Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 10 zakaria
© Alexandros Avramidis / Reuters

 

Защо Западът изпитва трудности?

Почитателите и критиците на Доналд Тръмп вероятно ще се съгласят в едно: той е различен. Един от основните му републикански поддръжници, Нют Гингрич, го описва като „уникално, извънредно преживяване“. И, разбира се, в известни отношения – известността му, изврътливостта му при използване на фактите – Тръмп е необичаен. Но в един много важен смисъл той не е: Тръмп е част от широкото популистко настъпление, извършвано днес в целия западен свят. То може да бъде открито в страни с много различни обществени условия, от благоденстващата Швеция до измъчваната от криза Гърция. В повечето от тях популизмът си остава опозиционно движение, макар и с нарастваща сила; в други, като Унгария, то вече е властваща идеология. Но почти навсякъде популизмът е пленил общественото внимание.

Що е популизъм? Той означава различни неща за различни групи, но всички версии споделят определена подозрителност и враждебност към елитите, водещата политика и утвърдените институции. Популизмът вижда себе си като говорител на забравения „обикновен“ човек и често си въобразява, че е гласът на истинския патриотизъм. „Единствената противоотрова срещу десетилетията на разорително управление от страна на шепа елити е смелото вливане на народна воля. По всеки важен въпрос, засягащ тази страна, народът е прав, а управляващите елити грешат“, писа Тръмп в The Wall Street Journal през април 2016. Норберт Хофер, който проведе кандидат-президентска кампания под лозунга „първо Австрия“, обясни на опонента си – колко удобно, бивш професор, че „зад вас стои haute volée [висшето общество]; с мен са хората“.

В исторически план популизмът се е проявявал в леви и десни варианти, като и двете версии процъфтяват в наши дни – от Бърни Сандърс до Тръмп и от Сириза, левичарската партия, която в момента е на власт в Гърция, до Националния фронт във Франция. Но днешният левичарски популизъм не може да се похвали с някаква особена отчетливост. В западните страни отдавна има крайна левица, която критикува основните леви партии като прекалено пазарно ориентирани и подмазващи се на големия бизнес. Малко след Студената война лявоцентристките партии се придвижиха много повече към центъра – помислете за Бил Клинтън в Съединените щати и Тони Блеър в Обединеното кралство – като по този начин отвориха определено политическо пространство, запълвано днес от популисти. Но това пространство оставаше празно до кризата от 2007-8 година. Спадът, който я последва, причини многомилиардни загуби на обикновените американски домакинства и доведе нивата на безработица в страни като Гърция и Испания до 20 и повече процента, каквито си остават и до днес.

Дневният ред на новата левица не е чак толкова по-различен от онзи на старата. Ако я отличава нещо, то е по-скоро фактът, че тя е са значително по-близо до центъра, отколкото бяха предшествениците ѝ преди 30 години. Сириза например не е дори приблизително толкова лява колкото беше ПАСОК, основната гръцка социалистическа партия, през 1970-те и 80-те. Бидейки на власт, тя прокарва пазарни реформи и политика на остеритет, тоест такава, която почти не се различава от онази на партията, която я предшестваше във властта. Ако Подемос, испанската версия на Сириза, би дошла на власт, тя вероятно щеше да се окаже в същата позиция.

Дясно-популистките партии, от друга страна, изживяват нов, удивителен подем в страна след страна из цяла Европа. Френският Национален фронт се приготвя да спечели президентството на страната на изборите през идещата година. Австрийската партия на свободата почти спечели президентските избори през тази година и все още има шансове да го направи, тъй като изборите от месец май бяха анулирани и насрочени отново за декември. Не всички страни са еднакво податливи на изкушението. Испания, с нейната история на дългогодишна дясна диктатура, не демонстрира особен апетит за такъв вид партии. Но Германия – страна, която има по-екстремистка история от всяка друга – днес вече си има своя дясно-популистка партия, Алтернатива за Германия, чиято сила постоянно нараства. И, разбира се, има го и Доналд Тръмп. Макар че много Американци считат Тръмп за частично явление, което не е представително за някаква по-голяма, по-продължителна тенденция, все повече свидетелства говорят за обратното. Политологът Джастин Гест е извършил социологическо допитване, в което американците се питат дали биха подкрепяли някоя партия, която е за „прекратяване на масовата имиграция, предоставяне на американски работни места за американските работници, запазване на американското християнско наследство и спиране на заплахата от исляма“. 65 процента от запитаните са отговорили утвърдително. Заключението, което прави Гест е, че тръмпизмът вероятно ще надживее Тръмп.

Защо Западът и защо сега?

Когато се издирват източниците на новия популизъм, човек трябва да следва съвета на Шерлок Холмс и да обръща специално внимание на кучето, което не лае. Популизмът е до голяма степен липсващ в Азия, дори и във високо развитите икономики на Япония и Южна Корея. В Латинска Америка той се намира в отстъпление – там левите популисти в Аржентина, Боливия и Венецуела доведоха страните си до ръба на колапса през последното десетилетие. В Европа обаче се забелязва не само постоянен и силен възход на популизма почти навсякъде, но и корените му изглежда са много по-дълбоки, отколкото обикновено се предполага. Във важно изследване, проведено от Харвардската Школа за управление „Кенеди“, учените Роналд Ингълхарт и Пипа Норис пресмятат, че от 1960-те насам дясно-популистките партии са удвоили дела си от избирателните гласове в европейските страни, а популистите отляво са постигнали почти петкратно увеличение. Във второто десетилетие от този век средният дял на дясно-популистките партии е нараснал до 13,7 процента, а на ляво-популистките – до 11,5.

Най-удивителните открития на изследването касаят западането на икономическите въпроси като основна тема в политиката. Начинът, по който днес се мисли за политика, все още е оформян от базисното за двадесети век разделение на ляво и дясно. Левите партии се асоциират с увеличени правителствени разходи, по-силна социална държава и регулации на бизнеса. Десните партии обикновено желаят ограничено правителство, по-малко социални услуги и повече политики на свободни пазари. Изборните резултати обикновено потвърждават това идеологическо разделение: работническата класа гласува за левицата, а средните и висши класи – за десницата. Доходът по традиция е бил най-добрият предсказател за политическия избор на даден човек.

Ингълхарт и Норис посочват, че това традиционно избирателско поведение се е променяло в продължение на десетилетия. „Към 1980-те“, пишат те, „класовото гласуване вече е достигнало най-ниските нива, отчитани някога във Великобритания, Франция, Швеция и Западна Германия… В САЩ то е западнало толкова много [към 1990-те], че за по-нататъшен спад буквално няма вече никакво място“. В днешна Америка икономическият статус е много лош предсказател за избирателското поведение. Възгледите върху определени социални въпроси – да речем еднополовите бракове – са много по-точен показател за това дали даден човек ще поддържа демократите или републиканците. Ингълхарт и Норис са анализирали също и предизборните платформи, а заключенията им са същите – от 1980-те насам икономическите въпроси стават все по-малко важни. Неикономическите въпроси – като онези, отнасящи се до пола, расата и околната среда – са придобили изключително голяма важност.

Какво може да обясни тази промяна и защо тя се случва почти изцяло в западния свят? Европа и Северна Америка включват страни със силно различни икономически, социални и политически условия. Но те са изправени пред едно и също предизвикателство – липса на сериозен икономически растеж. Въпреки разнообразието от икономически политики, всички западни страни изпитват липса на растеж от 1970-те насам. Имало е краткотрайни бумове, но като цяло обстановката е такава на икономически застой. Какво може да обясни този упадък? В скорошната си книга Възход и падение на нациите, Рукир Шарма отбелязва, че подобна широка тенденция като тази стагнация трябва да има и широки причини. И той поставя един фактор над всички останали: демографията. Западните страни, от Съединените щати до Полша, Швеция и Гърция, изпитват значително понижение на раждаемостта. Нивата са различни, но навсякъде семействата са по-малки, по-малко хора се вливат в работната сила, а броят на пенсионерите се увеличава с всяка изминала година. Всичко това има фундаментално и негативно въздействие върху икономическия растеж.

Този забавен растеж е свързан с предизвикателства, отнасящи се до новата глобална икономика. Глобализацията вече е нещо всеобхватно, всепроникващо и здраво утвърдено, а пазарите на Запада, казано най-общо, са най-отворените в целия свят. Стоките могат лесно да бъдат произвеждани в страни с по-ниски работни заплати и да бъдат доставяни бързо в развитите страни. И докато ефектът от усилената глобална търговия е положителен за икономиките като цяло, то цели сектори са изключително негативно засегнати, а големи групи от ниско и средно квалифицирани работници се оказват без работа или само частично заети.

Друга тенденция, която си пробива път в западния свят е информационната революция. Тук не е мястото да се дебатира дали технологиите повишават производителността. Достатъчно е да се каже, че те усилват ефектите от глобализацията и в много случаи правят определени видове работа излишни. Да вземем като пример новите и забележителни технологии, развивани от Гугъл и Убер, които обещават да въведат в най-скоро време самоуправляващи се автомобили в ежедневието. Имайки пред вид, че най-широко разпространената в момента професия сред белите американци е шофьор на камион, то можем да си представим какви ще бъдат последствията от това за онези около три милиона американци, които се намират в потенциална директна конкуренция с роботизирани автомобили.

Последното предизвикателство е финансово. Почти всички западни страни са натоварени с големи финансови задължения. Средното съотношение между дълговете и Брутния национален продукт в Европейския съюз за 2015 е 67 процента. В Съединените щати то е 81 процента. Тези цифри не са убийствени, но те поставят определени ограничения върху способността на правителствата да маневрират. Дълговете трябва да се финансират, а предвидимото нарастване на разходите за възрастните хора вероятно само ще увеличи тази тежест още повече. Ако един от сигурните пътища към растежа е в инвестициите – вложения в инфраструктура, образование, наука и технологии – той със сигурност ще бъде направен по-труден от все по-увеличаващата се финансова тежест на застаряващото население.

Тези ограничения – демография, глобализация, технология и бюджети – означават, че политиците разполагат с ограничен набор от опции, сред които да избират. Разумният подход към проблемите на развитите икономики в наши дни изглежда е свързан с поредица от целенасочени усилия, които могат да подобрят нещата, но само в средно- и дългосрочен план: повече инвестиции, по-добра подготовка на работната сила, реформи в здравеопазването. Но този постепенен подход създава дълбоки фрустрации сред големи части от избирателите, които желаят по-драматични решения и смели, решителни водачи, готови да ги прокарват. В Съединените щати и по други места се увеличава поддръжката именно за такива фигури, които изглеждат готови да премахнат системата на проверки и баланси, върху която е изградена либералната демокрация.

[…]

Нация срещу миграция

Едва ли е за учудване, че първият и най-важен въпрос, използван от Тръмп, беше имиграцията. По много други социални въпроси като например гей-правата, дори най-десните популисти са разделени и разбират, че течението върви срещу тях. Само малцина консервативни политици в наше време настояват за рекриминализация на хомосексуалността. Но имиграцията е експлозивна тема, по която популистите са обединени и се противопоставят на елитните си антагонисти.

Зад тази реторика се намира определена реалност, тъй като действително днес всички живеем във времена на масова миграция. Светът се трансформира бързо чрез глобализацията на стоки, услуги и информация, като всички тези неща са породили свои собствени конфликти, свързани с изблици на болка и отхвърляне. Но в момента ние започваме да преживяваме и глобализацията на хората, а масовите реакции срещу нея са по-силни, по-яростни и по-емоционални. Западните населения постепенно привикват към и приемат наплива от чужди стоки, идеи, изкуство и кухня, но те са по-малко готови да разберат и приемат наплива на самите чужденци, които са доста много и доста видими в наши дни.

През по-голямата част от човешката история хората са живели, пътували, работили и умирали в близост до родните си места. През последните десетилетия обаче западните общества се изправят пред голям наплив от хора, идещи от най-различни страни и култури. През 2015 по света е имало около 250 милиона международни емигранти и около 65 милиона насилствено прогонени хора. Европа е получила най-големия дял от тях, 76 милиона имигранти. Неслучайно това е континентът, в който избуяват най-големи страхове. Като пример за обратното може да се разглежда Япония. Страната преминава през вече 25 години на изключително слаб растеж и остарява дори още по-бързо от останалите, но в нея няма много имигранти – и, отчасти като резултат от това, тя все още не е обхваната от популистката треска.

