Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Една от основополагащите предпоставки, лежащи в разбирането за съвременната демокрация е, че информираното гражданство е за предпочитане пред неинформираното. „Навсякъде, където хората са добре информирани, може да им се повери собствено управление“, писа Томас Джеферсън през 1789. Тази идея, поддържана в течение на вековете, лежи в основата на всичко – от скромните политически памфлети до президентските дебати, та чак до самата идея за свободната преса. Човечеството може и да е криво дърво, както беше казал Кант – уникално податливо на невежество и дезинформация – но основополагащо разбиране е, че знанието е най-доброто лекарство против това. Ако хората получат достъп до фактите, те ще мислят по-ясно и ще бъдат по-добри граждани. Ако са невежи, фактите ще ги просветлят. Ако грешат, фактите ще им помогнат да се поправят.


В края на краищата, истината излиза наяве. Не е ли така?

Може би не. Наскоро политолозите започват да откриват една човешка склонност, дълбоко разколебаваща вярата в силата на информацията. А тя е следната: фактите не притежават силата непременно да променят нашето мислене. Понякога точно обратно. В една поредица от изследвания, проведени през 2005 и 2006, изследователи от Университета Мичиган са открили, че когато на зле информирани хора, особено такива със силни политически пристрастия, бъдат предоставени коректните факти в новинарски статии, те рядко променят разбиранията си. Всъщност нерядко те стават още по-упорити в убежденията си. Фактите, оказва се, не са непременно лечение за погрешна информация. Подобно на недостатъчно силните антибиотици, понякога фактите могат дори да засилят убежденията, породени от погрешна информация.

Това не предвещава нищо добро за демокрацията, защото повечето гласоподаватели – хората, вземащи решенията относно начина, по който бива управлявана страната им – не са просто празни листове. Те имат собствени убеждения и набор от факти, твърдо установени в умовете им. Проблемът се състои в това, че понякога нещата, в които те вярват, са обективно, проверимо погрешни. А когато им бъде предоставена правилна информация, тези хора реагират доста по-различно от онези, които са просто неинформирани. Вместо да променят разбиранията си в съгласие с коригираната информация, те се окопават още по-дълбоко в разбиранията си.

„Основната идея е, че за вас е абсолютна заплаха да признаете, че може и да грешите“, казва политологът Брендан Найън, водещият изследовател в Мичиган. Феноменът – известен под името „обратен огън“ – е „естествен защитен механизъм, предназначен да се избегне състоянието на познавателен дисонанс[1]“.

Тези открития дават основания за подновяването на един стар спор, отнасящ се до политическото невежество на американските граждани по някои по-общи въпроси като например взаимодействието между човешката природа и нашите демократични идеали. Повечето от нас биха искали да вярват, че собствените ни мнения са се оформили в продължение на дълго време чрез внимателно, рационално разглеждане на факти и идеи, и че следователно решенията, вземани въз основа на тези мнения, са основателни и интелигентни. В действителност ние често основаваме мненията си на онова, което вярваме, и което може да се намира в много неудобно положение спрямо фактите. И вместо фактите да диктуват вярванията ни, често вярванията ни диктуват кои факти ще изберем да приемем. Вярванията могат да ни накарат да изкривим фактите по такъв начин, че те да съответстват по-добре на предварителните ни представи. И, което е най-лошо от всичко, те могат да ни накарат да приемаме безкритично лоша информация, просто защото тя засилва собствените ни вярвания. Това подсилване ни кара да се чувстваме още по-уверени, че имаме право, и още по-малко склонни да приемаме нова информация. А след това ние гласуваме.

Този ефект само се засилва от информационното претоварване, което предлага – заедно с безпрецедентното количество добра информация – безкрайно много слухове, погрешни информации и съмнителни интерпретации на истината. С други думи, още никога не е било толкова лесно да грешим, и същевременно да се чувстваме толкова сигурни в собствената правота.

Човек от Сан Франциско страстно защищава собствената си представа за конституцията“, се чете в едно скорошно заглавие на хумористичния сайт The Onion. По правилата на добрата сатира, това малко злобно бижу предизвиква първо смях, който бързо бива заглушен от неприятното усещане за разпознаване. Последните пет десетилетия на политически науки показват определено, че съвременните американци не притежават дори най-елементарни познания относно това как точно функционира страната им.  През 1996 Лари М. Бартелс от Принстън твърдеше, че „политическото невежество на американския гласоподавател е един от най-добре документираните факти в политологията“.

Взето само по себе си, това може би не е чак такъв проблем: хората, не познаващи фактите, могат да предпочетат просто да не гласуват. Вместо това обаче се оказва, че зле информираните хора често са ония, които притежават най-силни политически убеждения. Един от най-впечатляващите примери за това от по-ново време беше изследването, проведено през 2000 година от учени от Университета Илинойс, начело с Джеймс Куклински. В този впечатляващ експеримент на повече от 1000 души бяха зададени въпроси, свързани със социалните помощи в САЩ (какъв е процентът от федералния бюджет, който правителството харчи за социални помощи, какъв е броят на хората, получаващи помощи, процентът на чернокожите сред тях, както и средната помощна сума, която се изплаща). Повече от половината участници заявяват, че са сигурни в правотата на отговорите си, но в действителност само 3 процента от тях дават правилни отговори на повече от половината въпроси. Може би още по смущаващо е това, че ония, които са най-сигурни, че имат право, са по правило хората, знаещи най-малко по въпроса. (Повечето от тях поддържат мнения, рязко противопоставящи се на идеята за социални помощи).

Изследванията на други учени отбелязват подобни феномени по въпроси на образованието, реформата на здравеопазването, имиграцията, насърчителната политика, контролът над притежаването на оръжия и други въпроси, които обикновено предизвикват силно полярни мнения. Куклински нарича този вид отговор синдромът-„Аз знам, че имам право“, и го смята за „потенциално гигантски проблем“ в една демократична система. „Това означава не само, че повечето хора ще се противопоставят на коригирането на фактическите си убеждения“, пише той, „но и че именно хората, които най-силно се нуждаят от корекции, ще ги направят с най-малка вероятност“.

Но какво всъщност става? Как е възможно да грешим толкова тежко, и същевременно да сме така уверени, че имаме право? По правило хората инстинктивно търсят последователност. Налице е значителен обем от психологически изследвания, показващи, че хората са склонни да интерпретират информацията винаги с оглед на предварително съществуващите си убеждения. Ако ние вярваме нещо относно света, много вероятно е, че пасивно ще приемаме като истина всяка информация, която потвърждава вярванията ни, и активно ще отхвърляме информацията, която не го прави. Този феномен е известен под името „мотивирано разсъждаване“. Независимо от това дали информацията е правилна, ние можем да я приемем като факт, като потвърждение на собствените си вярвания. Това ни прави по-уверени в убежденията си и още по-малко склонни да приемаме факти, които не се съгласуват с тях.

Нови изследвания, публикувани миналия месец в списанието Political Behavior, дават основания да се смята, че щом само веднъж тези факти – или „факти“ – биват интернализирани, те стават много трудни за променяне. В 2005, сред все по-рязкото настояване за по-добра проверка на фактите, представяни от медиите около войната в Ирак, Найън и един друг негов колега от Мичиган са измислили експеримент, при който на участниците се предлагат фабрикувани новинарски статии, всяка от които съдържа доказуемо фалшиви, но въпреки това широко разпространени твърдения, правени от някакви политически фигури: че в Ирак са открити оръжия за масово унищожение (такива нямаше), че данъчните намаления на Буш са увеличили правителствените постъпления (постъпленията всъщност спаднаха) и че администрацията на Буш е наложила тотална забрана върху изследванията на стволови клетки (всъщност бяха съкратени само някои правителствени програми). Найън е включил на края на всяка статия по едно ясно и директно опровержение, а след това е измерил реакциите на участниците, за да провери дали опровержението функционира.

В повечето случаи това не става. Участниците, които се самоопределяли като консервативни, са изразили дори още по-силна вяра в наличието на оръжия за масово унищожение и повишаването на правителствени постъпления чрез намаляването на данъците, отколкото преди да прочетат корекцията. При тези два въпроса, колкото по-силни са убежденията на участниците – един фактор, известен под името очебийност – толкова по-силна е съпротивата им срещу фактите. Ефектът е малко по-различен сред ония, които се идентифицират като либерали: когато прочитат опроверженията по въпроса за стволовите клетки, те не се съпротивяват, но все пак предпочитат да игнорират неудобния за убежденията им факт, че ограниченията, наложени от администрацията на Буш, не са били тотални.

Все още не е съвсем ясно какво точно предизвиква това поведение – причините могат да варират от проста защитна реакция до усилена мисловна работа в защита на предварителните убеждения – но, както сухо се изразява Найън „трудно е човек да бъде оптимист по въпроса за проверката на фактите“.

Би било успокоително, ако можехме да мислим, че политолозите и психолозите са изнамерили някакъв способ за противопоставяне на този проблем, но за съжаление за това е още много рано. Упоритостта на политически мотивираните неразбирания все още е една много нова изследователска област. „Всичко е все още във въздуха“, казва Найън.

Но изследователите работят по това. Една от възможните посоки може би е свързана със самоуважението. Найън е работил по едно изследване, чрез което се показва, че хората, на които е било зададено упражнение, повишаващо самоуважението им, са били по-склонни да приемат нова информация, отколкото ония, които не са. С други думи, ако имате добро усещане за самите себе си, ще се вслушвате, а ако се чувствате неуверени или заплашени – няма. Колкото по-заплашени се чувстват хората, толкова по-малко вероятно е да се вслушват в мнения, различни от собствените си – и толкова по-лесно е да бъдат контролирани.

Има и случаи, в които директността функционира. Изследването на Куклински за социалните помощи показва, че хората наистина могат да променят разбиранията си, ако бъдат „улучени между очите“ с директно представени, обективни факти, които противоречат на предварителните им идеи. Той е запитал една група от участниците какъв според тях е процентът, който правителството отделя за социални помощи и какъв е процентът, който според тях то трябва да отделя. На друга група бил зададен същия въпрос, но тук незабавно бил представен коректния процент, който правителството отделя (1 процент). След това те били запитани, вече при налична коректна информация, колко би трябвало да харчи правителството. Независимо от това колко погрешни са били отговорите им преди да получат информацията, членовете на втората група все пак се опитали да приближат отговора си до коректния факт.

Изследването на Куклински обаче включва ситуация, при която участниците получават информацията в директна комуникация с изследователите. Когато Найън се опитал да предостави корекцията по начин, по-близък до реалността, под формата на новинарска статия, се получил обратен ефект. Дори и ако хората приемат новата информация, тя може да не се задържи в паметта им в дългосрочен план, или просто може и да няма никакъв ефект върху мненията им. В едно изследване от 2007 двама калифорнийски учени се опитват да установят дали даването на коректна информация относно броя на имигрантите сред населението на САЩ ще промени убежденията им относно имиграцията. Отговорът е ясно НЕ.

И ако вие се придържате към идеята, че решението се състои в повече образование и по-високо ниво на политическа информираност сред избирателите – да, това е добро начало, но то все още не е решение. Както показва едно изследване от 2006, политически изкушените мислители се оказали дори още по-малко отворени за нова информация, отколкото по-неизкушените. Тези хора може и да имат право в 90 процента от случаите, но самоувереността им прави почти невъзможно коригирането на мненията им в останалите 10 процента, където те грешат.

В един идеален свят гражданите може би ще бъдат в състояние да упражняват постоянна бдителност, проверявайки както информацията, която получават, така и начина, по който мозъците им я преработват. Но справянето с новините изисква време и усилия, а непрекъснатото себе-съмнение, както показват философите от векове насам, може да бъде много изтощително. Нашите мозъци са устроени така, че да избират познавателни съкращения – подразбиране, интуиция и т. н. – за да се избегне именно този вид неудобство, когато се опитваме да се справяме с ежедневния наплив от информация. Без тези съкращения ние не можем да свършим почти нищо. За съжаление обаче, чрез тях ние ставаме лесна жертва на политически предразсъдъци.

В края на краищата Найън предлага един обратен подход. Вместо да се съсредоточаваме върху гражданите и консуматорите на фалшива информация, той предлага да се обърнем към източниците. Ако се увеличи „репутационната стойност“ на подаването на погрешна информация, смята той, хората могат да бъдат обезкуражени да го правят прекалено често. Ако бъдете уловени, че говорите неверни неща прекалено често, вие сигурно ще се замислите следващия път.

За съжаление, това основаващо се на срама решение може да бъде доста неприложимо, колкото и смислено да звучи. Приказливите политически брамини днес са се издигнали до нивото на изключително доходното публично развлечение, докато професионалните, проверяващи фактите такива, често си остават в неизвестност. Да се накара някой политически говорител да твърди най-сериозно, че 11 септември всъщност е заговор на американското правителство, или че Барак Обама е кулминация на специален кенийски заговор с цел разрушаване на Съединените щати – това е лесно. Да се накарат същите хора да се засрамят? Това вече не е.

Източник


[1] Разминаване между убежденията и действията на една личност. Бел. пр.

Джо Кохейн
Джо Кохейн е американски журналист, сътрудник на Boston Globe.

support

Посетители: 62

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 12 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици