От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Това, което трябва да се каже

Автор: Гюнтер Грас

Защо мълча, защо аз премълчавам толкоз дълго,
за нещо очевидно, упражнено при игри симулационни,
но в чийто край ний, оцелелите,
във най-добрия случай бележки сме под линия.

За правото на първи удар аз говоря,
с който иранския народ би бил изличен,
поробен от фанфарон един,
управляван за ликуване организирано,
защото е заподозрян, че в неговите властови правомощия
е производството на бомба атомна.

Но защо си забранявам,
страната тази да назова по име,
която от години – макар и тайно -
със ядрен потенциал все по-голям сдобива се,
но който е извън контрол изцяло,
защото за проверка недостъпен е?

Всеобщото премълчаване на този факт,
на което моето мълчание е подчинено,
аз чувствам кат лъжа обременяваща
и натиск – наказание да чакам,
в момента, в който този натиск незачетен е;
присъдата „антисемитизъм” е нещо обичайно.

Ала сега, понеже от страната ми,
която зарад престъпления, отколе свои,
които нямат аналог,
лека полека се предлага и дори се обговаря,
повтаря се напълно делово, макар лъжливо да се декларира,
че репарации било това да се достави
една подводница за Израел,
специализирана в насочване
на бойни глави всеунищожаващи
натам, където няма доказателства да има даже и една опасна бомба атомна,
но рискът се приема за доказан.
Аз казвам ви това, което трябва да се каже.


Small Ad GF 1

Но защо аз досега мълчах?
Защото смятах, че произходът ми,
с неизтриваемо петно обременен,
ми забранява да очаквам, че този факт е истина отявлена
за Израел, страната, с която свързан съм и искам да остана.

Защо едва сега го казвам,
на възраст и с мастило сетно:
Че ядрената сила Израел
на риск излага крехкия световен мир?
Защото трябва да се каже,
това, което утре би могло да бъде твърде късно;
а и понеже ние, като немци – достатъчно обременени -
бихме могли да станем преносители на престъпление,
напълно предвидимо, поради което наш’та съвиновност
не би се заличила с обичайни оправдания.

И да си призная: аз повече не ще мълча,
понеже лицемерието западно до гуша ми дойде
и при това и се надявам мнозина също от мълчанието да се освободят,
и причинителя на видимия риск да призоват
да се откаже от насилието, а също тъй да бъдат настоятелни,
да се допусне в двете страни от управляващите
контролиране – неограничено, постоянно,
на израелския ядрен потенциал и на иранските централи атомни
от страна на една инстанция международна.

Само така на всички – израелци, палестинци
дори на всички хора,
които враждуващи живеят един до друг в региона, окупиран от безумие,
и в крайна сметка и на нас,
ще може да ни се помогне.

Превод от немски Теодора Георгиева 

Източник: вестник „Култура“, http://www.kultura.bg/bg/article/view/19586 

 

 

Белият стих и черната овца

Автор: Александър Андреев, Редактор: Й. Йорданова

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Израел забрани на Гюнтер Грас да влиза в страната, след като той написа стихотворение, с което предупреждава колко опасно ще е евентуалното нападение на Израел срещу Иран. Антисемит или черна овца е Грас?

Какво точно го прихвана Нобеловия лауреат за литература Гюнтер Грас, та реши да предизвика такива сътресения със стихотворението си? Тълкуванията направо бликат в германските медии. Едни казват, че той наистина е посмял да наруши десетилетното табу, според което държавата Израел е „свещена крава“ и не подлежи на критика – разбира се, заради вината на Германия и заради избитите над 6 милиона евреи през Втората световна война. Други вдигат отегчено рамене, в смисъл – „Голяма работа. Какво толкова е изрекъл Грас? Ами че тази дискусия се води другаде от доста време насам“. Трети пък хапливо нападат нобелиста с упрека, че умишлено търси скандала, защото обществеността го е позабравила, пък и напоследък нямало достатъчно качествени литературни продукти с неговия подпис, които отново да го вкарат в центъра на вниманието.

Пълен абсурд или основателна критика?