Степените на обществени страхове не са директно свързани с общия брой на имигрантите в дадена страна или дори с концентрацията на имигранти в дадени райони, а допитванията показват някои доста удивителни резултати. Французите например са сравнително по-слабо обезпокоени от връзката между бегълците и тероризма в сравнение с останалите европейци, а негативното отношение към мюсюлманите е спаднало значително в Германия през последното десетилетие. И все пак между обществените страхове и ръста на емиграцията изглежда има определена корелация. Това подсказва, че определящият елемент тук е политиката: страните, в които водещите политици не успяват да вземат под внимание или реагират на безпокойствата на гражданите, отбелязват определен ръст на популизма, насърчаван от политически организатори, които разпалват страховете и латентните предразсъдъци. И напротив – страните, които се справят по-добре с имиграцията и интеграцията, при които ръководството е ангажирано, уверено и практично, не отбелязват растеж на популисткия гняв. Канада е ролевият модел в това отношение, с голям брой имигранти и немалко бегълци, без това да води до някакви видими обществени страхове.

Разбира се, популистите често изкривяват или дори измислят факти, с които да подкрепят твърденията си. В Съединените щати например, нетната имиграция от Мексико е отрицателна вече в продължение на няколко години. С други думи, проблемът с незаконните имигранти не само не се увеличава, но и реално се смалява. Защитниците на Брекзита също използваха множество подвеждащи или директно фалшиви статистики, с които да плашат обществеността. И все пак би било погрешно да се отхвърля проблема като нещо, изкуствено създадено от демагози (а не само използвано от тях). Броят на имигрантите, влизащи в много европейски страни, е исторически най-висок в момента. В Съединените щати броят на американците, родени в чужбина, е нараснал от по-малко от пет процента през 1970-те до почти 14 процента днес. А проблемът с незаконната имиграция в САЩ си остава реален, ако и да забавя развитието си в последно време. В много страни системите, предназначени за направляване на имиграцията и предоставяне услуги на имигрантите не издържат на увеличения наплив от хора. И много често правителствата отказват да ги преправят, независимо дали заради интересите на мощни икономически групи, нуждаещи се от евтина работна ръка или защото се боят да не изглеждат безразлични към собственото население.

Имиграцията е последната граница на глобализацията. Тя е най-обезпокояващата и разрушителна, тъй като в резултат от нея хората се сблъскват не с предмети или абстракции, а с други човешки същества, които изглеждат, звучат и се изживяват като различни. А това може да подхрани страхове, расизъм и ксенофобия. Но не всички реакции са непременно ирационални. Трябва да се признае, че скоростта на определени промени може да се окаже прекалено висока, за да може да бъде следвана от цялото общество. Идеите за творческото разрушение са възпявани толкова много, че е някак лесно човек да забрави, че те изглеждат много различно за хората, чиито животи са подложени на разрушение.

Западните общества ще трябва да се съсредоточат директно върху опасностите от прекалено бързи културни промени. Мерките могат да включват определени ограничения върху нивата на имиграция и вида имигранти, на които се позволява да влязат. Повечето западни страни се нуждаят от много по-силни програми за преобразование за хора, останали без работа и много по-добри осигурителни мрежи. Трябва също да се вложат повече усилия в обективно представяне на реалностите на имиграцията, така че хората да си имат работа с факти, а не с фобии. Но в края на краищата нищо не може да замени просветленото водачество от вида, който, вместо да насърчава най-лошите инстинкти на хората, призовава техните по-добри ангели.

В края на краищата ние вероятно ще пресечем и тази граница. Най-значителното разделение по въпросите на имиграцията е възрастовото. Младите хора се страхуват най-малко от чужденците. Те разбират, че животът в динамични, изпълнени с разнообразие страни, само обогатява хоризонтите им. За тях вече се подразбира от само себе си, че трябва да живеят в един отворен и взаимно свързан свят, и това е бъдещето, което те желаят. Предизвикателството пред Запада е да направи така, че пътят към бъдещето да не се окаже толкова разбит, та междувременно да предизвика катастрофа.

Източник

Фарид Закарая
Фарид Закарая (род. 1964 в Бомбай, Индия) е американски журналист, колумнист, автор, редактор и телевизионен коментатор, специализиращ в областта на международните отношения.
Други статии от този автор
Посетители: 123

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 5 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 5 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 18 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици