1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Как диктаторите ни следят по мрежата

Евгений Морозов

Моята родина Беларус е място, където е малко вероятно да се стигне до интернет-революция. Страната, контролирана от авторитарния президент Александър Лукашенко от 1994 насам, веднъж беше описана от Кондолиза Райс като „последният аванпост на тиранията в Европа“.

Президентските избори в Беларус от март 2006 бяха последвани от една краткотрайна и неуспешна революция. Първоначалните протести бяха брутално смазани. Но там, където публичните събрания не можеха да успеят, протестиращите откриха по-изобретателни форми на неподчинение: краткотрайни тълпи (flash mobs). При една краткотрайна тълпа се използват социални медии или Е-мейл, за да се събере група хора на публично място, след което те изпълняват заедно някаква бърза, понякога сюрреална, акция. Някои млади белоруси използваха блог-общността LiveJournal, за да организират в Минск серия от събития с прикрити антиправителствени послания. При една типична краткотрайна тълпа младежите се усмихваха, четяха вестници или ядяха сладолед. В това нямаше нищо открито политическо, но подтекстът беше: „по-добре да ближем сладолед, отколкото задника на президента!“ Службите за сигурност направиха много арести, но техните действия бяха запечатани на множество фотографии, които бяха пуснати по LiveJournal и по уебсайтове за споделяне на фотографии като Flickr. Западните блогъри, а след това и традиционните медии, подхванаха новините, привличайки вниманието към грубото преследване.

Подробностите на това гражданско неподчинение след това бяха разхвалени от някои предимно западни мислители, които вярват, че дигиталният активизъм може да подпомогне свалянето на авторитарните режими. Белоруските краткотрайни тълпи бяха посочени, за да се покаже как едно ново поколение от децентрализирани протестиращи, въоръжени единствено с технология, могат да се противопоставят на държавата по начини, немислими през 1968 или 1989. Но тези дигитални ентусиасти рядко споменават какво се случва след това.

Ентусиазмът относно идеята за дигиталната революция е силен. През октомври аз бях поканен да свидетелствам пред Европейската комисия за сигурност и сътрудничество във Вашингтон – едно сборище от американски конгресмени, дипломати и военни официози. Групата проведе събиране, озаглавено „Туитър против тираните: Новите медии при авторитарните режими“. Имаше време, в което аз щастливо бих приел тази предварителна нагласа, но напоследък мисленето ми се промени. Във времето между 2006–08 аз работих по финансирани от запада Интернет-проекти в бившия Съветски съюз – повечето от тях разглеждани от ъгъла „да насърчаваме демокрацията чрез блогове“. Но миналата година напуснах. Нашата мисия да използваме Интернет за пробуждане гражданите на авторитарните режими имаше толкова много неочаквани последици, че понякога изглеждаше така, сякаш тя вреди на самите каузи, които се опитвахме да насърчаваме.

По време на събирането във Вашингтон аз бях самотният глас на разкол сред едно море от оптимизъм. В една реч сенаторът Сам Браунбак – републиканец, известен с консервативните си християнски възгледи – ни замоли да „съборим новите стени на 21 век, кибернетичните стени и електронната технология за цензура, използвана от тираните.“

Джон Стюарт, домакин на сатиричната програма The Daily Show, наскоро се пошегува с едно подобно предложение, направено от един конгресмен – че мрежата била освобождавала народите на Ирак, Афганистан и Иран: „Какво, ние сме можели да ги освободим чрез Интернет? Защо тогава изпратихме армия, когато бихме могли да го направим по същия начин, по който си купуваме обувки?“ За съжаление подобни критични гласове са рядкост. Мнозинството от медиите, така сърдити когато говорят за влиянието на Интернет върху собствената им индустрия, продължават да предоставят сладникави примери за женитбата на политическия протест и социалните медии. А какъв списък е това! Бирмански монаси, противопоставящи се на злата хунта с дигитални камери; филипински тийнейджъри, ползващи СМС, за да създадат „текстуална революция“; египетски активисти, използващи шифровани данни, за да се скрият от всевиждащото око на Мухабарат[1]; дори и бразилски еколози, използващи карти от Гугъл, за да показват скоростта, с която напредва обезлесяването на амазонската делта. Впрочем, споменах ли Молдова, Китай и Иран? Тези виртуални дисиденти, така ни се разказва, вече водят борбата си онлайн, заменяйки позивите със съобщения по Туитър и захвърляйки факс машините в полза на iPhone.

Но това не е нещото, което се случи в Беларус. След първата краткотрайна тълпа, властите започнаха да следят By_mob, онази общност в LiveJournal, където се обявяваха тези мероприятия. Полицията започна да се появява по събитията, често преди самите участници. Те не само задържаха участници, но и сами правеха снимки. По-късно пък – заедно със собствените онлайн-фотографии на участниците – те бяха използвани, за да се идентифицират нарушителите на реда, мнозина от които бяха разпитвани от КГБ, заплашвани с изхвърляне от университета или по-лошо. Тези сплашвания не останаха без последствия. Скоро само най-твърдите активисти продължиха да участват. Социалните медии създадоха един панпотикум, който осуети революцията: техните мрежи, предаващи обществения страх, бяха инфилтрирани и безнадеждно обезсмислени от мощта на държавата.

Белоруското правителство изглежда не се смущава ни най-малко от факта, че е арестувало хора за това, че са яли сладолед. Въпреки всичко, което ви говорят дигиталните ентусиасти, появата на нови дигитални пространства за неподчинение води също и до нови начини за проследяването им. Аналоговият активизъм беше доста сигурен: ако един възел от протестната мрежа бъдеше разрушен, останалата част от групата вероятно си оставаше наред. Но достъпът до пощенската кутия на един от днешните активисти прави видими и всички негови събеседници. Резултатът от това е една игра на котка и мишка, при която протестиращите се опитват да се скрият от властите чрез създаването на необичайни ниши. В Иран дисидентите общуваха чрез Goodreads, един международен уебсайт за любители на книги. Тук те тихо разговаряха за политика и култура, невидими за цензорите – тоест невидими, докато LosAngelesTimes услужливо публикува статия за случващото се, поднасяйки информацията на иранските власти.

Социалните медии, без да искат, направиха по-лесно събирането на информация за мрежите на активистите. Дори и някоя дребна слабост в настройките на един профил във Фейсбук може да подложи на риск сигурността на мнозина други. Едно изследване на двама студенти от MIT, направено през миналия септември, показва, че е възможно да се определи сексуалната ориентация на един човек чрез анализ на неговите/нейните приятели; лоши новини за ония, които живеят по места, където хомосексуалността води до заплаха от побоища и затвор. А много авторитарни режими се обръщат към центрове за обработка на информация, за да успеят да идентифицират нарушителите на порядъка. TRS Technologies в Китай е една такава фирма. Тя се хвали, че „благодарение на нашата технология, работата на десет интернет-полицаи може да бъде вършена само от един.“

***
Това не означава, че виртуалното дисидентство не е възможно. В теорията на „демокрацията на туитовете“ (tweets) има три главни направления. Първо – въпреки моите предупреждения, Интернет, ако бъде използван правилно, може да даде на дисидентите сигурни и евтини средства за комуникация. Руските активисти например могат да използват трудния за подслушване Скайп вместо несигурните телефонни линии. Дисидентите могат да кодират е-мейлове, да разпространяват антиправителствени материали, без да оставят следи на хартия и да използват интелигенти средства, за да заобикалят интернет-филтрите. Днес вече е по-лесно да бъдеш „неправителствена организация, състояща се от един човек“: с Google Docs можете да печатате документите си сами, намалявайки риска от изтичане на информация. Второ, новите технологии правят кървавите наказателни мерки по-рисковани за полицейските режими, тъй като полицаите са заобиколени от дигитални камери и снимките могат много бързо да бъдат изпратени до западните новинарски агенции. Някои правителства, като тия в Бирма и Северна Корея, не се тревожат дали изглеждат брутални, но много други се грижат за имиджа си. Трето, технологиите намаляват граничната стойност на протеста, подпомагайки превръщането на много колебаещи се хора в реални протестиращи, в критични моменти. Един аполитичен ирански студент например може да види, че всички негови приятели във Фейсбук протестират и също да реши да вземе участие.

Тази трета точка обаче се нуждае от по-внимателно разглеждане. Аргументите са следните: благодарение на Интернет правителствата са изгубили монопола си над разпространението на информация, докато гражданите са получили достъп до други източници на познание и способността да се организират по-сигурно. Много хора ще използват този достъп, за да научат повече за демокрацията, което пък ще ги направи по-малко податливи на държавната пропаганда. Те ще използват тази нова власт, за да подтикнат правителствата към отговорност (като се случва до известна степен в Китай, където онлайн-активисти успяха да доведат до арести на корумпирани местни политици). И когато се случи следващата криза – като например фалшифицираните избори в Иран през 2009 или високите цени на горивата в Бирма през 2007 – то гражданите ще се обърнат към Интернет, за да видят колко непопулярно е станало правителството. Откривайки съмишленици, те ще видят протестите и ако режимът не е отговорил с насилие, ще се присъединят и създадат „снежна топка“, способна да разруши и най-устойчивите авторитарни структури.

Социолозите наричат тези снежни топки „информационни каскади“. Те обясняват защо, дори когато гражданите смятат, че една революция няма да успее, те въпреки това ще излязат на улицата ако всички останали го правят: толкова много хора не могат да грешат. Може би най-известният пример в това отношение се дава в една статия от 1994, написана от политоложката Сузън Ломан от Калифорнийския университет (UCLA). Тя се опитва да обясни внезапната привлекателност на „понеделнишките демонстрации“ в Лайпциг, започнали през септември 1989. Ломан твърди, че колебаещите се източногерманци, наблюдаващи развитието на протестите и отбелязващи липсата на репресии от страна на правителството, са решили да се присъединят. При тези обстоятелства това е било най-рационалното нещо, което те са могли да направят.

Не е трудно да се види как Интеренет може да усили информационните каскади и по този начин да укрепи позициите на активистите. Този аспект на нещата е обяснен по най-известен начин от американския уеб-гуру Клей Шърки. Той е любимец в света на социалните медии, консултант на правителствени, корпоративни и филантропични организации, както и постоянен източник за репортерите, търсещи цитати по въпроса как Интернет променя протеста. Същевременно той е и човекът, най-отговорен за интелектуалното объркване по въпроса за политическата роля на Интернет. В бестселъра си Тук идват всички (2008) Шърки адаптира за епохата на MySpace теориите на Ломан. Основната поука, която той извлича от Лайпциг е, че хората трябва „да протестират по начини, за които е малко вероятно да предизвикат намеса от страна на държавата, и да разпространяват широко свидетелствата за своите действия“. Защо? Протестиращите се намират в ситуация, в която само могат да спечелят: „ако държавата не реагира, документацията ще послужи като свидетелство за това, че протестирането е безопасно. Ако тя реагира, то документацията за преследването може да се използва, за да се предизвика международен протест.“

Но истината много често е по-различна. В Беларус, повечето колебаещи се наблюдаваха реакцията на държавата и, действайки рационално, не се включиха в протестите. В Иран тази година, известната фотография на Неда Ага-Солтан, убита на улицата, се разпространи като вирус и се превърна в символ за „зелената революция“. Дали тя е окуражила които и да било колебаещи се, е нещо много по-малко очевидно.

Информационните каскади често не успяват да се предадат на тълпите, дори и без държавно преследване. Миналогодишните протести срещу революционните армейски сили на Колумбия (FARC) – подпомогнати от Фейсбук – привлякоха огромни тълпи. Но тазгодишните анти-Чавез протести не успяха да го направят, макар че бяха организирани от същата група и със същите средства. Целта беше да се организират 50 милиона души за протести по цял свят, но се събраха само няколко хиляди. Същото се случи и когато хората се опитаха да организират протести в Азербайджан и Русия.

Но дори когато Интернет не винаги извежда хората на улиците, привържениците на тази теория имат и един друг, по-фин аргумент. За да успее демокрацията, гражданските движения трябва да направят така, че протестите да станат по-интензивни, чести и с участие на повече хора. Едно вибриращо гражданско общество може да предизвика властимащите като документира корупцията или разкрива неща като убийства на политически опоненти. При демокрациите тази функция се изпълнява най-често от медиите, неправителствените организации или опозиционните партии. В авторитарните държави – така поне се твърди – това зависи най-вече от отделни личности, които в резултат на това често биват затваряни. Но ако гражданите съумеят да оформят специални групи, да съберат непреднамерена информация и да се свържат едни с други, предизвикателствата към държавата стават по-вероятни. Социолози като Роберт Пътнам твърдят, че появата на такива групи увеличава социалния капитал и доверието сред гражданите.

Вярно е, че Интернет създава нещо, което аз наричам „дигитална гражданска инфраструктура“ – нови начини за намиране на информация и мрежи за нейното разпространение. Това е логиката, която стои в основата на много опити от страна на Запада да се преоформи виртуалното пространство на авторитарните държави. Британският външен министър Дейвид Милибанд говори ентусиазирано за потенциала на комуникационната революция да „подклажда порива за социална справедливост“. Също така той казва: „Ако е вярно, че в Иран има повече блогъри на глава от населението, отколкото в която и да е друга страна, то това ни прави оптимисти.“ В ранния ноември 2009, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън обяви Гражданско общество 2.0, един проект, предназначен да подпомогне независимите организации по цял свят при употребата на дигитални технологии, който ще включва обучение по онлайн-активизъм и как да се създават социални мрежи.

Но появата на тази привидно благотворна инфраструктура може да доведе и до нежелани от западните правителства резултати. Първото неочаквано препятствие се състои в това, че превръщането на Интернет в нова платформа за гражданско участие изисква сигурност относно това, че в нея ще участват само прозападни и продемократични сили. Но повечето авторитарни общества не се вписват в лесната класификация на парадигмата „добри срещу лоши“ от ерата на Буш. В Египет например, екстремисткото Мюсюлманско братство е политическа сила – макар и най-вече липсваща в египетския парламент – която може да дава уроци по гражданска активност на Хосни Мубарак. Тя има завидно дигитално присъствие и изтънчена Интернет-стратегия: например онлайн-кампании, призоваващи към освобождаване на техни активисти от затвора. Западните правителства не би трябвало да бъдат изненадани, ако групи като тази се окажат най-шумните в новите дигитални пространства: те се ползват с огромна популярност и на тях по правило се отказва място в здраво охраняваната традиционна обществена сфера.

По същия начин, най-умният и активен потребител на новите медии в Ливан е не поддържаното от Запада правителство на Саад Харири, а фундаменталистките размирници от Хизбула, чиято умела манипулация на виртуалното пространство можеше да се наблюдава по време на войната с Израел от 2006 г. В Русия, Интернет подпомогна изключително много крайно десните групировки като Движението против нелегална имиграция, което използва картите на Гугъл, за да представи местата, където в руски градове живеят етнически малцинства, след което насърчава членовете си да ги прогонват оттам. Криминални банди в Мексико могат да се открият в YouTube, където се перчат със силата си, качвайки видеоклипове, представящи жестоки убийства. Общо взето, при липсата на силни демократични норми и институции, Интернет по-скоро подхранва един порив към бандитска справедливост, отколкото към социалното разнообразие, очаквано от Милибанд.

А нещата стават все по-лоши. Ултра-лоялистки групи, поддържащи монархията в Тайланд бяха активни както по време на преврата от 2006, така и при по-скорошните улични протести, посочвайки анти-монархически материали, които да се конфискуват, чрез един уебсайт на име Protecttheking.net. По този начин те вършат работата, която обикновено е запазена за тайната полиция. По много подобен начин, иранските революционни гвардейци публикуваха онлайн-фотографии на най-активните протестиращи по време на събитията от юни 2009, искайки от иранците, поддържащи Ахмадинеджад, да ги идентифицират. А през август 2009 религиозните фундаменталисти в Саудитска Арабия стартираха кампания за откриване на YouTube видеоклипове, които те считат за обидни, след което да притискат фирмата да ги премахне – една форма на дигитален „хактивизъм“ (от „хак“ – разбивам, насичам. Бел. пр.), която сигурно много се харесва на офциалните цензори.

Не помага особено много и фактът, че всеки човек, снабден с Интернет-връзка, може да предприеме виртуална атака срещу която и да е суверенна нация. Миналата година аз взех участие в една такава акция – само за експеримент – на сайта на грузинското правителство. Докато руските танкове навлизаха в Южна Осетия, аз седях в едно кафене в Берлин с лаптоп и инструкции, взети от руските националистически блогове. Всичко, което трябваше да направя, беше да подам на компютъра предварително определените цели – интернет-адресите на враждебните грузински институции (странно, но в списъка се намираше и Британското посолство в Тбилиси) – а после да натисна „Старт“ и да се облегна назад. Аз го направих от любопитство; хиляди руснаци обаче го правеха от патриотизъм. А руското правителство си затваряше очите. Резултатите от атаката бяха неясни. За кратко време някои държавни е-мейли и няколко десетки сайтове бяха недостъпни, а някои грузински банки не можеха да предлагат онлайн-услуги.

Дори и ако Интернет може би намалява властта на авторитарната (или която и да е друга) държава или институция, то тази власт не бива по необходимост предадена на продемократични групи. Вместо това тя често попада в ръцете на групи, които са може би дори още по-лоши от режима. Най-важният актив на социалните мрежи – анонимността, „вирусността“, свързаността – е също и тяхна най-голяма слабост.
***
Няма защо да се самозалъгваме. Никой не знае как се създават устойчиви дигитални публични пространства, способни да насърчават демокрацията. Западните намеси могат дори да забавят естественото развитие на такива пространства. Правителствата обикновено дават пари на предпочитаните от тях неправителствени организации – често разположени извън въпросната авторитарна страна – които имат задачата да създават нови социални медийни инфраструктури: групови блогове, социални мрежи, машини за търсене и други услуги, които се подразбират от само себе си на запад. Тези НПО след това наемат местни таланти, които да работят по белоруския Туитър или по египетската версия на платформата Technoratiза търсене по блоговете.

Но тези услуги функционират на запад, защото са родени в предприемачески култури, където бързо могат да бъдат изградени и приспособени към местните условия. Тромавият процес на попълване на формуляри или кандидатстване за следващата сочна субсидия, който всъщност движи повечето НПО, се намира на светове разстояние от свободната култура на някоя нова фирма в Пало Алто. Резултатът е тромаво споразумение, при което НПО-тата се влачат, правейки скъпи и ненужни проекти, вместо да ги зарежат когато стане ясно, че те няма да проработят. Въпреки милионите долари, налети в бившия Съветски съюз, основаните от НПО нови медийни проекти, които все още функционират след като първоначалната стипендия се е изчерпила, се броят на пръстите на една ръка.

Така че, трябва ли да спрем да финансираме проекти, насърчаващи използването на Интернет за насърчаване на демокрацията? Разбира се, че не. Дори и един скептик като мен може да види предимствата. Западните правителства и НПО не трябва да изоставят подкрепата за дигиталната демокрация, те просто трябва да я подобрят. Един от пътищата може би е да се инвестира в инструменти, които правят дигиталните пространства по-малко достъпни за правителствено наблюдение. Има някои интересни прототипи – вече използвани в Уикипедия – които подсказват по графичен начин на читателя, че един или друг материал не заслужава доверие. Туитър и Фейсбук, които се оформят като платформи за виртуален активизъм в авторитарни държави, трябва да осъзнаят глобалните си задължения, включително и необходимостта от защита на информацията, поверена им от активистите.

И една последна идея. Нека в бъдеще бъдем малко по-скептични относно необходимостта от повторно изобретяване на протестното колело. В почти всички страни, управлявани от авторитарни режими, има една недокосната маса от активисти, дисиденти и антиправителствени интелектуалци, които почти не са чували за Фейсбук. Достигането на тези офлайн, но ефективни мрежи, ще донесе повече резултати от подтикването на блогърите към политически действия. В края на краищата, именно това са хората, които донесоха демокрация в централна и източна Европа. И най-вероятно те ще бъдат ония, които ще спечелят свобода и за Китай, и за Иран.
 
 
Предимството на мрежата

 


Клей Шърки
 
Позволете ми да започна с едно кратко принципно положение: поради факта, че общественият живот е оформян не толкова от действията на индивидите, а от ония на групите, разпространението на мобилните телефони и Интернет ще преоформи гражданския живот, променяйки начините, по които членовете на общността комуникират едни с други.

Макар и уместен, този аргумент казва малко или почти нищо относно темпото, начина и крайната форма, която една такава трансформация ще придобие. Налице са различни възможни сценарии за променено взаимодействие между обществеността и държавата – някои от тях розови, други значително по-малко такива. Критиката на Морозов е насочена срещу една определена форма на Интернет-утопизъм – нека да я наречем „хипотезата ‚просто прибавете Интернет‘“. Според този модел, ефектът от социалните медии върху живота на гражданите при авторитарните режими ще бъде бърз, неудържим и положителен – един вид дигитална 1989 г.

И макар че този аргумент е прекалено опростен, аз все пак подпомогнах разпространението му чрез дискутиране на механизми, с които гражданите могат да координират групови действия – същевременно пропускайки да отбележа, че видимото обществено действие предоставя възможности за ответни мерки от страна на потисническите режими. И все пак новите обстоятелства на координираното публично действие според мен отбелязват една съществена промяна от гражданската страна на тази „надпревара във въоръжаването“.

За съжаление на жителите на Беларус, ръководителите на страни с малко геополитическо значение винаги ще имат по-малко трудности при потискането на демократични движения от ония в страни с по-голямо стратегическо значение. Случаят с Беларус е такъв, при който протестиращите разполагат с нови средства за организация, но държавната реакция въпреки това си остава ефективна.

Иранската ситуация е много по-сложна: правителството тук се осланя повече на своята легитимност – както демократична, така и теократична – отколкото е случаят в Беларус. Нещо повече, геополитическата важност на Иран е първостепенна в много направления едновременно.
* * *
В Защо Интернет не помага на иранските активисти? Евгений Морозов твърди, че протестите, които бяха проведени по улиците на Техеран през ноември 2009, вероятно не са били задвижени от социалните медии – едно усещане, с което аз съм напълно съгласен. Точно както печатната преса не е изключителната причина за Протестантската Реформация, така и източникът на онези протести в Техеран не е в социалните медии. Както и при всички други протести, той е в желанието на хората да се противопоставят на правителството си. Това обаче не означава, че тези протести са били като всички други преди тях, само че с по-различен лозунг – който през 2009 беше насочен директно против диктатурата, за разлика от традиционното „смърт на Америка“. Решаващото разбиране, което може да се извлече от протестите от 2009 е, че също както Протестантската Реформация беше оформена от печатната преса, иранските бунтове бяха оформени от социалните медии.

Докато използването на социални медии при иранските протести бързо създаде етикета „Туитър-революция“, реалната революция беше използването на мобилни телефони, които позволиха на първоначалните протестиращи да предават информация за действията си на други граждани и на външния свят със забележителна скорост и непосредственост. Тази характеристика на една бързо събираща се и само-документираща се общност, е нещо повече от нов лозунг.

Основната хипотеза всъщност е подновена версия на онази, която Юрген Хабермас представя в публикацията си от 1962 г. на име Структурна трансформация на публичната сфера: изследване на категорията „буржоазно общество“. Ако една група хора възприемат инструментите на откритото изразяване, а освен това в действията им има и синхрон, според теорията на Хабермас те все повече ограничават възможностите на недемократичните управници, като същевременно увеличават собствените си права (монархиите от Европа във версията на Хабермас са авторитарните правителства от съвременния сценарий). Казано другояче, дори и когато се вземат пред вид увеличените възможности за наблюдение, то нетната стойност на социалните медии е изместила баланса на властта по посока на гражданите на Иран.

Но както отбелязва Евгений, тази хипотеза може да се окаже погрешна. Или, ако е правилна, начините, по които тя се демонстрира, могат да бъдат незначителни, редки или да отнемат десетилетия за развитието си.

И макар че правителството на Ахмадинеджад очевидно е готово да използва ситуационно-базирано филтриране на Интернет – една стратегия, която може да се нарече „временна Бирма“ – аз не вярвам, че Иран може да се превърне в „постоянна Бирма“. Видът на информационно потискане, необходим за да се държат всички форми на публични събрания под такъв контрол, че да не водят до прекипяване, ще бъде отвъд възможностите на властите в Иран. Такъв контрол, ако бъде поддържан в продължение на много дълго време, ще се превърне в нещо, което може да се нарече „технологическа авто-имунна болест“, както защото ежедневието в Техеран предлага толкова много възможности за публични събрания, така и защото, колкото и силно Ахмадинеджад да желае да остане на власт, иранската държава се намира значително по-далеч от Бирма в полагането на своята легитимност върху избори и номинално неутрални теократи. Но и двете колони са значително разклатени днес.

Според песимистичното разбиране на Морозов нещата изглеждат така, че контролът върху властта в която и да е авторитарна държава, и особено в Иран, е нещо достатъчно силно, за да удържи дори и на продължително публично недоволство. Нещо повече, главният ефект от такова недоволство според него ще бъде, че Иран (а заедно с него и повечето авторитарни държави) ще се придвижат по посока на бирманския модел на твърд контрол над комуникациите и недоволството.

Макар да се съмнявам, че това ще се случи с Иран, аз съм съгласен с Морозов, че съществува и такава възможност.
 

Източник

 


[1] Египетската служба за сигурност. Бел. пр.

 

 

Pin It
Евгений Морозов
Евгений Морозов е докторант в университета Джорджтаун. Неговата книга за Интернет и демокрацията ще бъде публикувана през 2010 г.
Други статии от този автор

Посетители

53

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 8 часа
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 4 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици
  • Биляна писа Още
    Масовата психоза е... преди 2 седмици