Тъй или иначе решението на Израел да го вкара в черния списък и да му забрани да влиза в страната според мнозина свърши на Гюнтер Грас добра работа, защото го постави в ролята на жертва и измести дебатите в съвсем друга посока. Някои от реакциите на това решение звучат необичайно остро за една германска дискусия. Чуват се реплики като „Пълна глупост!“, „Ненужно раздуване“ и „Абсурд!“, а левите директно обвиняват израелското правителство в истерична агресивност. Дори израелският историк Том Сегев казва: „Да забраниш на човек като Гюнтер Грас да влиза в Израел е идиотска реакция. Това е неправилно и конфузно решение. Имам чувството, че то ни поставя по-близо до Иран, отколкото до обществата на свободните и интелигентни хора, към които искаме да принадлежим.“

Но решението на Нетаняху и неговия кабинет намира и подкрепа в Германия. Известният публицист Ралф Джордано например предупреждава, че пред лицето на иранската ядрена опасност Израел се намира в много тежка ситуация и подобни реакции са оправдани. А историкът Михаел Волфзон припомня, че в края на Втората световна война 17-годишният Гюнтер Грас е служил във въоръжените сили на СС. Според Волфзон такъв човек няма право да се държи като морална инстанция спрямо потомците на евреите, загинали в германските лагери.

Очаквани реакции

Самият Гюнтер Грас сякаш се радва на шумотевицата. 84-годишният носител на Нобелова награда за литература настойчиво апелира за свобода на словото в Германия. Той естествено се гневи на критиците си и дори смята, че дискусията е дирижирана в негова вреда: „Можеше да се очаква, че ще възникне дебат. Аз дори се надявах на това, защото има неща, които е крайно време да се изрекат. Но какво виждам сега? Медиите сякаш действат по заповед отгоре. Получавам непрекъснато мейли от хора, които са съгласни с мен, но те сякаш не стигат до обществеността. И друго ми прави впечатление: никой не обсъжда съдържанието и фактите“, казва Гюнтер Грас.

С това последно твърдение Гюнтер Грас доста разширява границите на истината. Защото неговото стихотворение предизвика многобройни коментари и интерпретации – и като форма, и като съдържание. Повечето критици с основание се отнасят доста скептично към литературните му достойнства. То е просто нещо като политически манифест, маскиран в костюма на белия стих, гласи тази оценка, която все пак визира авторитета на Грас като Нобелов лауреат. Съдържанието на стихотворението също стана обект на внимателно наблюдение. Да, част от твърденията на писателя са основателни, но пък и добре познати. Част от фактите обаче не се покриват изцяло с действителността, смятат специалистите.

Много шум за нищо?

И изобщо – цялата шумотевица се дължи на две обстоятелства, които нямат нищо общо с Иран, бомбата и Израел. Първо – че говори писателят Гюнтер Грас, нобелист, но и оспорвана политическа фигура, най-вече заради левите си убеждения и заради дълго премълчаваната си юношеска забежка в СС. И второ – ефектното попадение с избора на жанра „стихотворение“.

В обобщение: Гюнтер Грас, разбира се, не е антисемит. Написал е едно тромаво като форма, смислено, но и познато като съдържание стихотворение. Което пък предизвика прекалено много шум и преувеличени реакции, най-вече от страна на израелското правителство.

Източник: Дойче Веле, http://www.dw.de/dw/article/0,,15868980,00.html

 

Превантивният удар на Гюнтер Грас

Автор: Петер фон Бекер

Носителят на Нобелова награда за литература Гюнтер Грас се страхува, че Израел може да „заличи“ Иран с помощта на германска подводница. Той споделя своя страх под формата на стихотворение в немерена реч, публикувано в германския „Зюддойче Цайтунг“ (на 4 април, сряда) и в още няколко издания, като италианския „la Repubblica“ и New York Times. Освен това, в стихотворението Грас определя ролята на иранската диктатура като нещо относително. Германските медии веднага подемат темата. Ето какво препечатва електронното издание на „Ди Цайт“ като първи коментар по темата: 

Гюнтер Грас никога не се е страхувал от публични спорове. Напротив, той ги търси и те го намират. Винаги. Защото пишещият, рисуващият и ваещ скулптури във вилата си до Любек нобелист, който през септември ще стане на 85 г., е един от последните големи представители на ангажираната литература (Littérature engagée) в традициите на Лудвиг Бьорне или Хайнрих Хайне, на Бертолт Брехт или Жан-Пол Сартр.

Днес той отново се намесва и взима думата по въпроса за иранската ядрена програма.

Със стихотворението, озаглавено „Това, което трябва да се каже„, Грас се намесва в дискусията за липсващия контрол, „защото за проверка недостъпен е“ израелският ядрен потенциал; Грас се обявява срещу един възможен превантивен удар на Тел Авив и срещу обявената доставка на германска подводница за Израел. Една подводница, „специализирана в насочване на бойни глави всеунищожаващи/ натам, където няма доказателства да има даже и една опасна бомба атомна“.

Неговото предупреждение се отправя почти едновременно с един апел, публикуван на половин страница в предишен брой на „Зюддойче Цайтунг“, в който се казва, че „иранският народ“ в своето мнозинство не иска „нито война, нито иранска атомна бомба“, но се защитава срещу „израелския ядрен арсенал и срещу военната изолация от страна на САЩ“. Повече от 1500 души, подписали този апел, призовават президента на САЩ и германската канцлерка веднага да прекратят всички санкции и военни заплахи срещу Иран и да предложат на Техеран срещу един насрещен жест – контролирани ограничавания на неговата ядрена програма, договор за взаимно ненападение, по възможност заедно с Израел.

В апела, определен като „Декларация от движението за мир“, и дума не се споменава за иранската диктатура и за заплахата за изличаване на страната Израел от непризнаващия Холокоста Махмуд Ахмадинеджад и от революционния лидер Хаменей. Франкфуртският учен и публицист Миша Брумлик определи това премълчаване в статия за „Тагесцайтунг“ като „кънтящо“ и много „забравящо историята“. Но докато Гюнтер Грас се кълне в апокалиптичната картина на първия удар, то Брумлик се обявява срещу един „изчакващ въздушен удар на САЩ срещу строящите се ирански атомни централи“. Това, което Брумлик има предвид, е по-различно от зловещото предупреждение на Грас, който се изказва от гледна точка на историята. Ето защо началото на стихотворението му в стил „поучаващият Брехт“ и много напомнящо на политическата лирика на Ерих Фрид гласи: „Защо мълча, защо аз премълчавам толкоз дълго“. Естествено, Грас не си мълчи, а се бори срещу собствените си скрупули и срещу принудата да лъже, тъй като „присъдата „антисемитизъм“ е нещо обичайно“. Освен това, Грас пише за „престъпления, отколе свои,/ които нямат аналог“ и за „произходът ми,/ с неизтриваемо петно обременен“, както и за истината, която е длъжен да каже „за Израел, страната, с която свързан съм и искам да остана“.

Но този опит за саморефлексия в стихотворението няма освобождаващо въздействие – човек по-скоро усеща тягост и неловкост. Още помним как през лятото на 2006 г. в автобиографичната си книга „Да люспиш лука“ Грас признава на стр. 126 как, когато бил на 17, в края на Втората световна война, става войник на „Вафен-СС“. Тогава много хора, ценящи Грас, му изпратиха писма, в които, в знак на подкрепа, изписваха края на името му с „ß“, а не с „ss“. Но въпреки оправдаващите обстоятелства – тогава Грас е бил дете, пък и не е произвел нито един изстрел, все пак въпроси останаха: защо толкова късно си признава, а и защо тогава, както и сега – в стихотворението си „Това, което трябва да се каже“, смесва чувството за срам с гордост от извършен грях и самомнителност? От 2006 г. Грас вече не е „съвестта на нацията“, но днес продължава да говори за престъпление и то не само от гледна точка на германското минало: „...понеже ние, като немци – достатъчно обременени -/ бихме могли да станем преносители на престъпление,/ напълно предвидимо, поради което наш’та съвиновност/ не би се заличила с обичайни оправдания“. И с това той сякаш насочва всички обвиняващи погледи срещу себе си. И причините затова са много: първо, определя като „престъпление“ нещо, което представлява самозащита; безвкусно се дисквалифицира, пишейки „на възраст и с мастило сетно“; завършва с въпросителен знак формулирането на утвърдителна констатация „Че ядрената сила Израел/ на риск излага крехкия световен мир?“; определя Ахмадинеджад – човека, отговорен за смъртта на хиляди опозиционни лидери, само като „фанфарон“; поставя на едно ниво Израел, който „на риск излага крехкия световен мир“, и диктатурата в Иран.

Всичко това, което тревожи Гюнтер Грас, вълнува и израелския писател Дейвид Гросман, който в статия за „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ също се противопоставя на един превантивен израелски удар срещу Иран, тъй като това би подпалило Близкия Изток и би принудило опозиционните сили да застанат зад властите в Техеран. Освен това, в края на текста си Гросман поставя въпроса „има ли някой правото да обрича стотици (в Иран) на смърт само защото се страхува от нещо, което най-вероятно никога няма да се случи?“

Това е въпросът за морала, който реално трябва да се постави. За разлика от Гросман, Гюнтер Грас избира друг финал на своето стихотворение – той пледира за: „контролиране – неограничено, постоянно,/ на израелския ядрен потенциал и на иранските централи атомни/ от страна на една инстанция международна.“ Това предложение, макар и да звучи разумно, е изключително наивно. С него Грас, като с нетърпящ възражение жест, изтрива всичко, постигнато в Израел с държавническа мъдрост, а най-вече неговата твърда позиция: Няма никога да оставим съдбата си в чужди ръце! Така че там, където Грас свършва своя стих, започва именно онова, за което реално трябва да се поставят въпроси.

със съкращения 

Източник: вестник „Култура“, http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/19595

 

Залезът на патриарха

Автор: Милен Радев

От два дни обичайното предпасхално политическо затишие в Германия е нарушено от шумен скандал.

За повода – маскиран като стихотворение,политически манифест на един – да си го кажем на съвременен български – изтрещял нобелист писахме вече вчера тук.

Предвид изпълнения с очевидни безобразия, с измислици и неверни внушения опус не учудва, че в Германия акцията на Грас получи подкрепа само от ноторни леви „интелектуалци“, от полуприкрити и от крайно десни нескрити антисемити и от юдофобската интернет-форумна блатна фауна.

Толкова по-внушително се надигна гласът на разума и елементарната порядъчност. Той звучи от всички големи политически сили, от средите на общественици и медийни личности, от граждански организации. Реакциите варират от невярващо изумление, през шок до възмущение.

Обектът е доскорошният неоспорим морален авторитет, патриархът на модерната германска литература, нобелистът Гюнтер Грас. От тук нататък едва ли ще му се удаде да изчисти името си от добавката „антиционист“ – един евфемизъм за другото – по-срамно и обществено презряно понятие.

Беловласият застъпник за свободата и правата на човека по света, големият писател и публицист Ралф Джордано (спасил се от нац.-социалистическото изтребление, скрит с години в едно хамбургско мазе) каза следното по адрес на своя колега Грас:

„Чувствам се лично наранен, защото преобръщането на фактите, тази подмяна на вината за това кой, кого заплашва идва от устата тъкмо на Гюнтер Грас. Когато всичко живо се нахвърли върху него, защото се разбра, че като 18-годишен младеж бил влязъл във Вафен-СС, аз излязох в негова защита. Толкова по-разочарован съм сега да чета, че според Грас Израел бил истинският враг на мира в Близкия Изток. Поемата на Гюнтер Грас е атентат срещу правото на съществуване на Израел.“

Хенрик М. Бродер нарече снощното телевизионно интервю на Гюнтер Грас, който, защищавайки се от всеобщата публична критика, използва и компрометирана от нац-социалистите лексика „интелектуалното самоубийство на един загубил връзката с действителността старец“. Според Бродер Грас е „прототипът на образования антисемит“.

Авторитетният публицист Тилман Краузе говори за „циничното ниво, на което е слязъл Грас“ и споделя критиката на Бродер, че небрежно дегизираният като лирика призив, отпечатан в три големи световни вестника, е ясно свидетелство за антисемитският начин на мислене на своя автор. Краузе установява „демагогска реторика“ в стихотворението и анализира както мисловни конструкции, така и стилистични формули, които не могат да скрият своя първоизточник в идеологията на нац-социализма.

Генералният секретар на ХДС Грьое заяви „Ужасѐн съм от стила и от основният замисъл на стихотворението. Грас е сляп за фактите: атомно въоръжаващият се Иран е този, който не признава правото на съществуване на Израел, отрича Холокоста и блокира международните проверки на своята ядрена мощ.“

Дори известният със симпатии към исляма и към палестинската Хамас председател на комисията по външните работи на Бундестага Рупрехт Поленц от ХДС нямаше как да не заяви, че „Грас е голям писател, но политическата оценка, която той дава е напълно погрешна.“ Грас подменя причината и следствието, смята Поленц и припомня, че Иран е този, който нарушава международното право и заплашва самото съществуване на Израел.

От партията, на която Грас е верен от десетилетия – СДПГ се изказват политици и критикуват „погрешната политическа оценка на автора“ или „опасната наивност, с която той оневинява фигура като Ахмадинеджат,наричайки го просто един хвалипръцко“…

Зелените и Свободните демократи също не пестят силни думи, изказват възмущение от публицистичния ход на Грас и го обвиняват в това, че ползва антисемитския стереотип, според който било израз на голяма смелост да се критикува Израел, защото с това се нарушавало някакво табу в Германия.

Външнополитическият говорител на групата на ХДС в Бундестага Мисфелдер нарече тезите на Грас отблъскващи, противоречащи на историята и показващи невежество за ситуацията в Близкия Изток. „Израел е единствената страна в региона, в която арабите и жените се ползват с реални демократични права. Погрешно е точно тази държава да бъде представяна като агресор“, каза Мисфелдер.

Интересна е според мен и позицията на израелското посолство в Германия. В нея се казва:

„Нещо, което не можем да премълчим е европейската традиция точно преди празника Песах евреите да бъдат обвинявани в извършване на ритуални убийства. В миналото ставаше дума за християнски деца, чиято кръв била ползвана за замесване на маца, днес се пише за иранския народ, който уж щял да бъде унищожен от Израел. При това се мълчи за факта, че Израел е единствената държава на света, на която публично се отрича правото да съществува. Ние желаем мирно съжителство със съседите в региона и не сме готови да поемем ролята във вътрешногерманското справяне с миналото, която Гюнтер Грас иска да ни припише.“

На този фон едва ли си струва да се обръща внимание на писъците на обичайните заподозрени от ляво-интелектуалната лагерна администрация. Президентът на отречения от много независими и читави писатели германски ПЕН-център Щрасер предупреждава, „по никой начин да не се продава германско въоръжение на израелското правителство, което неизбежно се готви за война срещу Иран“. Президентът на Академията на изкуствата – левият плакатист Клаус Щек защитава правото на Грас да има свое мнение, прибягвайки до познатата „антиционистка“ формула „Нека имаме правото да се произнесем критично за Израел без да ни обвиняват веднага в антисемитизъм…“ Щек смята, че безпокойството на Грас се споделя и от „много други наши съграждани“.

Последното заявление може да се стори дори донякъде вярно на човек, който се поразходи из коментарните секции под статиите в онлайн-изданията на големите германски медии. Такава смрадлива антисемитска помия, каквато се излива тези дни от анонимни драскачи (преди да бъде заличена от админите съгласно нормите на правото и на елементарната порядъчност) досега беше позната само от съответните български информационни платформи (където обаче тя за разлика от Германия остава необезпокоявано да резили съответното издание).

За познавачите на начина на функциониране на „интернет-демокрацията“ обаче е ясно, че този тип „глас народен“ има много малко общо с демографските реалности, а е най-често израз на организирани акции и на клинични състояния на някои хиперактивни участници.

Нещо обаче, което не може да се отмахне с така лека ръка ми направи впечатление тези дни: оказва се, че в България и то във високоинелектуална среда тези дни се готви посещението на една повече от странна фигура от Израел – така наречения от почитателите му „демитологизатор“, „деконструктор“ и „постционистки мислител“ Шломо Занд.

Този класически представител на вътрешноеврейския антисемитизъм, който би се квалифицирал (както се изрази мой приятел във Фейсбук) без изпит за гост-коментатор в Ал Джазира е поканен не от някакви интернетни маргинали, а от Института по балканистика и от Института за литература към БАН (!?) Той ще държи публични лекции, ще уврежда и без това страдащите от обществено-релевантна имунна недостатъчност студентски мозъци.

Не желая да се впускам в описания на тезите и „приносите“ на Шломо Занд. Препращам към информационни платформи за него и за тезите му за „измисления еврейски народ“ тук и тук. На готовите да ме обвинят в абсурдно противоречие заради квалификацията на един евреин от Тел Авив в антисемитизъм споменавам само имената на такива одиозни фигури като Ноам Чомски, Хелън Томъс и Норман Финкелщайн и техните антиизраелски и антиеврейски обсесии.

Трябва ли да се напомня, че склонността към автодеструктивни мании съпровожда човечеството от край време. Защо от нея да са пощадени представителите на избрания народ?

На мен обаче в момента ми е по-интересно да науча какви ли обсесии са гонили отговорните за поканата и за салтанатите около гостуването в София на прононсирания левичар и дори изявен член на филиала на КГБ – компартията на Израел Шломо Занд?

Източник: http://www.svobodata.com/page.php?pid=8900&rid=29 

Александър Андреев е български автор, журналист и един от най-известните преводачи на съвременна немскоезична литература. На българската публика той е представил осем заглавия от Нобеловия лауреат Гюнтер Грас, три от Томас Бернхард, произведения на Райнер Мария Рилке, Фридрих Дюренмат, Якоб Васерман и други. Александър Андреев живее и работи в Бон, където завежда българската редакция на Deutsche Welle.

Pin It

Прочетете още...