Всяка чума трябва да има своя смисъл. Това е повече или по-малко универсалната човешка реакция срещу внезапни или неочаквани изблици на мор от вида, който изглежда излага на риск не само индивиди, но и цели общества, откак водим летописи, литературни и устни, за това какво всъщност се случва, когато тези неща ни споходят. Реалността, че между човека и микробите се води постоянна, непрекъсната и непредсказуема война, която протича в състояние на морално безразличие, поне от страна на микробите, е някак дълбоко анти-интуитивна. Тази война, разбира се, се провежда не само между човек и микроби, но ангажира целия живот на земята, като всяко живо същество е в постоянно състояние на неравна война с микроскопични микроби от всякакъв вид, паразити, бактерии и вируси.

Автор(и): Адам Гопник

Тъй като тежестта от националните блокировки става все по-осезаема и страните осъзнават, че управлението – а не побеждаването – на пандемията е единственият реалистичен вариант, все повече и повече от тях ще започнат да се отварят. Интелигентното социално дистанциране, за да се предпази здравната система от претоварване, подобрените терапии за болните и по-добрата защита за рисковите групи могат да помогнат за намаляване на човешката цена. Но в края на краищата единствено повишеният имунитет може да бъде жизнеспособна защита срещу болестта, стига уязвимите групи да бъдат защитени по пътя дотам. Каквито и оценки да заслужават шведските власти за начините, по които реагират на пандемията, други държави започват да виждат, че тя е изпреварила времето си.

Автор(и): Нилс Карлсон, Шарлота Щерн, Даниел Б. Клайн

Кога ще приключи пандемията Covid-19? И как?

Според историците пандемиите обикновено имат два типа окончания: медицинското, което се появява, когато паднат заболеваемостта и смъртността, и социалното, когато отшумява епидемията от страха пред болестта.

„Когато хората питат: ‚Кога ще свърши всичко това?‘, те питат за социалния край“, казва д-р Джеръми Грийн, историк на медицината в Джонс Хопкинс.

С други думи, краят настъпва не толкова защото е победена болестта, а защото хората се уморяват от паническия модус и се научават да живеят с нея. Алън Бранд, историк от Харвард, казва, че подобно нещо се случва и с Covid-19: „Както видяхме в дебата за отварянето на икономиката, много въпроси около така наречения край се определят не от медицински данни или такива за общественото здраве, а от социалнополитически процеси.“

Краищата „са много, много объркани“, казва Дора Варга, историчка от Университета в Ексетър. „Поглеждайки назад, [ние установяваме, че] разказът ни е слаб. За кого точно приключва епидемията и кой може да каже със сигурност [че краят действително е настъпил]?“

Автор(и): Джина Колата

Първият път, когато чух за испанския грип, беше от баба ми. Майка ѝ, моята прабаба, се разболяла през 1918 г., когато баба ми била на четири години. Тя оцеляла, но с тежко сърдечно заболяване. И все пак имала още две деца. Останала на легло до смъртта си и като младо момиче баба ми в продължение на години се грижела за баща си и по-малките си братя и сестри. Испанският грип оформил живота ѝ, по същия начин, както и на безброй много други хора по света.

Семейството ми е било само частично засегнато от тази пандемия. Инак днес нямаше да съм тук, за да пиша това. Но експертите изчисляват, че при трите грипни вълни от 1918-1919 г., по целия свят са починали между 50 и 100 милиона души.

Автор(и): Зузане Спрьоер

Човечеството е изправено пред глобална криза. Може би най-голямата криза на нашето поколение. Решенията, които хората и правителствата ще вземат през следващите няколко седмици, вероятно ще оформят света за години напред. Те ще оформят не само здравните ни системи, но и икономиката, политиката и културата ни. Трябва да действаме бързо и решително. Но трябва да вземем предвид и дългосрочните последици от действията си. Когато избираме между различни алтернативи, трябва да се запитаме не само как да преодолеем непосредствената заплаха, но и какъв свят ще обитаваме след като премине бурята. Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас все ще са живи – но ще населяваме един различен свят.

Много краткосрочни спешни мерки ще се превърнат в неизменни черти на бъдещия ни живот. Такова е естеството на спешните ситуации. Те ускоряват историческите процеси. Решения, които в нормално време могат да отнемат години на обсъждане, в такива моменти се вземат за няколко часа. Незрели и дори опасни технологии се хвърлят в експлоатация, защото рисковете от нищоправенето са още по-големи. Цели страни биват използвани като морски свинчета в мащабни социални експерименти. Какво се случва, когато всички работят от вкъщи и общуват само от разстояние? Какво се случва, когато цели училища и университети функционират единствено онлайн? В нормални времена правителствата, бизнесът и образователните съвети никога не биха се съгласили да провеждат подобни експерименти. Но това не са нормални времена.

В това кризисно време сме изправени пред два особено важни избора. Първият е между тоталитарното наблюдение и овластяването на гражданите. Вторият е между националистическата изолация и глобалната солидарност.

Автор(и): Ювал Ноа Харари

Когато хора като мен правят много полети годишно и купуват храна, внесена от половината свят, то можем да бъдем спокойни, че никога няма да се срещнем с хората, които – някъде там след нас – ще бъдат най-силно засегнати от нашия въглеродно-интензивен начин на живот. Но дали наистина нямаме към тях никакви демократични задължения, въпреки това? Ако самите ние очакваме справедливост от собствените си прадеди, не дължим ли същото и на бъдещите поколения? В момента сравнително заможните хора по света са на път да се превърнат в лоши прадеди – такива, които мислят само за себе си, тук и сега.

Автор(и): Астра Тейлър

Всичко това е дълбоко погрешно. Не би трябвало да съм тук. Би трябвало да съм си в училище, от другата страна на океана. И все пак всички вие идвате при нас, младите хора, в търсенето на надежда. Как се осмелявате!

Вие откраднахте мечтите и детството ми с празните си думи. И все пак аз съм една от онези, които са имали късмет. Хора страдат. Хора умират. Цели екосистеми се сриват. Намираме се в началото на масово биологическо измиране, но всичко, за което вие сте в състояние да говорите, са пари и вълшебни приказки за вечен икономически растеж. Как се осмелявате!

Повече от 30 години науката [за климата] е кристално чиста. Как смеете да продължавате да отвръщате погледи и да идвате тук, казвайки, че правите достатъчно, когато необходимите политики и решения все още не се виждат отникъде.

Казвате, че ни чувате и че разбирате спешността на проблема. Но колкото и да съм тъжна и гневна, аз не искам да вярвам в това. Защото, ако наистина сте разбрали ситуацията, но продължавате да бездействате, то тогава бихте били зли. А в това аз отказвам да повярвам.

Автор(и): Грета Тунберг

Несъответствието между очакванията за бързо нарастващото глобално население (и всички съпътстващи ефекти върху климата, капитализма и геополитиката), и реалността – както онази на забавените темповете на растеж, така и на абсолютното свиване, е толкова голямо, че то ще представлява значителна заплаха за идещите десетилетия. [През последните десетилетия] правителствата по света са се развивали най-вече по такъв начин, че да се справят с предизвикателството как да управляват все повече, а не по-малко и не преди всичко възрастни хора. Капитализмът като система е особено уязвим в един свят с по-нисък ръст на населението; значителна част от икономическия растеж, който е задвижвал капитализма през последните няколко века, може би е бил прост резултат от наличието на все повече и по-млади хора, консумиращи повече неща. Ако в света, който ни очаква, има по-малко хора, то дали в него ще има и реален икономически растеж? Ние сме не само неподготвени да отговорим на този въпрос, а дори и не сме започнали да си го задаваме.

Автор(и): Захари Карабел

Но тук вече със сигурност е време да престана с префинените увъртания и да кажа онова, което в края на краищата е и нещото, заради което пиша целия този текст: на всяка цена гледайте филма! Дали ще заемете една или друга позиция, дали ще го приемете безусловно или ще предпочетете да кажете, също като гореспомената Линда Феърстийн (и Доналд Тръмп, който също има печално, ако и малко странично участие), че всичко това „граничи с фабрикация“ – това, предполагам, си е ваша лична работа. Но не е добре просто да го подминете със свиване на рамене или, както виждам да се случва покрай сериала „Чернобил“ – с всезнайковски заключения от вида на „Глупости на търкалета, вятър и мъгла! Всичко е фейк нюз, всичко е лъжа и измама, всичко е лайна!“ В това толкова нашенско, толкова предвечно-провинциално, толкова дребнаво и толкова всеобхватно пред-заключение, според мен се състои най-голямата заплаха пред днешна България (и останалия свят). Приемем ли веднъж, че всичко на тоя свят е лъжа, измама и манипулация, тежко ни! Оттам нататък пътят може да води единствено наникъде, по простата причина, че не сме способни да изберем каквото и да било. Щом всичко е едно и също, то избор не може да бъде направен. А там, където избор няма, няма и възможност за елементарна човечност, за състрадание, борба, разкаяние, изкупление… За каквото си пощèте.

Няма човешкост там, където няма възможност за избор. Отидете и вижте, в това е единствената надежда (за човечност, за развитие, за каквото си поискате)!

Автор(и): Златко Енев

Този текст е посветен на сериала Чернобил (2019), но не е рецензия на филма, а лично свидетелство. Между 1975 и 1984 г. учих в Съветското средно училище при Посолството на СССР в НРБ, в София. Училището продължава да съществува на същото място, по пътя между хотел „Хемус“ и Семинарията, мисля, че като скъпо частно руско училище, но не съм се интересувал. От години не съм минавал оттам, не знам дали Ленин с каскета продължава да маха с ръка от стенописа на плувния басейн на училището, с ведро-макиавелистична усмивка посрещайки децата на буржоазията.

Когато аз учех там, това беше екстериториално образцово съветско училище, в което от чистачките (тьотките) до директора всички бяха руснаци, учебната програма беше руска (съветска). Май имаше двама българи: един техник и шофьорът на училищния автобус. Споменавам това, за да обясня защо мога, а не просто искам да свидетелствам за сериала Чернобил като събитие на истината. Не съм проследил официалната руска дискредитация на филма, но мога да си я представя, особено след като го гледах. Аз също имах моите съмнения как западен сериал може да разкаже адекватно това събитие, което е смален модел на (полу)разпада на Съветската империя. Питах се какво ново може да се каже като визия и прозрение след Сталкер (1979) на Тарковски. В този текст свидетелствам, че Чернобил го прави.

Автор(и): Владимир Сабоурин

Качеството на израелската демокрация спада постоянно от началото на 2000-те години, според един авторитетен индекс, познат под названието V-Dem, който проследява развитията [в политическия живот] на различни страни, в съгласие с набор от разнообразни критерии. В средата на 1990-те тя се класирала някъде на нивото на днешните Южна Корея и Ямайка. Днес тя се разглежда като равна с някои африкански демокрации като Намибия и Сенегал – и далеч по-ниско от Тунис, водещата демокрация от Близкия Изток.

Историкът Тони Джуд, в едно противоречиво есе от 2003 година, нарече решителността на Израел да поддържа твърда еврейска идентичност, „анахронизъм“. Визията на страната за самата себе си като съставена от и за една-единствена демографска група, писа той, „има корените си в друго време и място“; това е упорито боксуване сред „един свят, който е отишъл напред“.

Но Джуд може и да е надценил, както често го правеха историците от онези години, упадъка на националната идея. Може и да се окаже, че Израел не е никакъв анахронизъм, а просто предшественик на неща, които тепърва идват.

Автор(и): Макс Фишер

Новият американски посланик в Германия, Ричард Гренел, бързо се превръща в любимото европейско плашило. Той изглежда споделя изключителната способност на шефа си да обижда хората чрез мощна комбинация от професионална некомпетентност и лична арогантност. Само часове след встъпването си в длъжност в началото на май, той настоятелно писа в Туитър, че европейците трябва да се оттеглят от инвестициите си в Иран, като по същество изкомандва домакините си да последват решението на президента Доналд Тръмп за прекратяване на иранската ядрена сделка. Малко след това, миналата седмица, той даде интервю за Брайтбарт – крайнодесния уебсайт, който работи както в Европа, така и в САЩ – където обяви намерението си да „подсили“ консервативните партии в Европа. Посланието до германското правителство беше ясно: новият посланик на САЩ възнамерява да подкрепя вътрешните му политически опоненти.

В съчетание с катастрофално разделителната среща на Г-7 миналата седмица, тези забележки предизвикаха в Европа страхове, че администрацията на Тръмп ще се опитва да подкрепя популистката вълна, която разтърсва европейската политика. Политиците от европейския истеблишмънт се опасяват, че подкрепата на САЩ за нелибералните им противници ще придаде на тези групи все повече сила в борбата им срещу Брюксел. Но проблемът за Европа не се състои в някаква целенасочена американска кампания, опитваща да подсили европейските популисти; той е, че Съединените щати вече не виждат полза от това да имат каквато и да е стратегическа визия за Европа.

Автор(и): Джереми Шапиро

Едно от малкото неща, за които кайзер Вилхелм II – управникът на Германия от 1888 до 1918 – е имал талант, било предизвикването на възмущение. Тясната му специалност пък била да обижда други монарси. Нарекъл дребничкия италиански крал Виктор Емануел III „джуджето“, пред собствената свита на краля. Българският принц (по-късно цар) Фердинанд пък бил наречен „Фернандо Назо“ заради гърбавия му нос, а и кайзерът разпространявал слухове, че Фердинанд е хермафродит. Тъй като Вилхелм бил особено недискретен, хората винаги знаели какво казва зад гърба им. Фердинанд си имал собствено малко отмъщение. След посещение в Германия през 1909, когато кайзерът го плеснал по задника на публично място, а след това отказал да се извини, Фердинанд дал на френска компания една голяма оръжейна поръчка, която преди това била обещана на германците.

Автор(и): Миранда Картър

Има всички основания да се смята, че следващият етап от техно-финансовата революция ще бъде още по-катастрофален за националната политическа власт. Това ще се получи като естествено продължение на вече съществуващи технологични процеси, които обещават нови, алгоритмични видове управление, за да се подкопае още повече политическото разнообразие. Компаниите, работещи с гигантски масиви от данни (Гугъл, Фейсбук и др.) вече са иззели много функции, свързани преди това с държавата – от картографията до наблюдението. Сега те са основните посредници на социалната реалност: членството в тези системи е нова, корпоративна, де-териториализирана форма на гражданство, антагонистично на националния вид, на всякакво ниво. Както показва възходът на дигиталните валути, ще се появяват и нови технологии, чрез които ще се изземват и други фундаментални функции на националната държава. Либертарианската мечта – в която античните бюрокрации свеждат глава пред чисто нови, високотехнологични корпоративни системи, които на свой ред поемат мениджмънта на целия живот и ресурси на обществото – е по-реалистична визия за бъдещето в сравнение с всяка възможна фантазия за завръщане към социална демокрация.

Автор(и): Рана Дасгупта

В разгара на Втората световна война Хенри Лус, основателят на списание Тайм, твърди, че Съединените щати са натрупали такова богатство и сила, че двадесети век ще стане известен просто като „американският век“. Предсказанието му се оказва далновидно: въпреки че превъзходството им е поставено под въпрос първо от нацистка Германия и по-късно от Съветския съюз, Съединените щати надделяват над противниците си. До края на хилядолетието позицията им като най-силната и влиятелна държава в света изглежда недостижима. В резултат на това двадесети век е белязан от господство не само на една определена страна, но и на политическата система, чието разпространение тя е подпомагала: либералната демокрация.

Но събитията от втората половина на двадесети век могат да бъдат интерпретирани и по друг, много различен начин. Гражданите по целия свят са били привлечени към либералната демокрация не само заради нейните норми и ценности, но и защото тя е предлагала най-очевидния модел за постигане на икономически и геополитически успех. Гражданските идеали може би са изиграли своята роля за превръщането на хората от бившите авторитарни режими в убедени демократи, но зашеметяващият икономически растеж на Западна Европа през 50-те и 60-те години, победата на демократичните държави в Студената война и поражението или колапса на най-мощните им авторитарни съперници, са също толкова важни фактори.

Автор(и): Яша Мунк и Роберто Стефан Фоа

По време на Холокоста много литовски евреи са били убити не в нацистките лагери на смъртта, а по-скоро от съседите си – обикновено те са били застрелвани или дори бити до смърт. Общо 90 процента от онези около 250 000 литовски евреи са загинали, с което е изличена една общност, която е била част от литовския живот в продължение на пет века.

Ето защо може да се окаже изненада, че във Вилнюс, столицата на страната, има процъфтяващ еврейски читалищен център (включително кафене, където се сервират багели [вид еврейски кифлички]), разширен нов еврейски музей и напълно функционираща синагога – всички те облагодетелствани от едно про-западно правителство, което насърчава литовските евреи да се върнат и е предложило да обяви 2019 за „година на евреите“.

Автор(и): Род Нордланд

На същите тези страници, преди около седем години, Тимъти Снайдър зададе провокативния въпрос: Кой е убил повече хора, Хитлер или Сталин? Колкото и полезно да беше това упражнение в морална строгост, някои читатели все пак може и да смятат, че въпросът е бил малко неточен. В него трябваше да бъде включен и един трети тиранин от двадесети век, председателят Мао. И не само това – Мао би трябвало да бъде излъчен като еднозначен победител, със списък от жертви, който с лекота надхвърля онези на европейските диктатори.

Автор(и): Иън Джонсън

През 1986, две години преди Сеул, столицата на Южна Корея, да стане домакин на лятната Олимпиада, кинематографът Ким Донг Вон започва да живее и снима документален филм в Сангие-Донг – бедно селище, което се е оказало на пътя, прокарван за тържественото пренасяне на Олимпийския огън. По онова време игрите са безумно амбициозно начинание за толкова бедна страна и онова, което обикновено се е случвало, е било някаква комбинация от супер-скоростно строителство и просто разкрасяване. В Сангие-донг десетки домакинства са просто принудени да напускат домовете си; правителството изпраща хора, които да ги изхвърлят. Краткият филм на Ким, „Олимпиадата на Сангие-донг“, описва бремето на онова, което историкът Сол Лий по-късно нарича „така наречения ‚международен дебют‘ на страната“.

Автор(и): Е. Тами Ким

Прогресът в историята никога не е бил праволинеен. През двадесети век преживяхме две световни войни и една ужасяваща икономическа криза. Накрая обаче все пак успяхме да създадем демократически институции и много по-високи нива на благоденствие. Мисля, че модернизацията и икономическото развитие действително имат важни следствия за политическите системи. Повечето хора предпочитат да живеят в развити демокрации, отколкото, да речем, в Зимбабве или някоя друга бедна, слабо развита автокрация. Но никога не съм твърдял, че това е резултат от някакъв детерминистки процес, който с неизбежност ще доведе хората до либералните демокрации. Във всичко това е включено далеч по-голямо човешко представителство [human agency], много неща зависят от изборите, направени от отделни водачи.

Автори: Франсис Фукуяма, Ярослав Куиш, Лукаш Павловски

Главните процеси във връзка с военните престъпления започват в Нюрнберг през ноември 1945 и продължават до октомври 1946. Ребека Уест, която описва болезнено бавния развой на процесите в поредица от репортажи за Ню Йорк Таймс, нарича съдебната зала „цитадела на скуката“. Но има и драматични моменти: например когато Херман Гьоринг успява да направи смешен главния американски обвинител Робърт Х. Джаксън по време на кръстосания разпит. И все пак уводното изказване на Джаксън предоставя едно от най-важните твърдения по време на целия процес.

Не трябва да забравяме никога, че споменът за това по какъв начин сме съдили днес тези обвиняеми ще бъде и споменът според който историята ще съди самите нас утре. Просто да поднесем пред устните им чаша с отрова би означавало да я поднесем и пред собствените си устни. Ние трябва да извършим задачата си с такова безпристрастие и интелектуална интегралност, че този процес да се представи пред идещите поколения като нещо, което осъществява аспирациите за справедливост на човечеството.

Автор: Иън Бурума

САЩ често са възприемани като страната на неограничените възможности, където всеки, който има способности и желание да работи, може да се изкачи по социалната стълба и да придобие богатство, успех и уважение – прословутата американска мечта, за която често се спори дали е мит или реалност. Оптимистичните сценарии не са особено приложими за афроамериканците – те са по-бедни, по-малко образовани, с по-високи нива на безработица и с по-голям шанс за попадане в затвора от белите американци. Годишният медианен доход на чернокожите в САЩ е 32 000 долара, докато за неиспаноезичните бели е 54 000 долара.

Положението на ромите в Европа е съпоставимо със ситуацията на чернокожите в САЩ. Половината от ромите в Югоизточна Европа живеят в бедност и над 20 % живеят в изключителна бедност според изследване на Програмата за развитие на ООН в Албания, Босна-Херцеговина, България, Косово, Македония, Румъния, Сърбия, Хърватия и Черна гора. Сред мнозинствата в тези страни само един от всеки седем живее в бедност и един от всеки двадесет и пет живее в изключителна бедност.

Автор: Светлозар Кирилов

След Париж, мачисткият език, призоваващ към „безжалостна война“, определя контурите на политическото лидерство. Друго не се предлага. Този език е питателна храна за емоциите ни.

Бе седмица на ужасяващи кланета – бомби в Бейрут и Багдад, а после и хладнокръвните разстрели в Париж. Всяко едно от тези действия остави мъртви тела и съсипани животи след себе си. Нищо добро няма да произлезе от атентатите – само болка за жертвите и после още повече болка, когато властимащите се скрият зад клиширани политики, за да завъртят отново колелото на насилието.

Как реагираме на кръвопролитията? Първо ни обземат ужас и гняв. Те са инстинктивни. Жалим за убитите – за младите родители на Хайдар Мустафа (на три години), които го предпазиха с телата си от бейрутските бомби и бяха разкъсани на парчета. В парижко кафене терористите убиха Джамила Худ (на 41 години), която работеше за Изабел Маран (френска модна къща, бел. пр.). Всички жертви имат лица. Всяко едно от тях ще се появи в пресата и социалните мрежи. Те ще ни се усмихват и ще ни разказват за хубавите си дни и големите си очаквания. Никой от тях не участваше по никакъв начин в конфликта. Смъртта им няма нищо общо с тях самите.

Автор: Виджей Прашад

Силата на ИДИЛ се състои в играта с нашите страхове. А основният страх е страхът от исляма. Единственото стратегическо въздействие от атаките е техният психологически ефект. Те не засягат военните възможности на Запада; дори ги засилват, като слагат край на съкращенията на военните бюджети. Имат само маргинален икономически ефект и застрашават нашите демократични институции само до степента, до която самите ние ги поставяме под въпрос, чрез вечния дебат върху конфликта между сигурността и върховенството на закона. Страхът е, че собствените ни общества ще имплодират и ще има гражданска война между мюсюлманите и „другите“.

Ние се питаме какво ислямът иска, какво ислямът е, без нито за момент да осъзнаваме, че този свят на исляма не съществува; че уммата [ислямската религиозна общност] е в най-добрия случай благочестиво желание, а в най-лошия – илюзия; че конфликтите са преди всичко и най-вече между самите мюсюлмани; че ключът към тези конфликти е преди всичко политически; че националните въпроси си остават ключът към Близкия Изток , а социалните въпроси – ключът към интеграцията.

Автор: Оливие Роа

В своята многовековна история човечеството е имало различни мечти – епохално велики и съдбовни за развитието на цивилизацията, но и безумни, авантюристични, водещи до кръвопролития и унищожаване на хуманните ценности. Към първите мечти ще споменем откриването на Америка, летенето във въздуха и пътуването до космоса, както и достигането до дъното на моретата и океаните. Вторите мечти са родени в мозъците на политиците и генералите войнолюбци, чието най-жестоко проявление е „мегасмъртта“, по думите на Збигнев Бжежински, през Първата и Втората световна война. Човешкият род е живял и с друг вид мечти – утопии, сред които са „Държавата“ на Платон, откриването на Златното руно и на Аркадия, изграждането на „Новата Атлантида“ от Френсиз Бейкън и „Градът на слънцето“ от Томазо Кампанела, построяването на развитото социалистическо общество и др.

Автори: Никола Бенин, Силва Василева

Първата статия за Доналд Тръмп, която Борис публикувал, описва как по време на предизборен митинг в Северна Каролина кандидат-президентът зашлевил плесница на човек, който не бил съгласен с него. Това не се е случвало никога, разбира се. Борис намерил статията някъде в мрежата и му трябвал материал, с който да запълва сайта си, Daily Interesting Things, така че си взел текста, чак до последната неправилна запетая. Публикувал линка във Фейсбук, изпращайки го на различни групи, занимаващи се с американска политика; за негово собствено удивление „новината“ била споделена около 800 пъти. През този месец – февруари 2016 – Борис спечелил повече от 150 долара от реклами на Гугъл по сайта си. След като преценил, че това било възможно най-добрата употреба на времето му, той престанал да ходи на училище.

Автор: Самант Субраманиан

Докато армията му безсрамно присъединяваше Крим, Владимир Путин се появи по телевизията и със самодоволна усмивка заяви пред целия свят, че в Украйна няма руски войници. Той не толкова лъжеше, колкото заявяваше, че истината няма значение. А когато Доналд Тръмп прави „факти“ от прищевките си, твърдейки, че е видял хиляди мюсюлмани да тържествуват в Ню Джърси когато бяха съборени кулите-близнаци, или че мексиканското правителство съзнателно изпращало „лоши“ емигранти в САЩ; когато агенциите за проверка на факти определят 78% от твърденията му като неверни, но той въпреки това става кандидат за американски президент – в такива случаи започва да изглежда така, сякаш фактите вече нямат значение в страната на свободата. Когато Брекзит-кампанията обявява „Да дадем на собствената си Национална здравна служба онези 350 милиона паунда, които ЕС ни взема всяка седмица“, а след като референдумът е спечелен същото твърдение се оказва „грешка“ по думите на един от Брекзит-лидерите, докато друг един го нарича „аспирация“, то вече е ясно, че живеем в свят на „пост-факт“ или „пост-истина“. Не просто свят, в който политиците и медиите лъжат – те винаги са лъгали – а такъв, в който вече не им пука дали казват истината или не.

Автор: Питър Померанцев

Съвременните социални учени, пишещи за национализма, обикновено подчертават проблематичните елементи на груповата идентичност – степента, до която националното съзнание е културно е политически произведено от идеолози и политици. Те редовно се позовават на концепцията на Бенедикт Андерсън за „въобразените общности“, сякаш чрез демонстрирането на факта, че национализмът е нещо конструирано, той ще бъде лишен от силата си. Вярно е, разбира се, че етнонационалистическата идентичност никога не е толкова естествена или неизбежна, колкото твърдят националистите. Но заедно с това би било грешка да се смята, че поради частичната си конструираност национализмът е нещо крехко или безкрайно податливо на промяна. Етнонационализмът е не просто случайно отклонение в европейската история: той отговаря на някои дълбинни предразположения на човешкия дух, които са усилени допълнително от процеса на създаване на модерните държави. Той е ключов източник както на солидарност, така и на враждебност – и под една или друга форма ще си остава с нас в хода на още много поколения. И обръщането с лице към него може само да бъде от полза за всички ни.

Автор: Джери З. Малър

За да се разбере феномена „Тръмп“ трябва да се различават две принципно различни неща: от една страна, структурните предпоставки, тоест онова, което го направи изобщо възможен, а от друга, крещящата странност на личността му, която придава заострен израз на заложените от структурата политически тенденции. Нещата започват още с това, че Тръмп не е кандидат нито на демократите, нито на републиканците. Той беше представител на една трета, непредвидена партия – следствие от вече отдавна видимата ерозия и на двете традиционни партии, на първо място републиканската. Една по-малко видима и с по-малки последствия, но не напълно различна констелация се наблюдаваше в противопоставянето между Хилари Клинтън и Бърни Сандърс. Преминаващата през цяла Америка пукнатина между две различни култури и начини на живот всъщност стана ясно видима и при двете политически групи по време на изборите. И тази пукнатина е резултат от разцеплението в Америка между индустриалния свят от вчера и дигиталния свят от утре: от една страна, най-вече сферите на въгледобива и стоманодобива в специфичните за тези индустрии региони, както и зависещите от тях, предимно „бели“ работници; от друга страна новите технологии с тяхната глобално-ориентирана култура на разнообразието и идещите от цял свят специалисти

Автори: Дан Дайнър, Андреа Зайбел

Въпросът дали революцията би могла и да протече другояче, ако не би била войната  и загубата на три милиона руски живота, е добре познат от студентски писмени работи. Струва ми се по-полезно да се предположи, че в политическия и идеологически климат от ранния 20 век колективисткият експеримент е трябвало да се случи някъде, а Русия и Китай изглеждат като неговите най-вероятни опитни площадки. Последствията за милиони руски селяни, заедно със свирепостта на съветското потисничество, си остават успешно укрити за повечето западни очи в продължение на половин век. Френската революция от 1789 убива само няколко хиляди аристократи и предава земята на селяните, които по този начин се превръщат в ревностни носители на правото на собственост. Руската версия изисква ликвидацията на цялата управляваща класа и предава земята на някакъв колективен собственик – една несравнимо по-радикална процедура.

Автор: Макс Хейстингс

Някога Германия също беше считала себе си за изключителна нация. Това приключи със световна катастрофа. И германците са научили урока си. Те вече не искат да бъдат изключителни в какъвто и да е смисъл, което е и причината, поради която желаеха да бъдат обвързани толкова тясно в една обединена Европа. Последното нещо, което германците си желаеха беше да водят други страни, особено пък в някакъв военен смисъл. Това е и начинът, по който съседите на Германия желаеха да вървят нещата. Pax Americana изглеждаше много пò за предпочитане в сравнение с едно пробудено германско желание за изключителност. И аз все още мисля така. Но гледайки отново онази снимка на Доналд и Фарадж, оголили зъби в самодоволни пози, с повдигнати палци, със златния асансьор, проблясващ зад гърбовете им, аз се чудя дали Германия няма да бъде принудена да постави под въпрос един урок, който може би е научила прекалено добре.

Автор: Иън Бурума

Избирането на Доналд Тръмп е вторият акт в една пиеса, започнала на по-малка сцена. Гласуването за Брекзита изобщо не беше някакво специфично-британско събитие, но можеше да се разглежда като такова докато грубото отстраняване на утвърдените елити, свързано с него, се ограничаваше до само една страна. Сега, след като разруши династичния ред, въплъщаван от семействата Клинтън и Буш, Тръмп налага промяна на гвардията в най-мощната страна на света. Една дълбока промяна, започнала във Великобритания, се превръща в международно движение. Демократичната политика се намира в период на революционен катаклизъм.

Автор: Джон Грей

Светът се трансформира бързо чрез глобализацията на стоки, услуги и информация, като всички тези неща са породили свои собствени конфликти, свързани с изблици на болка и отхвърляне. Но в момента ние започваме да преживяваме и глобализацията на хората, а масовите реакции срещу нея са по-силни, по-яростни и по-емоционални. Западните населения постепенно привикват към и приемат наплива от чужди стоки, идеи, изкуство и кухня, но те са по-малко готови да разберат и приемат наплива на самите чужденци, които са доста много и доста видими в наши дни.

Автор: Фарид Закарая

Някога считан за стабилизираща сила, особено след турбулентните години на Елцин, днес Владимир Путин прибягва към износ на нестабилност и ескалация на различни международни напрежения, за да може да се задържа на власт. Това е гледната точка, защитавана от Гари Каспаров, бившият световен шампион в най-интелектуалната човешка игра. Каспаров предупреждава срещу опасностите от самодоволното спокойствие и заедно с това настоява, че е само въпрос на време преди демонстрациите на сила да отстъпят път на драматични промени в самата Русия. Каспаров разговаря със словенския журналист Лука Лисяк Габриелчич.

Автори: Гари Каспаров, Лука Лисяк Габриелчич

Нека да разгледаме [статистическите профили на] хората, които са гласували за Брекзита. Най-силният предсказващ фактор е образованието. Хората с университетско образование са гласували предимно за оставане [в ЕС]; онези, които са минали само през британския еквивалент на средно образование или по-малко, са искали напускане. Подобно на това, младите хора са гласували за оставане – 75 процента от осемнадесет-до-двадесет-и-четири-годишните, според едно от изследванията – докато възрастните непреклонно са се насочвали към изхода. Но това поколенческо разделение си има и образователна страна. Нека си припомним, че до неотдавна само 7 процента от британците са посещавали колежи. Днес тази цифра е близо до 50 процента. Казано без заобикалки, в ОК възрастните и по-слабо образованите са две до голяма степен припокриващи се категории. Този факт заковава едно разделение, което изглежда притежава свой плашещо-огледален образ из целите САЩ. Възрастните и слабо образованите представляват преобладаващата маса сред онези 14 милиона избиратели, които подкрепиха Тръмп в предварителните кръгове – един факт, увековечен в добре известното му заявление „Обичам зле образованите хора“ – докато младите, особено онези със скорошни университетски дипломи, масово са се наредили зад Барни Сандърс. Поне в това отношение Тръмп и Сандърс са нещо като „напускане“ и „оставане“ в човешка форма – ако и с нюйоркски акцент.

Автор: Джонатан Фрийдланд

Израелските действия в хода на годините са произвеждали порои от най-различни клишета от страна на обичайните заподозрени. Почти невъзможно е да се дискутира по въпросите на Близкия изток без да се стигне до отдавна изтъркани обвинения и ритуални форми на защита. Може би е време за някакъв вид разчистване на понятийните категории…

Автор: Тони Джуд

Посетители

86

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 20 часа
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 1 ден
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 1 ден
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 2 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 2 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 2 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 2 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 3 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 3 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 3 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 3 дни
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 3 дни
  • John Yossarian писа Още

    доц.Николай Колев,MD,... преди 3 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Това ли е нашия... преди 3 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Жалко за Костов. преди 3 дни
  • Ива писа Още
    Защо да не живеем в... преди 4 дни
  • Ива писа Още
    Точно моите мисли.... преди 4 дни
  • Димитър Николов писа Още
    Дрън Дрън ярина.... преди 4 дни
  • Борис Б. писа Още
    Господин Мадемджиев,... преди 4 дни