отрицателен растеж. Никой не използва инвестиционен капитал или заеми с очакването, че утре ще има по-малко от днес. Но в един свят на посивяващо и намаляващо население, това е най-вероятният сценарий, както вече показва застаряването и намаляването на абсолютното население на Япония. Един свят с нулев до отрицателен прираст на населението вероятно ще бъде и свят на нулев до отрицателен икономически растеж, тъй като все по-малко и все по-възрастни хора ще консумират по-малко. В това няма нищо само по себе си проблематично, освен фактът, че то ще преобърне с главата надолу съществуващите финансови и икономически системи. Бъдещият свят може да бъде такъв на достатъчно храна и изобилни материални блага спрямо броя населението; от друга страна, той може и да се окаже свят, в който капитализмът се износва, в най-добрия случай – или се разпада напълно, в най-лошия.

Глобалната финансова система вече е изключително крехка, както стана видно в резултат на финансовата криза през 2008 г. Един свят с отрицателен икономически растеж, индустриален капацитет далеч над необходимото и трилиони долари, чиято възвръщаемост е неясна, може да доведе до поредица от финансови кризи. Той дори би могъл да доведе до края на капитализма, такъв, какъвто го познаваме. В евентуалния процес на спиране на растежа, хората може да започнат да изискват една нова и различна икономическа система. Добавете към това ефектите от автоматизацията и изкуствения интелект, които вече правят милиони работни места излишни – и резултатът вероятно е бъдеще, в което капитализмът все повече се оказва част от миналото.

Ако свиването на населението би било признато като най-вероятен сценарий за бъдещето, то спокойно можем да си представим политики, които биха довели до запазване и дори засилване на основните черти на капитализма, чрез оформяне на много по-ниски очаквания за бъдеща възвръщаемост и преместване на обществения фокус върху намаляване на разходите (нещо, което технологиите вече правят), а не към максимално увеличаване на производството. Но в краткосрочен план тези политики вероятно ще бъдат посрещнати с яростна съпротива от страна на повечето бизнес-интереси, политици и правителства, които може би ще твърдят, че подобни умонагласи са пораженчески, и биха могли да сложат край не просто на растежа, а и на самия просперитет и високите стандарти на живот. При липса на такива политики, опасността от идването на настъпващата промяна ще се усложни допълнително от пълната липса на подготовка за нея.

Различните държави ще достигнат преломната точка в различно време. В момента демографската дефлация се случва най-вече в богати общества, които са в състояние да понесат разходите за по-бавен или отрицателен растеж, като използват вече натрупания от предишни поколения запас от богатство. Някои общества, като САЩ и Канада, са в състояние временно да компенсират намаляващото население чрез имиграция, въпреки че в скоро време по света няма да останат достатъчно имигранти. Що се отнася до милиардите хора в развиващия се свят, то надеждата е, че те ще станат богати преди да остареят. Алтернативата вероятно няма да бъде красива: без достатъчно богатство на глава от населението, за развиващите се страни ще бъде изключително трудно да подкрепят застаряващите си населения.

И така, демографското бъдеще би могло да се превърне в чаша, наполовина пълна, чрез подобряване на най-лошите последици от изменението на климата и изчерпването на ресурсите – или чаша наполовина празна, ако се сложи край на капитализма такъв, какъвто го познаваме. Така или иначе, преобръщането на тенденциите в ръста на населението е промяна на парадигмата от първостепенна важност, и то такава, която е почти напълно непризната. Ние сме само отчасти подготвени за един свят на повече хора; в същото време сме безкрайно неподготвени за един свят на по-малко. Това е бъдещето ни, и ние се носим устремно към него.

Източник

 

Захари Карабел
Захари Карабел е американски консултант, публичен говорител и коментатор, автор на Водещите индикатори: кратка история на цифрите, които управляват нашия свят.

Посетители

30
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Да, снощи ми се случи... преди 2 часа
  • Лин писа Още
    Златко,
    надявам се до... преди 2 часа
  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 11 часа
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 3 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 4 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 6 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 6 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 6 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица