Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
(Настоящият текст е откъс от едноименната книга на известния американски
политически мислител, появила се на пазара само преди няколко месеца).

 

Всички играят играта

Позволете ми да започна с една аналогия от любимия ми спорт, тениса. Американските ентусиасти на тениса отбелязват една тревожна тенденция: западането на Америка в шампионския тенис. Арон Пилхофер от Ню Йорк Таймс е проверил цифрите. Преди тридесет години американците са съставлявали половината от участниците в U.S. Open (от всичко 128). През 1982 например 78 от 128 играчи са били американци. През 2007 само 20 американци успяват да се класират – една цифра, която точно отразява низходящата тенденция от последните 25 години. Милиони пиксели са били посветени на удивлението от това как Америка е могла да се плъзне толкова надолу и толкова бързо. Отговорът се крие в друг набор от цифри. През 1970-те години играчи за U.S. Open изпращат около 25 страни. Днес това са около 35 страни – едно увеличение с 40 процента. Страни като Русия, Южна Корея, Сърбия и Австрия вече непрекъснато произвеждат играчи от световна класа, а Германия, Франция и Испания тренират много повече играчи от преди. През 70-те години три англосаксонски нации – Америка, Великобритания и Австралия – доминираха тениса напълно. През 2007, шестнайсетте играчи на финала дойдоха от десет различни страни. С други думи, работата е не в това, че през последните две десетилетия Америка е западала, а в това, че внезапно всички играят играта.

Ако тенисът ви се струва прекалено тривиален, то нека разгледаме една игра с по-високи залози. През 2005 Ню Йорк Сити получи един тревожен сигнал. Двадесет и четири от двадесет и петте най-големи начални обществени оферти[1] (НПО) през тази година бяха направени извън Съединените Щати. Това беше шокиращо. Капиталовите пазари на Америка дълго време бяха най-големите, най-дълбоките и най-платежоспособните в света. Те финансираха голямата промяна в производството през 1980-те, технологическата революция от 1990-те и продължаващото до днес бързо развитие на био-науките. Именно платежоспособността на тези пазари беше поддържала американския бизнес в добра форма. Ако Америка би започвала да губи едно толкова основно предимство, то това би било изключително лоша новина. Страхът беше достатъчно голям, за да накара кмета Майкъл Блумберг и сенатора Чък Шамър да наемат McKinsey and Company за изготвяне на доклад, оценяващ състоянието на нюйоркската финансова конкурентоспособност. Той беше направен през 2006.

Голяма част от дискусията се фокусира около проблема, засягащ прекомерната регулация в Америка, особено със законите, последвали скандала Enron, както и непрекъснатата заплаха от съдебно преследване, която виси над бизнесите в САЩ. Тези заключения бяха достатъчно верни, но те не достигаха до сърцевината на нещата, които бяха изместили бизнеса зад граница. Америка вършеше бизнес по обичайния начин. Но към играта се присъединяваха и други. Законът Сарбанес-Оксли[2] и други подобни регулативни мерки не биха имали въздействието, което получиха, ако не бяха се появили алтернативи. Онова, което всъщност се случва тук, както и в други области е много просто: възход на останалите. Сумата от американски акции, облигации, депозити, заеми и други инструменти – нейната финансова наличност, с други думи – все още превъзхожда онази на който и да било друг регион, но финансовите наличности на други региони растат много по-бързо. Това е особено вярно за бързо развиващите се страни от Азия – при среден растеж от 15.5 процента годишно между 2001 и 2005 – но дори и Еврозоната задминава Америка, която куца с 6.5 процента. Тоталните банкови и търговски приходи на Европа, 98 милиарда долара през 2005, почти застигнаха американските (109 милиарда). През 2001, 57 процента от големите НПО се провеждаха по американските борси; през 2006 това бяха само 16 процента. През 2006 Съединените Щати организираха едва една трета от броя на всички НПО, които бяха провеждали през 2001, докато европейските борси разшириха своите НПО с 30 процента, а в Азия (без Япония) броят на НПО се удвои. НПО са важни, защото те създават „съществени възвръщащи се приходи за пазара-домакин“ и допринасят за начина, по който бива възприемана жизнеспособността на пазара.

НПО и чуждите листинги са само част от тази история. Нови деривативи[3], основаващи се на други финансови инструменти като акции или лихвени плащания, стават все по-важни за хедж-фондове[4], банки, застрахователи и общата платежоспособност на международните пазари. И доминиращият играч в международния пазар на деривативи (оценяван на стойност около 300 билиона[5]) е Лондон. Продажбите в Лондон представляват 49 процента от пазара на валутните деривативи и 34 процента от пазара на лихвените деривативи. (Съединените Щати представляват съответно 16 процента и 4 процента от тези пазари). Европейските борси като цяло представляват повече от 60 процента от лихвените, валутните, нетно-капиталните и обвързаните с фондове деривативи. Интервютата на McKinsey с глобални бизнес-лидери показват, че Европа доминира не само в областта на съществуващите деривативни продукти, но и в изнамирането на нови такива. Единствените деривативни продукти, в които Европа се намира след САЩ, са стоковите, които носят най-ниските печалби сред основните деривативни категории.

За този спад има някои специфични причини. Много от масивните НПО през 2005 и 2006 бяха приватизации на държавни компании в Европа и Китай. Китайските фирми разбира се отиват в Хонг Конг, а руските и източноевропейските – в Лондон. През 2006, и трите най-големи НПО дойдоха от новите пазари. Но всичко това е част от една по-широка тенденция. Страните и компаниите сега разполагат с избори, които по-рано никога не са имали. Капиталовите пазари извън Америка – най-вече Хонг Конг и Лондон – са добре регулирани и платежоспособни, което позволява на компаниите да вземат пред вид други фактори, като например времеви зони, диверсификация и политика.

Съединените Щати работят не по-зле от обичайното. Те функционират както винаги – може би подсъзнателно допускайки, че все още се намират на километри преднина пред конкуренцията. Американските законодатели рядко мислят за останалия свят когато правят нови закони, регулации и политики. Те рядко се съобразяват с глобалните стандарти. В края на краищата, Съединените Щати вече толкова дълго време са глобалният стандарт, че когато решеха да направят нещо ново, обикновено то беше толкова важно, че целият свят се съобразяваше с неговата изключителност. Америка е единствената страна в света – освен Либерия и Мианмар – която не е приела метричната система. Освен Сомалия, само тя не е ратифицирала международната Конвенция за правата на детето. В областта на бизнеса тя не се нуждае от това да се сравнява с когото и да било. Тя беше оная, която учеше света как да бъде капиталистически. Но сега вече всички играят играта на Америка – и те играят, за да спечелят.

В продължение на последните тридесет години Америка имаше най-ниските корпоративни данъчни ставки от всички главни индустриализирани страни. Днес, тя има вторите най-високи такива. Не че американските ставки са се повишили – другите са били намалени. Германия например, дълго време твърд поддръжник на своята система на високи данъци, намали ставките си (започвайки през 2008) в отговор на страните на изток от нея, като Словакия и Австрия. Този вид конкуренция сред индустриализираните страни е вече широко разпространен. Това не е състезание по посока към дъното – скандинавските страни имат високи данъци, добри услуги и висок растеж – а състезание по растеж. Преди време американските регулации бяха по-гъвкави и пазарно-ориентирани от всички други. Това вече не е така. Лондонската финансова система беше преработена през 2001, при което едно-единствено тяло от регулации замести бъркотията от преди – и това е една от причините, поради които Лондон днес бие Ню Йорк по някои мерки. Цялото британско правителство работи агресивно, за да направи от Лондон глобален център. Вашингтон, напротив, прекарва времето си в кроене на планове как да облага Ню Йорк с данъци, за да може да даде неговите приходи на останалата част от страната. Регулатори от Полша до Шанхай и Мумбай работят всеки ден, за да направят своите системи по-атрактивни за инвеститори и производители от целия свят. Дори в областта на емиграцията Европейският Съюз създава своя „синя карта“, за да привлича високо квалифицирани работници от развиващите се страни.

Да бъдеш толкова дълго време на върха си има своите недостатъци. Американският пазар е толкова голям, че американците винаги са очаквали останалият свят да направи всичко възможно, за да разбере него и тях. За нас не е било необходимо да предприемем ответни мерки, изучавайки чужди езици, култури и пазари. Сега обаче това може да постави Америка в трудна ситуация. Вземете разпространението на английския език по света като метафора. Американците винаги са се наслаждавали на този процес, тъй като той прави за тях толкова по-лесно пътуването в чужбина и вършенето на бизнес. Но за местните хора това дава познания по два пазара и култури. Те говорят английски, но също и мандарин или хинди, или португалски. Те могат да проникнат на американския пазар, но също и на вътрешния китайски, индийски или бразилски пазар. (И във всички тези страни не-англоезичните пазари си остават най-големите). Американците, за разлика от тях, могат да плуват само в едно море. Те никога не са развили способността да се движат в чужди светове.

Ни не сме забелязали колко бързо се е развил останалият свят. По-голямата част от индустриализирания свят – а също и голяма част от неиндустриализирания – притежава по-добри мобилни телефонни връзки от Съединените Щати. Скоростният достъп до интернет е по-бърз и по-евтин в целия индустриализиран свят, от Канада до Франция и Япония, а Съединените Щати в момента се намират на шестнайсето място в света по брой на потребители на скоростен интернет, пропорционално на броя на населението. Американските политици постоянно повтарят на избирателите си, че единственото нещо, което трябва да научим от другите системи на здравеопазване, е да бъдем благодарни за нашата собствена. Повечето американци игнорират факта, че една трета от обществените училища в страната са напълно неизползваеми (защото техните деца посещават останалите две трети). Американската юридическа система вече бива постоянно посочвана като огромна тежест за вършенето на бизнес, но никой не се осмелява да предложи реформирането й. Нашите данъчни облекчения за заеми по недвижими собствености възлизат на зашеметяващи 80 милиарда годишно – и ние непрекъснато биваме уверявани, че това е от решаващо значение за притежаването на домове. Само че Маргарет Тачър ги премахна във Великобритания – и все пак тази страна има същия процент на частни домове, както и САЩ. Ние рядко се оглеждаме и забелязваме други идеи и алтернативи, бидейки убедени, че „ние сме номер едно“. Но да се учиш от останалите вече не е въпрос на морал или политика. То все повече е въпрос на конкурентоспособност.

Разгледайте например автомобилната индустрия. В продължение на цял един век след 1894, повечето от колите, произвеждани в Северна Америка, се правеха в Мичиган. От 2004 насам Мичиган бе заместен от Онтарио, Канада. В Америка, автомобилопроизводителите трябва да плащат по 6,500 долара за медицински и осигурителни разходи за всеки работник. В Канада, която има държавна система на здравеопазване, разходите на работник са по 800 долара. През 2006 General Motors заплати 5,2 милиарда долара за медицинските и пенсионни сметки на своите активни и пенсионирани работници. Това прибавя по 1,500 долара към цената на всеки автомобил, продаден от GM. За Toyota, която има по-малко американски пенсионери и много повече работници в чужбина, това са 186 долара на автомобил. Това не е непременно реклама за канадската система на здравеопазване, но то прави достатъчно ясен факта, че разходите по американската здравоохранителна система са нараснали до степен, при която вече наемането на американски работници е свързано със значителни конкурентни трудности. Работните места отиват не в страни като Мексико, а по места, където могат да бъдат намерени добре обучени и образовани работници: интелигентните облаги, а не ниските заплати са нещото, търсено от работодателите днес. Обвързването на разходите по здравеопазване с наемането на работна ръка има и още едно отрицателно последствие. За разлика от всички други места в индустриализирания свят, американските работници губят здравната си осигуровка, ако изгубят работата си – а това ги прави по-уязвими за чуждестранната конкуренция, търговия и глобализация. Анкетата Пю откри по-голям страх от тези сили сред американските, отколкото сред германските и френски работници, може би точно по тази причина.

В продължение на десетилетия американските работници, независимо от това дали в автомобилни фирми, стоманодобивни предприятия или банки, имаха едно огромно предимство пред всички останали работници по света: привилегирован достъп до американски капитал. Те можеха да използват този достъп, за да купуват технологии и обучение, които никой друг нямаше – и така да произвеждат продукти, които никой друг не можеше, при това на конкурентни цени. Този специален достъп си отиде. Светът плува в капитал и внезапно американските работници трябва да се запитат: „а какво всъщност ние можем да правим по-добре от останалите?“ И това е въпрос не само за работниците, но и за компаниите. Критичната способност сега е не една компания да се сравнява със собственото си минало (по-добре ли работим от преди?), а да се сравнява с настоящето по други места (как работим в сравнение с другите?). Сравнението се извършва вече не по една вертикална ос (във времето), а по хоризонтална ос – в пространството.

Когато американските компании излезеха в чужбина, те обикновено носеха със себе си капитал и ноухау. Но когато излязат в чужбина сега, те откриват, че местните хора вече имат пари и сами знаят как да правят нещата. Всъщност вече не съществува трети свят. Така че какво могат да донесат американските компании в Индия или Бразилия? Кое е конкурентното предимство на Америка? Това е въпрос, за който малцина американски бизнесмени са мислили, че ще трябва изобщо някога да си задават. Отговорът се крие в нещо, което отбелязва икономистът Мартин Волф. Описвайки променящия се свят, той казва, че икономистите обикновено са обсъждали две основни понятия, капитал и труд. Но сега тези две неща вече са стоки, широко достъпни за всекиго. Онова, което различава днешните икономики една от друга са идеите и енергията. Една страна трябва да бъде източник или на идеи, или на енергия (в смисъл на неща като петрол, природен газ, въглища и пр.) Съединените Щати са били и все още могат да бъдат най-важният източник на нови идеи – големи и малки, технически и творчески, икономически и политически. Но за да го направят, те трябва да проведат някои значителни промени.

Политиката на нищо-правенето

Съединените Щати притежават цяла история на тревоги относно това, че губят предимството си. Днешната е поне четвъртата такава вълна от 1945 насам. Първата беше през 1950-те, в резултат от пускането на първия спътник от Съветския Съюз. Втората беше в ранните 1970 години, когато високите цени на петрола и бавния растеж в Съединените Щати убедиха американците, че Западна Европа и Саудитска Арабия са силите на бъдещето, а президентът Никсън приветства появяването на един многополярен свят. Най-скорошната криза се появи в средата на 1980-те, когато повечето експерти вярваха, че Япония ще бъде технологическата и икономическа суперсила на бъдещето. Загрижеността във всеки от тези случаи имаше солидни основания, а проекциите бяха доста интелигентни. Но нито един от тези сценарии не се осъществи. Причината е в това, че американската система доказа себе си като гъвкава, изобретателна и устойчива, способна да коригира грешките си и да променя обекта на вниманието си. Фокусирането върху американската икономика предотврати нейния упадък. Днешният проблем се състои в това, че американската политическа система изглежда е изгубила способността си да създава широки коалиции, които са в състояние да решават сложни проблеми.

Икономическите проблеми на Америка днес са реални, но до голяма степен те не са продукт на някакви дълбоки неспособности вътре в американската икономика, нито пък са отражения на някакъв културен упадък. Те са следствия от специфични правителствени политики. Някакви по-различни политики биха могли бързо и сравнително лесно да придвижат Съединените Щати до една далеч по-стабилна база. Един набор от смислени реформи би могъл да бъде проведен още утре, за да ограничи прахосническото харчене и субсидии, да увеличи спестяванията, да разшири обучението в областите на науката и технологиите, да осигури пенсиите, да създаде един функциониращ имиграционен процес и да постигне значителна ефективност в използването на енергиите. Експертите в областта на политиката нямат сериозни разногласия по повечето от тези въпроси и никоя от предложените мерки няма да изисква жертви, напомнящи за военновременни изпитания, само скромни промени на съществуващи положения. И все пак, именно поради политиката, те изглеждат невъзможни. Американската политическа система е изгубила способността си за едромащабни компромиси, както и способността да приема известни трудности сега в името на големи печалби в бъдещето.

Навлизайки в двадесет и първия век, Съединените Щати не са някаква фундаментално отслабена икономика или едно декадентско общество. Но те са развили една силно дисфункционална политика. Ситуацията у нас днес е точно противоположната на онази във Великобритания от началото на 20-ти век. Британската икономическа мощ западна, докато страната успя да запази огромно политическо влияние по целия свят. Американската икономика и американското общество, в противоположност на това, са напълно способни да отговарят на икономическия натиск и конкуренция, с които се сблъскват. Те могат да се приспособят и да устояват. Реалният тест за Съединените Щати е политически – и той се отнася не до Америка като цяло, а до Вашингтон. Може ли Вашингтон да се приспособи към един свят, в който другите са отишли много напред? Може ли той да отговори на промените в икономическата и политическа власт? Това предизвикателство е още по-трудно във външната политика, отколкото във вътрешната. Може ли Вашингтон истински да приеме един свят, в който е налице истинско разнообразие от гласове и гледни точки? Може ли той да преуспее в един свят, който не може повече да доминира?

Нови правила за едно ново време

Някои американци вярват, че ние нямаме нужда да се учим от историята, а трябва само да я копираме. Ако само бихме могли да намерим друга Труманова администрация, то тя би била в състояние да установи нов набор от институции за новото време. Но това е носталгия, а не стратегия. Когато Труман, Ейчсън и Маршал построиха следвоенния ред, останалата част от света се намираше в развалини. Хората бяха видели унищожителните последици от национализма, войната и икономическия протекционизъм. В резултат на това навсякъде – и особено в Съединените Щати – имаше силна поддръжка за един голям и щедър опит да се обвържем със света, да го изведем от бедността, да създадем глобални институции и да осигурим международното сътрудничество, така че една такава война да не може да се случи повече. Америка притежаваше моралното превъзходство, идещо от факта, че беше победила фашизма, но така също тя разполагаше и с неоспорима власт. Американският БНП съставляваше почти 50 процента от глобалната икономика. Извън съветската сфера, водещата роля на Вашингтон при създаването на нови институции никога не беше реално поставяна под въпрос. Днешният свят е различен, както е различна и американската позиция в него. Ако Труман, Ейчсън и Маршал биха били живи, те биха се сблъскали със съвсем нови предизвикателства. Днешната задача е да се конструира нов подход за едно ново време – един подход, който отговаря на нова глобална система, в която властта е далеч по-разсеяна от когато и да било преди, и в който всеки вярва, че правото е на негова страна.

Съединените Щати вече не разполагат с картите, които имаха в 1945 или дори в 2000 година. И все пак те все още имат по-силни карти от който и да било друг – те имат най-пълния портфейл от икономическа, политическа, военна и културна мощ – и тези неща няма да бъдат заместени от други в обозримото бъдеще. И което е може би още по-важно, ние нямаме нужда от това да изобретяваме света отново. Международният ред, установен от САЩ след Втората световна война се нуждае от спешно разширение и ремонт, но не и от нова концептуална база. Както отбелязва ученият от Принстън Джон Айкънбъри, западно-ориентираната система, създадена през 1940-те и 1950-те години допуска неща като разширение на международната търговия, възход на нови сили и механизми за сътрудничество и мениджмънт на конфликти. Тя не може винаги и лесно да се справя с определени проблеми като конфликти между великите сили или вътрешнодържавни трагедии с човешките права, но това са границите на международните отношения, а не на тези специфични структури. Заедно с това, наличието както на атомни оръжия, така и на средства за възпиране правят всеки опит на някоя възхождаща сила да се наложи по военен път над съперниците си изключително скъп, ако не и самоубийствен. „Накратко, присъединяването към съвременния западен ред е много лесно, но е много трудно той да бъде преобърнат“, пише Айкънбъри. Това е начинът, по който модерните Германия и Япония видяха своя избор – и по който Индия и Китай изглежда виждат бъдещето си. Те искат да спечелят власт, статус и респект, разбира се, но чрез растеж вътре в международната система, а не като се опитват да я преобърнат. Докато тези нови страни имат чувството, че са приети, те имат всяка мотивация да станат „отговорни акционери“ в тази система.

Възходът на другите, макар и реален, е един дълъг и бавен процес. И именно той е, който осигурява на Америка една жизнена, макар и различна от досегашнат, роля. Докато Китай, Индия, Бразилия, Русия, Южна Африка и някои по-малки страни се развиват в идещите години, сред тях ще възникват нови точки на напрежения. Много от тези издигащи се страни имат исторически вражди, гранични диспути и съвременни караници едни с други. В повечето случаи национализмът ще се развива заедно икономическия и геополитически статус. Бидейки отдалечена сила, Америка често е по-удобен партньор за много регионални нации, разтревожени от възхода на някой хегемон сред тях. Тези съперничества дават на Съединените Щати възможността да играят една важна и конструктивна роля в центъра на глобалния ред. Те притежават потенциала да станат онова, което Бисмарк направи от Германия за кратко време в късния деветнайсети век – европейският „честен посредник“, изковаващ близки връзки с всяка от главните страни; връзки, които бяха по-тесни от онези, които те поддържаха помежду си.

Тази нова роля е много различна от традиционната роля на суперсила. Тя включва консултации, сътрудничество и дори компромиси. Тя извлича властта си от поставянето на дневния ред, от определянето на въпросите и мобилизирането на коалициите. Това не е пирамидална йерархия, в която Съединените Щати вземат решения, а след това информират един благодарен (или мълчащ) свят. Но това е решаваща роля, защото в един свят с множество играчи определянето на дневния ред и организирането на коалициите се превръщат в основни форми на властта. Председателят, който умее меко да ръководи група независими директори все още е една много мощна личност.

За американската сила все още има голям пазар, както поради геополитически, така и поради икономически причини. Но още по-важно, за нея все още е налице силно идеологическо търсене. „Никой в Азия не желае да живее в един свят, доминиран от Китай. Не съществува китайска мечта, към която хората да се стремят“, обяснява Саймън Тао, един учен от Сингапур. Ролята на страната, която да определя универсалните идеали, си остава роля, която единствено Америка може да играе.

За да опиша по-конкретно какво би означавало да се действа в един нов свят като този, аз определям шест прости ръководни правила.

1. Избирай. Американското всемогъщество накара Вашингтон да вярва, че той е свободен от необходимостта да определя приоритети. Той иска да има всичко. От решаващо значение е той да стане по-дисциплиниран в това отношение. По въпроса за Северна Корея и Иран например, администрацията на Буш не можеше да реши дали желае смяна на режима или смяна на политиката (т. е. премахване на атомните оръжия). Двете неща се намират в противоположност едно с друго. Ако заплашите една страна със смяна на режима, то за правителството й става още по-наложително да желае атомни оръжия, които служат като застрахователна полица в света на международната политика.

Или вижте американската политика по отношение на Русия. Ние никога не сме били в състояние да определим приоритетите по отношение на нашите основни интереси и проблеми с Москва. Става ли дума за опасността от свободно разпространяващи се атомни оръжия, която може да бъде ограничена единствено с нейна помощ? Или става дума за московската помощ в изолирането на Иран? А може би става дума за поведението на руснаците в Украйна и Грузия? Или техните политики по въпросите на петрола и природния газ? Или вътрешните проблеми с човешките права в Русия? Досегашната американска политика беше „всичко изредено по-горе.“ Но да управляваш означава да избираш. Ако мислим, че нашите най-тежки настоящи проблеми са разпространението на атомните оръжия и тероризма, както твърди президентът Буш, то надзорът над руския атомен арсенал и предотвратяването на възможността за Иран да произвежда атомни оръжия със сигурност са двете направления, в които ние би трябвало да търсим руско сътрудничество, преди всичко друго.

Съединените Щати трябва да изберат особено внимателно приоритетите си относно Китай. Китай преживява най-големия и най-бърз възход към статус на световна сила в историята на човечеството – по-бърз и по-голям дори от онзи на САЩ в миналото. Ще има нужда да му се отдаде значително политическо и дори военно пространство, съизмеримо с тази сила. Същевременно неговият възход не трябва да се превръща в оправдание за експанзионизъм, агресия и разрушение. Как да се постигне този баланс – удържайки Китай, от една страна, и пригаждайки се към неговия легитимен растеж, от друга – е централното стратегическо предизвикателство към американската дипломация. Съединените Щати ще трябва да теглят граници в отношенията си с Китай. Но същевременно те трябва да разберат, че не могат да теглят граници навсякъде. За съжаление, най-голямата трудност пред САЩ при определянето на една такава политика е домашният политически климат, който вижда във всяка отстъпка един вид политическо примиренчество.

2. Определяй широки правила, а не тесни интереси. Във външната политика на САЩ е налице едно фундаментално напрежение. Желае ли страната да прокара своите собствени интереси в чужбина или тя по-скоро желае да създаде структура от правила, практики и ценности, от които да се ръководи светът? В епохата на издигащи се нови сили, първостепенната цел на САЩ би трябвало да бъде втората – така че, дори и тези страни да станат още по-силни, те да продължат да живеят вътре в рамката на сегашната международна система. Но за да работи една такава система, то ние също би трябвало да се придържаме към нейните правила. Ако САЩ започват да действат на своя глава когато това отговаря на целите им, то защо тогава Китай да не направи същото по отношение на Тайван? Или Индия по отношение на Пакистан? Ако ние не сме обвързани от правилата, то защо трябва да бъдат обвързани те?

Когато САЩ обявяват някакви универсални ценности, те трябва да определят позицията си внимателно. Джордж Буш обяви във втората си реч при встъпване в длъжност, че „политиката на Съединените Щати е да желаят и поддържат растежа на демократичните движения и институции при всяка нация и култура, с окончателната цел да се приключи с тиранията в нашия свят.“ И въпреки това, когато демократите в Тайван, Пакистан и Саудитска Арабия бяха принудени да замълчат, Съединените Щати също мълчаха, твърдейки – може би убедително – че това са специални случаи. Но САЩ упрекват Китай и мъмрят Индия за това, че те не били по-твърди към Северна Корея и Бирма. Дипломати и от двете страни ще ви кажат веднага, че за тях това са специални случаи. Нестабилността в Бирма е далечен проблем за САЩ. Но тази страна има дълги съвместни граници с Китай и Индия. За тях нестабилността тук означава милиони бежанци, които те ще трябва да приемат. Вашингтон ще трябва да разбере, че ако той има своите изключения, то такива имат и другите. Или пък да се откаже от собствените си изключения. Но да не се прави нито едно от двете, или да се проповядва едно, а да се върши друго, е лицемерие, което е както неефективно, така и подкопаващо американския авторитет.

3. Бъди Бисмарк или Британия. Немският политолог Йозеф Йофе твърди, че има две исторически аналогии, които САЩ могат да последват при изграждането на собствената си голяма стратегия: Великобритания и Бисмарк. Великобритания се опитваше да балансира надигащите се и заплашващи велики сили, но инак се въздържаше от прекомерна активност на европейския континент. Бисмарк, за разлика от нея, предпочете да се обвърже с всички велики сили. Неговата цел беше да създаде по-добри отношения с всяка от тях, отколкото самите те поддържаха помежду си, т. е. да бъде оста, около която се въртеше международната европейска система.

За Съединените Щати британската опция не е подходящата. Америка вече е играла тази роля в миналото – срещу нацистка Германия и съветска Русия – но днешните обстоятелства вече правят една такава стратегия погрешна. Светът не е разделен на лагери и той е далеч повече взаимосвързан и взаимозависим от тогава. „Балансирането“ срещу една надигаща се сила би било една опасна, дестабилизираща и потенциално самоизпълняваща се политика. Ако Вашингтон би се опитвал да балансира срещу Китай преди Пекин да е показал каквато и да било сериозна склонност към нарушаване на международния ред, той би се оказал в изолация – и би заплатил висока цена икономически и политически, бидейки разрушителната сила. От друга страна, Вашингтон е в почти идеална позиция да играе една Бисмаркова роля в настоящата глобална система. Той има по-добри отношения с почти всички сили, отколкото те имат едни с други. В Азия администрацията на Буш свърши великолепна работа, укрепвайки връзките с Япония, Австралия и Индия. Той би трябвало да се опита да направи същото и с Русия и Китай. Докато разногласията с всяка от тези две страни са значителни, то няма дългосрочно предимство от превръщането им в постоянни съперници. Предимството на Бисмарковия подход е в това, че той дава на САЩ най-добрите средства за упражняване на влияние с всички участващи страни, увеличавайки тяхната способност да оформят един мирен и стабилен свят. И ако нещата не проработят, това дава на САЩ легитимната възможност отново да поеме една балансираща роля.

4. Поръчвай единично. Сред учените и практиците на международните отношения съществува една водеща теория относно това как и защо се поддържа международния мир. Според нея най-стабилната система е онази с една доминираща сила, която поддържа ред. Великобритания и САЩ са играли тази роля в продължение на двеста години. И в двата случая хегемон е била доминиращата икономическа и военна сила, превръщаща се в окончателен пазар и заемодател, седалище на световния финансов център и съдържател на резервната валута.

Но какво става когато хегемонът заслабва? Америка вече не притежава единствения голям пазар в света. За долара е малко вероятно да задържи централната си роля като резервна валута, отстъпвайки на кошница, която вероятно ще бъде съставена от долари и евро, но може би и от други валути. В международните преговори Америка ще трябва да се пазари и да прави компромиси, като всички други. Означава ли всичко това, че трябва да се очаква нестабилност и безредие?

Не непременно. Политоложката Ан-Мари Слотър посочва как законодателствата създават набор от транснационални стандарти, без да е необходимо някой да ги налага – създавайки един нов, взаимообвързан ред. С други думи, търсенето на решение за всеки проблем от позицията на суперсила може да се окаже напразно и ненужно. По-дребни, заобиколни решения, могат да се окажат също толкова ефективни.

Поддържането на ред не е само американски проблем. Ако възходът на останалите също води до национална гордост и самоувереност, той наистина притежава потенциала да създава навсякъде безредици. В същото време този възход става в един свят, в който мирът и стабилността се отплащат с големи награди – давайки на Китай, Индия и дори Русия сериозни мотиви да поддържат системата стабилна. Проблемът е в това, че тези надигащи се сили нямат непосредствен интерес в решаването на общите проблеми, които тази нова система поражда. Национални напрежения, промяна на климата, търговски диспути, влошаване на околната среда и инфекциозни болести – всички тези неща могат да набъбват, докато се стигне до криза, а тогава може да е прекалено късно. Решаването на такива проблеми и доставянето на глобални обществени добрини изисква модератор, организатор, лидер.

5. Мисли асиметрично. Съединените Щати имат най-мощните въоръжени сили в историята на света. И все пак те се сблъскаха със сериозни трудности в Ирак. Израелските военни сили са далеч по-мощни от силите на Хисбола. Но при последния конфликт те не бяха в състояние да извоюват решаваща победа. Защо? Защото времето, в което живеем, прави асиметричните отговори лесни за провеждани и трудни за отблъскване. Това е вярно не само по въпросите на войната. Помислете за възхода на нарко-картелите, синдикатите за пране на пари, работниците-емигранти и терористите – всички те далеч по-малки и по-бедни от правителствата, които им се противопоставят. Във времето на постоянна активност вътре в и през границите, малки групи от хора надарени с изобретателност, страст и решимост разполагат с важни предимства.

Работейки в този контекст, първата и най-важна лекция е да не се попада в капани. В едно от видео-посланията си от 2004 Осама бин Ладен обясни стратегията си с удивителна откровеност. Той я нарече „провокирай и примамвай“: „Всичко, което трябва да направим, е да изпратим двама муджахедини … да развеят парче плат, на което да е написано Ал Кайда‘, за да накараме генералите да се втурнат натам, а Америка да понесе човешки, икономически и политически загуби.“ Мисълта му е добре разбрана от различни терористки групи по целия свят. Без очевидна комуникация, сътрудничество или ръководство от страна на бин Ладен, малки групи от югоизточна Азия до северна Африка сега обявяват, че са част от Ал Кайда и така раздуват важността си, привличат глобалното внимание към своите цели – и разбира се карат Америка да се втурне да ги преследва. Този вид прекомерна реакция също прави така, че американското военно присъствие и политика – бомбардировките, вторичните щети – се превръщат в основен въпрос. Местният дебат се измества от тероризма към американския империализъм.

Америка е нещо много по-голямо от своето правителство. И налице са по-многообещаващи дейности. Фондации, университети, благотворителни организации и частни лица работят много по-задълбочено и ефективно в чужбина. Вашингтон би трябвало да се учи от тези групи, да работи повече с тях и да окуражава други американци да се включват. Американските мюсюлмани, вместо да бъдат разпитвани, тормозени и задържани, трябва да бъдат включени в усилието да се разбере откъде идва привлекателността на ислямския фундаментализъм. Една от основните сили на Америка – нейното гражданско общество – е до голяма степен изключена от борбата срещу тероризма.

6. Легитимността е сила. Днес Съединените Щати разполагат с всякакви видове сила, освен един: легитимност. В днешния свят това е един критически недостатък. Легитимността позволява да се поставя дневния ред, да се определя какво е криза и да се мобилизира поддръжка за политики както сред държави, така и сред неправителствени сили като частни бизнеси и народни движения.

Легитимността идва под множество форми. Администрацията на Клинтън използва сила в три важни случая – в Босна, Хаити и Косово. В никой от тях тя не постави въпроса пред Съвета за сигурност в ООН, но пък за такова действие нямаше и намеци. Всъщност генералният секретар на ООН Кофи Анан дори направи изказвания, които изглежда оправдаваха действията в Косово, обяснявайки, че държавният суверенитет не би трябвало да се използва като прикритие за злоупотреби с човешките права. Администрацията на Клинтън успя да се измъкне от ситуацията отчасти и поради едно тогава все още силно чувство за доверие към Америка. Днешната администрация на Буш не носи цялата отговорност за това колко драматично по-различна е ситуацията в момента. Поради събитията от 11 септември тя нямаше друг избор освен да потвърди американската мощ и да действа със сила на световната сцена. Но това би трябвало да й даде още повече причини да възприеме курс на консултации и сътрудничество, същевременно вършейки необходимото. Едно е да уплашиш враговете си; друго е да хвърлиш в ужас целия свят.

Администрацията на Буш изглежда никога не разбираше напълно практическата стойност на легитимността в подготовката на иракската война. Американската бюрокрация оспорваше гледището, че се намира в изолация, посочвайки съюзниците си в „нова Европа“, Азия и Африка – мнозина от които бяха подкупени или подмамени да участват в коалицията. И докато правителствата в централна Европа поддържаха Вашингтон, хората там му се противопоставяха в почти същия брой, както и в стара Европа. Пропускайки да направи това различие, Вашингтон не разбра Турция, един стар и верен съюзник, който беше станал много по-демократичен в хода на 90-те години. Правителството искаше да подкрепи Съединените Щати, но повече от 90% от турския народ се противопоставяха на това. Резултатът беше, че Турция не подкрепи Съединените Щати – което пък означаваше, че войната срещу Садам се започна на един, вместо на два фронта, със сериозни последствия. В началото на войната САЩ имаха поддръжка от страна на мнозинството на населението само в една-единствена държава на света – Израел. И дори ако е възможно да се поздрави Тони Блеър за неговата лоялност, то не може да се очаква, че повечето демократично избрани държавни ръководители могат да си позволят да игнорират волята на мнозинството от своите избиратели.

Страх и ужас

Преди обаче да могат да приложат която и да било от тези стратегии, САЩ трябва да предприемат много по-широки промени. Те трябва да престанат да треперят от страх. Именно страхът е онзи, който породи климата на параноя и паника и който направи възможни нашите стратегически грешки. След като успяхме да се наплашим достатъчно, за да се убедим, че нямаме друг избор освен да действаме бързо и сами, изпреварващо и едностранно, ние успяхме да разрушим десетилетия на международна добра воля, да отчуждим съюзниците си, да окуражим враговете си, без при това да решим главните международни проблеми, пред които сме изправени. За да възстанови мястото си в света, Америка първо трябва да възстанови самочувствието си. По всички обективни критерии САЩ днес е намират в много добра позиция. Те са изправени пред проблеми, кризи и съпротива, но в сравнение с която и да било от масивните заплахи от миналото – нацистка Германия, агресията на Сталин, атомната война – обстоятелствата са изгодни и светът се движи в нашата посока. През 1933 Ф. Д. Рузвелт диагностицира реалната заплаха пред Съединените Щати така: „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Безименният, необмислен, неоправдан ужас.“ И той говореше срещу страха във време когато американската икономическа и политическа система се намираше почти в колапс, когато една четвърт от работната сила беше без работа и когато фашизмът се намираше във възход по целия свят. По някакъв странен начин ние сме успели да се уплашим във време на световен мир и благоденствие. Ние трябва да си припомняме това постоянно, за да бъдем сигурни, че няма да разбираме, преценяваме и действаме погрешно – отново.

Америка се е превърнала в страна, обзета от страх, ужасена от терористи и бандитски нации, мюсюлмани и мексиканци, чужди компании и свободна търговия, емигранти и международни организации. Най-силната в историята на света нация сега вижда себе си като обсадена от сили, които се намират отвъд нейния контрол. И макар администрацията на Буш да допринесе много за утвърждаване на това състояние на нещата, тук става дума за феномен, който отива далеч отвъд влиянието на един президент. Американците бяха победени от реториката на страха.

Президентската кампания от 2008 можеше да представи възможност за национална дискусия относно света, в който живеем. Вместо това тя се превърна в упражнение по биеща се в гърдите истерия. Претендентите вече напуснаха сцената, но техните думи продължават да оформят националното съзнание. „Те ви мразят!“, крещеше Руди Джулиани от кампанийния подиум, неуморно напомняйки на аудиторията за хората там отвън. „Те не искат ти да учиш в този университет! Или ти, или ти, или ти!“, повтаряше той, посочвайки с пръст отделни студенти в аудиторията. Той настояваше Америка не само да продължава офанзивата си, но и да открие нови фронтове.

В своята книга Смелостта е важна сенатор Джон Маккейн беше далеч по-разумен и писа: „Влезте в проклетия асансьор! Качете се на проклетия самолет! Преценете шансовете да бъдете нападнати от терористи. Те все още са долу-горе същите, както да бъдете отвлечени в морето от някаква отливна вълна.“

И все пак врагът – както го описват множество американски политици – е огромен, глобален и неуморим. Джулиани набързо обедини в едно Иран и Ал Кайда. Мит Ромни отиде още по-далеч, обединявайки в едно всички предполагаеми злодеи. „Тук става дума за шиити и сунити. За Хисбола и Хамас, за Ал Кайда и Мюсюлманското Братство“, каза той наскоро. А всъщност Иран е шиитска сила, която на практика помогна на САЩ да надвие подкрепяния от Ал Кайда талибански режим в Афганистан. Обвързани с Ал Кайда радикални сунити избиха шиити в Ирак, а поддържани от Иран шиитски милиции отговориха чрез екзекуции на иракски сунити. В момента ние повтаряме една от най-важните грешки на ранната Студена война – поставяме в една и съща кошница всички потенциални противници, вместо да ги разделяме. Както Мао, така и Сталин бяха злодеи. Но те бяха злодеи, които се ненавиждаха взаимно – един факт, който би могъл да бъде използван за голямо предимство на свободния свят. Да се пропуска това не е признак на сила. Това е глупост.

Състезанието кой да бъде най-твърдият юнак създаде нови политически идеи – идеи които варират от лоши до безумни. Ромни, който счита себе си за интелигентен, светски мениджър, наскоро обясни, че докато „някои хора смятат, че е най-добре да се закрие Гуантанамо, моето мнение е, че ние трябва да удвоим размера му.“ През 2005 той запита: „Наблюдаваме ли достатъчно [джамиите]? Подслушваме ли достатъчно?“ Разбира се, това предложение е доста меко, сравнено с онова на Том Танкредо, друг републикански кандидат за президент, направено през същата година. Когато беше запитан каква би била реакцията му срещу едно евентуално атомно нападение върху САЩ от страна на ислямски терористи, той отговори, че американската армия трябва да обмисли варианта „да унищожи“ Мека.

Решаващото предимство на САЩ в сравнение с всички други страни, в които досега са се случили терористични атаки, като Великобритания, Испания, Мароко, Турция, Индонезия и Саудитска Арабия, е че тук няма радикализирано местно население. Американските мюсюлмани са по правило от средната класа, умерени и добре асимилирани хора. Те вярват в Америка и американската мечта. Първата по-обхватна анкета, проведена от института Пю сред американски мюсюлмани през 2007 показва, че 70 процента от тях вярват, че ако човек работи усилено в Америка, той ще преуспее (съответният процент сред останалата част от населението е 64). Отговорите им на почти всички въпроси се намират в руслото на основния американски поток – и се различават радикално от отговорите на мюсюлманските населения в други страни. Само 13 процента от американските мюсюлмани вярват, че самоубийствените бомбени атентати могат да бъдат оправдани. Във Франция съответната цифра е 44, а в Йордания – 88 процента.

Това определено американско предимство – свидетелство за способността на страната да асимилира нови емигранти – се намира във все по-голяма опасност. Ако американските лидери започнат да намекват, че на цялото мюсюлманско население трябва да се гледа с подозрение, то това ще промени отношението на тази общност към Съединените Щати. А предложенията от страна на кандидатите за президенти да се подслушват джамии или да се унищожи Мека със сигурност не ни водят в правилната посока.

Ние никога няма да бъдем в състояние да предотвратим терористични атаки от страна на малки група от отчаяни хора. Реалният тест за американските водачи е не дали можем да осигурим 100 процентно предотвратяване на атаки, а по-скоро как ще реагираме на тях. Стивън Флин – експерт по въпросите на сигурността, твърди, че нашата цел трябва да бъде еластичността, т. е. колко бързо ние успяваме да се завърнем към нормално състояние след едно нападение. Ако някой ден отново избухнат бомби, ние трябва да направим всичко възможно те да причинят колкото се може по-малко разрушения – икономически, социални, политически. Ако не позволим да бъдем тероризирани, то в един решителен смисъл ние вече сме победили терора.

 

Атмосферата на страх и паника, която цари в момента, вероятно ще произведе точно противоположния ефект. Ако има нова терористическа атака срещу Америка, то с голяма сигурност могат да бъдат предречени само две неща. Първо: действителният ефект от атаката ще бъде ограничен, позволявайки на страната да се завърне сравнително бързо към нормалност. И второ: Вашингтон ще подлудее. Политиците ще започнат да се надскачат, призовавайки към пулверизация, анихилация, разрушение … на някого си. Един ответен удар е важен и уместен – ако човек би могъл да идентифицира целите. Но какво да правим, ако виновниците са от Хамбург или Мадрид? Ще трябва ли да бомбардираме Германия или Испания, защото те са дали подслон на терористическа група?

Нашите страхове се простират далеч отвъд тероризма. За мнозина от десните, нелегалните емигранти са се превърнали в идея-фикс. Партията на свободното предприемачество се е посветила на огромна концентрация на щатските полицейски сили с цел да се попречи на хората да работят. Демократите се безпокоят за заплатите на работниците в Съединените Щати, но тези страхове вече се фокусират върху свободната търговия. Макар че защитата на американските фирми срещу конкуренция е най-сигурният начин да се намали производителността, политиките на открита икономика бързо губят поддръжници в партията.

През есента на 1982 аз пристигнах тук като осемнайсет годишен студент от Индия, на осем хиляди километра разстояние. Америка се намираше в лоша форма. През онзи декември безработицата беше достигнала 10,87 процента, най-високата от времето на Втората световна война насам. Лихвеният процент се движеше около 15 процента. Виетнам, Уотъргейт, енергийната криза и кризата с иранските заложници – всички те бяха подкопали американското самочувствие. Съветският Съюз се намираше в офанзива, разширявайки влиянието си отвъд границите, от Афганистан до Ангола и Централна Америка. През онзи юни Израел нахлу в Ливан, правейки несигурната ситуация в Близкия Изток още по-взривоопасна.

И все пак Америка беше една удивително открита и сърдечна страна. Рейгън беше олицетворение на всичко това. Въпреки рекордно ниските рейтинги, той продължаваше да излъчва оптимизъм от центъра на бурята. Пред лицето на надигащата се мощ на Москва той уверено говореше за смъртна криза на Съветската система и предсказваше, че тя ще свърши на „сметището на историята“. Където и да отидех, атмосферата беше топла и гостоприемна. Това беше усещане, което не бях изпитвал никога преди това – една страна, открита за света, за бъдещето и за всеки, който я обича. За един млад посетител това изглеждаше като предлагане на неограничена щедрост и гостоприемство.

За да може Америка да преуспее в това ново и предизвикателно време, тя трябва да издържи само едно изпитание. Тя отново трябва да стане място, което е също толкова примамливо и завладяващо за младия студент, идващ в страната днес, колкото беше тогава, за онзи непохватен осемнайсет годишен младеж от преди едно поколение.



[1] Initial public offering (IPO) – Първият път, в който една частна фирма бива предлагана на борсата, т. е. започва да продава акции. Фразата „Начална обществена оферта“ е предложена от преводача; възможно е в България вече да е установена друга фраза.

[2] Законът Сарбанес-Оксли, въведен през 2002, значително засилва изискванията към процеса на фирмената финансова отчетност в САЩ. Той е резултат от скандала Енрон, както и от многочислени други корпоративни скандали, свързани с недобросъвестни мениджъри на големи корпорации. Бел. пр.

[3] Деривативи: финансови инструменти, които от своя страна се основават на други финансови инструменти. Това са някои от най-модерните, печеливши и рискови финансови инструменти, които се предлагат на пазарите в момента. Бел. пр.

[4] Hedge funds (от английското to hedge – подсигурявам) са специализирани инвестиционни фондове, характеризиращи се със спекулативни инвестиционни стратегии, които – противно на името им – водят до големи рискове. Бел. пр.

[5] В американския английски език думата „билион“ се използва за означаване на това, което в Европа се нарича „милиард“, а „трилион“ – за това, което ние наричаме „билион“. Така че в случая става дума за американски трилиони или за европейски билиони. Бел. пр.

Фарид Закарая
Фарид Закарая (род. 1964 в Бомбай, Индия) е американски журналист, колумнист, автор, редактор и телевизионен коментатор, специализиращ в областта на международните отношения.
Други статии от този автор

Посетители

18
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 18 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019